Ако тръгнеш към павилионите, прелисти на 170!

- Я, роднината на Васил, майстора! - вика Булдог. Щастлив, че те е познал, пристъпваш към него.

- Знаех си, че ще опреш до мен! - приема те любезно и ти дава да разбереш за пореден път, че съдбата ти е отворена книга. Хвали Ачо, който успешно се е справил с привличането на нова работна ръка, и те поверява на Малаеца, по-малък шеф със свинска глава. Малаеца е кисел, седмици наред губи на карти. Обяснява ти откъде познава чичо ти: по-рано бил дърводелец, той е правил лампериите на половината от компанията. Внезапно се сбогува, но преди да тръгне се разпорежда: утре в десет тук! Изпълнен със странни въпроси се прибираш в квартирата, но те успокоява факгът, че можеш да платиш на хазайката. Прелисти на 318!

259.

- Добър ден! - поздравяваш приглушено и се отправяш към рафтовете.

- Здравей, мога ли да ти помогна?

- Искам да пробвам панталона, който е на витрината.

Продавачката излиза, ти след нея. Не знаеш кой номер носиш, затова ти дава да пробваш два номера. По-големия е точно по мярка. Тъкмо се готвиш да го свалиш, когато момичето те пита мило дали ти става.

Би предпочел да си тръгнеш с новия панталон за вкъщи, но все пак обличаш стария. Едва са ти останали пари, но се радваш много на новата придобивка. Даваш й бакшиш, оставяш го на плота заедно с касовата бележка. Прелисти на 177!

- Положението, гаджал, е такова, че вече не търсим човек. Това е, за съжаление - казва, изхилва се и затръшва тежката порта.

Мокрият панталон е полепнал по тялото ти. Не искаш да губиш скъпоценно време, не си се отказал от упоритото си намерение да намериш най-сетне работа. Сещаш се за Ачо, който миналия път ти обеща много пари, стига да поемеш известен риск.

Ако решиш да се обадиш на Ачо по телефона, прелисти на 346!

Ако продължиш и опиташ и другото място за портиер, прелисти на 193!

261.

Вървиш отпаднал покрай павилионите на гарата и по липса на друга идея, слизаш в подлеза.

- Очила с диоптрииииии! Три шоколада за левче! - крещят в ухото ти двамата продавачи. Стреснато се отдръпваш и едва не стъпкваш купчина чушки. Промъкваш се през камари от стоки и купувачи. Във вестникарската будка питаш продавача къде е най-близкият хотел, упътва те неуверено. Някакво момченце се спуска по стъпалата и търси майка си. Пет секунди по-късно в подлеза няма жива душа, ако не се броят двамата полицаи. Тръгваш в посока към хотела.

Прелисти на 348!
262.

- Покажете си чантата! Какво има вътре?

- Нищо, дрехи - отговаряш и ти става ясно, че е било излишно.

Започваш да вадиш нещата от чантата. Чувстваш се адски неприятно с цял куп непрани дрехи в ръцете. Полицаят кима и хъмкайки те насърчава. Извадил си вече всичко, някои неща са изпопадали по земята и той приключва с едно "окей-окей". Още не ти е върнал личната карта.

- Какво правите тук? - пита.

- Отивам да хапна нещо, след това се прибирам - опитваш се да отговориш.

- Ъхъм, и след това за цяла зима в града, а, по улиците, наркотици, нали?

- Не - отговаряш.

Вземаш си документите, двамата полицаи учтиво се сбогуват и се отправят към колата. Оставаш там с извадените от чантата дрехи, после ги прибираш и тръгваш да търсиш място, където да вечеряш на спокойствие.

Прелисти на 221!

263.

Шумно се стараеш да възстановиш старите познанства. Опитват се да събудят у теб чувство за принадлежност към общността. Това, че си ром, досега е означавало за тебе единствено оскърбления. А те и тук не те оставят да забравиш произхода си. Винаги и всичко ти напомня за него. Очакват от всеки "да живее като ром във всеки миг от деня" и така да се превърне в полезен член на обществото. Засега ти се струва малко изсилено, макар че общността ти харесва и атмосферата й те е докоснала. Около девет и половина се прибираш и знаеш, че известно време няма да идваш. Лягаш в леглото и се готвиш за утрешните изпитания.

Андрей Пашов е момче от провинцията и всеки понеделник се връща с две торби домашни вкуснотии. По време на обеда споделяш с него грижите си. Кима с пълна уста.

- Май мога да ти помогна. Знам един малък бизнес, в който можеш да се включиш и ти.

Докато говори, се опитва да изтика с език парченце месо, останало между зъбите му. Накрая успява и видимо се успокоява.

- Съществуват такива фирми. Ти си шефът, нищо не трябва да правиш, важното е, че нямаш нищо, което да ти вземат. Схващаш ли? Ще ти натресат разни дългове, които така и ще си останат несъбрани, нали няма какво да ти вземат!

Ако се възползваш от възможността, прелисти на 84!

Ако предложението ти се струва прекалено рисковано и не те интересува, прелисти на 29!


265.

Часът е осем без пет, нарочно си дошъл пет минути по-рано. Дали ведрият сън, който на събуждане си забравил, или хубавото време е причината, но имаш чувството, че днес ще успееш. В предверието са насядали шестима, всички са напрегнати. Секретарката на няколко пъти наднича и насърчително се усмихва с думите, че имат голяма нужда от работна ръка, очакват поне двайсетина кандидати.

Викат ви един по един, най-напред един около четирийсетгодишен мъжага. Неколцина шумолят с вестници, ти стискаш в запотената си ръка единствено документите си. Чакаш трийсет и пет минути, които ти се струват часове.

Викат те трети по ред. Секретарката те насочва по осветения от луминесцентна светлина коридор. Трябва да завиеш два пъти наляво, да се изкачиш по желязната стълба, там е канцеларията. В подножието на стълбата си поемаш дълбоко дъх, та като пристигнеш да изглеждаш самоуверен. Тръгваш решително нагоре.

По едно време някой наднича отгоре. Гласът, който му принадлежи, си чул миг преди това, когато на трополенето по желязната стълба изрича едно мелодично "добър ден". Трябва да е около трийсет и пет годишен, с износена риза, в лявата си ръка размахва нахапана кифла. Когато те вижда, се стъписва, по лицето му пробягва странна гримаса, дори едно безмълвно "ха сега!" се изплъзва от устните му. Небрежно ти подвиква:

- Запълнихме местата, край!

Вкопчил си се в парапета и заеквайки обясняваш, че отвън има още много хора и са казали, че има места.

- Страшно съжалявам, наистина, следващия път! - приключва спора и тананикайки, се скрива от погледа ти. Стоиш известно време на стълбата, после бавно и неуверено поемаш по обратния път. В такива случаи мнозина казват нещо или устройват скандал, но нямаш сили за това сега. Излизаш от сградата като замаян.

Ина печели двегодишна стипендия в Брюксел и от този момент караниците ви нямат край. В началото Ина не иска да приеме, но ти - макар и в адско отчаяние - настояваш да замине. След това рухваш, понеже тя се съгласява, а после и тя, защото ти си се съгласил да замине.

Настъпва моментът на отпътуването, на летището се заклевате разплакани след две години да се съберете отново. Рухваш, седмици наред не можеш да дойдеш на себе си. Сигурен си, че завинаги си загубил любимото момиче. Отношенията ти с нейните роднини се развалят и не отговаряш редовно на писмата на Ина. Ако не намериш работа, ще ти се наложи да напуснеш и някогашното любовно гнездо. Телефонираш, обикалящ града и с все по-голям ужас харчиш остатъка от парите си. Прелисти на 252!

267.

Набираш телефонните номера. Понякога с официален тон, друг път смутолевяйки изговаряш името си, понякога добавящ, че си циганин. Времето напредва, но начинанието в крайна сметка се увенчава с успех. На три места те очакват да започнеш от утре работа, но на нито едно от тях не си споменал произхода си.

Напразно се опитваш да завържеш някакъв разговор, не върви. Повечето гледат нямо в нищото или са се заровили във вестниците си. Затова пък кракът ти се оправя, лекарят те преглежда по няколко пъти на ден.

Шляеш се из града с чувството, че нищо не си постигнал през последните месеци. Последната ти спирка са дървените нарове. Мнозина предпочитат улицата пред приюта за бездомници, там поне не са натъпкани по сто души в помещение. Надяваш се, да намериш нещо друго, сутринта преди да тръгнеш съквартирантът ти е предложил работа. Да пазиш вилата на възрастна семейна двойка на Витоша, в замяна на това можеш да живееш там цяла зима.

Окончателно се проваляш, когато в кръчмата те хващат да пребъркваш джобовете на един от познатите ти. Имаш нужда от пари, защото ти е свършило пиенето. Бият те до забрава. Вече нямаш никого, на когото да се опреш, и провалът ти е пълен. Смяташ, че няма смисъл да живееш: всеки миг от живота ти се състои от пиене и търсене на случайни другари по чашка. Лятото не променя много нещата, но поне не мръзнеш. После изчезваш и трупът ти е намерен от деца в половинметрова локва край насипа. Напил си се, паднал си и не си успял да излазиш оттам. Съдебният лекар едва те поглежда. Слагат неумитото ти и разлагащо се тяло в дървен ковчег, платен от общината. Това е краят на твоето приключение.

- Ако не е проблем, тогава ще се нанеса - казваш на Краси.

Вадиш нещата си и даваш знак, че би желал да останеш сам. Краси отива в кухнята леко засегната и започва да подрежда. След известно време отиваш при нея, даваш й парите и я изпращаш до вратата. Червата ти куркат от глад, гладно поглеждаш към кифличките, които Краси е забравила. Отскачаш до близкия денонощен магазин и по пътя й връщаш кифлите. Мислиш си, че сега започва истинската свобода, никой няма да ги се меси и сам ще направляваш живота си.

Прелисти на 45!

272.

Крачиш по остарелия асфалт на ул. "Брегалница", заобикаляш дупките. Стигаш до номер трийсет и девет. Качваш се на четвъртия етаж и звъниш на една врата, цялата обрамчена с цветя. Дребна женица си подава главата и те оглежда смаяно. Чак тогава забелязваш, че седнали върху едно чердже на коридора двама цигани играят карти.

- Ъъъ... - от тях ли сте? - пита жената и стиска здраво бравата.

- Никога не съм ги виждал - отговаряш, - ако това имате предвид.

Минава известно време, докато жената схване отговора ти. Със стиснати устни бута вратата.

Хвърли зарчето! Ако се падне 1, 2 или 3, прелисти на 71!

Ако хвърлиш 4, 5 или 6, прелисти на 140!

273.

На входнага врата на заведението се свиваш плахо зад приятелите си и наблюдаваш оттам охраната. Учудваш се, че няма никакви пречки. Вътре всички са роми. Компанията отново се струпва около двамата лидери на две отдалечени една от друга маси. Неловко стоиш между двеге групи.

- Влизай, малкия! - изсмива се някакъв мъж. - Много ме уплаши, нощес сигурно ще имам кошмари. - Отстъпва и когато минаваш край него, вади от джоба си огромен бокс. Надява го за миг на ръката си. - За добър сън! - добавя.

- Добре - изръмжава друг, по всяка вероятност управителя на магазина. - Пазарувай, ама ще те следя изкъсо и само да видя нещо, ще те смажа. А след като платиш, дим да те няма и да не ми си се мярнал повече тука!

Събираш на две на три нужните ти продукти, непрекъснато се обръщаш, но персоналът не се занимава повече с тебе.

На път за вкъщи се чудиш защо въобще те пуснаха? Може и да са се уплашили, страхували са се да не им навлечеш някакъв по-голям скандал. Както и да е, адски противно място, отсега нататък ще го заобикаляш отдалече. Решаваш на следващия ден да потърсиш друг магазин, а сега — след като си се прибрал в квартирата - вечеряш и слушаш радио. Прелисти на 53!

275.

Интернетът е велико нещо. Написваш в тьрсачката "циганин" или "ромски" и за миг изскачат адресите на десетки фондации и на поне още толкова уебстраници на сдружения, които се заканват да ви натикат по затворите или да ви изтребят. Поспираш на изданието "Патриотични стихотворения от края на хилядолетието" и се зачиташ в едно от тях, озаглавено "Убивай циганина, не жали, мирът така ще се спаси." С известна завист установяваш, че по страниците е отделено значително повече внимание на мръсните турци, дето подкопават устоите на нацията, отколкото на долното мръсно крадливо циганско племе. Блъскаш си главата защо е така, после ставаш и излизаш в коридора по нужда. От вратата на клозета се процежда светлина, отваряш я. Прелисти на 119!

Дни наред нищо не се случва, след което шест пъти подред те разпитват. Правозащитниците са намерили двама свидетели, които гледали от отсрещния магазин какво се случва в парка. Наближава денят на делото. Работиш, учиш си уроците, ходиш на училище. Идва делото, изпитваш възбуда и жажда за мъст.

Извеждат те. Получил си три години и половина, две от които със сигурност трябва да излежиш. Мнозина от приятелите ти са освободени след делото.

- Толкова неща бих могъл да постигна! - избухваш пред адвоката, който те зарязва след няколко успокоителни думи.

В затворническия камион се чувстваш вече по-добре. За известно време се установяваш на сигурно място.

- Ни пиене, ни дрога, пълно спокойствие! - заричаш се и прекрачваш вратите на затвора едва ли не доволен.

Все още имаш време да се вземеш в ръце. Получаваш дрехи, след това те придружават до килията.

Не можеш да кажеш на пастора, защото ще изхвърли Христо. Но пък ако някой друг забележи, веднага ще извика полиция. Известно време се оглеждаш насам-натам и се отправяш към бараката. Хващаш ръцете на Христо, оглеждаш се и го изтегляш под едно дърво в дъното на църковния двор. Поне няма да оповръща инструментите, като дойде на себе си. Връщаш се на стълбата и работиш до вечерта. Днес младежите пак ще се събират и ти си обещал да отидеш. Прелисти на 116!

Предпочиташ да прекараш вечерта сам и им даваш да разберат, че си уморен, да те оставят да си починеш. Възмущават се и жестикулирайки ти обясняват, че това място е тяхно, търси си нещо друго, защото иначе не отговарят. Гледаш ги мълчаливо и възприемаш за нападение невинно падналата до теб винена бутилка. Уплашваш се и скачаш. Те се стряскат, единият пада назад, а останалите се оттеглят с псувни. Отново настъпва тишина, дебнеш с едно око какво става наоколо. Още няколко часа има до разсъмване, дано дотогава не се случи нищо. Утре без това ще спиш в топло и меко легло.

Страхуваш се, изтощен си, но те са по петите ти. Препъваш се и падаш. Струва ти се, че преследването трае часове, макар да не е минала и минута. Надяваш се да се отървеш с някой и друг удар. Около тебе се е насъбрала цяла глутница, ритат те и крещят. Силен ритник от подкован ботуш те улучва право в гърдите, падаш назад и удряш глава в желязната ограда. Разпадащото ти се съзнание не е в състояние да възприеме дивашката шумотевица наоколо. Последният ти спомен е от звук на сирена. Пренасят те в болница, където те оперират многократно. На 18 октомври изпадаш в кома. Това е краят на твоето приключение.

На сутринта отивате в правозащитната организация. Разказвате какво се е случило и търпеливо отговаряте на въпросите. Шансът случаят да се изясни е минимален, но можете да им се доверите. Страхувате се да се приберете; дори да започне следствие, не се чувствате в безопасност. В бюрото ви предлагат друга квартира. Някакво семейство, на което са помагали, вчера е напуснало една евтина квартира и ако искате, можете да се настаните. Наемът е почти същият и се намира в "Младост" 4. Веднага се съгласявате, но сте изпълнени с надежда, че по отношение на заплахите справедливостта ще възтържествува.

Въодушевлението ти бързо се изчерпва. Забавляващите се младежи никак не могат да свикнат с мисълта да купуват от един циганин. Запасите ти все повече намаляват; ядеш, пушиш и ближеш нещата, които си взел за продан.

"Хероин!" - минава ти през ума. Него трябва да продаваш. Тези, които го купуват, са готови на всичко, за да се снабдят. Конците се дърпат главно от чужденци, трябва да отидеш при тях. Две седмици минават в проучване, снабдяваш се с двайсет грама от един познат и започваш да обикаляш в района на гари, паркове и подлези. Потребители бързо те намират. Вече снабдяваш десетина души. Отново имаш пари за квартира. Макар и да не искаш да си признаеш, но и ти си се пристрастил към наркотиците като хората, на които ги продаваш. Другите просто нямат мяра, мислиш си. Решаваш да опиташ играта на едро.

Хвърли зарчето! Ако хвърлиш 1, 2 или 3, прелисти на 338!

Ако резултатът е по-голям от две, прелисти на 192!

283.

Навярно решението ти е добро. Всеки ден ходиш на работа с приведена глава и след няколко месеца началниците ще забележат, че сред мърлявите и вечно сменящи се работници ти си единственият човек, на когото може да се разчита. От вдигането на тежко те боли гърба, но си заякнал и един ден те вика шефа на охраната. След няколко седмици вече си облякъл униформата на охранителната фирма, Ина е доста предубедена, но приема факта, че приятелят й се е ангажирал до такава степен с този агресивен свят. Дразни те, като казва, че са те взели само защото шефовете ти смятат, че ще държиш на разстояние крадливите цигани. Горд си, че си се преборил за мястото си като циганин, вършиш си работата, печелиш пари. Знаеш, че друго не можеш да очакваш от живота, а когато се ражда първото ти дете, вече не те интересува нищо, което е извън от семейството. Това е краят на твоето приключение.

Дори и Булдог, баш шефът, и той те е харесал. Крачиш уверено из града, знаеш си силата. На хора като тебе не им пука за нормите, правят, каквото си щат. Харчиш все повече пари, момичетата се лепят по тебе. Жал ти е за матурата, няма да можеш да се явиш, но гова не те огорчава. Постепенно всички започват да те уважават и почитат, а ти използваш всяка разкрила се възможност, за да се доказваш.

Един ден при теб идва човек на Малаеца. Казва, че някой не плаща на шефа, би трябвало да му се изясни с кого ебава. Нищо че не се наемаш, има друго момче, което много се натиска за тази работа. Ти ще наблюдаваш да не дойде някой.

Ако искаш да свършиш работата, прелисти на 14!

Ако предпочиташ да я пробуташ на друг, прелисти на 248!

285.

Групичката, която чака, напредва бавно - най-вече заради тебе. Бъдещите ви работодатели те разпитват три пъти повече от останалите, а когато става ясно, че можеш да говориш и дори разбираш въпросите им, радостно ти съобщават, че те назначават. След два дни вече стоиш на телефона като диспечер и телефонираш по осем часа дневно. Това безкрайно отговаряне на въпроси те прави все по-напрегнат. Няколко седмици по-късно самото прекрачване на прага на центъра те кара да изпаднеш в пълна апатия: преповтаряш си наученото, а умът ти е вечно другаде. След това обаче започва да ти харесва. От другия край на линията никой не знае, че си ром, и тайно се наслаждаваш на миговете, в които отхвърляш нечия молба. Страхуваш се да не забележат и един ден смаяно съзираш името си в списъка, закачен на таблото. Прелисти на 245!

Казва ти със сериозна физиономия:

- Извади всичко от джобовете — тук, отгоре на колата!

Нямаш друго, освен остатъка от парите, ключа за квартирата и една смачкана носна кърпа.

- Къде купи панталона?

Казваш къде и как си го купил.

- Покажи тогава касовата бележка!

Смутено започваш да обясняваш, че нямаш, но се кълнеш, че току-що си го купил, могат да попитат в магазина.

- Нямаме време за такива работи. Прибери другите неща, това ще остане при нас - вдига високо с два пръста личната ти карта. - Ще се наложи да изясним някои неща.

Тъкмо да се разкрещиш, когато предавателят им изписуква. Чуваш, че им казват да бързат. Радиопредавателят още бръмчи, когато единият ти подмята:

- Имал си късмет.

Връща ти личната карта и с бързо "довиждане" сядат в колата. Продължаваш пътя си с въздишка на облекчение. Прелисти на 106!

Телефонираш на всички адреси, извиняваш се за безпокойството. Навсякъде ти казват, че ще те приемат, но утре. Късно е и вече наистина няма къде да отидеш. Представа нямаш какво се прави в такова положение. Хотелите са скъпи, след това няма да ти останат пари за наема. Прохладната софийска нощ ти се струва вълнуваща. А и да не е, и това не е проблем. Настаняваш се на една пейка и отегчено гледаш минувачите. Излягаш се на пейката и слагаш чантата под главата си, слушайки разсеяно шумовете наоколо.

"Момичета!" - скачаш внезапно и с любопитство изследваш бъбрещата покрай пейката групичка.

Когато те забелязват, се разпищяват и се втурват към другия край на парка. Прозявайки се опитваш да надделееш съня, който те връхлита на вълни. Лягаш пак на пейката. Четеш надписите по облегалката, унесено гледаш отминаващите облаци. Ставаш премръзнал и решаваш да правиш нещо.

Влизаш в канцеларията за уреждане на документите, вътре те питат за какво си дошъл.

- Само за подпис на договора и да се уговорят условията - отговаряш.

- За какво става въпрос? Какво да се подпише?

- Току що разговарях с началника. Каза, че всичко е наред, мислех...

- Ааа, за работата! Не, не, в момента, за съжаление, не можем да ви приемем. Подходящ сте, но нямаме места. Проверете пак след половин година.

Сбогуваш се и се опитваш да намериш мъжа, с когото си разговарял. Не успяваш, но то така и така не би помогнало. Напускаш склада.

Прелисти на 63!

289.

С няколко момчета се заемате да изнесете строителните отпадъци, струпани в основата на съборената стена. Работиш с удесеторена сила. Останалите ти хвърлят поощрителни погледи и развеселено те наоби- калят. След работа влизаш в черквата и разговаряш със пастора. И той бил отгледан в дом за деца.

- Почти всички, които излязоха оттам заедно с мене, станаха престъпници. Нямаха друг изход. Когато всички те смятат за лош, ставаш лош.

Дълго време ти разказва. Бил пощальон и много му харесвало, след това отишъл да учи за пастор. Не е изключено, да ти стане приятел.