Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Няколко дни по-късно Кристи се явила за пръв път в градския съд в Пешавар. Залата била с размерите на гараж с циментен под и висок таван. Съдията седял зад грубо изработена маса, а срещу него се намирали две малки бюра, около които били насядали ищцата, ответниците и техните адвокати. Останалата част от помещението била претъпкана с безделници и бежанци, които стоели прави и шушукали.

Процедурата била съвсем неофициална: свидетелите били разпитвани тогава, когато в съда се събирали и двете страни по делото. Докато Кристи и Насър изчаквали роднините, адвокатът й дал няколко практични съвета: „Каквото и да стане, недей да плачеш. Това е белег на слабост. Не гледай съдията право в очите ще бъде изтълкувано като предизвикателство. Той вече е предубеден, защото си американка, и не му се иска да мислиш, че ще ти се размине току-така."

Кристи решила да демонстрира уважение, но не и покорство също както навремето се държала към семейството на Риаз.

От ужасната топлина и притиснатите едно до друго тела Кристи плувнала в пот, защото била облечена в задължителния пуловер и пок^рита с чадора. Не преставала да надзърта към вратата, за да види Джон и Адам, щом влязат. Когато роднините й пристигнали без тях, тя отпаднала духом. Тъй като не смеела да отиде до селото, това била единствената й възможност да ги види. Съдията отложил делото с още една седмица и наредил на семейството следващия път да доведе децата.

Фиаз бил бесен.

Недей да си въобразяваш, че си много силна изсъскал на Кристи, когато напуснали съдебната зала. Мога да направя така, че да изчезнеш от очите на хората. 4

Когато се прибрала в хотела, Кристи позвънила на майка си.

Страх ме е казала й тя.

Единственото нещо, което я крепяло духом, било растящата й вяра в адвоката, който избрала съвсем произволно от предоставен й в американското консулство списък.

111

При всяка нова среща се уверявах, че той е изключително честен и откровен човек и отличен професионалист. Сякаш бях получила Божията благословия и Господ ми бе прагил цялсонм ангели така работеше късметът ми разказваше тя.

По молба на Насър съдията прекъснал за малко хода на делото, за да може Кристи да види децата си в неговия кабинет. Свекърът на Кристи ги придружил, като се опитвал с всички сили да направи добро впечатление.

Искам да дойда с вас, ти си моя дъщеря рекъл той.

Кристи не му обърнала никакво внимание. Тя била погълната изцяло от двете момченца, които не била виждала цели пет месеца. ДЖон веднага се хвърлил в прегръдката й, но Адам се дърпал назад. „Няма да поиска да дойде, помислила ужасено Кристи. Няма да иска майка си." Кристи оставила Джон да седне до нея и му дала малката играчка, която била донесла, а после подала друга играчка на Адам, като се молела горещо той да реагира.

Погледнах Адам, той погледна играчката, а после протегна ръце към мен. Опитах се да му я дам, но той я блъсна и от този миг нататък не' искаше да слезе от коленете ми спомняше си Кристи.

Когато дошло време да се разделят, за да се върнат в залата на съда, дядото едвам разделил Адам от майка му.

На пръв поглед като че всичко вървяло гладко, когато възникнала нова неприятност. В началото на март Адам се заразил от вирусен менингит заразна болест с висока смъртност в Пакистан. Той бил най-здравото от трите й деца, но сега изглеждал страшно зле: тялото му било схванато и покрито с петна, повръщал със силни конвулсии.

Кристи трябвало да положи огромни усилия, за да помогне на Адам: първо уредила да го приемат в болница в

112

петък вечер, когато по правило всички доктори отсъстват, после да му извоюва самостоятелна стая, за да не е в контакт с болните от тиф и туберкулоза, и най-сетне да намери пеницилин, жизнено важен за лечението му. Сабина, братовчедката, която й помогнала за Ерик, сега работела като педиатър и дори тя се усъмнила, че Адам ще успее да се пребори с болестта,

Била обнадеждена от факта, че Адам с желание приемал течности, което е от огромно значение за преодоляването на инфекцията. Имало и друго нещо убеждението й, че е изминала дълъг път и е преживяла твърде много, за да загуби детето си именно сега. Кристи изживяла огромен стрес, докато Адам бил болен. Самата тя ми каза:

Когато нещата стигнат крайния си предел, всичко в теб се съсредоточава в онова, което, трябва да се направи, и ставаш безчувствен, твърд, неуморен и лишен от каквито и да е емоции. Просто правиш, онова, което трябва да направиш.

След два дни Адам преодолял кризата и Кристи прекарала последните две седмици в Пакистан край леглото му, като оставила всичко в ръцете на Насър. Той й съобщил, че сега семейството започнало да се огъва, като й предлага да вземе Джон й да остави Адам, с когото винаги са се оправяли по-лесно. После Насър донесъл най-добрата новина: съдията бил категоричен и отказал да отложи делото по молба на семейството. „Не е от полза нито за децата, нито за майката, нито за когото и да било", казал той.

Тук вече Фиаз' изтървал нервите си.

Какво значи това „за майката"? сопнал се той. Р>4айката няма никакво значение!

Съдията го погледнал строго:

Щом майката няма значение, що за аргументи са изложени в този лист хартия пред мен?

Фиаз направил огромна грешка: основният довод на семейството бил, че синовете на Кристи трябва да останат в Пакистан за тяхно добро и за доброто на баба им, която се нуждаела от утеха, след като била загубила собствения си син.. Аргументът така или иначе бил твърде неубедителен, ала сега и прикритото лицемерие излязло на бял свят.

Като видели, че са изгубили и че съдията изглежда решен да даде момчетата на Кристи, роднините решили да се предадат по възможно най-достоен начин. Адвокатите

8. От любов към дъщеря ми

113

Кристи и момчетата седели в автомобила на Фиаз, който щял да ги откара до пешаварското летище. Докато мърморещият й девер палел колата, през прозореца долетял познат глас:

Кристи, ти винаги си била моята любима племенница! извикал чичо Хиат и колата потеглила. Радвам се, че успя!

Пет години преди това двете с Махтоб бяхме изминали същия този път от летището на Детройт пътя към свободата. На 26 март 1991 година Кристи, Джонатан и Адам слезли от самолета и Джон видял Ерик за пръв път от две години насам. Веднага решил, че трябва да се запознаят.

Здрасти, аз съм Джон, твоят голям брат казал той с цялата сериозност на четиригодишен мъж. Аз ще се грижа за теб. Кристи си помислила, че сега най-после всички ще могат да се грижат един за друг.

Тъй като нямала нито спестявания, нито доходи, тя заживяла с родителите си в едно работническо предградие на Детройт, в същата скромна къща с три спални, в която била израснала. Въпреки че било тясно, в семейството царели любов и съгласие, защото преживените страдания споили още по-силно връзката гюмежду им.

Четири месеца след завръщането им Джон и Адам били още крехки, но напредъкът им бил забележителен. Джон вече не се будел нощем, подгизнал от пот и уплашен, че Кристи може да го изостави. Адам вече не искал шишето с биберона и не подмокрял леглото. И двамата си лягали без страх, че играчките им техните скъпоценни нови придобивки и щастлива реалност ще са изчезнали на следващата сутрин.

Когато отишъл в Пешавар, Джон бил малък, но с оформен характер, който не се променил и след завръщането му в Америка: той си останал чувствително, схватливо и много умно дете. В новата обстановка'Адам коренно се променил „истерична нова личност", по думите на Кристи. След физическия и емоционален хаос, който детето преживяло з Пакистан, „то просто не понася безредието". Ако ръцете му са мръсни, той тича да ги измие. Ако види, че

114

Ерик изнася четка за коса от банята, преследва го из къщата, докато не върне четката на мястото й в шкафчето. Обича да седи в банята, да се оглежда и да казва: „Чисто чисто, чисто".

Няма да остави мен, нали?

Разбира се, че няма отговаряла-Кристи.

С тримата си сина, всички под пет годинки, Кристи приела за естествени неизбежните дребни конфликти. В детинското си съперничество Джон и Адам били особено зли един към друг. Кристи смятала, че това е останало от времето, когато Риаз и семейството му настройвали двамата един срещу друг. Ревността, която Адам проявявал към Ерик нали заради него мама е била далеч толкова дълго, понякога се изразявала в съвсем директни действия. Грижите за децата отнемали цялото време на Кристи. За да им създаде чувство за ред и отговорност, тя държала на стриктното и навременно изпълнение на дневния им режим.

Рано лягат, рано стават, редовно се къпят. В тази къща има правила. Съпругът ми бе страшно разглезен и не искам децата ми да си мислят, че могат да правят каквото си поискат.

Оказало се, че детето, което заради болестта си се нуждаело от най-много грижи, й помагало най-много.

Децата, страдащи от Даунов синдром, са като скъп дар. Ерик направо излъчва любов казва Кристи. Притежава доброта, която просто не мога да опиша. Той най-лесно се приспособява към обстановката и не изпитва абсолютно никаква ревност към другите.

Едната от сърдечните камери на Ерик не е в ред и лекарите са на мнение, че след една-две години ще се наложи нова операция. Междувременно той е на диуретици и лекарства за сърцето: когато пропусне да си вземе лекарствата, се чувствува слаб и отпаднал. Не му е забранено обаче да се гони и боричка с братята си.

Освен това Ерик се разтревожил най-малко, когато веднъж Кристи излязла по работа това тя се осмелила да направи едва в средата на юни, два месеца след завръщането им. Всяко нейно отсъствие, дори и за съвсем кратко време, силно обезпокоявало Джон и Адам. С течение на времето обаче и те започнали да се успокояват. Когато през

115

Истината е, че Кристи продължавала да се тревожи, че семейството на Риаз ще направи нов опит да й отнеме момчетата.

Страх ме е, защото обожавам децата си и обичам да ги наблюдавам как растат толкова са буйни. Но ще почувствувам облекчение едва когато станат големи момчета. Когато започнат да се грижат сами за себе си, чак тогава ще мога да си отдъхна. Сега са толкова беззащитни. Зная, че децата усещат тревогата ми, колкото и да се мъча да я скрия. Понякога, загледана през прозореца, забравям, че мислите ми се изписват на лицето. Тогава Джон обикновено идва и ме пита: „Какво има, мамо?"

Месеци след спечелената съдебна битка Кристи се опитала да разбере и приеме културата на покойния си съпруг. Продължавала да се чувствува странно в удобните пакистански блузи и шалвари, които си донесла от Пешавар. Иска й се да научи момчетата на културните обичаи на техния баща, особено след като пораснат, но същевременно признава, че никак няма да й е лесно.

Поне засега момчетата нямат никакво желание да се учат на подобни неща. Джон, който говорел урду доста добре, отказва да пророни и дума на този език. Той е забравил филмчето „Паяжината на Шарлот" единствената видеокасета, която е гледал за две години в Пакистан, а това е странна празнина в съзнанието на дете, наследило невероятната памет на баща си.

Нито Джон, нито Адам подпитвали за баща си. Този въпрос възникнал едва когато били излезли някъде и Джон видял разхождащи се мъж и жена. Тогава разбрал, че му липсва нещо.

Не се безпокой, мамо рекъл той. Господ ще ни даде нов татко.

Кристи обаче продължавала да мисли за стария им татко и най-вече как и защо е свършил така. Полицията била на мнение, че не я грози опасност.

Бъдете спокойна й казали.

Който и да е бил преследвачът на Риаз, очевидно е намерил, каквото е търсел.

Убийството още не било разкрито. Кристи знаела, че полицията съвсем съзнателно не й съобщава всичко, за да

116

Все пак полицията й съобщила, че Риаз бил длъжник и „на дявола" и че бил застрелян на едно небезизвестно място за срещи на контрабандисти на наркотици и други престъпници, разположено между Чикаго и Детройт.

Кристи с изненада научила, че в кръвта на Риаз не бил открит алкохол нещо твърде необичайно за един почти алкохолизиран човек, който пиел непрекъснато, особено по време на полет.

Когато на някого му предстои сделка, обикновено не пие отбелязал един от полицаите.

Дали Риаз бил забъркан с наркотици? Кристи знаела, че Пешавар е разпределителният център на афганистанския опиум, и чула да се говори, че случаят се разследва и от отдела за наркотици. Потвърждение обаче не се получило.

Онова, което най-много вбесило Кристи, било убеждението й, че роднините на Риаз са знаели истината и са я скрили, за да защитят репутацията си. Въпреки многобройните молби от страна на щатската полиция да предадат записите от телефонните разговори на Риаз през седмиците преди неговото последно пътуване, те отказали да го сторят. Кристи бе сигурна, че те ще помогнат на следствието. Въпреки че разбирала само откъслечни думи от телефонните разговори на Риаз, тя го чула да споменава неколкок-ратно афганистанското съпротивително движение. Дали имал някаква връзка с него?

В съзнанието й звучали непрекъснато последните думи на Риаз, преди да напусне Пакистан: „Кристи, остави ме на мира. Имам проблеми, които нямат нищо общо с теб." Риаз имал много врагове, всеки от които е удоволствие би искал да го види мъртъв.

През есента на 1991 година Кристи бе напреднала много ходеше на курсове за съдебни стенографи работа, която се готвеше да започне след три години, когато и трите момчета тръгнат на училище. Не може да забрави миналото, а и не иска. В Пакистан не е имала нито време, нито сили да скърби за Риаз нито на погребението, нито на гроба му. Върху надгробния камък на Риаз пишело, че е починал на трийсет и пет години, тоест пет години пове-

117

че от истинската му възраст: по волята на самия покойник. Няколко месеца след убийството Кристи направила панихида на Риаз в Мичиган. Дошло време да се отдаде на скръбта си.

Сега Кристи си е у дома, но продължава да е неспокойна. Така, както можех да бъда извадена от равновесие при новината, че Муди е тръгнал нанякъде, така и Кристи се чуди кога ли роднините й по мъжова линия ще си вземат от улицата онова, което са загубили в съда: синовете й.

Въпреки тревогите си Кристи е една от малкото щаст-ливки. Повечето изоставени родители, които се явяват пред съдилищата в различни страни, срещат препятствия на всяка крачка. Споменът за загубата ги следва ден и нощ, отчаяние помрачава бъдещето им. Това са хора като Рамез Щайх, ливанец по рождение и жител на Ню Джързи, който през 1986 година останал без трите си дъщери, отведени от майка им в Южна Африка. Това са хората, които всеки божи ден изживяват наяве моя най-страшен кошмар.

ПЕТА ГЛАВА

Разделени навеки

Рамез Щейх получил американско гражданство през 1980 година, четиринадесет години след като се преместил от Бейрут в Ню Йорк, където започнал работа като счетоводител в авиокомпания „Пан Американ". Имал право на безплатни самолетни билети, можел да пътува по широкия свят, колкото си иска. По време на една ва-

118

канция през 1977 година Рамез се отбил за обяд в крайпътен ресторант сред покритите с цъфнали дървета хълмове на Южна Шотландия.Една от сервитьорките му направила силно впечатление и така започнала голямата любов в живота му. Мюриъл Дънлоп току-що била навършила деветнайсет, а Рамез бил на трийсет и осем години, но и двамата се влюбили от пръв поглед. Те разменили адресите си и започнали да си пишат пламенни писма. Когато след шест месеца Рамез се върнал отново в Шотландия, двамата се чувствали като отдавнашни влюбени.

Радвали се на простички неща пикници сред природата или на морския бряг, вечерни разходки за сладолед, гостувания у приятелите на Мюриъл. Рамез се запознал с родителите й и бил добре приет. Дейвид Дънлоп бил стругар, а жена му Изабел администраторка в хотел. Изглеждали разумни хора и не обръщали внимание на такива неща като разликата във възрастта, националността или религиозните различия между Мюриъл и годеника й. Рамез посещавал службите в гръцката католическа църква, а Мюриъл била презвитерианка, но не ходела на църква. Освен това семейство Дънлоп били страстни пътешественици. Мюриъл била прекарала детството и юношеството си в Родезия, където родителите й отишли, за да си потърсят по-доходна работа, преди войната за независимост през 1975 г. да ги принуди да се завърнат в Шотландия.

Рамез и Мюриъл се оженили през февруари 1978 г. в малка шотландска църква. След като Мюриъл получила зелена карта, те се установили в един апартамент в Брук-лин, а после се преместили да живеят в предградията на Ню Джързи съвсем подходящо място за млади семейства. Младата булка, която току-що била навършила двайсет години, трудно свиквала. Тя горяла от нетърпение да забременее и отказала да си гърси работа. Чувствала се самотна, изолирана и не на мястото си. Мюриъл не била от хората, които се оплакват непрекъснато, а от онези, които, както ми каза Рамез, „таят всичко в себе си, докато най-не-

119

През февруари 1979 г. Мюриъл отлетяла за Шотландия, където щяла да остане до раждането на първото им дете. Виктория се родила там през април и Мюриъл останала още три месеца, а Рамез ги посещавал всяка събота и неделя.

Шест месеца след раждането на Мая, второто им дете, Изабел пристигнала от Зимбабве в Ню Джързи. Семейство Дънлоп се върнали в Африка, за да са по-близо до двамата си по-малки синове, които заминали там да си търсят работа.

На втория ден от пристигането си Изабел попитала Рамез къде държи паспортите На момиченцата и неприятно се изненадала, когато научила, че са в банков сейф.

На следващия ден Изабел извикала Рамез в стаята си, за да поговорят насаме. Тя преминала направо към същината на въпроса:

Искам дъщеря мий внучките ми да ме придружат до Зимбабве, за да видят семейството си.

Учуден и ядосан от тона на Изабел, той отвърнал:

Трябва да обсъдим този въпрос с жена ми.

А, жена ти.може да мисли със собствената си глава отвърнала спокойно Изабел, сякаш всичко било вече решено. Изобщо не повишила тон: знаела, че не е необходимо.

Рамез настоял да разговаря с Мюриъл и за свой ужас открил, че жена му отказва да говори с него за каквото и да било. Щом Рамез влезел в стая, в която били Мюриъл и майка й, двете излизали начаса. Нощно време тя му обръщала гръб и мълчала като пън.' Само преди четири дни Мюриъл му звъняла по три пъти "в службата, говорела му открито колко го обича и колко иска да имат още едно дете. Сега разговорите им се свеждали единствено до това кой ще отиде до супермаркета.

Какво се е случило? не спирал да я пита Рамез.

Ако ти самият не разбираш, защо трябва да ти го казвам аз? отвръщала Мюриъл.

Мълчанието, й продължило, докато си тръгнала майка й. ^ ^

Винаги ми е била беззаветно предана, както и аз на нея разказваше Рамез. Никога не сме се карали за нищо, обаче в мига, в който се събере с майка си, се проме-

120

ня изцяло, сякаш става друг човек. Превръща се в прида тък на майка си.

Тъст мй е само една пионка в ръцете на жена i Й Изобщо няма думата. Тъща ми го командва и по същи начин иска да подчини дъщеря си и моето семейетво: Ако не може да наложи волята си, инати се докрай.

Рамез описваше Мюриъл като човек, обладан от зъл дух: винаги пиела кафето си с прясно мляко, сега обачеза почнала да използва мляко на прах като Изабел. Пушела цигари „Мерит" с филтър, а сега започнала да пуши „Мар-лборо", като майка си. Дори лицето, й се променило и това била най-ужасната, промяна. Обикновено била спокойна и открита, а сега погледът й изразявал напрежение, устните й били свити в презрителна гримаса.

Никой никога не ме е мразел така каза Рамез.

Когато намерил визитната картичка на адвокат по бракоразводни дела в хавлията на Мюриъл, той разбрал, че вече губи контрол над живота си.

И ако дните преминавали мъчително, то нощите направо го подлудявали. Често засичал Изабел да крачи напред-назад из къщата. Не спирала да пуши и да пие кафе. Тя продължавала да настоява още по-упорито Мюриъл да я придружи до Африка.

Жена ти не те обича казала тя на Рамез. Ще я заведа заедно е децата в Зимбабве и ако реши, че те обича, ще се върне при теб.

Рамез отказал да даде паспортите и през октомври ' два месеца след пристигането си Изабел най-сетне се предала и напуснала дома им.

Онова, което се случи след това, може да се сравни с електрическа крушка, която светваш и изгасваш ми каза отчаяният зет.

Мюриъл отново започнала да се държи както преди, сякаш се била пробудила от тежък сън.

През юни 1982 година седем месеца по-късно последвал втори удар. Рамез не знаел, че Изабел е подложила Мюриъл на канонада от писма и дори й е изпратила чек за петстотин долара, за да си потърси адвокат. Една събота най-неочаквано Мюриъл се обърнала към съпруга си:

Ще трябва да изсърбаш попарата, която си надробил.

121

Какво искаш да кажеш? попитал я Рамез.

Чашата преляла една вечер, когато по телефона позвънила приятелка на Мюриъл. Рамез й казал, че жена му спи, и приятелката решила да му каже истината:

Зад гърба ти стават доста нередни неща казала тя. Тъща ти настройва Мюриъл срещу теб.

Това не било изненада за Рамез, само го убедило, че Мюриъл е безпомощна жертва на личност, много по-силна от нея самата. На следващата сутрин Рамез не споменал за телефонния разговор. Просто намекнал на жена си, че знае какво става и че единствената радост на някои хора е чуждото нещастие.

Все едно изрекох вълшебна дума припомня си Рамез. Жена ми ме прегърна, целуна ме и каза: „Обичам те". Позвъни ми три-четири пъти в службата, а когато се прибрах вечерта, ми каза: „Липсваше ми. Повече няма да позволя на майка ми да ме командва."

Мюриъл спазила обещанието си цели четири години. Изабел продължила да й пише. Рамез се дразнел от факта, че тя винаги пропускала името му, когато пращала поздрави на Мюриъл и момичетата. Мюриъл обаче не обръщала никакво внимание на писмата и на горещите молби на майка си да замине за Зимбабве. Веднъж срязала Изабел по телефона: