Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Няма да ти позволя да разрушиш брака ми.

В писмо до съпруга си от този период тя писала: „Повярвай ми теб обичам най-много от всички на света. Дори родителите си не обичам толкоВа, колкото теб."

През декември 1983 година се родила третата им дъщеря Моника. При все че сега в семейството царувал мир, Мюриъл така и не свикнала с живота в Щатите. Всяка година тя водела момичетата на продължителни гостувания, които понякога траели два-три месеца, у семейството на Рамез в Ливан. Той можел да прекарва с тях само по няколко дни и преживявал много трудно тези раздели, но знаел, че Изабел може да бъде държана настрана само ако Мюриъл е доволна и щастлива.

„Не знам защо, писала тя на съпруга си от Бейрут, но тук намирам покой. Винаги съм усмихната и щастлива. Ако съм в лошо настроение, отивам у Лейла (сестрата на

I

122

Тя не спирала да настоява пред Рамез да се преместят да живеят в Ливан той можел да започне работа в Ми-дъл Ист Еърлайнс или да се заеме с търговия. Рамез възразявал, че не може да печели достатъчно в Ливан и че безкрайната война, броят на жертвите от която в крайна сметка достигнал 150 000 души или почти три процента от населението, прави живота несигурен и труден. Неговото семейство имало късмет и не било дало никакви жертви, но опасността дебнела отвсякъде.

През 1986 година Мюриъл предложила да отидат на гости на семейството й. Щяла да заведе трите им дъщери за две седмици, после Рамез щял да дойде и да прекарат заедно третата седмица и после всички щели да се приберат заедно. Рамез не бил във възторг, но не могъл да измисли достатъчно сериозна причина, за да се възпротиви на пътуването. Жена му не била виждала семейството си цели пет години и се била затъжила много.

По всичко личало, че Мюриъл мисли за общото им бъдеще. Тя заградила датата трети септември на календара в кухнята и отбелязала: „първи учебен ден". Вики щяла да бъде във втори клас, Мая в детска градина, а Моника в ясли. Мюриъл искала да има син на всяка цена и наскоро ходила при своя лекар, за да разбере защо не може да забременее след раждането на Моника. Малко преди да замине, заръчала на своя съседка: „Грижи се за мъжа ми, докато ме няма."

На 12 август Мюриъл и момичетата пристигнали сред голите хълмове на провинция Натал, на около петдесет мили навътре в сушата от крайбрежния град Дърбън в Южна Африка, където родителите й се преместили от Зимбабве и наели част от стара фермерска къща от един цветар, който отглеждал тропически растения за износ. Наоколо не се виждала нито една сграда, с изключение на бараките на трийсетината цветнокожи, които работели в стопанството. Мюриъл заявила, че е попаднала в рая. „Рамез, ще се влюбиш в това място писала му тя пет дни след пристигането си с присъщата си сърдечност и топлота. Толкова прилича на Бейрут и на планините около него!"

За Рамез обаче най-вълнуващо било последното изречение на писмото: „Много ни липсваш и на мен, и на момичетата. Все питат кога ще дойдеш. Обичам те!"

123

В края на август Рамез тръгнал на път. Летял със самолет на южноафриканските авиолинии, който направил няколкочасов престой на пустинен остров западно от Мароко, после продължил пътя си и след осемчасов полет кацнал в Йоханесбург. Там се качил на друг самолет и след час бил в Дърбан, където го посрещнал Гордън, братът на Мюриъл. Пристигнал в дома на семейство Дънлоп късно след полунощ и тихичко се вмъкнал в голямото легло до Мюриъл и момичетата. Бил толкова развълнуван, че не могъл да мигне и дълги часове наблюдавал спящите си дъщери и слушал тихото им дишане.

Първия ден Изабел се държала добре и всичко изглеждало нормално. След това Мюриъл.започнала да се държи някак особено. Когато вечер семейството се събирало във всекидневната, тя сядала все по-далеч от Рамез и дори' понякога отивала в друга стая.

Вървеше така, сякаш бе в кома, приличаше на зомби разказва Рамез.

На 3 септември, ден преди да си заминат, както били планирали, Рамез не можел да се отърси от чувството, че му предстои да чуе нещо много лошо. Видял го изписано върху лицата на някои от приятелите на семейството те го гледали със съчувствие и тревога. Чул как наблюдателната Виктория се изпуснала: „А, мама ще си намери работа и ще си вземе кола." Рамез предположил, че тя говори за някоя секретарска служба в Ню Джързи. Не смеел дори да мисли, че става дума за друго.

Тази вечер родителите на Мюриъл се извинили и си легнали много рано още в осем часа, което само по себе си било доста подозрително, тъй като обикновено стояли и разговаряли до среднощ.

Не виждам да е стегнат никакъв багаж обърнал се Рамез към Мюриъл, след като сложили момичетата да спят.

Тя го последвала в гостната, седнала на дивана до него и го изгледала, както: се гледа непознат.

\

124

Рамез останал като гръмнат.

Ами децата? попитал. Помисли ли колко ще ги нараниш? Помисли ли колко ще нараниш и мен?

Това си е твой проблем отвърнала механично Мюриъл, сякаш повтаряла наизустени предварително слова. Те остават с мен.

Рамез бил потресен. Даже в мига, в който жена му потвърждавала най-страшните му подозрения, той се опитвал да отрече ужасната действителност, която се стоварвала върху му. Мюриъл сигурно не говорела сериозно.

Трябва да решим този въпрос у дома, в Съединените щати настоял той.

Мюриъл била непреклонна и не се вслушала в никакви аргументи. Така постъпили и родителите й, които с готовност се отзовали на поканата на Рамез да поговорят. Изабел едва прикривала злорадството си.

Жена ти не те обича повече рекла му тя. Откъде-накъде трябва да продължи да живее с теб?

Може да получи развод в Ню Джързи, ако не иска да живеем заедно, ала не може да ми отнеме децата настоявал Рамез.

Изабел се държала също толкова непреклонно, колкото и дъщеря й:

Защо трябва да се връща в Ню Джързи, за да се бори сам-сама срещу теб в съда? Тук можем да я подкрепяме и закриляме.

После Изабел нанесла най-жестокия удар.

Как смяташ да кажеш на децата, че повече няма да живееш с тях?

Не мога да кажа подобно нещо на децата си отвърнал Рамез.

Толкова деца остават без бащи, докато са още малки рекла Изабел. Мюриъл е млада, животът е пред нея и тя ще го изживее тук, с нас. Защо трябва да живее с теб, щом не те обича? Заради децата ли? Децата ще се чув-ствуват по-добре тук, отколкото в един дом без обич.

Спорили цялата нощ, но без никакъв резултат.

Те са инат хора -каза ми Рамез. Не можеш да се разбереш с тях.

Когато поискал паспортите на децата, Мюриъл се изсмяла мрачно и му казала, че са скрити.

125

Бе по-ужасно, отколкото си мислех каза Рамез. Жена ми знаеше Колко ще Ми бъде трудно без децата и никога не би оставила външен човек да се намеси в семейния ни живот. Беше се променила неузнаваемо, сякаш гледах една съвсем различна жена.

Според Рамез проблемът се състоял в следното паспортите щели да бъдат готови едва три дни след подаването яа документите. Ами ако някое от момичетата се изтърве о какво се занимават?

Страхувах се за дъщерите ми разказва Рамез. Тъща ми е способна на всичко. Тя не се интересуваше от моите дъщери, а само от своята, но знаеше, че единственият начин да я задържи при себе си е да задържи и моите деца.

Като не знаел към кого да се обърне, Рамез излязъл от консу., сгвого, прекосил улицата и влязъл в първата адво-катска кантора, която се изпречила на пътя му. Амбициозен нд аид млад мъж му казал, че преди да реши как да действува, трябва да проучи въпроса. Междувременно го посъветвал да се върне в Ню Джързи и да получи от тамошния съд родителските права над децата.

След като отложил с няколко дни полета си и напразно се опитал да промени решението на Мюриъл, Рамез послушал съвета на адвоката това бил най-тежкият момент в живота му. Трябвало да остави децата си в Южна Африка и дл се върне в Щатите, за да започне битка и да си ги върне.

Измъчвах се ужасно, сърцето ми се късаше каза ми той.

Заради доброто на децата Рамез си наложил да се овладее. Когато Мюриъл казала на момичетата, че ваканцията им се удължава и баща им ще дойде да ги вземе след две седмици, Рамез не възразил. Надявал се да спечели бързо делото и да прибере семейството си у дома, така че децата да останат в блажено неведение за проблемите на родителите си.Както се оказало по-късно, щял да съжалява за.това си решение.

\

126

В деня, когато си тръгвал, Мюриъл изобщо не станала от леглото.

Лицето й беше червено като домат спомня си Рамез. Беше толкова напрегната, че дори не можа да ме погледне в очите и да ми каже „довиждане".

Веднага щом се върнал в Щатите, Рамез се свързал с южноафриканското консулство в Ню Йорк. През октомври получил отговор: „Ако не желаете децата ви да останат в Южна Африка, пишел вицеконсулът, можете да представите писмена и нотариално заверена декларация, че отказвате да дадете разрешение за удължаване на техните временни визи за престой в страната." Визите изтичали на 4 декември. „Документът ще бъде изпратен в Претория и ще бъде разгледан от министерството на вътрешните работи."

Писмото обаче предупреждавало, че министерството не може „да се намесва в семейни разногласия", които трябвало да бъдат разрешени по „законен път". Консулът писал и второ писмо, което потвърждавало позицията на Претория за ненамеса в семейните проблеми.

На теория министерството на вътрешните работи на Южна Африка щяло да откаже да удължи детските визи за временен престой в страната, ако някой от родителите се противопостави на това. На практика обаче тази политика се прилага непоследователно, особено ако родителят, който иска удължаване на визата, е майката със статут на южноафриканска гражданка, като Мюриъл.

С други думи, правителството не давало никакви гаранции и дори не поемало отговорност в подобни случаи често срещана реакция, която поставя непреодолими пречки пред много изоставени родители по света.

Четвърти декември дошъл и отминал и Рамез открил, че въпреки молбата му визите на децата били удължени. Помислил, че родината на апартейда дава преимущество на Мюриъл пред един чужденец, който произхожда "от Близкия изток, макар че ливанците официално минават за „бели хора".

Колкото повече време минавало, толкова по-безсмислен ставал животът на Рамез.

Моето семейство беше моят живот. Живеех само за часовете след работа, които прекарвах с жена ми и дъще-

127

рите ми обясняваше той. Никога не съм излизал с приятели. Много жени са ми казвали, че мечтаят да имат съпрузи и бащи на децата си като мен. Никой от съседите ни не очакваше да се случи именно това.

Казвам им: „Обичам те" или „Липсваш ми", а те отвръщат: „Аха!" или „И аз". Питам ги: „Страх ли те е да ми кажеш, че ме обичаш?", и те ми отвръщат: „Аха".

В началото Рамез получил от децата три-четири писма. После спрели да пишат. Не му пратили картичка дори за Коледа.

На 9 януари 1987 година Рамез получил временно родителските права върху децата си от щатския висш съд в Юниън каунти, Ню Джързи. Американският му адвокат се свързал с южноафриканския си колега в Питермарицбург, чийто адрес Рамез бил избрал произволно от списъка, предоставен му от консулството. Южноафриканският адвокат отговорил с телеграма и потвърдил, че съдебното решение за присъждането на временни родителски права ще бъде признато и наложено за изпълнение от Върховния съд на Южна Африка, при положение че всички необходими документи са надлежно заверени.

С документите в джоба Рамез си взел тримесечен отпуск от Пан Ам, отлетял за Южна Африка, отседнал в един хотел в Питермарицбург и се приготвил да се бори.

Той се разтревожил, когато научил, че от адвокатската фирма са възложили на един млад адвокат да се занимава с неговия случай „човек без какъвто и да е опит в международното право". Рамез подчертал, че желае с неговия случай да се занимае министерството на вътрешните работи, а не някой южноафрикански съд. Що се отнасяло до него, въпросът с родителските права бил вече решен и всички необходими документи издадени и ле-

128

галйзирани от съда в Ню Джързи. Оставало му да се въоръжи с търпение.

Според Натаниел Блох, адвоката от Претория, който му давал правни съвети, проблемът на Рамез се дължал ка липсата на международен закон, който да определи най-важния въпрос съдът в коя от страните има законното право да се произнесе по дело за отнемане или даване на родителски права на единия родител. И докато правителството на Южна Африка признава решенията, взети от съдилищата в други страни, включително и в Съединените щати, то отделните съдилища не са задължени да го правят. Блох добавил, че когато някой изяви желание да се установи за постоянно в Южна Африка, независимо от гражданството му, южноафриканският съд може да се произнесе по въпроса за родителските права дори когато искането е' постъпило извън страната. В случая със семейство Щейх статутът на Мюриъл на постоянно Пребиваваща също би могло да стане причина за намеса на южноафриканския съд. И накрая Блох отбелязал, че съдилищата в Южна Африка, както и в много други страни, са склонни да присъждат родителските права на майката.

Рамез се чувствал безпомощен и обезсърчен, но решил да рискува. В министерството на вътрешните работи му казали, че ще уважат официален иск от страна на американското правителство за връщането на децата. Рамез се обърнал с тази молба към Държавния департамент, но там започнали да увъртат. Без споразумение за правна помощ нямало основание за подобно действие.

Ходих в Йоханесбург, в Претория и в Дърбан никъде не ми се усмихна късметът въздъхна Рамез.

На девети март от консулството в Дърбан му се обадили, за да потвърдят, че „правителството на САЩ не възразява на завръщането в Съединените щати на Мая и Мони-

9. От любов към дъщеря ми

129

ка Щейх, американски поданички, и Виктория Щейх, постоянно живееща в САЩ". Вики била британска поданич-ка, защото била родена в Шотландия.

На 12 март 1987 година Върховният съд на Южна Африка дал родителските права на Мюриъл и постановил месечна издръжка на децата в размер от 450 ранда (около 220 щатски долара). Съдебното решение на съда в Ню Джързи било пренебрегнато. Въпреки че съдът определил ясно, че може да вижда периодично децата си, Рамез бил сломен.

До този момент контактите с дъщерите му били ограничавани и следени от семейството на Мюриъл „като в затвор" каза той. Когато за пръв път изминал прашния коларски път до къщата, и трите деца се хвърлили в прегръдките му и „останахме притиснати един към друг цели двадесет минути. Жена ми и родителите й стояха на вратата и ни наблюдаваха, но не помръднаха. Влязох в къщата, но те не ми говореха, седнахме в дневната с децата, а жена ми и родителите й отидоха в кухнята."

С разтреперан глас Рамез каза:

Тогава най-голямата ми дъщеря ме погледна и ме попита: „Искаш ли кафе?" Тя тръгна право към кухнята, наля чаша кафе и ми я донесе.

При второто посещение обаче Вики се държала настрана от баща си и не искала да седне до него. „Господи, само това не, помислил си Рамез. Сега пък са започнали да обработват дъщеря ми." След като излязло решението на южноафриканския съд, Мая и Моника приели възторжено идеята да прекарат съботата и неделята с баща си, но Вики била страшно въздържана. Казала му, че е уморена и никъде не й се ходи.

Обаче щом влязла в колата, Вики се отпуснала, сякаш играела ролята на. отегчена и безразлична, за да заблуди семейството на майка си. Когато стигнали мръсния път, започнала да го разпитва за приятелите си в Ню Джързи. По-малките.също се включили в разговора: имало толкова неща, които тук им липсвали ужасно много. Мая си спомнила за меда, който се продава в пластмасови бурканчета с форма на мечка. Моника се размечтала за американ-

130

Вече не можели да й казват „баба", съобщили те на Рамез. \

Защо? попитал ги той.

Защото сега си имаме истинска баба обяснила Ви-ки и Рамез се изпълнил с ненавист към Изабел, която вече имала пълен контрол над децата.

На момичетата най-много им липсвали часовете, прекарвани с баща им. Същата вечер в хотелската стая любезният съдържател сложил още три легла съвсем безплатно. Когато си легнали, Рамез започнал да им разказва любимата приказка за приключенията на Ананси млада девойка, чийто изпълнен с приключения живот е населен с птички и мравки, които се превръщат в самолети и я отнасят на далечни места.

Приказката съчетава фантазия и действителност обясни ми Рамез. Точно такива приказки обичат децата.

На следния ден Рамез казал на дъщерите си:

Нали знаете колко много ви обичам.

Знаем отвърнала Мая, но това е наша тайна. Те просто се страхували да признаят открито чувствата

си към него пред Изабел. По-късно през деня, докато се возели в микробуса, който Рамез бил взел назаем от един приятел, Вики започнала да приглася на ливанската песен, която се носела от касетофона.

Знаеш ли рекла тя, сградите в Питермарицбург ми напомнят за Ливан.

Въпреки всичко не съм ги загубил, зарадвал се Рамез. Четири години по-късно той щеше да каже с гордост:

Разбираха идеално какво става и знаеха, че са там против волята ми. Не беше нужно да им обяснявам нищо. За възрастта си те са едни много смели деца.

Когато в неделя следобед Рамез свил по прашния път към фермата, Вики казала:

Спри колата.

Тя с плач прегърнала баща сй и заповтаряла: „Обичам те! Обичам те!" После се овладяла и рекла: „Е, сега можем да продължим."

Миг преди да ги остави, Моника се вкопчила във врата на баща си:

131

О, как горчиво съжалил Рамез в този миг, че се доверил на съдебната система. Сега бил напълно безпомощен да облекчи болката на детето си. Чувствал, че единственият му шанс е някак да убеди Мюриъл да се върне у дома с него, та дори и за малко, за да я раздели от майка й.

За жалост жена му била много по-недостъпна от децата. На рождения ден на Мая през февруари Рамез останал насаме с Мюриъл в едно ъгълче на големия преден двор. Той излял пред нея скръбта и въжделенията си, напомнил й за всичко, на което била обърнала гръб. Тя отговаряла със заекване, противоречала си, сякаш била заловена в лъжа. Рамез виждал как предишната й нежност и привързаност се мъчат да изплуват на повърхността.

В този момент се намесил брат й Гордън. Той поставил ръце върху раменете на Мюриъл и я изтикал към къщата.

Ще оставим съдът да реши това рекъл той на Рамез. Тя няма да дойде с теб.

През март Рамез провел още един четиричасов разговор с Мюриъл в нейната стая. Решил, че най-после е успял да я накара да каже, че ще се върне с него у дома. Изабел хвърляла убийствени погледи и затръшнала вратата зад гърба му, когато си тръгнал. На следващия ден Мюриъл отказала да говори с него.Сякаш всичко било напразно.

Като се прибрал у дома, Рамез направил всичко възможно решението на съда в Ню Джързи да бъде прието. Събрал препоръки: от една стара приятелка на Мюриъл в Англия, на която жена му била признала, че „майка й е с труден характер и непрекъснато се меси в семейния й живот"; от една приятелка от Бруклин, която свидетелствува-ла за нормалните отношения в семейство Щейх; от бивш техен наемодател в Ню Джързи, който си спомнял, че Вики винаги чакала Рамез на вратата, когато се връщал от работа, и че той водел семейството си на разходка в парка след вечеря.

И тримата свидетелствували, че Рамез е отличен съпруг и баща и че дъщерите му явно го обожават.

По това време Рамез се свързал с най-големия брат на Мюриъл Дейвид, който живеел отделно от родителите си в Ботсвана. Дейвид потвърдил, че Изабел се била

132

опитала да съсипе и собствения му брак и че имала невероятно влияние върху останалите членове на семейството.

Искрено ти съчувствувам казал Дейвид по телефона в разговор, който Рамез записал на касета, но докато Мюриъл е под влиянието на майка ми, нямаш никакъв шанс.

Междувременно двете правителства, представляващи страни в случая, станали още по-безразлични.

Щом не се отнася за техните деца, тези хора не дават за теб и пукнат грош оплакваше се Рамез. Той се страхувал, че в очите на бюрократите е още един нещастник, който има проблеми с тъща си.

Рамез отишъл за последен път в Южна Африка през август 1987 година с надеждата да поговори още веднъж с жена си и й повлияе. Канел я непрекъснато на вечеря и на разходки и пикници през уикендите с депата, но тя отказвала просто не можела да приеме поканите му. Рамез бил препъван на всяка крачка. Изпитвал гняв и безсилие, защото знаел, че стига да му бъде дадена такава възможност, може да върне жена си при себе си. Един ден се озовал сам в спалнята й и бил поразен от снимките, налепени по стените: всички били правени там, където Мюриъл се чувствала като у дома си, и на всяка от тях била жената, която я обградила с топлина и разбиране: майката на Рамез в Бейрут.

Рамез не се предавал, но месеците минавали, семейството му се намирало на десет хиляди километра от него и контактите ставали все по-редки. Въпреки че бил отправил молба лично, училищата, в които учели момичетата, пропуснали да му изпратят копие от годишните им резултати. През юни 1988 г. на Мая извадили сливиците. Рамез научил съвсем случайно за предстоящата операция, в деня преди детето да постъпи в болница, когато позвънил по телефона на Мюриъл и говорил с една нейна колежка. Той все повече се откъсвал от живота на дъщерите си и не можел да направи абсолютно нищо, за да промени това положение.

За последен път разговарял по телефона с децата през 1989 г., след като семейство Дънлоп се преместило в град Маргейт, на брега на Индийския океан. Мюриъл и децата живеели в съседен апартамент. Мюриъл нямала телефон, а това означавало, че Рамез може да говори със семейст-