Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Положението на Мерилин бе белязано с всички признаци на наближаващото нещастие. Феридун почти нямаше връзки и никакви роднини в Щатите. Наскоро бе ходил до Иран. Беше типичен сценарий за отвличане на децата и отвеждането им отвъд граница.

Най-сетне дойде денят, когато съдът щеше да постанови кой ще получи родителските права. На Мерилин бе наредено да доведе децата или щяха да я затворят за проявено неуважение към съда. След няколко разговора служебното лице, известно като „приятел на съда*', препоръча да не се дава разрешение на съпруга да вижда децата, което бе огромна крачка напред. На делото бях призована като главен експерт и бях абсолютно уверена, че този случай ще се окаже различен от многото други подобни случаи.

Най-после всичко бе готово за финалната сцена. Стояхме в коридора заедно с майката, сестрите и адвоката на Мерилин и я чакахме да пристигне с децата. Феридун също чакаше. Носеше скъпи коледни подаръци за децата. Вратата на асансьора се отвори и от него излязоха Мерилин и децата, минаха покрай нас и се отправиха към бащата. Помолиха за разговор насаме и стана ясно, че е много вероятно да се сдобрят. Няколко месеца по-късно чух, че двамата със съпруга си продължават да се срещат и че Мерилин е прекъснала всякакви отношения със семейството си.

Този случай отразява един особено обезкуражителен аспект на синдрома на потисканата и унижавана жена: колкото по-лош, агресивен, невъздържан и опасен е мъжът, толкова по-голяма е вероятността да се съберат отьово. Също така типичен е случаят, когато потърпевшата се от-

5. От любов към дъщеря ми

65

казва от помощта на близки и познати след завръщането й при своя инквизитор.

Как ще постъпите, когато следващият се обърне за помощ към вас?

Бях силно огорчена и му отговорих с чувството, че съм предадена: . 4

Няма да му помогна.

Не само бях отделила значително време на Мерилин, но дори я бях поканила да дойде и живее у дома, когато идваше на съдебните заседания в Мичиган. Бях пренебрегвала собствената си безопасност, както и тази на Махтоб, като й се доверих в желанието си да й помогна. Въпреки всичко знаех, че трябва да продължа в името на много други деца.

През юни 1990 година в Брюксел двамата с Арни се срещнахме с Патси, белгийка но народност. Говореше много добър английски, който бе научила в Израел. Взела на ръце деветмесечното бебе, тя тъжно рече:

Въпреки че сме разделени от осем години, съпругът ми отказва да ми даде развод. Живея с друг мъж, с когото решихме да имаме дете и да започнем нов живот, но не мога да се отърва от стария си.

Патси срещнала Бен нерелигиозен евреин в Израел, където много обичала да ходи. Сключили граждански брак в Брюксел и той помолил един свещеник да му стане свидетел.

Докато живеехме в Белгия, той се държеше като истински европеец каза ми Патси.

Но след като се върнали в Израел'със сина и двете си дъщери, започнал да се държи по коренно различен начин. (Това е често срещано в тези случаи).

Биепте ме, заключваше ме в апартамента и не даваше храна на децата, затова ги взех и го напуснах обясняваше Пагси. Никога не съм внушавала на децата, че баща им е лош, a аз съм добра. Не беше нужно да го казвам на двете по-големи, които виждаха сами, защото ме биеше пред тях.

Девет месеца след завръщането им от Израел Бен се опитал да отвлече децата. Най-малкото още не можело да хода и било най-лесната жертва. Бен я оставил в колата, а когато Патси се втурнала да я вземе, Бен се опитал да я

66

блъсне с вратата на колата. Другите две деца запишели и привлекли вниманието на минувачите, което го принудило да ги остави.

През ноември 1985 година Бен се появил в училището на децата, придружен от телохранител и два автомобила. Като си припомнила първия му опит, по-голямата дъщеря казала: „Не искам да ходя с него във Франция". Опитът за отвличане пропаднал за втори път.

Следващата година минала без инциденти въпреки няколкото полицейски доклада, че Бен е в Белгия. През декември 1986 година обаче, когато децата билисьответно на седем, пет и четири годинки, последният опит на Бен да ги отвлече успял. С огромни усилия Патси ги проследила от Брюксел през Амстердам, Лондон и най-сетне до Ню Йорк през февруари 1987. В продължение на десет месеца Патси посетила Съединените щати десет пъти, опитвайки се да открие децата си. Намерила си работа в Националния център за изчезнали и експлоатирани деца и дори участвала в телевизионното предаване „Най-търсените лица в Америка".

През януари 1989 година съпругът на Патси бил арестуван в Ню Йорк и затворен по обвинение в отвличане. Той казал, че е взел децата, защото не искал да бъдат възпитани като християни: Патси била католичка. Бен отказал да съобщи къде се намират децата. По-късно тя научила, че ги укривали в една хасидимска еврейска комуна някъде в Съединените щати. Седем месеца по-късно Патси победила и Бен бил екстрадиран обратно в Брюксел първото екстрадиране заради отвличане на собствени деца в историята на белгийското право.

Според белгийските закони това престъпление се наказва със затвор от осем дни до една година. Ако похитителят откаже да даде сведения къде са децата, наказанието

67

може ца бъде удължавано, както се случило и с Бен, който в момента излежаваше третата си година в белгийски затвор. Докато разговаряхме с Патси, разбрах, че тя не търси отмъщение срещу бившия си съпруг. Държеше да бъде в затюра, защото бе единственият, който можеше да разкрие ?ъде са децата й.

Патси обединила усилията си с Ан-Мари Лизин, служителка на белгийското правителство, и двете основали международна организация „Изчезнали деца" с идеална цел, която започнала да функционира през септември 1989 година. Организацията дава съвети на родители, чиито деца са застрашени от отвличане, както и на родители на отвлечени деца. Стреми се да въздейства върху съдебните власти с примери за сериозността на това престъпление. Както в цял свят, така и в Белгия решението на подобни случаи е в ръцете на съдиите.

Красив либиец на име Сабри Хашим завъртял главата на Кит Бел, докато учели за следдипломна квалификация в Портланд Колидж в щата Орегон. След раждането на сина чм Ахмед Сабри склонил Кит да отидат до Либия. И както в много подобни случаи, щом стъпили на родна земя, не дал и дума да се издума за връщане в Щатите. Дъщеря им Камела се родила в Либия.

След три нещастни и самотни години в непознатата страна Кит успяла да убеди Сабри да я пусне с децата в Щатите, за да прекарат там отпуската. Подобно на Кристин Улман тя незабавно подала молба за развод и заживяла под чуждо име и на друго място. Сабри ги последвал и се върнал в Америка, за да оспори развода.

Съдията задържал либийските и американските паспорти на децата и разпоредил бащата да вижда децата си в присъствието на посочено от съда лице. Кит се възпротивила, като се обосновала, че се страхува за безопасността на децата и за собствения си живот, но съдията я заплашил

68

със затвор за проявено неуважение към съда. Като си дала сметка, че децата ще бъдат изложени на много по-голяма опасност, ако я вкарат в затвора, Кит с неохота се върнала у дома и изоставила чуждото име. Когато Сабри дошъл да вземе децата и да ги изведе за втори път, след като били присъдени на Кит, той успял да излъже придружителя и да влезе с децата в магазин за играчки без него. И тримата изчезнали безследно. Три седмици по-късно Сабри пратил телеграма на американския си адвокат, в която го уведомявал, че той и децата са в Либия.

Въпреки огромната болка, причинена от раздялата с децата, Кит ми каза, че е сигурна в едно: децата й ще бъдат обичани, докато е жива свекърва й. В същото време добави:

Ще ги отгледат в общество, на което нямам никакво доверие. Ще бъдат възпитани да вярват в ценности, които почти не разбирам, а образователната им система няма нищо общо с американската.

Кит е научила много за културните различия и сега напълно разбира ролята, която ислямът определя на бащата. Тя продължава да бъде разкъсвана от ужасна дилема.

Аз съм дала живот на тези деца, значи те са мои. Той ги обича и според неговото общество те са негови.

Кит признава, че е по-щастлива от някои изоставени родители.

Зная къде са децата ми и може би някой ден... каза тя глухо. Когато я попитах дали е обмисляла варианта „контраотвличане", тя отвърна:

Бих ги взела само ако преди това се разберем мирно и тихо. За тях това ще бъде ужасно: те не говорят английски и са там от толкова време.

От любов към децата си Кит не иска да травмира отново живота им.

69

Тя продължава да пише на Ахмед и Камела и да им праща подаръци, без да знае дали наистина ги получават. Продължава да се обажда по телефона, но никога досега не са й позволявали да разговаря с децата си. След десет години невероятни страдания, крепи я само надеждата, че някой ден, когато децата пораснат, тя отново би могла да се сближи с тях.

Служителката от Държавния департамент Тереза Хоб-гуд, която се занимаваше с моя случай, както и със случая на Кит, отбеляза, че родителят, на когото са присъдени родителските права, „може да ни даде копие от съдебната заповед: ние ще се намесим и на децата няма да бъдат издадени американски паспорти. Разбира се, другият родител може да се обърне към своето посолство или консулски отдел и да извади съответни паспорти, така че това в никакъв случай не е сигурна гаранция."

През 1986 година направих предложение Държавният департамент да въведе паспортна проверка за всички деца до шестнайсетгодишна възраст, които напускат страната. Предлагах да се въведат в компютър имената на потенциалните жертви, които ще бъдат разпознати без 'значение с какъв паспорт пътуват.

От Държавния департамент отговориха, че идеята ми не е приложима, защото ще накърни правата на американските граждани. Отвърнах, че паспортната проверка ще отнеме не повече време от проверката на билета и връчването на бордната карта и че пътниците ще приемат това дребно забавяне така, както приемат за напълно естествени проверката за безопасност на пътуващите и багажа им посредством мониторните системи, наложили се по напълно разбираеми причини. А нима правата на нашите невръстни граждани не бива да бъдат защитавани?

70

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

През април 1989 година малката градска библиотека в едно мичиганско градче едва побра петдесетте жени и мъже, дошли да ме чуят. Когато започнаха да ми задават въпроси, аз се обърнах към млада дребна жена на двайсет и две-три години, която седеше на първия ред и поглъщаше' всяка моя дума. Тя се изправи и рече с развълнуван глас:

Идвам от дом за жени със семейни проблеми, на сто и петдесет километра оттук. Аз и двегодишният ми син се крием от съпруга ми. Той ме заплаши, че ще отвлече сина ни и ще го отведе в родния си Ливан. Какво мога да направя? Кой може да ми помогне?

Тя млъкна и се разплака. Присъстващите провинциални люде, неиривнкнали към подобна проява на емоции на публично място изведнъж утихнаха. В този момент • се изправи една привлекателна, добре облечена жена с изключително делово поведение, която се представи като Крие Корест.

Присъствувам от името на сенатор Доналд Рийгъл започна тя. Много съм развълнувана от това, което чух, и бих искала да обясня как бихме могли да помогнем ние.

Крие ни дойде като дар божи това бе жена, предана от душа и сърце на каузата ни, заредена с огромна енергия и изключителна интелигентност. Заразяваше с ентусиазма си всички свои колеги, в това число и началника си. Неотдавна сенатор Рийгъл бе присъединил усилията си към тези на сенатора Алън Диксън от Илинойс първия член на конгреса, който повдигна нашия въпрос. Преди това аз бях обсъждала различни случаи със служители на Държавния департамент и Сара Панг, сътрудничка на сенатор Диксън в неговата кантора в Чикаго. В Мичиган трябваше да мине време, преди да се появят и други подобни случаи ка-го моя, така че до 1988 година проблемът съществуваше съвсем теоретично и имаше абстрактни измерения. Колкото повече хора четяха книгата ми, толкова по-често започнах да получавам писма и телефонни обаждания от жители на Мичиган. Когато в нашата „груйа" се включи Крие, аз получих сериозно подкрепление.

71

Винаги когато се намирах на турне или трябваше да пътувам в чужбина, Крие продължаваше нашето дело и поддържаше връзка с родителите, на които се опитвахме да помогнем. Тя намали невероятното напрежение, на което бях подложена от мига, в който книгата ми излезе от печат, и ми стана неизчерпаем източник на морална подкрепа.

Кристи си играела с децата в дома на негова леля, ко• гато групичка от приятели и роднини на мъжа й нахлули в стаята. Лицата им били опънати от напрежение, говорели един през друг. Тя успяла да разбере само откъслечни думи, защото след деветнайсетте месеца в Пакистан знанията й по урду били доста ограничени. Все пак схванала, че са се обадили от полицията някъде в Мичиган и че се е случило нещо ужасно.

Риаз е в затвора! обяснил й на английски един от деверите. Трябва да разбереш какво е станало.

Сърцето на Кристи се свило. Това бил най-страшният й кошмар, новината, от която се бояла най-много, откакто Рйаз Хан, нейният съпруг-пакистанец, заминал преди две седмици за Съединените щати и я оставил сама с двамата им сина. Моля ти се, Господи, дано нищо не му се е случило, молела се Кристи, докато,,паниката на околните я завладявала бавно, но сигурно. Моля те, нека се върне отново при нас.

Това се случило през август 1990 година, деветнайсет месеца след като Риаз отвлякъл двамата им сина от дома им близо до Детройт и ги завел в родния си град Пеша-вар, а после задържал насила и Кристи, която ги последвала. Оттогава Риаз се превърнал в изключително труден за съжителство човек не само за нея, но и за собственото си многочислено семейство. Кристи знаела, че Риаз е единствената й надежда, че само той може да ги отведе обрат-. но у дома. Преди да тръгне, дал строги нареждания: на Кристи и децата било забранено да напускат къщата без придружител, да не говорим за страната. Когато Риаз заминал, тя трябвало да се справя не само с един, а с шест мъже баща му и петимата му братя. За разлика от Риаз нито един от тях не бил свързан по никакъв начин със Съ-

72

единените щати. Според обичая те щели да задържат Крис-ти и синовете й особено синовете завинаги при себе си. При всичките си слабости и лоши черти на характера Риаз бил единственият й лъч надежда да върне свободата им.

Полиция! пропукал в слушалката идващият от петнайсет хиляди километра женски глас.

Ало, обаждам се във връзка със съпруга ми. Името му е Риаз Хан. Кристи го произнесла буква по буква. Научих, че е арестуван.

Божичко, дано всичко се оправи!

Мисля, че не е арестуван казала жената и замълчала, а в това време Кристи въздъхнала: всичко било ня-какво*недоразумение, не са разбрали правилно.

После чула онова, което всъщност се е случило. Съобщили й го безизразно, но то надхвърляло и най-черните предчувствия на Кристи.

Намерен е труп, който бе идентифициран. Мисля, че се обаждате за него.

Кристи глухо повторила на глас чутото и неговите роднини избухнали в ридания. Имала чувството, че се намира някъде много, много далеч и всичко това е лош сън, който се отнася за друг човек. Сетила се единствено за онова, което Риаз й казал на тръгване с типичния си загадъчно-заплашителен тон, който сега кънтял в ушите й:

„По-добре се моли да не ми се случи нищо, докато съм далеч, защото, ако ми се случи, ти никога няма да се измъкнеш от тази страна."

Когато Кристи завършила успешно първи курс на университета Истърн Мичиган през юни 1985 година, тя жа-

73

дувала за промяна и нови приключения. Заминала за Тул-са, Оклахома, при своя съученичка от гимназията, която учела в университета „Оръл Робъртс", основан от известния прероден евангелист. Тя самата била дълбоко вярваща презвитерианка и атмосферата в „Оръл Робъртс" много й допаднала. Освен това харесала Риаз Хан висок, добре сложен студент от Пакистан с гъста черна коса и силна волева брадичка. v

Изглеждаше много честен, ученолюбив човек каза ми по-късно Кристи.

Освен това Риаз бил много романтичен човек и галантен кавалер. Настоявал да й отваря вратите. Подарявал й цветя при всяка среща. Непрекъснато се възхищавал от нея и я карал да се чувствува жена.

Макар и рожба на съвсем различна култура, Риаз бил пламенен почитател на Съединените щати. Казвал, че обича американците и че тук се живее много по-свободно, отколкото в Пакистан, където било въведено военно положение малко преди да напусне страната през 1982 година. Риаз почти не говорел за своята родина и избягвал въпросите, свързани със семейството му. Те не се интересували от онова, което вършел, твърдял той. Пишел им рядко.

По същия начин реагирал и на въпросите, свързани с религията. Въпреки че деветдесет и седем процента от населението на Пакистан изповядва исляма, Риаз твърдял, че е вярващ християнин. В училище се опитвал да научи повече за своята вяра.

След като Кристи се върнала в Мичиган, Риаз й се обадил и двамата започнали редовно да се виждат през уикендите. През декември Риаз се запознал с родителите й. Той вече неведнъж й предлагал да се оженят. Бил настоятелен и пламенен. „Не мога да живея без теб, ще умра без теб! заявявал й той. Ти си най-прекрасният човек, когото съм срещал в живота си." Припомняйки си всичко това, Кристи каза:

74

Бях изключително наивна. Бях идеалната жертва вярвах на всяка негова дума.

Но Кристи не издържала дългото му отсъствие много й липсвал. Тя се подчинила на своя романтичен импулс и заминала при годеника си, без да завърши своето следване. Това била най-безразсъдната авантюра в живота й, но Кристи потеглила без вътрешна борба, без колебание. В края на краищата всичко било като на кино: приключение в екзотична страна с човека, на когото имала безрезервно доверие.

Пешавар е разположен в Северозападен Пакистан, на около седемдесет километра от границата с Афганистан и прохода Хибер, част от някогашния древен път между Индия и Русия. При все че планините в тази област се считат само за подножие на великите Хималаи, Кристи не била виждала подобно нещо в живота си гледката, която се разкрила пред очите й, била величествена. Пътищата били тесни и криволичещи и нямали предпазни прегради ако, не дай Боже, паднеш, имало дълго време да се търкаляш до дъното на пропастта. Най-опасните участъци били отбелязани с череп и кръстосани кости, нарисувани върху крайпътните скали.

Градът не бил толкова интересен. Известна туристическа забележителност през седемдесетте години, с прочут пазар, сега той бил приютил десетки хиляди афганистански бежанци, които дошли тук след съветската военна намеса през 1979 година. Новодошлите живеели в най-бедните квартали и нуждите им от вода, прибавени към тези на местното население, надхвърляли наличните запаси. Проблемът с канализацията бил също много сериозен. Пешавар бил не само изолиран, но и мръсен, гъсто населен град, в който се ширели зарази и болести, а над него се стелел мръснокафяв прах. Печалната слава на племето патани, което контролирало града и околностите му с твърда ръка, се носела из цял Пакистан.

75

Въпреки че Риаз и Кристи отседнали при негова леля в града, повечето членове на семейството му живеели на селов блатистата равнина на двайсет километра западно от Пешавар. По-точно казано, семейството притежавало селото и ограждащите го безкрайни полета, засети със захарна тръстика, манго и памук. Селяните хиляди бедняци, обитаващи прости дървени колиби работели из тези поля също като в някогашна плантация: друг източник на препитание просто нямало.

Риаз бил второто от осемте деца на семейството и заемал достойно място в селището. Бил най-амбициозният и най-авантюристично настроеният член на семейството единственият, който разкъсал тесните рамки на Пешавар и тръгнал по света. Обожаван от майка си, глезен от баща си (слаб, с крехко здраве и страдащ от язва), Риаз им беше като цар, разказваше Кристи. Даже по-големият му брат се съобразяваше с него. Беше странствал много и хората мислеха, че знае всичко." И Риаз не правел нищо, за да развали това впечатление.