Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Той не ни каза, че идва с децата. Ти къде си? Защо не дойде с него?

Аз съм болна и бременна отвърнала Кристи с разтреперан глас. Струва ми се, че тази бременност няма да свърши добре.

Риаз е глупак! измърморил Тарик. Не се притеснявай, Кристи! Не се притеснявай!

Кристи знаела, че ще спре да се притеснява едва когато прегърне децата си. Взела си отпуск, резервирала си място в следващия полет до Карачи, а после отишла да се прегледа в болницата. Отслабнала и изтощена от безсънието, Кристи била развила бронхит. Имало и признаци за пневмония. След като полетът бил отменен заради лошото време, Кристи трябвало да почака още няколко дни, докато се освободи място полетите били пълни с туристи. Междувременно открила, че Риаз'е взел двете хиляди долара нейни спестявания, а освен това бил изтеглил десет хиляди в повече от банковата им сметка. По-късно разбрала, че си е извадил над десет кредитни карти на нейно име от Америкьн експрес до Сиърс и е харчил солидни суми без покритие.

Най-сетне заминала на 6 януари 1989 година. Полетът продължил двайсет и четири часа, с две прекъсвания във Франкфурт и Истанбул. Кристи кашляла почти през цялото време. Когато кацнала във влажния студен Исламабад, пакистанската столица, в един часа през нощта, имала чувството, че всеки миг ще припадне. Щом минала през митническия контрол, слабостта й преминала. В чакалнята стоял Риаз, гневен и готов за отбрана: той ненавиждал нейните неразположения и неудобствата, които му създавали. Бил заедно с двете й спящи дечица. Амбрийн, сестрата на

88

Риаз, подала Адам на Кристи. Една братовчедка държала на ръце Джон. За пръв път от десет дни насам Кристи си отдъхнала.

КрисТи сложила Адам на един стол и го залюляла, за да го.приспи, а Джон легнал до нея бил слабичък и с болнав вид. Тя го прегърнала й той бавно отворил големите си кафяви очи. Преди десет дена тези очички греели: сега били помръкнали и безжизнени като на старец.

Като познал майка си, той втренчил поглед в нея, сякаш била привидение.

Мамо, нали ти казах да дойдеш, а ти не дойде едва промълвил той. Затворил отново очи, но след няколко минутки се събудил, измъкнал се от леглото и сложил глава в скута на Кристи.

Именно тогава Кристи забелязала миниатюрните следи от иглени убождания по ръцете и краката на Джон, които говорели за интравенозни системи.

Не му давали да пие от тамошната вода, защото не бил свикнал с нея разказваше тя. А пък той отказвал да пие от биволското им мляко, защото е много маслено, гъсто и твърде различно на вкус от нашето. Никой не се и сетил да му даде плодов сок, поради което организмът му се обезводнил. Съпругът ми не знаел какво да прави и го завел в болницата, където му сложили системи.

Кристи извадила от чантата си две от любимите играчки на Джон гумен крокодил и плюшено мече. Откакто Риаз го отвел със себе си, той не си бил играл с нищо и притиснал силно малките си съкровища, а после наново, се унесъл в сън.

Кристи не се учудила, че децата са така зле гледани. Семейството му си ги прехвърляло от един на друг, без никой да го е грижа за тях. Отвратила се от пълната незаинтересованост на съпруга си към детските им страдания. Това направо я вбесило и този път я изпълнило с ярост, която изобщо не си дала труда да прикрие, въпреки че зна-

89

ела какво я чака. През първите няколко дни в Пешавар тя непрестанно се карала с Риаз.

Кристи продължила да се съпротивлява дори след като Риаз прекършил надеждите й да се върне с момчетата в Щатите. Изходните им визи зависели изцяло от него. Никой от тях нямал право да напуска Пакистан без неговото писмено и заверено от нотариус разрешение. Както много скоро открила, Кристи не можела да направи почти нищо, Държавният департамент на САЩ също.

Риаз използал времето до пристигането на Кристи, за да получи подкрепата на семейството си.

Беше успял да ги убеди, че тук ще бъдем по-богати каза Кристи. Разказал им ужасни лъжи за живота в Америка: че съм се чувствала нещастна, че нямало кой да се грижи за децата, че моето семейство го ненавиждало.

Нещо повече Риаз им заявил, че Кристи е твърдо решена да поиска развод и да му отнеме децата. За доказателство пуснал на семейството си запис от неин телефонен разговор. Възмутена от решението на Риаз да замине, преди да се е родило бебето, Кристи разплакана се обадила на майка си: .

Как бих могла да се грижа за тези две дечица и за новороденото сам-сама?

Ако имаш нужда от дом успокоила я майка й, винаги си добре дошла у нас. Знаеш, че за теб вратата е винаги отворена.

Думата „развод" изобщо не се споменавала, но Риаз настоявал, че майката на Кристи я подкокоросвала да го напусне. И тъй като само той знаел добре английски, можел да им „превежда" записа както му отърва.

Колкото повече Кристи научавала за обществените по-. рядки в Пакистан, толкова повече й ставало ясно защо Риаз е откраднал децата, от които изобщо не се интересувал. Ако се върнел да живее тук без тях, щял да изгуби уважението и на семейството си, и на търговските си партньори. Просто щели да престанат да гледат сериозно на него.

Въпреки съществуващите закони много от членовете на семейството му открито симпатизирали на Кристи, най-вече жените. Двайсет и три годишната Амбрийн била „най-милото същество на земята". И докато никой не се осме-

90

лявал да упрекне Риаз в лицето, братята все повече се разочаровали от арогантното му държание и началническото му поведение в семейния бизнес, с който се занимавали от години.

Той е твой брат рекла Кристи, като се опитвала да успокои Риаз.

Няма значение отвърнал съпругът й. Става въпрос за пари, а за това се убива.

Риаз не подбирал жертвите си. След време Кристи забелязала, че най-невъзмутимо посяга на всички членове на семейството, включително на майка си и леля си. Един ден преминал всякаква граница, когато хванал осемдесетго-дишната си баба за гушата.

По-добре да си мълча проплакал свекърът на Кристи, син на нещастната старица, докато Рияз я налагал. Ще се ядоса още повече.

Какво искаш да кажеш? недоумявала Кристи. Има ли значение дали ще го ядосаш или не?

Братовчедката, с която се била запознала преди три години, й бе казала истината: всички се страхували от Риаз.

Когато мъжът й не беснеел из къщата, Кристи имала възможност да се запознае с повече подробности от бита в Пакистан. Повече не я смятали за гостенка и трябвало да се съобразява с обредите на консервативен Пешавар. Покривала лицето си с чадор пет пъти дневно, по време на семейните молитви, когато излизала извън къщата и винаги щом дойдел някой.

Кристи срещнала най-големи трудности с готвенето. Бащата на Риаз настоял да й обзаведе кухнята със запад-

91

ни прибори. Но микровълновата печка така и не проработила, електрическата пък изгоряла, защото напрежението на тока в Пешавар било твърде променливо, а газовата направо избухнала. В крайна сметка Кристи разполагала с едно газово котлонче, поставено направо върху циментовия кухненски под. Много често й липсвали продукти, с които да готви. Известно време Риаз я карал да яде силно подправени местни ястия, които причинявали силни стомашни болки на бременната Кристи: „Това е моята страна и ще ядеш това, което ядем и ние". Понякога свекърът й носел моркови или пъпеши за Джон. Като изключим случайните покупки на бебешка храна от черния пазар, която често се оказвала негодна за употреба, Риаз не си правел труда да пазарува за децата, нито й позволявал да излиза сама на пазар. Понякога дни наред се хранели само с хляб и яйца, а понякога и само с хляб.

Чувството, че е затворница, карало Кристи да преживява тези неволи още по-тежко. Къщата на лелята била оградена с висок каменен зид, чиято желязна порта била непрестанно заключена. Било й забранено да се разхожда в двора и дори да приближава до портата. Когато Риаз заминавал „по работа", което с,е случвало твърде често и за които пътувания той не давал никакви обяснения, той оставял строги нареждания на прислужниците да следят телефонните разговори на Кристи и всяка нейна стъпка. Те се подчинявали безпрекословно. Така правела и лелята сърдечна жена, която гледала да я утешава. Щом видела, че Кристи е тъжна, лелята й казвала: „Върви си у дома в Америка"!

При редките им излизания до градския пазар за сладолед Риаз заключвал Кристи в колата, за да не може да избяга. Кристи обичала сладолед, но започнала да изпитва ужас от тези кратки излизания. Срещата с нещо толкова познато й напомняла колко е далеч от родния си дом.

Седмиците минавали, Риаз оставал непреклонен и Кристи се примирила с мисълта, че ще ражда в Пешавар. Опитът й подсказвал, че плодът не се развива нормално и се страхувала, че раждането ще бъде тежко.

92

Трудностите й през няколкото седмици преди раждането били огромни трябвало да вдига тежки кофи с вряла вода за прането и да ги изнася навън, където била пералната машина. На петнайсети март, след като изсипала пет кофи вода в пералнята, Кристи получила контракции. До термина й оставали три седмици.

Лекарят поверил Кристи на две млади и неопитни акушерки. Отначало й дали лекарства за спиране на контракциите. Когато разбрали, че това няма да помогне, натъпкали я с други лекарства за усилване на контракциите.

Имах чувството, че тялото ми се разкъсва спомняше си Кристи. Беше същински ад.

Въпреки че за бебето било още рано, двете акушерки направили разрез, а когато Кристи изплакала, набързо я скастрили: „Всички жени ги боли!"

Все пак Кристи се отървала леко. Когато няколко месеца по-късно Амбрийн раждала, сестрите й удряли шамари, щом понечела да викне, за да не тревожи другите пациентки. Момиченцето на Амбрийн се родило болнаво и след две седмици починало от пневмония.

По това време Риаз не бил в града пак бил заминал „по работа", но брат му Фиаз се отбил в болницата. Когато Амбрийн му казала, че чува плача на Кристи, той почти насила избутал лекаря и влязъл в стаята й, за да я види. Кристи не знаела дали да се радва, или да се притеснява, когато докторът упрекнал акушерките с думите: „Много съм недоволен от работата ви това бебе се нуждае от помощ!"

След осем часа родилни мъки Ерик се появил на бял свят. Раждането било с форцепс. Лекарят казал, че детето е здраво като камък, но Кристи сама виждала, че не е така. Почти не шавал, едвам проплаквал. След три седмици, когато се разбрало, че Ерик не наддава и не може да стигне теглото си при раждането три килограма, Кристи го завела при братовчедката Сабрина, която стажувала в една болница. Тя имала известни съмнения и отвела Кристи при своя професор, който за пет минути поставил на Ерик диагноза.

По мнението на професора налице бил сериозен сърде-

93

чен дефект. Ерик се бил родил само с една камера на сърцето. Налагала се спешна операция, която можела да бъде извършена успешно само в САЩ, където медицината била най-напреднала.

Не казвайте на семейството за синдрома предупредил я той. Няма да ви позволят да го отведете вкъщи. Ако решат, че е със забавено развитие, ще кажат, че Аллах е пожелал детето да умре.

На следващия ден Риаз се върнал в Пешавар и се срещнал с професора. Както можело да се предполага, той бил против отиването им в Мичиган:

Не вярвам, че на света няма друго място, където могат да се погрижат за него.

Лекарят, подготвен предварително от Сабрина, се скарал на Риаз:

Що за човек сте? срязал го той. Вълнувате ли се за своето дете или не?

Риаз с нежелание отстъпил пред авторитета на професора. Родителите на Кристи купили самолетни билети за цяло го семейство. Кристи била толкова развълнувана, че за малко забравила тревогите си около Ерик. Най-после Риаз проумял, че тя и децата могат да живеят единствено в Америка. Веднъж да стигнат там и властта му над тях веднага ще намалее.

В деня преди отпътуването Риаз ръобщил на Кристи, която стягала багажа, че е променил решението си. Оставал в Пакистан с Джон и Адам. Кристи се втурнала разгневена в стаята, където се съвещавали членовете на семейството. Роднините й стояли със сведени глави и не желаели да я погледнат в очите. Отново са отстъпили пред него, помислила си Кристи. Най-сетне свекърът й я погледнал и рекъл:

Не искаме да ви се бъркаме. Това са ваши работи.

Кристи се разплакала, изпаднала в истерия и накрая изгубила съзнание. Когато се свестила, по-младата й зълва, Марийн, стояла надвесена над нея:

Кристи, трябва да разбереш, ние не можем нищо да направим тихо промълвила тя. Мъчно ни е за теб и твоите деца. Каквото и да кажем на Риаз, той побеснява.

За пръв път Кристи избухнала пред семейството:

94

Страхувате се, че ще" се разгневи, така ли? Децата ми са в опасност по дяволите неговият гняв!

Страхувате се от мен, значи? обърнал'се той към семейството. Я вижте с какво чудовище трябва да живея!

Да се спори разумно с него било невъзможно. Кристи знаела, че трябва да върви Ерик бил толкова слаб, че трябвало да го храни с гутатор. От това решение обаче задачата й да съобщи новината «а двегодишния Джон, който плакал в продължение на часове, или да остави Адам четири дни след първия му рожден ден, не ставала по-лесна. Когато Кристи влизала в колата на път за летището в Карачи, Джон се втурнал към майка си и започнал да я зове отчаяно.

Междувременно Риаз се държал странно, както някога. Направило му впечатление, че Кристи ще пътува в първа класа (всички други места били заети) и подметнал:

Трябваше и аз да отида. Сигурно е голям кеф да пътуваш първа класа.

След два дни диагнозата на професора била потвърдена от лекарите в Мичиган и Кристи се обадила в Пешавар, за да осведоми Риаз за състоянието на сина им. Съпругът й изобщо не обърнал внимание на това, интересувало го Друго.

Как беше в първа класа? попитал я той.

Този въпрос подсказал на Кристи, че Америка му липсва. Чудно наистина! Риаз бил прекалено голям егоист, за да се опитва да свикне със спартанския начин на живот в Пакистан и да се мъчи да крепи проваления им брак. Сиг гурно нещо друго го карало да се страхува от завръщането му в Америка. Какво ли?

След четири месеца, през август 1989 година, оперирали Ерик в детската клиника по сърдечно-съдова хирургия към Мичиганската университетска болница. Операцията минала успешно, но била само първата от серия предстоящи хирургически намеси, необходими за пълното оздравяване на детето. Като се има предвид, че Ерик се нуждаел от специални грижи и заради синдрома на Даун, било изключено детето да се върне в Пакистан,

95

След операцията Кристи и баща й отлетели за Пешавар на едноседмично посещение. Тежката раздяла с майка им била травматизирала по-големите й синове. Джон бил и потиснат, и нервен. Бил толкова измършавял, че му се бро-ели ребрата. От тъга по майка си той отказвал да се храни. Косата на Адам стигала до раменете. Бил на шестнайсет месеца, липсвало му каквото и да е възпитание, речта му била съвсем ограничена. Нито един от възрастните не разговарял с него двамата с Джон били оставени на бездушните грижи на една прислужница. Тъй като в къщата нямало никакви играчки, двамата се развличали с един празен кашон от пелени.

След като оставила Ерик в сигурните ръце на своите родители, Кристи се върнала в Пакистан през октомври 1989 година и останала там, като изключим краткото й коледно, гостуване у дома, за да се лекува от дизентерия. Така минали десет месеца. Да остави сам Ерик, който бил така близко до смъртта дълго време, било още по-трудно, отколкото да остави другите си двама сина.

Сърцето ме болеше за него! Не можех да си тръгна и да го забравя казваше ми Кристи.

Това непрестанно пътуване и разкъсването на две заради децата, които имали нужда от нея, тази вечна несигурност и страх били предостатъчни да накарат всяка майка да обезумее.

В Пешавар Кристи опитала нова тактика спрямо Риаз. Вместо да се кара с него, тя се опитвала с молби и увещания да го убеди да се върнат в Щатите с децата, където всички щели да бъдат заедно. До известна степен Кристи разчитала на бащините чувства на Риаз той наричал Ерик „Божие наказание", наблягала на растящата му неприязън към Пакистан и носталгията му по онзи прекрасен живот, на който бил свикнал в Америка. Тя упорито твърдяла, че върнат ли се в Щатите, любовта им ще разцъфти наново. Риаз изглеждал изкушен от тази мисъл, ала не искал да тръгва:

Ако бях на твое място, щях да поискам развод казвал той.

Постепенно изгубил интерес към идеята да се върнат. Зимата го сварила в познатото черно настроение. Колкото по-сговорчиво и отстъпчиво се отнасяла с него жена

96

му, толкова по-нервен ставал той. Един ден, когато разстроената Кристи цял ден плакала за Ерик, тя попитала Риаз:

Престани да ми говориш за връщане отгърнал хладно Риаз и в гласа му се прокраднал садизъм. Трябва да разбереш, че и ти, и децата ще живеете в Пакистан до края на живота си.

Кристи си спомня: „В такива моменти се уповавах единствено на вярата си. Поглеждах в душата си и молех Господ да ми помогне да се извися над Риаз. Обземаше ме успокоение. Има нещо в човека, което просто му казва,.Или ще победя, или ще бъда победена."

Понякога се опасявала, че молитвите й няма да бъдат чути. Риаз се пропивал все повече и започнал да я пребива най-редовно.

Знаеш ли казвал й той, като наблюдавал ефекта от думите си. Ще ми бъде много по-лесно да те убия и да се отърва от теб?

Една вечер заплахата добила съвсем реален вид. Вбесен от упорството, с което Кристи настоявала, че Джон е n;ho-го малък, за да ходи на предучилищна забавачка, Риаз се впуснал в пламенна тирада. Кристи му казала, че тя и децата ще излязат от спалнята, докато се успокои. Тогава Риаз се хвърлил към вратата, заключил я и рекъл:

Ако излезеш през тази врата, ще те убия.

Кристи замръзнала на мястото си, а ужасеният Адам се сгушил в нея. Риаз сграбчил револвера и го опрял в слепоочието й.

Знаеш, че мога да те застрелям, когато поискам казал той. Ако те убия сега, никой няма да разбере. Ще им кажа, че си имала любовник от Карачи.

Кристи седяла с втренчен пред себе си поглед и сс молела всичко да свърши. В този момент с периферното си зрение зърнала нещо, което я покъртило: Джон, за когото мислела, че спи, стоял на метър и половина от нея, вцепенен и онемял от ужас.

Било, каквото било махнал с ръка Риаз. Ще го направя както и когато аз реша.

Момчетата не се чувствали добре. Джон ставал е:" по-напрегнат и нервен с всеки изминал ден. Адам, който бил палаЕО и жизнено бебе, също се затворил в себе си.

Оглупя не се интерисуваше от абсолютно нилло

7. От любои към дъщеря ми

97

каза ми Кристи. Нямам нито една негова снимка от последните две години, прекарани там, на която да се усмихва.

И тогава, през юли, се появила една възможност за решаване на проблема. Ерик отново трябвало да постъпи в болница за операция. Социалните работници от Мичиган правели постъпки да бъде осиновен от щата, в случай че на родителите на Кристи не се присъди настойничество над детло или Кристи или Риаз не пристигнат в Щатите, за да потоьрдят родителските си права и не подновят субсидираната от щата здравна застраховка на Ерик. При все че Риаз винаги се отнасял с огромна досада към състоянието на Ерик, гордостта му била накърнена нямало да позволи на когото и да било да предявява претенции към неговия син. Освен това имал работа в Щатите, така казал „работа, която ще донесе много пари". За Мичиган тръгвал той.

Денят на заминаването наближавал и Риаз започнал да се държи доста странно. Отказвал да вдига телефона, когато се случело да звънне късно през нощта. Забранил на прислужниците да извеждат Джон, за да си купи бонбони и сладки. Непрекъснато споменавал разни „хора" или „онези", които можели да отвлекат децата му.

Остави ме намира, Кристи! казвал й той. Имам си проблеми, които нямат нищо общо с теб.

Друг път ставал агресивен.

По-добре се моли да не ми се случи нещо лошо в Щатите, защото иначе никога няма да се измъкнеш оттук повтарял той.

Кристи щяла да го приеме като едно от параноичните му бълнувания, ако брат му Фиаз не изпълнил тази закана с мн^го по-ясно съдържание:

Ако с брат ми се случи нещо, ти ще бъдеш виновна. Прощалните думи на Риаз обаче били най-вледеняващи

от всичко чуто:

98

Съжалявам за всичко, което съм ти сторил, и за онова, което ще сторя казал той. Говорел с тона на чсвек, който е решил да не се връща никога повече. Кристи била ужасена: най-големият й страх бил, че ще попадне под властта на непредсказуемите мъже от семейството на Риаз така повелявал ислямският закон, в случай че съпругът почине или изчезне. Тя горещо го молела да замине вместо него за Мичиган, но той не искал да чуе и дума пс този въпрос. Бил готов да посрещне съдбата си, въпреки че не бил готов да й каже какво значи това.

Какво му е на Ерик? Защо не си го научила да ходи?

От десет месеца съм в Пакистан извикала Кристи, което накарало Риаз да се изсмее.

Сигурно пак е започнал да пие, помислила си тя.

Тогава за последен път чула гласа му.

Риаз останал в къщата на родителите й само два часа. Отказал да иренощува: вече имал други планове, каза^ им гой щял да отиде у свои приятели индийци, които живеели наблизо. В десет вечерта пред къщата спряла кола и надула клаксон. Риаз отклонил предложението на домакините да му помогнат с багажа, грабнал сам чантите си сбогувал се набързо и тръгнал.