Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

133

вото си единствено чрез тъста и тъща си. Когато го свързвали с дъщерите му, те говорели хладно и внимателно, а Рамез чувал как Изабел им нарежда какво да отговарят нещо, което просто не можел да понесе.

Обажданията му прекъснали и поради разногласията му с Мюриъл относно детската издръжка. Известно време Рамез пращал по 220 долара месечно, но по-късно намалил сумата. Изчислил, че пътните разходи и разходите по делото му стрували 10 000 долара от семейните спестявания, а освен това дължал още 20 000 долара. Не можел да се възползува от законно постановените свиждания с децата поради финансови причини.

Но продължил да се бори за правото си. Обсипвал Държавния департамент с писма: пишел до своя представител в конгреса и до сенатора от Мичиган Донълд Рийгъл, който оглавил борбата за решаване проблемите на деца, отвлечени в друга страна от единия родител. Рамез направил всичко възможно Вики да получи американско поданство. Според правителствени източници за връщането й в Щатите нямало никакви формални пречки, зависещи от поданството й. Той се запознал с една личност, чийто баща бил депутат в Южноафриканския парламент.

Единственото, което ми дава сили да живея, е да не оставям нещата да потънат в забвение нерешени каза Рамез. Ако получа отказ, ще опитам отново, докато най-сетне почукам на вратата, която ще ми отворят.

Според Рамез най-важното било да се върне делото за присъждане на родителските права в съда в Ню Джързи. Най-много се боял, че децата му ще р^ешат, че ги е изоставил.

Ще си кажат: „Баща ни живееше с нас, бяхме заедно ден и нощ, правеше всичко за нас, а сега изведнъж дори не ни се обажда." Когато пораснат, те няма да вярват на никого.

Ала Рамез е сигурен, че истината рано или късно ще излезе наяве. Той продължава да пише на семейството си два пъти в месеца и праща на дъщерите си подаръци за рождените им дни, въпреки че не му отговарят и не е сигурен дали получават писмата и колетите. Рамез непрестанно мисли за тях, представя си ги всеки път, когато погледне към основното училище отсреща, всеки път, когато по ули-

134

цата мине камионетката, от която продават сладолед: „Ние седим, а те си играят и в този момент виждам как голямата ми дъщеря наостря уши като кученце. „Сладолед! Ще ми купиш ли сладолед?" Чак тогава чувам камионетката, а те се втурват навън."

Последното писмо, което му е писала Мюриъл, от август 1990 г., е пълно с упреци за неизпратените издръжки и неявяването му на определените от съда свиждания с децата. В плика имало снимка на трите момичета на дванадесет, десет и осем години и Рамез се просълзил при мисълта, че те са пораснали толкова много, а гой не е бил до тях да им се порадва.

Пропускам най-важното нещо в живота си.

Сега в сладката усмивка на Виктория се чете предчувствие за настъпващото юношество. Мая гледа право в обектива, безстрашна и открита, както винаги. Моника, която отдавна вече не е малко бебе, поглежда изпод момчешкия си бретон с надежда.

Тази снимка си стои в плика на нея не й е отделено място сред множеството фотографии във всекидневната. Рамез пази миналото, като оставя всичко така, както е било, преди сърцето му да бъде разбито. В неговия дом децата му са все същите малки момиченца, запечатани на снимките в своите бебешки дрешки и с бебешките букли точно такива, каквито си ги спомня баща им. Той разказва смешни случки от детството им така, сякаш са се случили вчера или днес или може би ще се случат утре. Мисля си, че не смее да отиде при тях не защото не му е мъчно, а защото се страхува, че онова, което ще види, ще разруши спомените му.

Пет години след раздялата Рамез още тъгува за Мюриъл.Той не е правил никакви постъпки за развод.

Не упреквам жена си. Знам, че е жертва също като трите ми дъщери. Да, носи отговорност за станалото, но когато нещата излязат извън твоя контрол, какво можеш да направиш?

Беше готов да я приеме обратно в минутата, в която се съгласи да започне да посещава психоаналитик, за да се освободи напълно от влиянието на Изабел.

Рамез живее в малка къща, която едва ли може да се нарече храм. Тя се намира в едно от предградията на Ню Джързи, на двадесет мили югозападно от Ню Йорк.

Ала за него домът е храм място, където той пази спо-

135

Вътре в къщата времето е спряло в деня, в който са заминали преди повече от пет години. Стената на всекидневната е покрита с много снимки на Мюриъл и децата. Повечето от снимките са с жълти лентички в ъглите. Има снимки на Рамез и Мюриъл в Шотландия: той се е изпъчил гордо в сивия сватбен костюм,, тя се усмихва срамежливо изпод воала, от който се показват руси къдрици. Рисунка на вратовръзка, направена с ярки цветове подарък от голямата му дъщеря Вики по случай Деня на бащата. Избеляла снимка на Мая, средната дъщеря, с детска пластмасова щека за голф. Снимка в близък план на бебето Моника, което се е ококорило от стената над телевизора. Някога Рамез имал желание да се заеме сериозно с фотография и всяка от, снимките е много професионално направена.

На една от стените Рамез е окачил в рамка едно съчинение, което Вики е писала в първи клас. Над. заглавието „Моето цвете" има рисунка: усмихнато момиченце с широко разперени ръце. Дясната ръка сочи към люлка като онази, която Рамез бил поставил наскоро в задния двор, а лявата към палмово дърво, познато й от гостуванията в Ливан родината на Рамез.

„Един ден излязох да си поиграя, започваше съчинението. Видях моето цвете, което растеше до едно дърво. То бе прекрасно. Тогава се появи куче. То стъпи върху цветето. Това бе краят на моето цвете."

Написа го няколко месеца преди да заминат рече Рамез. Сякаш е предрекла пътуването им до Южна Африка.

Той непрестанно тъгувал за своето семейство, за мили-

136

1

те си дъщерички, които толкова много обичал. Тогава Вики била на седем годинки и била „много кротка, много разсъдлива, като възрастен човек", спомняше си Рамез и гласът му омекна при спомена за детето.

Петгодишната Мая с червеникаво-русите си къдрици прилича най-много на своя баща „отрязала ми е главата", каза гордо Рамез и ми показа снимка от детството си. Мая била пряма, упорита здравенячка и отлично се справяла с момчетата от квартала.

Тя е много чувствителна, емоционална и обичлива. Когато отидох да ги видя, дъщеря ми Виктория седеше с часове в скута ми и ми разказваше всичко, което им се е случило, а Мая само ме гледаше втренчено сякаш очите й ми говореха.

Моника, която по онова време била на по-малко от три годинки, е „комбинация от другите две" умна, жива и амбициозна.

Ако попадне в компания на възрастни, ще се държи така, сякаш е на техните години каза ми Рамез. Ако иска нещо, заявява го на висок глас, за да е сигурна, че сте я чули сигурно, защото е най-малката. Щом го получи, веднага се укротява и сяда някъде доволна и щастлива. Имам чувството, че се намирам на бойно поле и ме обстрелват отвсякъде. Ако се предадеш на отчаянието, няма да помогнеш на никого.

Рамез планира своите битки на бялата маса във всекидневната, до късна нощ подрежда факти и идеи, които вкарва в компютъра. Счетоводител по професия, той е прецизен по природа. Напълнил е цял шкаф с данни и документи, които е събрал: многобройни правни статии и писмени декларации, две съдебни решения за присъждане на родителските права, съдебно решение на съда в Ню Джързи, което му дава родителските права, както и документ от Южна Африка: писмата от жена му, копия от неговите писма до нея, статии от вестниците за подобни случаи на деца, отвлечени от единия родител. Записвал си и случки от съвмес-

137

тния им живот с Мюриъл, на които не е обръщал внимание навремето, но които се оказали с ужасяващи последици. Всичко е номерирано и тематично подредено по дати. Рамез не пада духом. Каза ми със своя ливански акцент:

Рамез е твърдо решен да не се отказва от онова, с което се е заел. Сякаш целият му живот е една огромна гла-воблъсканица и бъдещето му зависи от разплитането й. Той отдава изключително голямо значение на всеки детайл, като всеки истински стратег.

Има моменти, в които Рамез се чувства обезкуражен.

Сякаш се боря съвсем сам да се измъкна от някакво блато въздъхна той. Имам нужда от подкрепата на по-голяма организация. Сам нямам никакви шансове то е като да си блъскаш главата в стената:

Най-тежко е нощем и през неделните дни време, посветено на семейството тогава Рамез започва да пуши навик, от който си е мислил, че се е отървал завинаги, преди да ги сполети нещастието.

Но той никога не унива задълго. Винаги има на разположение материали, към които да се върне или да допълни с нови данни трите дебели папки с документи. Сякаш всеки нов известен факт, всеки нов случай или техният анализ ще върне семейството му у дома. Той все още продължава да се бори, за да постигне своето, и продължава да мечтае за деня, в който ще се събере отново със семейството си.

Много ми е трудно каза Рамез, но знаех, че трябва да опиша ситуацията много подробно, независимо от болката, която изпитвам. Не трябва да го правя, когато скърбя това е нещо като терапия, но основното е, че искам да събера всички факти и да ги подредя. Трябва да бъда силен. Не бива да се предавам. Трябва да се боря, да се боря, да се боря.

Няма кой да се люлее на червено-бялата люлка в задния двор и тя бавно ръждясва там. Снимките на стената няма да остареят никога, но там някъде отвъд океана неговите деца ще растат и все повече ще се отдалечават от него. Един ден те ще бъдат твърде големи за люлки и сладолед и дори за онези приказки, в които на малките момичета никнат крила.

138

Рамез ми писа за пръв път през февруари 1991 година, след прочита на „Не без дъщеря ми". Той сравняваше случилото се с мен със собствените си преживявания и двамата бяхме подлъгани да заминем в семейна отпуска, съпрузите и на двама ни бяха променили поведението си много драстично. Това бе човек, напуснал собствената си родина, за да стане американски гражданин, а сега е сам-сами-чък и децата му живеят в трета страна-.

ШЕСТА ГЛАВА

Случка на границата

Много изоставени родители решават, че е безнадеждно да търсят правата си в съда както в своята, така и в чуждата страна. Те си мислят, че нямат друг избор, освен да пренебрегнат правораздавателната система и да вземат нещата в свои ръце.

Разбирам тяхното отчаяние, тъй като бях принудена да постъпя по същия начин, когато избягах от Иран с Махтоб. През февруари 1988 г., дни след пътуването ми до Вашингтон, където научих ужасната новина, че Муди е напуснал Иран, ми се обади една много разстроена жена от Далас на име Кати Махоун.

Благодаря ви, много ви благодаря каза ми тя. Ако не бяхте вие, сега дъщеря ми нямаше да е тук при мен!

През 1976 година Кати се омъжила за Али Байан в мал-

139

След като Кати забременяла, Али посетил родината си още веднъж. Този път се върнал съвсем друг човек, с „променено поведение", каквото съм наблюдавала в много случаи. Обявил, че ще се местят в Йордания, но Кати отказала. Бракът им започнал да се руши. След "като се родила дъщеря им Лорин, се развели.

Али не заминал за Йордания, а заедно с брат си се захванал с търговия и се оженил повторно. Прекарвал голяма част от времето си с Лорин. Кати го мислела за прекрасен баща.

През 1987 година тексаската икономика била в криза и Али се разорил. На 1 ноември същата година взел дъщеря си да му гостува и я отвел в Йордания. Кати изобщо не предполагала, че Али е способен на такава измяна.

Държавният департамент й предоставил списък с имената на йордански адвокати и я посъветвал да се обърне към йордански съд. Ала Кати била чувала, че други изоставени родители, тръгнали по този път, били дълго размотавани, а тя нямала време за губене. Без Лорин животът й губел смисъл. Била готова на всичко, за да си върне дъщерята.

Ето защо Кати избрала друг' път: наела професионалист, който изпратил група командоси в Йордания да открият Лорин. Кати отишла в Кипър, където чакала коман-досите да й позвънят по телефона. Тя ми каза:

Взех вашата книга в Кипър и всеки път, когато изпитвах съмнения, че ще се справя, четях от нея и усещах прилив на смелост да продължа докрай.

След като й съобщили, че са открили Лорин, Кати заминала за Йордания и се присъединила към групата. Всички се представили за туристи в светите земи. Командосите спрели училищния автобус, в който пътувала Лорин, и хвърлили ключовете в пясъка. Кати се качила в автобуса, открила дъщеря си и двете се втурнали към друга кола, която ги чакала наблизо. Командосите ги прекарали през границата с Израел, откъдето Кати отвела Лорин у дома.

Ако не бяхте проявили такава смелост да разкажете

140

какво ви се е случило, днес дъщеря ми нямаше да е с мен изхлипа в телефонната слушалка тя. Но трагедията на Кати не свършила дотук.

Сега седя заключена в един апартамент, а дъщеря ми се свива в ъгъла и пищи всеки път, когато някой позвъни на вратата: „Мамо, моля те не ги оставяй да ме вземат!" Аз крача напред-назад с пистолет в ръка. Какво да правя отсега нататък? Какъв ще бъде животът ни и какви изненади ще ни донесе?

Знаех как се чувства. И аз неведнъж бях крачила из къщата с пистолет в ръка и напразно се бях опитвала до преодолея обзелата ме паника.

Нямах задоволителен отговор за Кати. Докато светът не започне да уважава правата на децата, нито тя, нито дъщеря й, нито ние с Махтоб ще бъдем спокойни.

Кати похарчила всичките си спестявания около 200 000 долара за отвличането. Сега майка и дъщеря живеят под чужди имена и на неизвестен адрес. От няколко месеца Кати не ми се-е обаждала.

След като моята история стана известна благодарение на „20/20", ми се обади мъж, който твърдеше, че е коман-дос. Той прекара с нас един уикенд и ни разказа невероятната история на своя живот. Каза, че е работил за ЦРУ няколко години и съвсем не е горд с онова, което е вършил през това време.Да отвлича вече отвлечени деца от чужди страни за него беше нещо като изкупление на предишните му грехове. След като си тръгна, попитах Махтоб какво мисли за него.

Не ми се видя много як отвърна тя. Очевидно бе очаквала да види някой Рамбо.

На такива професионални командоси невинаги може да се разчита. Някои са честни хора, други са безскрупулни и дори опасни. През 1990 година срещнах една мароканка, която се омъжила за тунизиец в Белгия. Там отгледали двете си дъщери. И двамата изповядвали исляма. След като бащата отвлякъл двете деца в Тунис, майката наела човек, за да върне момичетата и му платила 800 000 белгийски франка. Мъжът, на когото се доверила, не свършил никаква работа. Тя се опитала да го открие и когато най-сетне го намерила, той я заплашил с пистолет. След случилото се, благодарна, че останала жива, макар и без пари, тя отново се заела да издири и върне децата си.

Като се има предвид нееднозначната реакция на наши-

141

те съдилища, ограничените възможности на международното право, както и високите цени и рискът при наемане на трети липа, много от пострадалите родители предпочитат да разчитат на себе си.

Обадих й се и Гретхен ми разказа своята вълнуваща история. Била на петнайсет години и учела френски в парижката Сорбона, когато се запознала с един тунизийски дипломат, няколко години по-възрастен от нея.

Приличаше на Рок Хъдзън много висок, тъмнокос, романтичен и внимателен каза ми тя.

Последвал бурен любовен роман, който завършил с брак

Впоследствие дипломатът бил повикан обратно в Тунис, и там поведението му се променило до неузнаваемост: точно така се бе случило и с Муди. Ставал все по-избухлив. Било непоносимо. Искал Гретхен да възприеме туни-зийския начин на живот, да се облича по-скромно и дори да покрива главата си. Тя споменала за развод, без да се замисля. Неговият хладен отговор бил, че е свободна да пост ьпи, както желае, но никога няма да получи децата. Гретхен го слушала мълчаливо, но вътрешно кипяла от негодувание. ,

Една сутрин чашата на търпението преляла: мъжът й я обвинил, че се целува с млекаря. Това вече надхвърляло всяка граница, помислила си Гретхен. Не му казала нищо,ала веднага скроила план за действие. Помолила шофьора им да я заведе с децата на плажа. По пътя го накарала да се отбие до летището и да я изчака да пусне писмо до родителите си. Както си била по бански, Гретхен вкарала децата в залата за заминаващи и купила три еднопосочни билета за Германия. Според тунизийските закони съпругата трябвало да има писмено разрешение от съпруга си, за да напусне страната, ала властите на летището знаели, че Гретхен е съпруга на дипломат, и я пуснали да се качи в самолета.

142

Когато пристигнали в Германия, облечени като за плаж, привлекли вниманието на всички наоколо, спомняше си Гретхен.

Гретхен бе истински загрижена какво ще изпитва Махтоб, към баща си, когато порасне. Когато дъщерята на Гретхен навършила осемнадесет години,тя се почувствувала задължена да се срещне с баща си и да се върне в дома, в който прекарала детството си. Заминала за Тунис, без да каже на майка си. Това пътуване сложило край на много нейни съмнения и колебания. За щастие баща й не направил никакъв опит да я задържи, когато решила да се върне обратно у дома.

Повечето „обратни" отвличания на вече отвлечени или заплашени от отвличане деца са много по-рисковани и опасни от историята на Гретхен. Това са отчаяни действия и са опасни както за родителя, така и за детето. Крейг Де-Мар споделя моето мнение.

През 1981 година Крейг ДеМар служел в армията на Съединените щати във Фулда, Западна Германия малък град с население от петдесет хиляди жители, разположен в речна долина, на петдесет мили източно от Франкфурт и двайсет мили от източногерманската граница. Работата на Крейг била да наблюдава трийсеткилограмови блокчета „сирене" пластични експлозиви, поставени под мостовете и главните пътища на Фулда, в случай че руснаците решат да нахлуят през близкия планински проход и завземат Западна Германия.

Когато бил в отпуск, деветнайсетгодишният войник нямал никакво интересно занимание и след като обиколил църквите, строени през XIII век, започнал да посещава клубовете в центъра на града. Срещу символичен членски внос тук самотният войник можел да пийне с приятели, да послуша някои стари рок-парчета и да се запознае с млади гер-манки. Много от тези познанства били съвсем краткотрайни, но не едно и две завършвали с женитба, а булките следвали своите избраници навсякъде, където ги прати армията, включително и в Щатите,

Шест месеца след пристигането си Крейг срещнал Вера Хофман в едно просторно, слабо осветено заведение за самотни посетители на име „Пресечката". Тя се отличавала рязко оТ останалите посетители ослепителна брюнетка,

143

която си падала по американски жаргон и по войниците, които го използуват. Крейг я поканил на танц, а тя се движела в ритъма на американската музика така, сякаш била родена танцьорка. Той я почерпил едно-две питиета. Бил очарован:

Разговарях с Крейг в трапезарията, свързана с всекидневната, пълна с всякакви вещи и много семейни снимки. Крейг беше строен млад мъж с дълга тъмнокестенява коса пуснал си я, след като се уволнил от армията. Очите му с цвят на лешник гледаха закачливо и открито, а усмивката му бе пряма и добра.

Военната служба никак не допаднала на Крейг. Когато се уволнил през 1983 година, казал на Вера, че ще се върне, за да я вземе.

Всички казват така отбеляза той и никой не им вярва, защото никой никога не се връща.

Крейг обаче не бил като другите. Работил два месеца, за да събере пари за билет до Франкфурт, и двамата млади били щастливи както преди. Прекарали по-голямата част от следващата година в пътуване на автостоп из Европа, без план и програма, точно както обичала Вера. „Хайде днес да прескочим до Испания", казвала тя и двамата потегляли начаса.

Рано една сутрин Вера събудила Крейг, като го плеснала по бузата имала такъв неприятен навик-.

Какво искаш? измърморил той.

Хайде да се оженим отвърнала тя.

Да не си полудяла?

Не съм, хайде да вървим.

Крейг реагирал бързо на този нов развой в отношенията им.

Тогава се връщаме в Щатите рекъл й той. Бил уморен от скитническия живот, изпитвал носталгия по дома.

Добре отвърнала Вера. Отдавна мечтаела да отиде в Щатите тази прекрасна страна на благоденствието. Разбира се, че щяла да отиде.

Придвижили се на автостоп до Дания, а там ги венчал един мирови съдия. Прекарали първата си брачна нощ в изоставена мелница.

Когато се върнали в Западна Германия, възникнал проблем: Вера не намирала сили да се раздели с родината, приятелите и баща си вдовец, който работел като

144

Заживели в Маскегон, малко градче на брега на езерото Мичиган, голямо колкото Фулда, но бракът им скоро забоксувал. Вера се опитала да се превърне в добра съпруга и отлична домакиня. Даже приготвяла обеда на Крейг, който работел в зала за боулинг.

Положи големи усилия да се държи като човек сухо изрече Крейг.

Ала Вера не могла да устои на онова, което обичала най-много задимените среднощни барове на Маскегон и щом като Крейг, който сега работел здравата, не можел да й прави компания, тогава щяла да си намери някой друг.