Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Една от водещите на предаването „Си Би Ес Морнинг Шоу", Мариет Хартли, бе проявила личен интерес към моята история и аз съжалявах, че трябва да отложа интервюто за нейното предаване. Обади ми се в болницата няколко пъти, за да си поговорим и да се информира за състоянието на Джон. Въпреки че не можех да отида до Ню Йорк, тя излъчи специален материал за книгата и изпрати поздрави на Джон.

През първите няколко дни в Ан Арбър Джон имаше толкова силни болки, че изобщо не му беше до многоброй-

41

ните роднини и приятели, заобиколили леглото му. Влизах в стаята му, заставах до леглото му и го гледах часове. Един ден тръгнах да си излизам и кого да видя Шери Буржоа, репортерка от един вестник, която наскоро бе писала за мен. Стоеше и плачеше. Въпреки че се бяхме срещали само веднъж, тя не ме изостави нито за миг през цялото време, докато бях в болницата с Джон. Така започна още едно истинско приятелство.

Когато излезе от шока, Джон се вкопчи в мен като в спасителна сламка. Ужасяваше се от самотата. Всеки път, когато отивах до стаята си да се изкъпя или да поспя, той караше сестрите да ме викат. Тогава обръщаше яростта си срещу мен, крещеше ми и се разпореждаше. Сестрите обясняваха, че това се случва непрекъснато жертвите от тежките катастрофи и произшествия обикновено изливат злобата и яростта си върху хората, които обичат най-силно.

Белезите по лицето на сина ми бързо минаваха Ро-джър Морис бе свършил добра работа, но емоционалните му рани все още го мъчеха. Опитвах се да приемам спокойно тези му променливи настроения, защото знаех, че скоро ще минат.

Шест седмици след катастрофата Джон се върна у дома, въпреки че непрестанните грижи за него щяха да продължат още четири месеца. Беше гипсиран от глава до пети голямо мъчение за един толкова жив и действен младеж като него. Всеки път, когато използуваше подлогата, трябваше да бъде вдиган със сйециално хидравлично приспособление. Натрупаните през последните три години у него психически и физически травми моето изчезване, смъртта на дядо му и най-сетне този почти фатален инцидент бяха повече, отколкото можеше да понесе. Понякога жално проплакваше: „Защо се случи точно на мен?"

Джон се възстановяваше забележително бързо и също като татко с нищо не можеше да го задържиш в леглото. През януари 1988 година, три месеца след катастрофата, той с подскоци се добра до кухнята, за да приготви шоколадови сладки. Всеки ден в къщи идваха негови учители и съученици, за да навакса пропуснатото: целта на Джон бе да завърши гимназията през юни.

42

Даже след като свалиха част от гипса, ръцете му не бяха достатъчно силни, за да се придвижва с патерици. Лекарите казаха, че може да участва в тържеството по случай завършването в инвапидна количка, въпреки че не е много подходящ за него. Всеки ден се упражняваше да ходи с патериците и най-накрая постигна своето в деня на тържеството влезе в салона на гимназията заедно със своите съученици.

Когато двете с Махтоб успяхме да се върнем в Съединените щати, не си давах сметка, че има и други родители, които се страхуват да не изгубят децата си от брака им с чужденци. След излизането на книгата разбрах, че отнети-те-и насила отведени в чужда страна деца са много повече, отколкото можех да предположа.

Докато пътувах, за да рекламирам книгата си, най-много ми харесваха предаванията, в които зрителите също можеха да вземат участие, като се обаждат по телефона в студиото. Ясно си спомням една утринна телевизионна програма в Кливланд. Една жена се обади и каза: „Вие ми спасихте живота! Съпругът ми искаше да се върне в Йордания. Гледах ви в „20/20" и се обадих в Държавния департамент, след което реших да не тръгвам с него. Той повече не се върна. Ако бях отишла с него, знам, че щях да се окажа в същото положение като вас."

Това обаждане се оказа първото от много подобни сигнали, които започнах да получавам от цялата страна: „Преди три години отведоха децата ми в Саудитска Арабия", „Преди пет години отведоха децата ми в Испания". Поддържах връзка с тези хора, както и с много други, които се свързаха с мен чрез издателя ми. Купът писма ставаше все по-голям и в много от тях се криеше зов за помощ.

Много от изоставените родители били информирани от американското правителство, че „не бива да вдигат шум и нещо може да се уреди". Често тези хора имали чувството, че никой никога не е изпадал в тяхното положение, че за всичко са си виновни сами и е трябвало да бъдат наясно с нещата още от самото начало. Разказвах на всеки изос-

43

тавен родител за премеждията на други като него и неусет но много скоро създадохме цяла мрежа. Хората, които м пишеха, вече не се чувстваха сами имаха приятели и м~ жеха да се надяват, че един хубав ден децата им ще се въ нат при тях.

Обстановката беше спокойна и приятна, ала аз имах чу ството, че нещо не е наред. Наблюдавах с любопитств сътранезничката си Тереза Хобгуд от секция „Консулск служби в чужбина" към Държавния департамент на Съединените щати. Обикновено весела и отпусната, днес тя цял следобед стоеше като на тръни. -

Беше първи февруари 1988 година, пет месеца след излизането на „Не без дъщеря ми". Оттогава насам животът ми бе запълнен с турнета и лекции като тази, която изнесох тази сутрин пред еврейска публика във Вашингтон. После отидох в Държавния департамент, където въпросът за отвличаните от единия родител деца щеше да се обсъжда на международно ниво.

Тереза се беше занимавала с нашия случай; докато ние бяхме заложници в Иран. Бе осведомявала семейството ми за нас чрез швейцарското посолство в Техеран и на нея мама й имаше най-голямо доверие. Според мама без грижите и вниманието на Тереза семейството ми просто нямало да издържи. Откакто се бяхме върнали, Тереза ми помагаше да следя местонахождението на Муди. След време се сприятелихме. Научих, че когато й възложили да се занимава с нашия случай, Тереза била пред нервна криза. Двете с Махтоб й бяхме направили рядък за професията й подарък щастлив край. <

Следобедът, който прекарах в Държавния департамент, мина неусетно. Говорих на фарси с Ричард Куин, американски дипломат и бивш заложник в Иран, когото бяха освободили преди няколко години. Обсъдихме данните за броя на отвлечените от единия родител деца с Фабио Са-турни, шеф на Бюрото за деца под попечителство според международните правни норми. Бюрото, създадено в годината на моето първо появяване в националната телевизия в предаването „20/20", бе първата официална реакция на Държавния департамент към този толкова наболял въпрос и голяма крачка напред в решаването му.

От момента, в който пристигнах, Тереза изведнъж се

44

оказа претрупана с работа. По време на вечерята си говорехме за книгата ми, за други случаи на отвличане и за възстановяването на Джон. Когато обаче стигнахме до сладкиша с извара, бях сигурна, че има нещо, което не е наред. Тереза бе стройна и слаба и се грижеше за здравето си. Никога не я бях виждала да си поръчва десерт. Явно имаше нещо, което й тежеше.

Знаеш ли, Бети обърна се тя към мен. каквото и да се случи в бъдеще, ние сме на мнение, че ти постъпи правилно, като разказа историята си. Сега получаваме сигнали от много хора, които искат да научат повече неща, преди да се оженят за чужденец или да отпътуват за чужбина. От твоя опит те са научили, че не може да вземеш американската конституция със себе си. Чудесно е, че помогна на много хора да не изпадат в твоето положение.

Тереза замълча, очите й не се откъсваха от лицето ми. Погледът й предсказваше лоши новини и внезапно ме обзе тревога. Тя продължи:

Днес ми се обади Анет от американското посолство в Швейцария. Ръката й стисна моята. Доктор Мах-муди е напуснал Иран.

Сърцето ми заби лудо. Кръвта ми се качи в главата, зави ми се свят. Не можех да повярвам на ушите си. Гласът на Тереза идваше като от далечния край на тунел.

Не знаем къде е. Знаем само, че е напуснал страната.

Ето, от тази новина се боях повече, отколкото от смъртта че един ден бащата на Махтоб ще се появи изневиделица и за да си отмъсти, ще я върне отново в Иран.

Кога? едва успях да попитам. Как са разбрали?

Днес Анет получила съобщение по дипломатическата поща от Секцията по интереси към швейцарското посолство в Техеран обясни ми Тереза. В нея се казвало, че е напуснал работата и дома си и според тях това е станало съвсем наскоро. Тя ми прочете няколко реда от факса „Той притежава зелена карта1. Не трябва да се изключва възможността от връщането му в Америка, за да открие жена си и дъщеря си."

Тя продължи с мъка:

Имат чувството, че вашият живот е в опасност.

1 Ра (решително та работа на временно пребиваващите в САЩ. Б. пр.

45

Като видя състоянието ми, Тереза направи всичко въз можно да ме успокои:

Обеща ми, че на следващия ден ще се опита да събере още по-подробна информация.

Мозъкът ми заработи трескаво. Какво да сторя? Трябваше да позвъня у дома и проверя дали Махтоб се е прибрала без проблеми от училище... да осигуря по-надеждн охряна на къщата... да направя така, че никой да не доко не осемгодишната ми дъщеря.

Времето течеше незабелязано и ние едва успяхме да се доберем до летище „Нашънъл", за да хвана последния за деня полет до Мичиган. Трябваше да успея: да се прибера у дома, да докосна Махтоб и да я взема в прегръдките си.

Тъкмо доближавах билетното гише, когато прозвуча последното съобщение за пътниците от моя полет. Време за телефон нямаше. За щастие задържаха самолета, докато стигна до изхода. Ходех като замаяна. Нямах представа къде съм: Дори не разбрах кога сме се издигнали във въздуха. Пред очите ми се рояха страшни картини от миналото, а съзнанието ми бе сковано от страх пред онова, което очакваше Махтоб.

Когато стигнахме Дейтън, Охайо, където трябваше да се прехвърля на друг самолет,'научих, че лошото време е забавило полета на „Ю Ес Еър" с цял час. Опитах се без излишна паника да звънна на Махтоб. Тя се чувствуваше добре, гледаше телевизия и беше безгрижна като птичка божия. След това говорих с мама, която бе останала с дъщеря ми. Щеше ми се да я предупредя, но не смеех да поставям на изпитание болното й сърце.

Мисли. Бети, мисли! Кой може да ни помогне? Нелсън Бейтс, детективът, който обучаваше Махтоб, ми бе казал: „Ако някога ви потрябва помощ, обадете ми се, без да се притеснявате." Набрах домашния номер и му съобщих онова, което бях научила от Тереза. Той веднага ми предложи денонощна охрана на къщата ни.

Тъкмо затворих, и от високоговорителите се разнесе съобщение: „Полет 454 се отменя поради заледяване на пистата за излитане". Не може да бъде тази вечер трябва

46

да се прибера у дома на всяка цена! После лъч надежда имаше свободни места за полета до Лансинг. Там можех да взема кола под наем или да помоля някой да дойде и да ме вземе поне щях да бъда в Мичиган. Хукнах към изхода и успях да стигна тъкмо преди да затворят вратите. Един час по-късно гласът на командира прозвуча по радиоуредбата: „След десет минути ще кацнем на летище Лансинг. Температурата на въздуха е пет градуса под нулата, вали сняг." ,

Беше почти дванайсет през нощта, когато отново докоснахме земя. Нямаше нито една свободна кола за даване под наем. Разплакана, трябваше да се примиря с факта, че тази нощ ще преспя тук, и хванах автобуса за близкия хотел „Шератон". Не можех да заспя. Разигравах наум най-различни сценарии: всички начини, по които Муди би могъл да се добере до Махтоб. Съмнявах се, че ще долети направо в Щатите. Зелената му карта щеше да го преведе през паспортния контрол, но това бе рискован ход, защото поради продължителния му престой в Иран бе вече невалидна. „Не без дъщеря ми" му бе донесла незавидна слава и той едва ли щеше да подаде документи за виза. Държавният департамент нямаше право да го задържи, защото на теория той не бе нарушил никакъв закон.

Муди би могъл да влезе в Щатите през Мексико, да прекоси границата със съдействието на свои роднини от Тек-сас. В Иран ми бе казал, че ако се наложи, ще наеме човек, за да ме убие. Той би могъл да наеме и човек, който да отвлече Махтоб.

А може би излишно се паникьосвах. Може би на Муди му бяха писнали условията на живот в Иран и бе решил да се премести другаде?

Защо се самозалъгвах? Винаги съм знаела, че един ден той ще се опита да си върне дъщерята. Освен това знаех, че иска смъртта ми неведнъж ми беше заявявал, че ще

47

ме убие, ако посмея да се измъкна от Иран. Не бях готова за смъртта. Като си помислих за Иран, станах по-силна и решителна.

Както се оказа, тази нощ Муди не се появи4. През следващите два месеца местонахождението му си остана неизвестно, но аз изживях всяка секунда от това време с чувството, че той стои ей там, зад ъгъла. Дори след като ни съобщиха, че се е върнал в Иран, не можех да се отпусна и да си отдъхна. Знаех, че един ден той отново ще напусне родината си или, ще изпрати някой да вземе онова, което иска: моя живот и моята дъщеря.

48

ВТОРА ЧАСТ

Криза

Дотук! Сега си дадох сметка, че сме се самозалъгвали. Знаех, че Муди е решил да ни пипне, и това можеше да се случи навсякъде и във всеки миг. Чух, че се скарал със семейството си, а това би могло да усили още повече желанието му да си върне Махтоб.

Как можех да защитавам двете ни? Потърсих съвет откъде ли не от агенции за сигурност и охрана, частни детективи, телохранители. Някои от мерките, които предприех, не бива да издавам, но за други ще ви разкажа. Няколко дни след връщането си от Вашингтон получих разрешително за носене на оръжие, както ми бяха препоръчали.

Монтираха най-добрата възможна алармена система в къщата ни. Започнах да дебна през прозорците, изпълнена с подозрения към всяка минаваща кола, която спираше за секунди на\ъгъла пред знака „стоп".

Оръжието и алармената система бяха важни, но не бяха достатъчни. Знаех, че трябва да получа документ за попечителство, и то много бързо. Тереза ме беше предупредила, че без такъв документ Муди може да я изведе от страната напълно легално. Все пак й беше баща. Дори ако го хванат с Махтоб на някое летище на път към Иран, тя не можеше да бъде спасена.

В същото време се опасявах, че ако подам молба до съ-

4. От любов към дъщеря ми

49

да за присъждане на родителските права, това би могло да застраши сигурността на малкото ни убежище. Ако молбата до съда даде възможност на Муди да открие къде сме, тя можеше да стане причина за по-бързото му връщане в Америка, което толкова отчаяно се опитвах да избягна. Освен това ясно си спомнях отговора на съдебните власти на моя зов за помощ, преди да замина за Иран.

По онова време изобщо не бях чувала за отвлечени от единия родител деца, но не можех да не послушам интуицията си.

Имах достатъчно основания да подозирам Муди и неговите намерения. Подновената му набожност и съвестното отношение към ислямските ритуали, последните му телефонни разговори с неговите роднини в Иран, които категорично отказваше да сподели с мен, тайните и заго-ворнически шушукания с братовчед му Мамал всички тези признаци бяха много тревожни.

След като разкрих притесненията си пред един адвокат, който бе наш семеен приятел, той ми отвърна насмешливо:

Преди всичко ако наистина смяташ, че той има такива намерения, трябва да отидеш на психиатър. Освен това няма да намериш нито един съдия в цялата страна, който да те изслуша. Муди не е извършил никакво престъпление. Няма начин да му попречиш да вижда детето си през определен период от време.

Тогава разбрах, че нямам избор. Налагаше се да придружа Муди до Иран, иначе рискувах да загубя Махтоб завинаги.

Скоро след като избягахме от Иран, аз посетих много адвокати с надеждата да получа по-успокоителен отговор на усилията си да получа развод и родителските права за Махтоб.

Съществуваха две правни пречки. Първата се отнасяше

50

до „съдебния окръг", а именно мястото, където, трябваше да подам молбата за развод и където щеше да бъде гледано делото. Според щатския закон трябваше да подам молба до съда по местоживеене. Казаха ми, че ако се опитам да я подам другаде, ще се наложи да давам неверни сведения и тогава Муди ще може да отхвърли молбата ми за развод. Втората пречка се наричаше „предизвестие" изискване, според което трябваше да направя всичко възможно да известя Муди в писмена форма за развода и процедурата по получаването на родителските права от моя страна.

Не е възможно да получиш развод, ако не се опиташ да връчиш на Муди писмено предизвестие в Иран настояваше адвокатът.

Не мога да го сторя възмущавах се аз. Муди ще ни намери и ще отвлече отново Махтоб.

Няма никакъв заобиколен начин каза адвокатът. Той има право да се защити пред съда.

След като още няколко адвокати потвърдиха този неприятен факт, временно се отказах от намерението си да получа развод.

И така, през 1988 година бях изправена пред същата дилема, която трябваше да разреша и преди заминаването си в Иран. Дали сега правната система щеше да бъде по-благосклонна към проблема ми? Надявах се да е така, но изпитвах страх да не се случи най-лошото.

Тереза, служителката от Държавния департамент, която работеше по моя случай, продължаваше да ми помага и ми каза, че е разговаряла с „приятел на съда" едно от назначаваните служебни лица, които съветват съдиите по всички въпроси, засягащи правата на децата. Въпреки това още на първата ни среща стана ясно, че двамата с него сме на различно мнение.

Не съм привърженик на отнемането на правото за посещения на бащата рече той. Смятам, че за децата е по-добре да имат право на посещения и от двамата родители.

Знаете ли какво трябваше да преживеем двете с дъщеря ми, за да се върнем в Америка? попитах го аз.

51

Изпитвам твърде малко съчувствие към възрастните, които сами си причиняват неприятности отвърна хладно той.

Бях попаднала на истински параграф 22. Трябваше да получа развод и родителски права, за да защитя Махтоб от Муди, но докато течеше процедурата по развода, аз и дъщеря ми щяхме да бъдем много по-уязвими отпреди. Положението изглеждаше напълно безизходно.

През пролетта на 1988 година зачаках с нетърпение, примесено с тревога, европейското си турне по представянето на книгата ми. Сигурно звучи странно, ала в собствената си страна се чувствах по-малко защитена. Муди едва ли щеше да допусне, че сме в Европа, а дори и да научи за турнето, ние щяхме да сме се прибрали много преди това. Пътуването щеше да ни осигури на двете с Махтоб малко време. От предпазливост се посъветвах с Държавния департамент за пътуването ми във Франция, Англия и Ирландия страните, които щяхме да посетим според програмата. Служебни лица потвърдиха, че Муди се е завърнал в Иран, въпреки че така и не успяхме да научим къде бе ходил преди това.

Не можех и да си представя това пътуване без Махтоб. Тя требваше да бъде непрекъснато до мен: просто нямах сили да изживея отново паниката, която ме обхвана преди два месеца, когато не успях да се прибера навреме от Вашингтон.

Близките ми повтаряха, че би трябвало да съм се поучила от онова злощастно пътуване и никога повече да не напускам границите на страната. Но това означаваше да се лиша от свободата си. Исках животът ни да бъде колкото е възможно по-свободен според обстоятелствата. Ако у Махтоб се появеше страх от пътуване, това щеше да й пречи, докато е жива. Беше ми трудно да събера смелост и да напусна повторно родината си, но чувствувах, че пътуването ще бъде необходим етап от процеса на нашето възстановяване. Въпреки горещите ми молби да прояви разбиране, майка ми реши, че ние повече няма да се върнем. Толкова се притесни, че се разболя, и трябваше да постъпи в болница.

52

Прекарахме Но-руз (персийската Нова година) над Атлантическия океан на път за Париж, където щях да се запозная с хората, вдъхнали в мен надеждата, че този ужасен проблем тероризмът спрямо деца може да бъде разрешен. Моят френски издател Антоан Одоар ми каза:

До този момент се бях занимавала със случаи на отвлечени от единия родител деца, но повечето от тях засягаха американски граждани. Имах голямо желание да изследвам този проблем още по-задълбочено и с радост посрещнах възможността да разширя кръга на известните ми факти.

Първата ми среща с „Алжирските майки" група в защита на френски жени, чиито деца били отведени от бащите им в Алжир се състоя в едно кафене на брега на Сена. Бях изумена от огромния брой на аналогичните случаи и силно заинтригувана от дейността на тези жени. Исках да събера възможно най-подробна информация, преди да продължа за Англия. Разбрах, че проблемът с отвличането на деца от единия родител гражданин на чужда държава в родината му изобщо не е проблем единствено на Съединените щати. Непрестанно мислех за „Алжирските майки" и взех твърдо решение да се срещна отново с тях. Следващия месец, по време на беседа пред една мичиган-ска организация, аз изразих възмущението си относно съдебните процедури по развода и даването на родителски права. След беседата разговарях с някои от присъстващите и отново засегнахме тази тема. Единият от гостите красноречив брадат мъж на около четирийсет и пет години ме изслуша с особено внимание. Когато разбрах, че е адвокат с голям опит в бракоразводните дела, въпросите започнах да задавам аз. На тръгване той ми каза:

Не искам да ви обещавам чудеса, но мисля, че мога да ви помогна. Подаде ми визитната си картичка и продължи. Ако се интересувате, можете да ми позвъните.

Четирийсет и осем часа след първото ми посещение в кантората на Арнолд Дънчок, той вече бе издействувал временно разпореждане да ми се присъдят родителските права, което не позволяваше на Муди да се вижда с Махтоб. Това бе голямо облекчение, въпреки че ме очакваха много по-строги изисквания при получаването на родителските права като част от бракоразводния договор.