Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Подаръците разбудиха неочаквани чувства, които дълго бях потискала у себе си. Сега вече не можех да отричам Муди ми липсваше. Нещо повече, част отмен все още продължаваше да го обича. Той бе моят най-добър приятел и довереник още от времето, когато не бяхме женени. Сега бях съвсем сама.

Щом си признах това, ме обзе чувство за вина и съмнение в правотата ми. Как можех след всичко, което Муди ни бе сторил, да изпитвам към него нещо друго, освен омраза и желание за мъст? С кого бих могла да говоря? Кой би ме разбрал?

Подобно на роднините си аз също бях станала специалист з отбягването на емоционалните проблеми. Сега бях поела по тежкия път на самопреценката, за да открия, че това е едно умопомрачително пътешествие. Отчаяно исках да се откажа да забравя и за книгата, и за филма, както и всичко, свързано с тях. Седмици наред започвахме работа с Бил по следния начин: скачах от мястото си и тичах някъде, за да се наплача на воля.

В интерес на истината Бил и Мерилин никога не се опитваха да ми казват какво да правя, а винаги бяха до мен, го-

30

тови да ме подкрепят, за което съм им особено благодарна. Докато хлипах в банята, Бил търпеливо пафкаше лулата си и продължаваше да работи сам. Ако се бе намесвал със съвети или бе настоявал за обяснения, може би щях да се откажа завинаги от намеренията си. Ако не ми бе оказал толкова голяма морална подкрепа, вероятно щях да телефонирам на Муди имаше дни, в които това желание ставаше неудържимо и да проваля всичко.

Идеята за създаването на филм по романа „Не без дъщеря ми" се роди дни след завръщането ми от Иран. Агенция „Уилям Морис" я възприе като част от нашата уговорка от самото начало и разговорите с „Метро Голдуин Майер" започнаха четири месеца по-късно, веднага след като подписах договора за книгата.

Както разбрах първоначално, щях да бъда „консултант" на продуцентите от МГМ Хари и Мери Джейн Уф-ланд. Семейство Уфланд бяха класическо холивудско семейство. Хари отдавна беше прехвърлил петдесетте и бе не no-висок от метър и седемдесет. От него просто бликаше енергия. Мери Джейн изглеждаше на трийсет и пет. По-висока от Хари, тя бе слаба и стройна и имаше дълга руса коса.

Първата ми официална среща със семейство Уфланд бе уредена няколко дни след подписването на договора ни. Срещнахме се в един хотелски ресторант на летище Детройт Метрополитън и чакахме цели три часа един известен сценарист, който живееше в Детройт. Хари се държеше с мен изключително любезно, но се виждаше, че е направо бесен не бе свикнал да чака когото и да било.

Най-сетне писателят се появи и се настани в нашето се-паре. Без много-много извинения той ме погледна и каза:

Ето какво мисля за вашия филм. Трябва да го превърнем в любовна история между вас и мъжа, който ви е измъкнал от Иран.

Но това не е истина възпротивих се аз.

Няма значение продължи бързо той. Трябва да направим филм, който ще се хареса на публиката, а тя харесва такива работи.

31

Хари и Мери Джейн го гледаха и мълчаха като каменни статуи. Бях отвратена. Ако това е филмовият бизнес, не желаех да имам нищо общо с него, въпреки че нямах никакви права върху сценария, тъй като вече ги бях преотстъпила.

Добре отвърна писателят. Ако не искате да е любовна история, тогава ще трябва да ви спаси ЦРУ. Това са двете възможности.

След като той си тръгна, семейство Уфланд се опитаха да ме успокоят. За мое облекчение те ме увериха, че харесват историята така, както съм я разказала, и че не виждат никакъв смисъл да се измисля друга сюжетна линия.

Семейство Уфланд горяха от желание да се запознаят с Махтоб. Няколко дни след погребението на татко се срещнахме в изискан френски ресторант във Вашингтон. Хари разбра, че се очертава една твърде дълга за шестгодишно дете вечер и се извини:

Трябваше да отидем някъде, където е по-подходящо за деца. Сигурно няма да хареса нищо от менюто.

След като посъветвах дъщеря си да вземе едно от любимите си блюда бяла риба, Махтоб изтърси нещо невероятно:

Не знам, мамо. Дали имат раци? Тази вечер страшно ми се яде лангуста.

Когато се върнахме в Мичиган, дори и през ум не ми минаваше да изпратя Махтоб на училище, за да навакса пропуснатото и да завърши първи клас. Щеше да й се струпа твърде много наведнъж. Тъй като в Иран се учеше да чете и пише на фарси, английският й бе изостанал значително. Трябваше да се справя с доста неща: липсата на баща й и всичките й приятелчета от Иран, смъртта на дядо й, живота в ново и кипящо от дейност семейство. •

През първите месеци след завръщането ни Ма-хтоб получи друг вид образование. Районният полицейски инспектор Нелсън Бейтс идваше у дома в униформа, за да може Махтоб спокойно да възприема хората от полицията и да общува с тях. Той я научи как да реагира на евентуалния похитител, който би я нападнал на улицата или вкъщи. Казваше й: „Махтоб, не искам да те отвлекат, но ако се случи, знаеш как трябва да постъпиш. Ние ще направим каквото можем, но всичко ще зависи от теб."

32

През септември 1987 година, когато Махтоб навърши седем години, нямах избор и затова я записах в частно училище под друго име, което избрахме вечерта преди първия учебен ден име, което тя продължава да използва. През първите няколко дни започваше да пише домашните си, след като бе погледнала листчето, на което й бях напечатала измисленото име. Учителите и директорът знаеха истинската й история, но бяха дали клетва-да пазят тайна.

Учителката й в първи клас, Рут Хацунг, разбираше колко й е трудно да е разделена от мен. Тя й отделяше специално внимание и я изслушваше с голямо разбиране и съчувствие. Което е най-важното, тя й помогна да се приспособи отново към начина на живот в Америка и да остави миналото зад гърба си. Рут се справи с тази задача толкова успешно, че не се наложи Махтоб да търси специализирана помощ.

Първият след връщането ни Ден на благодарността имаше особено значение за нас. Нашите пакистански приятели Тарик и Фарзана Али ни дойдоха на гости заедно с двете си деца. Познавахме се от няколко години, когато с Муди живеехме в Корпус Кристи градчето в Тексас, където работеха много негови сънародници и колеги. Ние принадлежахме към ислямското общество на града освен нас в него имаше семейства от Индия, Египет и Саудитска Арабия. Редовно се събирахме на неделен обяд, на който всеки носеше свое национално блюдо. Винаги съм обичала да готвя в гимназията станах носителка на наградата „Бети Крокър" за най-добър домашен готвач. В Тексас разширих значително своя репертоар. Дотогава бях готвила по-често характерните за Средните източни щати блюда, отколкото типичните американски ястия. Двамата с Муди станахме близки приятели с Тарик и Фарзана и продължихме връзките си с тях и след като напуснаха Корпус Кристи.

Когато чули какво се е случило с мен и Махтоб в Иран, семейство Али заминали за Пакистан и наели човек, кой-

3. От любов към дъщеря ми

33

то да ни измъкне от Техеран. Чрез Хелън Баласанян, жената, с която поддържах контакт в швейцарското посолство, получих телефонен номер в Техеран, на който беше наемникът, след което помолих една от учителките на М ахтоб да позвъни. За жалост той не говореше английски и бе прекалено нервен, за да се разберем на фарси с помощта на учителката. Той затвори и с това историята приключи.

В деня, в който напуснахме Муди завинаги, именно Сара ни чакаше с колата си пред училището на Махтоб, за да ни закара до летището, откъдето щяхме да хванем самолет за Зиадон, град до пакистанската граница. Планът се провали, защото Муди заподозря нещо нередно и в този ден ни придружи до училището.

Като се имат предвид гостите, поканени за този Ден на благодарността, беше ясно, че основната тема на разговорите ни ще бъде животът ни в Иран. Виждах, че Джо и Джон скучаят. Тръгнаха си много рано с извинението, че отиват да поздравят баща си за празника. По-късно вечерта, когато се върнаха, Джо непрестанно повтаряше, че трябва да се прибере, за да запали Печката.

Тук е топло казах. Защо не останеш да прекараш зимата при нас?

Той пренощува и остана у дома,още цели две години.

На 2 януари 1987 година в три без петнадесет сутринта аз разбудих мърморещата Махтоб, за да й съобщя, че най-сетне съм свършила „Не без дъщеря ми". На нея й бяха омръзнали и касетофонът, и безбройните записки. Тя използва момента, за да измъкне от мен Свещен обет: „Мамо, моля те, никога повече, не пиши разни глупави книги!"

Към края на месеца Махтоб ми каза, че желае да бъде кръстена. Няколко дни по-късно, когато видя, че не правя нищо по въпроса, тя твърдо.заяви: „Искам да бъда кръстена. Ако не ти се занимава с тая работа, ще говоря сама с пастор Шалер." Съвсем случайно пасторът избра за кръщенето датага двайсет и девети януари годишнината от

34

началото на нашето трудно пътешествие през планините към свободата. Целият клас на Махтоб присъства на церемонията. Бил и Мерилин Хофър ни направиха честта да станат кръстници на Махтоб.

В един ясен и слънчев зимен ден на 1987-ма оставих ръкописа и отидох да прибера Махтоб от училище. Появи се на изхода, заобиколена от усмихнати и бъбриви съученици, с които си взимаше довиждане чак докато стигна колата. Качи се вътре и ме целуна по бузата, а аз й съобщих новината:

Скъпа, днес в Иран е станала самолетна катастрофа. Загинали са двеста души.

Без да се замисли, моята добра седемгодишна дъщеря изтърси:

Много хубаво, дано баща ми да е бил в самолета! Помежду ни увисна болезнено мълчание. Бях чувала

гневни думи от устата на Махтоб и преди. „Мразя баща ми за това, което ни причини" ми беше казала в Турция, когато вече пътувахме към Щатите. До този момент обаче не си бях давала сметка колко дълбоко е огорчението й и как успява да го прикрива и потиска. Можеше ли Махтоб да порасне, без да таи в сърцето си омраза и злоба, щом желаеше смъртта на родния си баща? Тозчас взех решение да се заема с дъщеря си и да направя всичко възможно да я накарам да си спомни за своята обич към баща си.

Същата вечер у дома измъкнах семейните ни албуми със снимки от по-щастливи времена. Припомних на Махтоб за чудесните ни преживявания с татко в Мичиган, за съботите и неделите, които прекарвахме заедно в близкия хотел „Шератон", където плувахме в басейна, стояхме в сауната и обядвахме в неделя. Казах й, че никога не ме е било срам, задето съм се омъжила за татко й, че той е бил прекрасен съпруг и баща, както и всеотдаен лекар, който съвестно се е грижил за своите пациенти. Отнасял се е топло с моя баща и му е помагал да преодолее депресията, за да оживее. Онова, което ни се случи в Иран, казвах й аз, не може да заличи чудесните ни преживявания преди това.

През следващите няколко седмици често си говорехме по този въпрос.

35

Веднъж казах:

Трябваше да науча дъщеря си да обича мъжа, който някога ни беше толкова близък. k

По същото време разопаковах кашони с предмети от кабинета на Муди. Сред тях открих няколко изсъхнали флумастера и ги изхвърлих. След ден-два ги открих в чекмеджето на Махтоб. Беше ги прибрала тайно и още ги пази, за да й напомнят за баща й.

Два месеца след самолетната катастрофа в Иран Махтоб се върна от училище и каза:

Мамо, когато тази вечер казвам молитвите си, ще помоля Господ да се грижи за всички хора по земята, дори и за неприятелите ни.

От тази вечер нататък тя включваше баща си в своите молитви. С благодарност си помислих, че раните й започват да зарастват. Също като мен, Махтоб започваше да се превръща в свободен човек.

Разбира се, останаха и много горчиви спомени. Махтоб продължи да се страхува от баща си , въпреки че го обичаше. В паметта й Муди щеше да остане завинаги свързан с всичко онова, което преживяхме в Иран, и с оскърбленията и побоищата, които ни нанасяше. Както неведнъж е заявявала: „Не искам никога повече да видя Техеран."

Отрицателните емоции могат да увредят детската психика. Винаги съм искала Махтоб да се гордее с факта, че е половин иранка, и да научи повече за културата на бащината си родина. През март 1987 година, през втората ни пролет в Мичиган, празнувахме Но-руз, персийската нова година. Облякохме си най-хубавите великденски дрехи и подредихме масата с „хафт син" седемте символични храни, чиито названия започват с буквата „С".

Заедно дочакахме часа, в който настъпва пролетното равноденствие и Слънцето навлиза в съзвездието Овен, а според персийската легенда тъкмо тогава един бик прехвърля Земята от единия на другия си рог. Тогава се прегърнахме и си пожелахме всичко най-хубаво през новата година. Излязох от стаята и се върнах с лъскаво ново яркочервено колело.

36

Напомних на Махтоб, че след двуседмичните празници е време да „вземеш всички лоши спомени и ги изхвърлиш надалеч, както се изхвърля сабзи (пресните зеленчуци) в реката, за да започнеш Новата година без врагове и с хубави чувства към всички околни".

Денят, в който кгшгата ми трябваше да излезе от печат, бързо наближаваше. Всеки телефонен разговор с Майкъл носеше все по-добри новини, с които се подготвяхме за появата на „Не без дъщеря ми". В каталога на „Сейнт Мар-тинс Прес" й бе отделена цяла страница реклама. „Лейдис Хоум Джърнъл." бе първото списание, което публикува книгата в подлистник. Най-щастливият ден в живота ми беше денят, в които получих първото копие на „Не без дъщеря ми" с твърда корица. Това вече наистина беше книга!

През септември двете с Махтоб отбелязахме излизането на книгата, като взехме участие в телевизионното предаване „Добро утро, Америка". Джоун Ландън бе в отпуска по майчинство и се случи така, че именно в този ден я заместваше Барбара Уолтърс, което за нас бе много приятна изненада. Докато течаха рекламите, а ние се приготвяхме за интервюто, Барбара попита как е Махтоб. Аз посочих към един ъгъл и отговорих:

Много е добре. Всъщност стои ей там.

За ужас на своя продуцент Барбара веднага рече:

Доведете я тук.

Махтоб не беше гримирана и в студиото имаше само два стола, ала Барбара каза:

Ще седне на коленете ми и ще използува моя микрофон.

Барбара започна предаването съвсем импровизирано, променяйки началната си реплика. Тя се обърна към Махтоб и каза:

37

Това е моята приятелка Махтоб. Нали така, Махтоб? Познаваме се от една година.

Повече не можех да продължавам да живей анонимно и под чуждо име. За мое облекчение приятелите ми разбраха защо съм живяла инкогнито и продължиха да ми помагат. Тръгнах на турне щях да рекламирам книгата си в осемнайсет града из цялата страна. Писането бе изтощителна работа, ала пътуването и ангажиментите бяха още по-съсипващи. Пристигах посред нощ в някой град, отивах право в хотела, регистрирах се, изглаждах дрехите си, дремвах няколко часа и ставах на разсъмване. През целия ден не спирах отивах в местната телевизионна станция, давах интервюта за вестниците и радиото. Оставаше ми време колкото да не изпусна самолета за следващия град. В миговете между срещите мислех за Махтоб, останала без майчини грижи.

През есента на 1987 година пристигнах в Лос Анжелос от Маями и се отправих направо към Кънтри клуба в Бе-върли Хилс , където трябваше да изнеса първата си лекция от турнето. Преди мен там бяха говорили такива известни автори като Ленърд Молтин, който издава годишен справочник на телевизионните и видеофилми, и Клифтън Да-ниълс, автор на сборника уводни статии за важни исторически събития със заглавие „Хроника на двайсети век".

По това време критическата статия на Молтин за моя филм все още не бе написана. Докатс разговаряхме, си дадох сметка, че не зная нищо за филмите, излъчени по време на моето отсъствие. Когато отворих книгата на Клифтън Даниълс, бях грабната от световните новини, отразени в уводните вестникарски статии от 1 август 1984 до 7 февруари 1986 година. Едва тогава разбрах колко изолирана съм била от онова, което е ставало по света. В Иран научавах само новините, разрешени от Министерството на ислямската култура.

След няколко дни, в които посетих още два-три града, пристигнах в Тускон, Аризона, където щях да говоря заедно с още трима лектори на годишна сбирка. Единият от поканените бе Дейв Бари, сатирикът на „Маями Херълд",

38

който след три години щеше да спечели наградата „Пули-цър". Дейв не ми бе съвсем непознат, защото се бяхме срещали в „зелените" стаи (където се събират преди предаването или сбирката поканените да изнесат лекции и беседи гости) през последните няколко седмици на различни места из страната.

При все че Мажид става все по-зъл и имаме много проблеми, няма да се разведа с него, защото зцам, че това само ще го озлоби още повече и той ще ми отнеме детето каза ми тя.

Повярвайте ми, напълно ви разбирам отвърнах аз. Ако не бях заминала за Иран, сигурна съм, че Муди би отвел Махтоб там. Не можех да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се. Ние все още нямаме правна закрила. Живеем в страх, че той ще дойде да си я вземе.

Извиних се, че не мога да й помогна с нищо, и за да я окуража, рекох:

Ако ви потрябвам в бъдеще, можете да се свържете с мен чрез „Сейнт Мартинс Прес".

Турнето ми продължи пет седмици то остана в спомените ми като шеметна въртележка между хотели и летища. Бях тръгнала от Тускон в пет сутринта в събота, но поради закъснение се забавих в Чикаго и когато стигнах у дома, беше седем часът вечерта и с нетърпение чаках да се хвърля в леглото и да заспя.

Посегнах да отворя и в същия момент чух сирени много сирени, чийто вой се носеше от всички страни. След миг се появи Джо.

Здрасти, мамо. На магистралата е станала голяма катастрофа. Пътят е затворен и трябваше да мина по околовръстното, за да вляза в града.

Джо взе душ и излезе. Тъкмо мислех да си лягам, когато съседите ни Иън и Гейл мои стари приятели почукаха на вратата. Когато Иън поиска да поговорим в ста-

39

ята, която използувах за кабинет, бях сигурна, че е станало нещо лошо.

Хвърлих се в колата на приятелите си и поех към болницата. В тъмнината на нощта разстоянието от пет преки ми се стори безкрайно.

Гледката в залата за спешни случаи бе MHOfo по-страшна, отколкото си бях представяла. Стоях до пострадалия ми син и се чувствах опустошена. Джон бе стегнат в метални ленти, които го предпазваха от сътресение, в случай че вратът или гръбначният му стълб се окажат счупени. Още не му бяха правили рентгенови снимки, но се виждаше, че има няколко фрактури, защото под кожата му стърчаха счупени кости.

Лицето му приличаше на къс кълцано месо от счупеното предно стъкло на колата. Неговият приятел стоеше до него и държеше кърпа на челото му. Скоро разбрах защо. Парче стъкло го беше порязало така, че без кърпата скал-път му просто щеше да падне от черепа.

По-късно научих, че Джон се е блъснал с плимута си в мотоциклет, докато се е прибирал у дома. Заклещеното между волана и вратата тяло на сина ми било измъкнато от пожарникари. Тазът му беше счупен. Левият крак имаше две фрактури. И двете му ръце бяха счупени, на лявото му рамо имаше дълбока до костта порезна рана. Колкото и зле да бе пострадал, Джон наистина е имал късмет, щом оживя след такава тежка катастрофа.

Тъй като в момента нямаше дежурен ортопед, налагаше се незабавно да го закарат в градската болница на Кар-сън. Това беше болницата, която познавах най-добре и на чийто персонал имах най-голямо доверие. Там бях срещнала Муди, когато лежах болна. Тогава той бе лекар-ста-жант. Именно в тази болница бяха положили толкова много грижи за татко.

Пътуването с линейката бе истинско мъчение. То бе първото от многото подобни пътувания, които ни предстояха през тази година. Пътувах отпред до шофьора и непрекъснато го подканях да бърза. При всяка неравност на пътя Джон изохкваше от болка. Роджър Морис, нашият семеен лекар и дългогодишен приятел, ни посрещна в отделението за спешна помощ. Докато шиеше раните на Джон, през стаята се извървяха всякакви специалисти интернист, хи-

40

рург-ортопед, кардиолог. Въпреки всичките им усилия състоянието на Джон се влоши. Лицето му посивя, дишането му се учести и двата признака подсказваха едно: затруднена сърдечна дейност. Имаше опасения за сериозни увреждания на бъбреците и други вътрешни органи.

Не се притеснявайте . обърна се той към мен. После сложи ръка на рамото ми и добави:

Това, което искам да ви кажа, не е подкрепено от никакви медицински факти, но вътрешният глас ми подсказва, че ще се оправи.

Иън ме закара до Ан Арбър. Дотам бяха три часа път. Затворих очи и се помолих горещо.

Когато стигнах при Джон в травматологичния център, той дишаше по-спокойно благодарение на кислородната маска и изглеждаше доста по-добре.

По-късно същия ден, когато състоянието му се стабилизира, Джон бе подложен на операция, която продължи девет часа. Независимо от дългото време лекарите бяха успели да оправят само крака и таза му: лявата му ръка бе оставена да заздравява сама и до ден-днешен е крива. Операцията се оказа успешна, въпреки че Джон беше в критично състояние повече от седмица. След като другите членове на семейството си отидоха, аз ангажирах стая в хотела към медицинския център, предназначен за роднините на пациентите, и отложих останалата част от турнето.