Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

53

По време на това посещение Арни ми каза, че би искал да помогне на моята кауза. Тогава не го знаех, но Арни щеше да стане мой съратник в борбата и да защитава не само интересите на Махтоб, но и на всички засегнати деца по света.

Страшно ми харесва историята, но искам нов сценарий каза ми Брайън. Мога да режисирам този филм единствено ако заедно напишем сценария.

Бях силно поласкана и без да подозирам какво ме очаква, дадох съгласието си.

Брайън ми хареса от самото начало. Беше дружелюбен и непретенциозен и се стараеше особено много сценарият да не се отдалечава от истинската история. През следващите два месеца ходих на няколко пъти до Лос Анжелос, за да помогна на Брайън и семейство Уфланд с проучването на онези детайли, които щяха да придадат повече достоверност на филма. Всеки ден ходехме в ирански ресторанти и персийски културни центрове. Когато влизахме в кафенета за следобедния чай, подслушвах разговорите, които се водеха на съседните маси. Щом чуех реч на фарси, сбут-вах Брайън. Той наблюдаваше как се хранят хората, как пият и разговарят, как се движат жените нерядко ходеха на няколко крачки зад мъжете си.

Това лято Брайън дойде в Мичиган, за да прекара известно време с Махтоб и семейството ми и да се порови из семейните ми албуми. Дори след като се върна в своя дом в Лондон, за да започне да пише, ние непрекъснато обменяхме информация пй телефона и факса. Изглежда, Брайън наистина разбираше какво се опитвам да кажа.

Но когато готовият сценарий най-после бе в ръцете ми, в него все още липсваха истинските ми чувства. Започна да ме обхваща отчаяние. Въпреки всичките ни усилия вече две години не се бяхме приближили и на сантиметър до снимките. Нямам какво да губя, помислих си време е да опитам сама. Вместо да седна и да чакам съболезнованията на семейство Уфланд, аз наех жена, която да се грижи за Махтоб, взехме стая в един местен хо-

54

тел и преписах на ръка първите части от сценария на Бра-йън. Исках да си припомня всеки дребен детайл от преживяното в Иран така, както го бях почувствувала самата аз. Не бях професионален сценарист, но затова пък бях единствената (освен Махтоб), преживяла тази история, и полагах огромни усилия да ниша така, че чувствата ми да оживеят по страниците.

Веднъж но средата на работата ми върху сценария на вратата се позвъни: беше човек от колетната служба. Веднага се досетих какво има в пакета. Когато повиках Махтоб, тя се намръщи:

Сигурно е още някой тъп сценарий!"

Трябваха й доста кандърми, за да го отвори. Коленичи и се зае с кутията. Когато най-сетне успя да я отвори, бръкна вътре и зяпна от изненада:

Зайчето ми! Това е моето зайче! На лицето й цъфна усмивка.

Махтоб прегърна зелено-бялото зайче досущ като любимото парцалено животинче, което трябваше да остави в Иран.

Толкова е малък! каза тя, като го взе в ръце и го вдигна пред себе си. Не разбираше, че е пораснала. Стисна го в прегръдките си и го разцелува. После нахлузи лас-тичетата, прикрепени към крачката му, и двамата с Тоби Бъни затанцуваха като в добрите стари времена.

. Не бях виждала Махтоб толкова щастлива от дълго време насам. Седеше на дивана с Тоби Бъни. После усмивката й бавно угасна. Усетих как спомените я връщат назад, в Иран. Домъчня й и по бузките започнаха да се стичат сълзи. Бях сигурна, че Тоби Бъни събуди у нея спомени за баща й мъжа, който някога я бе обгръщал с толкова обич и топлина.

След като прочели за изоставеното зайче в „Не без дъщеря ми", няколко души ми бяха писали да ме питат да-

55

ли сме успели да намерим друга такава играчка. Наистина бяхме търсили упорито, но без успех. Тогава Мери, дъщерята на учителката на Махтоб в първи клас, пожела самичка да направи такова зайче, ако й дадем снимка и размерите му. После, когато го закачихме на вратата на шкафчето, се убедихме, че новото зайче е досущ като старото. Въпреки смесените чувства, които предизвиква у Махтоб, Тоби Бъни и до ден-днешен заема специално място в стаята й.

Откакто се бяхме върнали от Иран, към непрекъснатата ми тревога за Махтоб се бе прибавила още една. Сега безсънието ми се дължеше не на хлипането й, а на плача на хилядите деца в положението на дъщеря ми, които продължаваха да страдат. Сега исках да им помогна да намерят изход от тежката си съдба, така както помогнаха и на мен.

През октомври 1990 година от „Сейнт Мартинс Прес" ми дадоха телефонен номер с молба да позвъня спешно. От слушалката прозвуча обзет от паника глас:

Не зная дали ме помните. Казвам се Бевърли. Преди три години говорих с вас, когато бяхте в Тускон. Казах ви колко ме е страх, че дъщеря ми може да бъде отведена в Иран. Той го направи! Нея я няма!

Съпругът на Бевърли отвел Сабрина в Техеран и й забранил дори да разговаря с майка си. Първата инстинктивна реакция на Бевърли била да отиде при дъщеря си в Иран, но съпругът отхвърлил молбата й. Искал развод и знаел, че съдът ще бъде много по-благосклонен към него, ако бракоразводното дело се гледа от ислямски съд в Иран, а не от граждански съд в Америка. Разплаканата Бевърли добави:

Без неговото писмено разрешение не мога дори да стъпя на иранска земя!

Бевърли беше съсипана от участта, сполетяла дъщеря й:

Сабрина не знае езика. Тя не познава онези хора, нито културата им и ще й бъде много трудно да се справи сама. Мечето й остана тук, а тя не може да спи без него. Бедното ми дете! Как бих могла да й помогна?

56

Посъветвах Бевърли да не прекъсва отношенията си с Мажид и да ги поддържа без значение какво й струва това.

Другата крайност са онези родители, които правят отчаяни опити да избягнат раздялата с децата си и дори бягат и живеят под измислено име. Както обаче може да свидетелства Кристин Улман, бягството и животът под чуждо име не могат да осигурят сигурността на детето. С Кристин Улман се свързах през 1987 година, когато се разрасна мрежата от родители, чиито деца са им били отнети от другия съпруг. Запознала се с Мустафа Укайли през последната година в университета. Сключили брак в Лютеран-ския студентски център на Щатския университет в Охайо през 1975 година. От брака се родили две деца дъщеря Майсун през 1977 година и син Хани през 1978 година. След като Мустафа започнал да ги бие, Кристин успяла да се освободи от него заедно с децата си.

„Смених името и местожителството си, защото знаех, че той ще направи всичко възможно, за да си върне децата." Тя ми разказа как се свързвала с родителите си чрез трето лице и те дори не знаели в кой щат живее. Най-накрая успяла да получи временно родителските права от един съд в Денвър.

Както често става, родителите на Кристин така и не успели да разберат защо е изоставила своя красив, интелигентен и щедър съпруг. Докато Кристин се криела, Мустафа живеел с родителите й, правел се на съсипан от скръб и успял да ги убеди, че ценностите, които уважава, са близки до техните. През това време се измъквал на няколко пъти от къщата, за да закрие банковите сметки на семейството и да уреди документите, от които се нуждаел, за да „открадне" децата.

На 11 септември 1981 година Майсун и Хани били отвлечени, както си играели пред къщата, в която живеели.

„Само за три дни Мустафа получи развод от един ислямски съд в Саудитска Арабия, родителските права и цялото ни имущество", каза ми Кристин.

57

Тъй като собствената й родина била явно безпомощна, Кристин се обърнала за помощ към правителството на Саудитска Арабия, но бързо открила, че няма да бъде признат нито американският й документ за родителски права, нито двете обвинения в отвличане срещу Мус-тафа. Посланикът на Саудитска Арабия обещал да й помогне да види децата си само ако обещае да не говори пред журналисти. Кристин се съгласила. В същото време ми се бяха обадили още няколко родители, получили същия отговор: „Не вдигайте шум и може би ще направим нещо за вас."

Седмица след пристигането си в кралството Кристин била арестувана и хвърлена в женски затвор, където почти всички затворнички били с невръстните си деца.

Ислямът закриля връзката между майката и детето до такава степен, че ако една майка е осъдена на затвор, детето й живее заедно с нея в килията каза Кристин. През първата нощ бях нападната от една лесбийка. В затвора нямаше нито един човек, който да говори английски. Нямаше нито дюшеци, нито завивки. Хранеха ни нередовно, защото храната се осигурява от семействата на затворничките или техни приятели.

Докато била в затвора, човек от прсолството на Саудитска Арабия се обадил на родителите й в Калифорния и им казал, че на Кристин може да се помогне, но само ако не дават изявления пред пресата. След пет дни Кристин била освободена. Все още не знае защо е била задържана.

Тъй като продължавали да я държат настрана от децата й, в продължение на цели три месеца Кристин ходела всеки ден в Министерството на външните работи на Саудитска Арабия. Искала разрешение да се яви пред ислямски съд, защото ислямското право гарантира родителските права до навършване на седемгодишна възраст на децата изключително и само в полза на майката. Тъй като Крис-

58

тин пребивавала легално в кралството, тя се надявала, че ще бъде приета от законите му като равноправна страна в делото.

Каза ми, че мъж, облечен като дядо Мраз, помагал на баща им да ги открадне каза Кристин.

Следващата седмица тя най-после убедила съда да разгледа нейния случай така Кристин станала първата западна гражданка, която била изслушана от ислямския съд на Саудитска Арабия Шариата. На втория ден от делото адвокатът й казал, че „в бракоразводните дела няма пари", и я изоставил на произвола на съдбата, без преводач в съдебната процедура, която се водела само на арабски. На третия ден срещу нея било представено унищожително доказателство снимка, на която тя и децата излизали от църква. Съдията заявил, че Кристин не може да получи родителските права, защото това щяло „да засегне тяхната религиозност". Отказано й било правото на посещения. През следващата година тя продължила да живее и работи в кралството и за този период й позволили да види децата само пет пъти.

Тъй като положението било нетърпимо, Кристин напуснала Саудитска Арабия. Оттогава насам тя продължава да моли бившия си съпруг за разрешени^ да посещава децата си. През 1986 година й позволил да ги види, но в присъствието на новата му жена. Всичките й срещи с децата били зорко следени отблизо.

Трябваше да спя в едно легло със сегашната му жена ми каза Кристин. Децата спореха кой до кого да спи никой не искаше да спи до мен. Дъщеря ми каза: „Америка е лошо място. В Америка няма джамии. Америка дава паспорти на евреите.'"Синът ми каза: „Очите ми не са сини, а кафяви. Аз съм арабин."

Последното желание на Кристинината майка да види внуците си останало неудовлетворено. Още веднъж си дадох сметка какъв късмет сме имали, като сме успели да се измъкнем от Иран навреме, за да видим татко, преди да склопи очи. Поне знаехме, че сме си у дома.

След иракското нахлуване в Кувейт през 1990 година

59

Мустафа завел децата в Холандия, където Кристин имала една особено неприятна среща с тях. Майсун и Хани се държали с нея като с непозната. Трудно й било да разбира лошия им английски. Били се превърнали в дълбоко религиозни мюсюлмани. Най-лошото било, че двамата убедено твърдели, че Кристин не ги обича, и заявили, че вече не им е майка. Бащата на Кристин трябвало да присъства на тази среща, но в деня на пристигането Мустафа променил решението си и оставил бележка в хотела, в който били отседнали: „Когато четеш това, ние вече ще сме се върнали в Саудитска Арабия." Кристин ми каза:

За жалост сънищата са единственото, което й е останало от 1981 година насам. Едничката й надежда е, че когато пораснат, Майсун и Хани може да решат да следват в Щатите и тримата да заживеят отново като едно семейство, но като се имат предвид чувствата на децата към майка им и нейната родна страна, това също може да си остане само един хубав сън.

След като бяхме прекарали безкрайни часове на телефона, двете с Кристин най-сетне се срещнахме през януари 1988 година в телевизионното предаване на Фил Донахю. Всички гости, сред които и една приела исляма американка, която преподаваше в университет, бяхме отседнали в хотел „Дрейк" в Ню Йорк и чакахме заедно автомобила, който щеше да ни отведе до студиото. На път към колата срещнах съпруга на преподавателката, палестинец по народност. Мъжът държеше в ръце Корана и ние трябваше да минем под него, след като го целунем, за да влезем в лимузината. Въпреки че сведох глава, начаса изпитах страх от този човек. Естествено, той се разположи на предната седалка до шофьора, за да не се унижи, като седне отзад при жените. Когато колата се вля в оживения автомобилен поток, двамата с жена си монотонно занареждаха цитати от Корана. В един момент преподавателката спря за малко, за да се присъедини към разговора ни, но мъжът й я смъмри, че се държи неприлично.

Трябва да се моля рече тя и продължи да припява. В студиото съпругът й я накара да се преоблече и тя веднага го послуша.

60

Докато чакахме в зелената стая, Фил Донахю мина и любезно ни поздрави. Ръкува се с всеки поотделно и размени няколко думи с него. Като протегна ръка към преподавателката, съпругът й рече на висок глас:

Фил веднага се отдръпна и излезе от стаята.

Започна да ми се гади: все едно че се намирах в Иран. Дори се усъмних, че ще успея да взема участие в предаването, но реших, че няма да се дам на този човек.

Най-убедителният съвет, който получих от Кристин в този ден, бе никога да не се крия под чуждо име и неизвестен адрес.

Преживях всичко това смених и името, и адреса си. Преместих се да живея на място, където никой не ме познаваше, и въпреки всичко ме откриха. Беше чиста загуба на време и пари.

Когато децата й били отвлечени, на Кристин й трябвало дълго време, за да убеди хората какво наистина се е случило и коя е тя всъщност.

През последните десет години Кристин бе изживяла толкова болка и огорчения, колкото малко от нас могат да си представят. Но тя не таи горчивина и обида в душата си, а единствено мъка и жал, че са й отнели децата. Наскоро ми каза:

Нищо повече не мога да направя, остава ми само да говоря с други като мен. /

И наистина го прави. Кристин отделя голяма част от времето си съвсем доброволно и безплатно да разговаря, утешава и съветва други родители в подобно положение.

Когато за пръв път изразих притесненията си относно нашата безопасност пред моя литературен агент Майкъл Карлайл, той повтори онова, което ме бяха посъветвали и други, а именно че „единствено известността може да ти гарантира безопасност". Сега повече от всякога съм сигурна, че съветът е бил правилен. Ако хората около мен знаят в какво положение съм, ще бъдат по-добре подготвени да ме предупредят, ако забележат нещо нередно. След като излезе книгата ми, майката на една съученичка на Махтоб ми каза:

Добре, че знаем какво ви се е случило. Сега всеки ден, когато идвам да взимам децата, следя с кого си тръгва Махтоб.

Да, наистина взех правилното решение и не допуснах

61

Муди да ни превърне в пленници в собствената ни страна. Нали в края на краищата затова избягахме от Иран за да сме със семейството си, за да сме свободни.

Мег една американка от Средния запад показа до каква степен е готова на саможертва майката, за да защити своите деца. През 1982 година Мег подала молба за развод и по този начин неволно подтикнала съпруга си Хю-сеин да отвлече сина им Кайван и дъщеря им Фереще в Иран. В отчаянието си Мег го последвала, за да бъде заедно с децата си. В следващите осем години живяла с многочленното семейство на съпруга си в едно двустайно жилище в Техеран. Чувствала се като в клетка. През това време нямала никаква възможност да общува свободно със свои сънародници. Не й позволявали дори да пазарува, без някой да я надзирава.

През 1990 година Хюсеин позволил на Мег да заведе третото им дете тогава малко бебе при възрастните си родители. От Държавния департамент ме повикаха, описаха ми случая с повече подробности и настояха: „Моля ви да разговаряте с нея. Ние се чувствуваме абсолютно безпомощни не можем да й помогнем по никакъв начин. Може би разговор с някой като вас ще облекчи скръбта й."

Говорех често с нея и много исках да й помогна, но подобно на хората от Държавния департамент нямах разрешение на проблема й. Тя ми каза:

Гоку-що прочетох книгата, ти.. Ако животът ми в Иран беше така хубав както'твоят, щях да се справя.

Разказите й за това как живее нейното семейство в Техеран бяха наистина ужасяващи, но ми звучаха съвсем реалистично. Спомням си южните квартали на града, в чиито схлупени къщурки с по две стаи живееха по петнайсет души. Нямаше климатична инсталация, нямаше никакви съвременни удобства.

Колкото ида се ужасяваше от предстоящото си връщане в Иран, Мег не можеше да изостави другите две деца. Денят, в който трябваше да отпътува, бе снежен и летището бе затворено, а полетът отменен. В същия този ден

62

тя получи писмо от Фереще, което дъщеря й бе успяла да прати съвсем тайно. Отгоре по диагонал четиринайсетгодишната й дъщеря бе писала:

Мамо, повярвай ми, тук живеем добре. Имаме месо, яйца и плодове, затова не се тревожи за нас. Мамичко, днес получих писмото тии снимките. Обичам всички такива, каквито са. Видях твоята снимка. По лицето ти разбрах колко самотна се чувствуваш, но ако се върнеш, ще ти бъде много тежко. Написах всичко това, ала не знам дали ще ме послушаш или не. Мамо, ти все пак помисли какво искаш да направиш, моля те. Мамичко, предай поздрави на всички вкъщи. Моля се писмото да стигне бързо до теб.

Мег бе дълбоко трогната и развълнувана. Надявах се, че снежната буря ще я накара да размисли и да не се върне. Болеше ме сърцето за двете й големи деца, които се опитваха с всички сили да се измъкнат от Иран. Просто изпитвах отчаянието на Фереще, която се ловеше %& сламка отчаяние, което бях преживяла лично, докато бях в Техеран. Не е справедливо деца да страдат толкова много. Подобно на Махтоб и те е трябвало да пораснат преждевременно.

Чувството на вина и отговорност надделя у Мег. Тя не можеше да забрави как по време на ракетните атаки на иракската армия Кайван бе напуснал противовъздушното им скривалище, за да донесе хляб единствената храна на семейството с риск за живота, само и само да спаси тях. Тя не можеше да понесе мисълта, че ще ги изостави със сестра му в Техеран, без да знае каква ще бъде по-нататъшната им съдба.

В деня на заминаването си Мег ми каза, че когато бащата довел Кайван в Иран насила, момчето буйствало толкова много, че се наложило да го затворят в мазето. След като пристигнала в Техеран, той се похвалил с успеха си: „Мамо, ти трябва да живееш с нас, защото се държах много лошо."

Мег продължи:

63

' 4

Научих книгата ти наизуст. Тя ми вдъхва надежда. Отивам. Нямам друг избор. Може би някой друг път, а?

След като Мег си замина, получих писмо, което разкриваше изцяло чувствата й: „Не мога да обясня, но ме е страх да разделя децата. Винаги ще има някой, който ще се чувствува обиден и изоставен. Семейството и предишните ми приятели никога няма да го разберат. Ще го разбере само онзи, който е бил там. Фереще се опитва да бъде голямата жена в семейството. Тя се опитва да превърне мечтата ми в действителност..Кога детето остаря, а възрастният човек се превърна в дете, така и не разбрах, но ще се опитам да не разделям децата си и да ги оставя да имат свои мечти."

Оттогава нямам вест от Мег.

От личната си намеса в тези тежки случаи научих, че никога не бива да се изключва една възможност одобряването, което често е резултат от зависимостта на жената от съпруга й. Натиск да се сдобри и събере отново едно семейство може да дойде от много страни нерядко това са семействата на двамата съпрузи. Често надеждата за помирение е онази тънка нишка, свързваща изоставения родител с детето, и тя именно го принуждава да поддържа връзка с похитителя.

Въпреки че помирението почти винаги е желан подход, то невинаги е успешно. В края на краищата разпадането на семейството е имало своята сериозна причина. Ако обаче помирението реши проблемите на родителите, то може да се окаже истинското и единствено разрешение.

През 1988 година с мен се свърза сестрата на Мери-лин жена от Детройт, омъжена за иранец на име Фе-ридун. До този момент вече ми се беще изяснила схемата, елементите на която подсказваха неминуемо отвличане. Мерилин бе държана като заложница от своя съпруг в собствения си дом. Подслушвал телефонните й разговори и й забранил да се вижда с роднините си. Според нея бил складирал туби с бензин в къщата и заплашвал, че ще я изгори жива заедно с четирите им деца или ще ги хвърли с колата от някой мост. Казал на Мерилин: „Ако се обърнеш към властите, ще убия всички ни."

Изпълнена със страх за живота им и притеснена от липсата на разбиране от страна на правната система, аз се посъветвах с държавни служители и се обърнах за помощ към един приют за жени със сериозни семейни проблеми. Уре-

дихме Мерилин и децата й да избягат и да бъдат прехвърлени с помощта на няколко от тези приюта до един отдалечен щат. Там тя заживя под ново име и се записа в университета, което й помогна да си изгради самочувствие и я подготви за самостоятелен живот с децата.

Година и половина по-късно, когато съпругът й поиска от съда разрешение да вижда децата, тя ми каза, че е готова по-скоро да отиде в затвора, отколкото да разкрие местожителството им. Беше толкова загрижена за тяхната безопасност, че оставяше колата си на някой паркинг в Охайо и взимаше кола под наем, за да се явява пред съда в Мичиган.