Книга пета Жребият

— Слава Богу, че колекцията му е на сигурно място, иначе и нея ли щеше да … засилиш?

— Папа, глупаво е в тоя момент да водим разговор за пари.

— Тогава аз съм най-големият глупак на тоя свят, защото цял живот водя подобни разговори!

— Не исках това да кажа.

— И защо са ти били нужни такива големи суми?

— Накратко ще ти обясня. Аз и Иван сме свързани с много нуждаещи се хора.

— Комунисти?

— Какво значение има какви! Комунисти, анархисти, демократи, социалисти … Аз съм на страната на жертвите, а не на палачите. А ти?

— В живота си съм бил против всяка диктатура — бяла, черна, кафява или червена — все едно!

— Папа, не е все едно. За твое успокоение, аз и Иван не сме комунисти, защото има неща, които ни разделят от тях. Но им съчувстваме. Ти не можеш да бъдеш аз, нали така?

— Да, не мога, за съжаление … Пък и съм смятал идейния избор за лично дело.

— Абсолютно правилно, папа. Ние помогнахме на мнозина да избягат от тая подивяла страна. Изнасяхме факти в печата, материали от самата Германия за репресиите и зверствата на нацистите. А това струва пари. Сега вече знаеш всичко! …

— Не съм сигурен, че знам …

— Папа, нима един чувствителен и благороден човек може да остане настрани?! Погледни наоколо! Виж какво се върши! Ако победят, представяш ли си какво очаква хората?! …

Скарлатов нищо не отговори. Реши да зададе най-важния въпрос. Изпитваше неудобство и притеснение — той, банкерът, който пред нищо и пред никого не се стряскаше, трябваше да преодолее смущението от дъщеря си. С глух глас, без да поглежда към нея, попита:

— Какви са ти отношенията с Иван?

Яна дълго мълча. Той се обърна към нея. Лицето й бе силно изчервено, а в очите й имаше сълзи. Но и тя бе от племето Скарлатови, и тя имаше силата на духа в трудни минути. Затова отговори с ясен и звънлив глас:

— Папа, аз обичам Иван и той ме обича.

И сега, както му се бе случвало в миналото, Скарлатов се запита щастлив ли е, като научи истината. И си отговори, че никога в живота си, когато е научавал една истина, не е бил щастлив. Дори напротив! Чувстваше някаква мъка. Върна се назад във времето … Без да иска, пое дълбоко въздух и каза накрая:

— Винаги началото е свързано с изпити в любовта …

Яна се разрида с глас. Тя му хвана ръката.

— Спаси го, папа. Моля те … Ако стане нещо с него, животът ми губи своя смисъл. Сърцето ми е разбито. Помогни ми …

Той пак я погледна. Тя млъкна. В израза на лицето й имаше някаква особена решителност. Борис никога не бе я виждал такава. И разбра, че думите, които казва, са верни. Той не се съмняваше, че тя няма да се спре пред нищо. Въпросът, който стоеше пред него, беше не толкова за Иван, колкото за дъщеря му Яна. И в този миг той застана решително, с цялата си мощ на нейна страна.

— Сега можеш ли да тръгнеш?

— Мога, папа. Радвам се, че всичко между нас е ясно. Олекна ми на душата …

Тя свали пардесюто му, с което я бе наметнал, и той го облече. Вдигна куфарчето й. Яна преметна през рамо сака. Нахлупи над очите си американската шапка. Скарлатов, който се бе отдалечил, спря. И когато видя стройната фигура на дъщеря си — облечена в тези малко нескопосани английски дрехи, които въпреки това й стояха добре, с малко смъкнатия бял вълнен чорап и леко омърляната физиономия без грим, с нахлупената шапка и светлорусите кичури изпод нея, отново го обзе бащинска гордост. Имаше хубаво момиче и това го знаеше. Но сега знаеше и нещо друго — че не е глупава и може да изпитва дълбоки чувства, за които да се жертва. Изпълни се с уважение и милост към нея.

Макар разстоянието до хотела да не бе голямо, взеха такси. На рецепцията чиновникът му каза, че са го търсили по телефона от Кьолн и от Берлин. Беше записал телефонните номера. Пиколото ги заведе до апартамента. Когато останаха сами, Яна седна направо върху килима. Беше напълно изчерпана.

— Лошо ли ти е?

— Мае ми се главата …

— Още един въпрос. Какво знаеш за Иван?

— Арестуван е от Гестапо заедно с група интелектуалци. Къде се намира в момента, не знаем.

— Сведенията точни ли са ти?

— Мисля, че да. Другарят, който ги съобщи, е сигурен човек.

— А Анастасия?

— Тя е под домашен арест и не може да се влезе във връзка с нея.

— Искаш ли да ти подам ръка да станеш?

— Нека поседя още малко, папа. Като те видях, просто изведнъж рухнах.

— Така ли ти действам?

— Не, мили папа. Искам да кажа, че бях напрегната, държах се тия дни колкото можах. А когато ти ми каза «добро утро», напълно се отпуснах и чак тогава разбрах колко съм уморена.

— Все пак трябва да станеш, изкъпеш и починеш.

— Първо трябва да хапна нещо на всяка цена!

Скарлатов се обади по телефона и поръча закуска. Скоро я донесоха. Яна си свали палтото. Остана по пола и дебел вълнен пуловер. Едва изчака да излезе пиколото и се нахвърли на яденето. След не много време всичко беше ометено. Скарлатов поръча втора закуска. И нея изяде, вече по-бавно.

— Искаш ли още нещо?

Вместо отговор Яна изхълца. После си свали обувките. Остана по белите вълнени чорапи, седна на канапето и сви крака под себе си. Прозя се няколко пъти, като прилично си слагаше ръка на устата. Очите й се насълзиха.

— Папа, имаш ли одеяло?

— В твоята спалня. Но иди и си легни там.

— Донеси го и ме завий. Искам да съм при теб. Страх ме е. Само така съм спокойна.

Скарлатов донесе одеяло и внимателно я зави. Яна се излегна на канапето и подпря главата си с ръка, свита в лакътя.

— Предстои ми важен телефонен разговор.

— Няма да ти преча. Папа, ще ти помагам. Ей Богу, ще видиш! …

И след като каза това, Яна дълбоко заспа. Борис донесе възглавница и я сложи под главата й. Тя не се събуди. Зави я отново с одеялото, въпреки че беше сравнително отоплено. Толкова бе премръзнала тези дни. След това седна и се замисли. Имаше имената на много банкери, индустриалци, политически лица в Берлин, Лайпциг, Дрезден, Щутгарт. Особено съблазнителна бе мисълта да се обади на Ханс Франк — баварския министър на правосъдието. Беше известна личност в България. Изглежда, имаше някакъв личен пиетет към страната и я посети в 1934 година. Изнесе лекции в Университета. Тогава ги бяха запознали със Скарлатов в «Ротари-клуб». Сега Борис носеше препоръчително писмо от легацията до него. Погледнато формално, това бе лицето най-подходящо за случая — министър на правосъдието, тясно свързан с изпълнителните органи, Гестапо и т.н. Но Скарлатов добре знаеше политическите игри. Щеше да се завърти случаят около административните инстанции, разни чиновници, полиция, политически лица и нямаше доникъде да стигне. Другите индустриалци и банкери пък едва ли щяха да решат проблема. Оставаше единственият изход — този, който му посочи Ван Юлиус — връзка с мощен финансист. Скарлатов не си правеше илюзия, че Хитлер е всесилен. Все някой го бе довел на власт и този някой или някои бяха най-богатите хора на Германия. Без пари власт не се получава. Така той по принцип реши да се свърже с един от тези хора — барон Курт фон Шрьодер — собственик на банкерската къща И. Г. Щайн в Кьолн. Знаеше, че е в апогея си. Ако чрез него не успееше, тогава вече щеше да опита чрез другите, но с по-малка вероятност. И Скарлатов поръча телефонен разговор с банка Щайн в Кьолн. След десет минути го свързаха. Банкерът отсъствал. Поиска секретаря на барона. Съобщи му, че се обажда банкерът Борис Скарлатов, собственик на Комерц Банк в България. Титлата и названието на банката респектираха секретаря. Освен това Скарлатов добави, че има уговорена среща чрез господин Ван Юлиус, притежател на Мезон Щерн в Швейцария. Всичко казано направи секретаря крайно внимателен. Той му поиска телефонния номер в хотела и обеща след проверка веднага да му се обади. Скарлатов зачака. Позвъниха му едва след половин час. Секретарят се извини и го уведоми, че барон Курт фон Шрьодер е готов да го приеме. Уточниха срещата за следващия ден. Скарлатов щеше да пътува с нощния експрес за Кьолн. На гарата ще го очаква лично секретарят. Златният мост между банкерите, ето къде бе изходът и може би най-сигурният, който щеше да използва Скарлатов. Затова се отказа от Ханс Франк, поне засега. Обади се на гарата и си поръча билет.

Яна продължаваше да спи въпреки телефонните разговори. Събуди я. Тя стана и се запъти право към банята в спалнята му. Чу, че е пуснала душа. После настъпи тишина. Минаваше обед. Скарлатов почука на вратата й. Никой не му отговори. Отвори спалнята. Яна се беше завила презглава и спеше. Стана му жал, но все пак я разтърси да се събуди.

— Обличай се, отиваме на обяд.

— Папа, нека поспя, остави ме …

— Ставай, ти казвам!

Тя се разсъни. Скарлатов отиде в хола. Седна на фотьойла и дълго я чака. Появи се горе-долу облечена, нахлупила шапката над очите.

— И махни този глупав каскет, чу ли?

— Защо, папа? Държи топло и не трябва да се разправям с прическата си.

— Махни го, ти казвам! Иначе ще те помислят за мой носач.

Излязоха навън.

— Какво предпочиташ? Първо да се нахраним или да отидем в магазините да се облечеш свястно?

— Да се нахраним, папа.

— Като те гледа човек, се чуди къде можа да побереш толкова ядене.

— Има още на много неща да се чудиш …

Седнаха в един приличен ресторант. В Мюнхен можеше да се хапне добре. На бърза ръка Яна опразни две чинии с тлъсти наденички и отпи от голямата халба бира, която Скарлатов си бе поръчал. Пак почна да хълца. Изтече доста време, докато й размине и можеше да говори. Отново я налегна дрямката.

— Сама ли ще си купиш дрехи, или искаш да те придружа? Не бях играл досега ролята на мадам Жорж, но съм готов! …

— Сама, папа. Имаш ли парички, искам да кажа марки …

Скарлатов извади портфейла си.

— Петстотин стигат ли ти?

— Много са даже.

— Брей, ти си била скромна!

— Такава съм си, но ако дадеш още малко, няма да откажа.

Скарлатов й даде още двеста на едро.

— И ако до довечера не те видя напълно облечена, дяволите ще те вземат!

— Наистина, папа, дяволите да ме вземат, ако не си купя всичко, каквото искам! Но се явява един въпрос …

— Да чуем.

Тя въздъхна.

— Налага се да ми дадеш още парички …

— Но това е огромна сума! …

— Папа, ти наистина понякога се правиш на ударен. Парите ми трябват за друго. Следобед в пет часа имам среща с един другар. Добре ще е да разполагам с още петстотин марки.

Скарлатов замълча. Без да иска, тревога пропълзя в сърцето му. После пак извади портфейла и й подаде исканата сума.

— Не можеш ли да не отидеш на срещата? — попита Борис.

— Бъди спокоен, папа. Няма никаква опасност. Поне засега …

— Знаеш ли малко-отмалко как да се пазиш?

— Мили папа, ние толкова малко сме живели с тебе заедно. Кажи ми, кой в тия години, докато те нямаше, ме е пазил и бдял над мене? … Живяла съм все в големи градове. Мислиш ли, че е било съвсем безопасно? И все пак ме виждаш здрава и читава. Все и аз мога нещо в тоя живот! …

— И това е истина.

— Ето, виждаш ли как добре се разбираме! Затова те обичам, папа, само затова.

— И за паричките!

— И за паричките, но не само за тях.

Скарлатов плати. Двамата станаха. Навън бе грейнало слънце.

— Би ли ми отделила малко време? — попита Скарлатов.

— Колкото искаш, папа.

— Тогава да тръгваме! …

— Къде?

Явно не й беше приятно, но беше учтива, толерантна и се съгласи. Взеха такси. Влязоха в Пинакотеката. Скарлатов не изходи всички зали, а направо влезе в тая на Ботичели. Яна се влачеше след него.

— Не ти ли е интересно?

— Гледала съм тук с часове …

— Би ли седнала ей тук, на тази пейка?

— Защо, папа?

— Не питай.

Яна седна на същата дървена пейка, на която преди много години бе седяла и жена му. Скарлатов се отдръпна чак до портала. Сърцето му мъчително се сви при тази гледка — слабо, тънко момиче със сини очи под голямото пано със същите издължени жени със сини очи, макар и облечени другояче … Яна стана от пейката и изтича при Борис. Загрижено го погледна.

— Нещо лошо ли направих, папа?

— Не.

— Да тръгваме! …

— Ако искаш, можем да останем.

Скарлатов с бързи стъпки пресече залата, мина все така припряно през другите, после през балкона и се спусна надолу по стълбите. Във фоайето продаваха картички с репродукции от картините.

— Папа, почакай, искам да си купя няколко.

— Не сега. Друг път!

Те напуснаха Пинакотеката. На скамейката в парка седяха мъже и жени. Заобиколиха сградата отпред, където беше поляната. Един младеж седеше върху чантата си на тревата и се приличаше със затворени очи на слънцето. Пухкаво кученце изтича през ливадата, беше бял пулел. Дали е същият, помисли си Скарлатов и с горчивина се сети, че кучетата живеят много по-малко от хората. А щом жена му Яна я няма, няма го и пудела, който навремето се спря при тях и ги подуши, когато седяха в парка. Годините не водят до забрава, а до тъга, каза си той.

Глава четвърта

— Ох, папа, крака не ми останаха! …

Скарлатов се учуди, че тя даже не погледна камарата пакети.

— Няма ли да присъствам на модно ревю?

— Не сега, папа. Искам нещо да те помоля, страшно много …

— За какво?

— Нека излезем навън.

— Уморен съм. Предпочитам да остана.

— Този, с когото трябваше да се срещна в пет часа, не дойде на мястото, а трябва непременно да го видя.

Скарлатов трепна. Може би всичко започваше сега? …

— Защо не дойде?

— Не знам. Тревожа се. Имам втора контролна среща в ресторант «Плацера». Между осем и девет часа вечерта. Ако и тогава не дойде, значи е хлътнал.

— Има ли опасност за тебе?

— Не, папа. Човекът е сигурен. Каквото и да стане, няма да ме замеси.

— Тогава да тръгваме!

— Можеш да си допиеш чашата …

— Предпочитам като се върнем.

Народният ресторант «Плацер» бе едно от най-прочутите мюнхенски заведения. И тази вечер беше препълнен. Като чужденци, намериха им маса в дъното на заведението. На Скарлатов направи впечатление, че хората не са толкова шумни и весели. Дори му изглеждаха някак си загрижени. Липсваше особен ентусиазъм, какъвто би трябвало да има след присъединяването на цяла Австрия. На съседната маса възрастни дебели баварци пиеха мълчаливо бира от огромни халби и разменяха от време на време по някоя дума. Само в далечния край на заведението някаква група младежи в кафяви ризи, бричове и ботуши пееше. Скарлатов тихо попита.

— Защо избрахте това шумно заведение, не е ли опасно?

— По-малко от друго място, въпреки че в Германия всеки всекиго следи. Но засега няма защо да се тревожим. Папа, може ли да си разменим местата? Така по-добре ще наблюдавам ресторанта.

Останалото време Яна мълчеше. Беше напрегната и сините й очи тревожно шареха из заведението. Към 9 часа тя хвана ръката на Скарлатов и прошепна:

— Папа, внимание … Ето го …

— Кой?

— Не гледай нататък. Не е сам …

— Бихте ли имали нещо против, ако седнем на свободните места? …

До масата им застанаха младеж и девойка, облечени скромно. Момичето беше слабичко, косите си носеше на кок и му заприлича на ученичка. Скарлатов погледна към Яна. Тя присви очи в знак на съгласие.

— Моля … — каза той.

Седнаха — младежът откъм Янина страна. Новодошлите си поръчаха бира. Разговаряха тихо като влюбена двойка, без да се обръщат, все едно че Яна и Борис не съществуваха. След половин час платиха и напуснаха ресторанта.

— Папа, можем и ние да плащаме. Задушавам се в това заведение …

Скарлатов поиска сметката и после веднага излязоха навън.

— Искаш ли да походим пеша? — каза Яна.

Така те тръгнаха по улиците на нощния Мюнхен. Не бе останало нищо от веселата атмосфера на града, какъвто го помнеше Борис от своята младост. Когато минаваха край Хофтеатъра, ярко осветен от електрическите лампи, той спря и погледна величествената сграда.

— Папа, да бързаме …

— Какво«научи?

— Още не знам, папа. Получих малка бележка. Но тук не мога да я прочета. Успях да им дам и петстотинте марки.

— Кога?!

— Ами докато седяхме на масата.

— Аз нищо не забелязах.

— Е, папа! Видя ли какъв конспиратор съм?! … А после казвай, че съм лекомислена.

— Вече няма — усмихна се той.

— Мога ли да те хвана под ръка?

Той кимна. Тя го хвана и те продължиха. Яна се притискаше до него и облегна главичката си на рамото му.

— Хубаво е, папа, да вървиш до някой силен мъж, сякаш плуваш във въздуха …

— Иван не е от тия мъже.

— Не е, папа. Прав си. Но аз съм Яна Скарлатова и все в нещо съм се метнала на тебе. Наблюдавам те внимателно, слушам всяка твоя дума, защото знам, че ще ми потрябва. Аз, за съжаление, все още се уча …

— На какво?

— Да бъда силна като теб. Нали физиката, искам да кажа мускулите, нямат значение в случая.

— Нямат.

— А инак съм яка и здрава. Въпреки че килограмите ми са малко. Ти не знаеш колко съм жилава и колко мога да издържам!

— Предпочитам да не си жилава и да не издържаш. А някой друг да върши всичко това за теб! …

— За мен това е без значение.

— Толкова ли си хлътнала?

— Папа, има две положения. Или хлътваш напълно, или никак!

Пак тоя феномен, по който Скарлатов бе мислил при наблюденията си над хората, когато силен характер избира за партньор по-слаб от себе си … За мъжете това бе нормално. Но нерядко в живота срещаше и обратни примери. По-страшното в случая бе, че обикновено силният се жертва. А той не искаше дъщеря му да бъде пиедестал, по който някой ще се изкачва нагоре. Те дълго мълчаха и обикаляха улиците. Изглежда в тия минути и двамата мислеха за едно и също, защото Яна каза:

— Недей смята, че не съм критична! Дори напротив! Склонна съм да мисля напоследък за хората по-лошо, отколкото са всъщност. И повярвай ми, че не се лъжа. Иван не е това, за което мислиш.

— Тогава не разбирам.

— В едно можеш да ми вярваш. Че няма да позволя никому на тоя свят, който и да е той, колкото и да го обичам, да посегне на достойнството и личната ми свобода.

Скарлатов се спря. Сякаш чуваше и виждаше жена си Яна в тоя момент. Освободи се от ръката й. Обърна се и сложи ръце на раменете й. Тя не сведе поглед. Двамата стояха под уличния фенер.

— Някой се е опитал да засегне достойнството и свободата ти?

— Не, папа. Иван никога не се е опитвал да прави това. Можеш ли да разбереш? Чуждо му е. Той дори не знае, че може да го направи, въпреки че всички го правят. Даже развити, умни хора, с претенции за висок морал! … Той просто не може! Така е устроен. Сега разбра ли?

— Не напълно …

— Именно тук е ключът за разбиране. Иван е единственият човек, при когото аз се чувствам напълно свободна. А ако прибавиш нежността и вродената му доброта, се получава наистина чудесен човек, макар и без грамада от мускули или арогантност на военен. Е, папа, това малко ли е?

Скарлатов нищо не отговори. Бе устроен другояче.

Беше боец и човек на мускулите, по класификацията на Яна. Но това, което той не е, не значи, че не съществува на тоя свят! … Поне в литературата и изкуството имаше подобни хора. А в живота? … Той не бе срещал. Или просто не можеше да ги открие … Настъпваше в друга област, неизвестна нему. И пак в съзнанието му изпъкна тази прочута сентенция на Волтер, която той се бе старал да остане девиз в живота му: «Аз ненавиждам твоето мнение, но още повече ненавиждам тия, които ти пречат да го изкажеш.»

Те взеха такси и се прибраха в хотела. Скарлатов предложи на Яна да си легне, но тя не пожела и остана при него чак до 11 часа. Той разбра, че имаше нужда да разговаря с него.

— Папа, случвало ли ти се е да се чувстваш точно така, както мислят за тебе?

— В какъв смисъл?

— Ами ако мислят за мене хубаво, и аз се чувствам добра, ако мислят лошо — и аз се чувствам лоша. И ми е много странно …

— По-често ми се случва да скривам, каквото мисля.

— О, папа, това е много неприятно. Но не може да нямаш два гласа в себе си, които си говорят, нали?

Скарлатов се усмихна.

— При тебе така ли е?

— Да, папа. Ту водят диалог, ту са независими един от друг. Тоя от първо лице като че съм самата аз. Взима думата обикновено когато е за нещо радостно, когато копнея или философствам … А другият е много безцеремонен и ми говори на «ти», без да търси думите! Направо се намесва, обикновено като обвинител или за да ми се подиграе и ми каже най-неприятните за мене истини.

— Какъв нахал! …

— Да, папа. И почва обикновено с: «Не те ли е срам? Въобразяваш си, че си такава-онакава, а я се погледни какво вършиш!», и така нататък …

— И тоя глас в моя образ ли ти се явява?

— О, не, папа! Как може да помислиш! По-скоро в образа на Полишинелчо! …

Яна се ухили, а после изведнъж стана сериозна и най-неочаквано го попита.

— Папа, ти вярваш ли в Бога?

Борис мълчеше. Можеше да се измъкне, като й върне въпроса, можеше да не й отговори изобщо, но той усети някакво напрежение у нея и каза:

— Човек или вярва, или не вярва в Бога и по пътя на никаква логика не можеш нито да го отречеш, нито да го докажеш. Но защо ми задаваш този въпрос?

— Папа, човек пита за Бога само хората, които обича …

Той се впечатли.

— Има нещо вярно … Може би ти ще си по-щастлива в отговора си на този въпрос. Аз чакам благоволението на Съдбата.

— А вярваш ли на сънища?

Скарлатов се намръщи.

— И други преди тебе са ме питали това …

— О, папа, не се сърди … Какво има? Аз страшно много сънувам и най-невероятни неща! Имам чувството, че живея два живота — един денем, един нощем, и ако понякога не сънувам нищо, като че съм ограбена …

— Чак дотам?! …

— Насън видях и Холерата!

— Какво?!

— Да, папа, не се чуди. Една много красива, стройна жена с черни очи и бледо, застинало лице. Цялата й фигура беше в черно и главата също. Само ръцете й бяха голи, дълги и изящни. Не поглеждаше никого и унесено вървеше напред край висок манастирски зид. Аз я наблюдавах от един прозорец и чух някой да ми казва: «Това е Холерата.» Странно, нали, папа? А понякога споря с Хитлер, с Мусолини и като се събудя, се чудя какво да правя от неприятното усещане.

— Прегледай се на лекар!

— О, папа, не. Откакто се помня, сънувам и очаквам с нетърпение да заспя, независимо дали сънят ми ще бъде хубав, или лош, просто от любопитство.

Тя продължи най-подробно да му разказва как веднъж насън се спуснало някакво огромно шестоъгълно светило и един глас й обяснил, че това е Давидовата звезда.

После Слънцето и Луната стремително тръгнали един срещу друг и замалко да се сблъскат, но се разминали. Друг път сънувала една грамадна дъга и върху нея египетски йероглифи. Попаднала и в Рилския манастир, летейки, където на двора видяла шествие от монаси, които отведнъж се превърнали в певци с везани блузи от хор «Гусла» и запели нещо бодро. Какво ли не още! … Той мълчеше и я слушаше удивен.

— Папа, а знаеш ли като малка как ме подгони черният бик в нашето село Скарлатово? Тъкмо прекрачих прага на портата и той си заби рогата в дървото. Оттогава това е моят сън-прокоба. Видя ли нощем този преследвач, винаги нещо лошо ще ми се случи … И преди да тръгна за Мюнхен, също ме нападна. Рухнах на земята и той се надвеси над мене с роговете, а аз само си повтарях: «Не дишай, не дишай!» и се събудих в ужас. О, папа! … — каза Яна с треперещ глас и му хвана ръката.