Книга пета Жребият

Скарлатов се смееше на глас.

— Изглежда — каза той, — Драган е непослушен! …

— Ни се води, ни се кара — каза Иванов.

Като престанаха да се смеят, настъпи тишина. Скарлатов се почувства неловко. Той извика Иванов, за да даде и на него чек, но разбра, че би го обидил. Разговорите за старо приятелство не винаги помагат … Между приятели от младини не можеха да съществуват материални отношения. Но как да му се отблагодари — не знаеше. От всички участници най-беден беше докторът от петербургския университет професор Иванов.

— Между другото, Борисе, не трябва да оставаш с погрешни впечатления от Драган. Той си остава приятел завинаги. Пи много, изпадна в откровеност и каза доста съществени неща, касаещи теб лично.

— Драган може да бъде доволен от сделката. Взеха ми всичко.

— Не става въпрос за «Херкулес». Общо взето, той оценява, че добре е свършил задачата. Ще получи и голям хонорар. Но според него, а и според мен, вчерашната ликвидация изправи теб и Банката срещу немския капитал. Един резултат, който вероятно оценяваш с нужната загриженост.

— Аз знаех отдавна към какво отивам.

— Така си и мислех. И не се ли боиш?

— Когато убежденията съвпадат с действията ми, аз никога не изпитвам страх.

Пак настъпи неловко мълчание.

— Ето аз идвам сега … с известна цел при тебе …

Скарлатов учуден го погледна.

— Да, така е. Пиша една малка научна работа върху индустрията на България и участието на чуждия капитал в нея.

— И ще публикуваш изводите си, каквито и да са те?

— Те са печални, но ще ги публикувам. В края на краищата работя в полето на науката.

— Ще засегнеш мнозина властни и богати хора.

— Знам.

— Става въпрос не за официалната, а как да кажа … за скритата, неизвестната.

— Именно нея имам предвид. В твоя помощ ще бъде Туше Динев. Ще сондирам и с Карасулиев. Може би и той ще се съгласи да ти даде интересни данни.

— Тогава аз постигам мечтата си! …

— От утре можеш да работиш по всяко време на денонощието в бившия кабинет на Динев.

— Ще се наложи да направя справки и в чужбина. Мога ли да разчитам на твоите международни връзки?

— Естествено — зарадва се Борис. — Ще ти дам адреси и референции до солидни хора, които ще улеснят достъпа ти до ценни източници.

— Е, благодарение на теб с Европа няма да имам трудности, но ми беше нужно да се поровя из архивите на моя бивш Петербург.

— Виж, това е вече невъзможно! — каза Борис. — Дори като мечта! Там всеки чужденец го третират като шпионин.

— Мислиш ли?

— Осведомен съм.

— Да … И аз така разбрах — въздъхна Иванов. — Но в Русия стават интересни експерименти. Много съм любопитен да узная икономическия механизъм на тия нашумели петилетки. Ти как ги преценяваш?

Скарлатов се усмихна.

— Мили професоре, войните, революциите и епидемиите са взели много жертви, но не по-малко и наивността.

— А не се ли обажда сега в тебе буржоата? — засмя се на свой ред Иванов.

— Не. Аз нямам окончателно мнение за болшевишкия преврат и неговите последствия. Също изпитвам любопитство и дори бях респектиран от това, което стана в тая азиатска сатрапия. Но фактите са симптоматични.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че болшевиките за мен се занимават с алхимия. А романтиците и невежите са еднакви, когато търсят разковничето в алхимията.

Иванов изведнъж се оживи.

— Борисе! Помниш ли кога е излязла Магна Харта Либертатум?

— В 1215 година, ако се не лъжа …

— После?

— После в Европа следват манифактурният разцвет, Ренесансът, Реформацията. А в XVIII век — века на френското Просвещение — Русия е единствената страна в света, която излива осемкилограмови осмоъгълни медали, окачвани за назидание на пияниците — в масово количество! Кажи, как да навакса пропуснатото?

— Именно! — възкликна Скарлатов. — Какво можеш да очакваш от една страна без социален опит! Той не е бил и не може да бъде акт на творческо вдъхновение. Икономиката не е Венера Милоска, та опитът на вековете да няма значение!

— Но опитът затова е опит, защото се придобива, а не пада от Светия дух!

— За мен присъствието на Русия в световната цивилизация е само в едно и не там, където го търсиш …

— А къде?

— В тая страна има нещо апокалиптично. Винаги ми е изглеждала като едно далечно, непроницаемо и тъмно небе, в което изведнъж за почуда на света изгрява не една звезда, а цели съзвездия от велики духове! Но не на социалния опит, а на културата!

— И Европа не е била винаги люлка на цивилизацията. И тя е прехождала от един континент на друг, от една страна на друга.

— Но винаги е заобикаляла Русия!

— Може би историята най-сетне е избрала именно нейната необятна територия за непознати експерименти в този век?

— С който, между впрочем, завършват всички астрономически календари на известните цивилизации.

— Още по-любопитно! — каза Иванов.

Двамата замълчаха. За пръв път водеха такъв спор.

Скарлатов се почувства уморен, но каза:

— Приятелю, на тебе ли трябва да доказвам, че икономика със скокове не се прави, а още по-малко с терор. Резултатът ще бъде един — непоправима диспропорция в стопанството. Ще имат топове, но хляб няма да имат.

Иванов не се предаваше. Явно тази тема засягаше негови трайни размишления и неизвестни на Борис дълбочини.

— Скарлатов, за разлика от тебе аз не съм бил никога социалист, макар да ценя приноса на Маркс в науката, и не обичам политиката. Но не намираш ли уникален опита на болшевиките да изградят равновесие между личната материална заинтересованост и съзнателния труд в името на колективното благо?

— А знаеш ли докъде може да доведе неуспехът на подобен опит? Първото — до реставрация, а второто — до всеобща бедност и … монументални сгради.

— Е, Борисе, мисля, че прекаляваш със скептицизма си. И аз досега съм смятал въстанията в Русия нещо като природните бедствия — мине, обрули и после пак същото. Но не виждаш ли, че този път е нещо коренно различно и всичко там сега е на или-или?

— Виждам едно — че Наполеон и Ленин си приличат не само по ръст, а защото и двамата спазват максимата: «Он с’ангаж е пюи он воа …»* Затова Сталин стана диктатор и съвсем не строи общество, а империя с една-единствена мисия — меченосец на нова световна хегемония! Но за разлика от кръстоносците — в името на антихриста и антибога!

[* “s’engage et puis on voit …” „Да почнем, после ще видим …” (фр.)]

Приятелят му млъкна и се замисли. Скарлатов с интерес го наблюдаваше. Накрая Иванов каза:

— И въпреки всичко в режима на болшевиките има нещо съзидателно, има едно особено творческо начало, което ние от Стария свят още не можем да проумеем. Кажи, с кого можеш да ги замениш в Русия сега?

Скарлатов го гледаше все така проницателно, сякаш за пръв път откриваше в него нещо ново, и изпита някакъв своеобразен респект, подобно на тоя пред истинско духовно лице. После отговори:

— Няма да кажа като тигъра Клемансо — гробищата са пълни с незаменими хора! Какво можеш да очакваш от касапите на човечеството, освен цинизъм! Но ти ме изненада с твоята емоционална ангажираност на бивш руски възпитаник. Дори ме зарази и повярвай ми, ще се радвам, ако твоят оптимизъм се покрие с бъдещето!

Иванов стана.

— Борисе, извини ме, ако ти отнех повече време. Рядко имам с кого да поговоря по този начин. А с теб е винаги приятно да разсъждава човек. Благодаря ти за всичко.

— Не съм сигурен, че ти правя добро … — усмихна се Борис.

Той го изпрати през двора на Банката чак на улицата. Върна се. Нямаше работа, а и не искаше да отиде никъде. Повика Спас и той го откара до вилата. Там го чакаха Неда и прислугата. После полегна и спа целия следобед.

Глава шеста

— Ще вечеряте ли?

— Яжте сами.

— Господарю. Искам да ме пуснете за една седмица …

— Нямам нищо против. На село ли ще идеш?

Неда имаше три деца. Голямото й момче и момичето се бяха задомили на село. Неда имаше внуци. Те живееха в Сарая, обработваха имотите, поддържаха огромната къща и гробницата.

— Ще ида в Свищов да видя Никола.

С най-малкия син — Никола, млечния брат на Яна, Неда имаше проблеми. Не вървеше в училище. Въпреки протекцията на Скарлатов той не можа да влезе във Военното училище и го записаха в Търговската гимназия в Свищов.

— От него търговец едва ли би станал.

— Добро е момчето. И е умно. Да знаете понякога как говори, като възрастен! …

Той погледна Неда. Една жена вече на възраст, с побелели коси, на която целият й живот бе жертва за другите. Тя не се оплакваше от положението си. Обичта й към ближните придаваше на всяко нейно действие не полза или сметка, а доброта и грижа. Скарлатов знаеше, че именно на такива хора като нея той никога не ще може да се отблагодари, защото нямаше с какво, освен с почит, уважение, материални грижи към тия, на които тя държеше.

— Трябваше навремето да ме послушате и да го пратите в Земеделското училище в Садово. Там щеше да си е на мястото.

— Ще се оправи, господарю, ще видите. Умно и добро момче е. А един ден, като завърши, ще го вземете в Банката, нали?

— Ще го взема, даже да не завърши.

Скарлатов се усмихна.

— Искате ли нещо? — попита тя.

— Докарай количката с напитки и една купичка лед. Това е всичко.

Той се премести на верандата и седна до масичката на любимия люлеещ се стол. Неда му сервира и тихо се оттегли.

От Витоша вече се долавяше вечерният прохладен вятър. Боровата гора прошумяваше от полъха му. Под терасата водата от потока с тих ромол пълнеше неголемия мраморен басейн с декоративни рибки. Тя се изливаше от другата страна в малка вада, която пресичаше целия парк от красиви дървета и много цветя. Градинарят явно си познаваше работата и се грижеше както трябва за парка, а и вода от Витоша не липсваше. Горната тераса на градината представляваше зелена ливада с игрище за крикет и малък тенискорт. Двете игрища бяха останали от времето, когато тук живееше Яна с нейната възпитателка мис Стенли. Той малко се връщаше към онези години, защото ако трябваше нещо да разкаже, щеше да бъде за работата си, за сблъсъци с хора — повечето хитреци, измамници или сурови врагове. И дните на покой му се мержелееха като оазиси в пустинята. Даже и сега мозъкът му продължаваше да работи все още предимно в посока на миналото. Той отпи глътка коняк и привичната приятна топлина се разля в гърдите му, а заедно с топлината и отпускането постепенно нахлуха и спомените. Припомни си доста неща, откакто купи вилата … Мис Стенли беше запалена туристка. Може би това, че живееше в чужда в езиково отношение страна и нямаше контакт с много хора, като изключим протестантското братство, енергията й в свободното време отиваше главно в ходене. Отличаваше се със забележителна издръжливост. Обичаше природата. Беше му приятно, когато тя описваше понякога Хималаите и Непал с неподозирани за нейната сдържаност възторг и обич. Разказваше и за хората, сред които бе живяла там — най-чистите и добри по сърце, и ако някой ги оскърбял или им сторел зло, отвръщали само с едно изречение: «Бъди щастлив!» А срещата й с един никому неизвестен мъдрец в някакво планинско село я бе потресла за цял живот. И след толкова години оттогава тя с вълнение си спомняше неговото най-трудно изпълнимо, според нея, верую — да минеш през света като нищо и да оставиш само любов и нежност …

— Мис Стенли — каза й веднъж Борис, — като Ви слуша човек, ще помисли, че сте тайна будистка.

— О, не, господин Скарлатов! Моите родители бяха протестанти и в нашето братство аз се чувствам близо до Бога. Но съм за единна религия в света.

— Интересно … — каза той.

— Бог е един за всички и за всичко, нали, господин Скарлатов? Буда, Христос, Мойсей, Мохамед … всички са негови пратеници! Кому ще се молиш е все едно. Важното е да не е в името на омразата, гордостта и лъжата противни на Бога и вредни за хората.

Той не й възрази. Макар и наивен, респектира го нейният искрен мисионерски патос и отново се убеди колко много беше случил с идването на мис Стенли в семейството си. Тогава палавата Яна, потънала във фотьойла между двамата, ги слушаше съвсем притихнала, с широко отворени сини очи, с каквито я бе запомнил да посреща само едно същество през годината — Дядо Коледа, без да подозира нито миг, че това е техният чичо Спас. И този неин израз на абсолютна детска невинност и вяра го изпълваше с умиление, примесено с печал, заради мъките от това, което неминуемо щеше да изпита за пръв път … Ще срещне доброто и ще повярва, че съществува и ще се повтори. Ще срещне злото и ще повярва, че е случайно и няма да се повтори … Да, децата са невинни, защото са несъзнателни. От момента на съзнанието, разсъждаваше Борис, започват всички изкушения и край на невинността. Но той с нищо не издаваше нито чувствата, нито мислите си и с искрен интерес слушаше разказите на мис Стенли. А Витоша й напомняше младостта. И тя кръстосваше и обикаляше планината по всяко възможно време на годината. Яна я придружаваше неотстъпно в нейните дълги екскурзии и заякна. Можеше да издържа часове на катерене по стръмни пътеки без никаква умора. Дори веднъж мис Стенли не издържала и със смях му разказваше как й викнала по стръмната пътека на българо-английски: «Стой! Омръзнаха ми краката …»

Англичанката беше и добра скиорка. Яна стана също. А лятото двете отиваха в Несебър в обширната вила на Карасулиеви и плуваха с часове в морето. Следобед задължително играеха на поляната крикет или тенис. Така тя, освен езика и възпитание, получи и двигателна култура, присъща на англичаните. Дали заради спорта аз не отделях достатъчно време за малката? … При първото ми посещение в Швейцария преподавателките от колежа се безпокояха, че ходела сама в околностите и планината с часове, без да я е страх от нищо. Попита я защо така прави, а тя му отговори, че й е мъчно за дома и за още много неща … И вместо тогава да поведе разговора в тази насока, той го прекъсна. Въобще винаги избягвах да навлизам в нейната душевност, сякаш се боях … А може би така е било по-добре, си мислеше Скарлатов. Едва ли, честно си отговори той. Просто не желаех да правя никакви други усилия за сметка на работата ми. И той си спомни някои плахи опити на детето, особено малко като поотрасна, да привлече неговото внимание, без да накърнява достойнството си, силно развито в Яна. Говореше му за някакъв слънчоглед, който стърчал самотен между храстите покрай трамвайната линия за Княжево и няколко пъти пътували с мис Стенли да видят дали стои още там. Накрая вече го нямало, «някой лош човек го отрязал». Мис Стенли й обяснила, че слънчогледът е може би най-разумното, най-възвишеното и най-прекрасното растение, тъй като постоянно търси милувката на слънцето, а значи на светлината — извор на живот и добро в природата и душата на човека. А лошите хора са го набедили и са му приписали собствените си пороци на раболепие и ласкателство. Скарлатов беше удивен от наблюдателността на малката и доволен от оригиналната трактовка на англичанката. Той и сега се усмихна както тогава, когато й бе казал, че мис Стенли е съвършено права. От радост Яна се бе завъртяла на един крак около себе си и изтичала в градината. Беше ли я наказвал някога като всички родители на тоя свят? … Тъй като подаръци тя редовно получаваше от всички близки на дома и на всички празници, включително и от него. Но беше ли я наказвал? … Защото Скарлатов абсолютно вярваше, че децата обичат родителите си и в зависимост от наказанията, които им налагат. Не, не беше! … Не, беше! Изведнъж си спомни … Влизаше сутринта в трапезарията и завари шестгодишната Яна гневно да вика на млечния си брат Никола, че иска от нейните круши. Беше обградила по детски чинията си с ръце.

— Какво става тук? — попита Борис.

Всички мълчаха. Неда се смути, а Яна още повече се намуси. Мис Стенли не всичко разбираше на български.

— Някой ще ми отговори ли?

— Никола иска да ми вземе крушите! — троснато каза Яна.

— Така ли? И ти не му даваш?

— Те са си мои! — упорстваше тя сърдито.

— Откога … Недо, донеси една глава кромид и я нарежи тук пред мен!

Неда донесе и я наряза. Всички мълчаха. Яна с наведена глава се цупеше и сумтеше. После Борис дръпна чинията й с крушите и я постави пред Никола, а на Яна подаде тази с кромида.

— Сега няма да мръднеш оттук, докато не я изядеш цялата! Да се научиш да даваш, когато ти искат! Особено на тия, които те обичат! … Почвай!

Без да каже дума, Яна почна да яде, ронейки едри сълзи докрая, но чувствайки, че е извършила нещо нередно. Всички безмълвно закусваха, а Борис пиеше кафе. После стана и каза на английски:

— Мис Стенли, обяснете допълнително на Яна защо трябваше да изяде лук вместо круша, ако не е разбрала грешката си …

И излезе от трапезарията със смесено чувство за нещо неприятно, но задължително. Сега, като я възстанови в паметта си, случката му се видя смешна, особено той в ролята на татко Песталоци. Наново се усмихна сам в тъмнината и отпи няколко глътки коняк. Дали Яна я помнеше? … Децата не са злопаметни и бързо забравят лошото пред веселите преживявания. Иначе нямаше да са толкова податливи на доброто — основната цел на истинското възпитание, според него. Той продължаваше да се връща назад … Сети се, че дори стана арбитър в два опора. За един рожден ден Спас и Неда й бяха подарили часовник с кукувичка, който Яна държеше на масичката в стаята си, и всяка вечер взимала от кухнята паничка с вода и я слагала точно пред него, та като се отворят вратичките, кукувичката да пие … Спас, не издържал и рекъл да не си прави този труд, понеже тя не може нито да яде, нито да пие.

— Може! — чу Борис упорития отговор на Яна, когато вървеше по коридора и наближаваше трапезарията.

— Не може, не виждаш ли, че не е истинска!

— Не е вярно! — тропаше тя с крак.

— Вярно е! Погледни колко е лъскава!

Яна явно се бе затруднила, защото настъпи пауза, но после категорично каза:

— Може и да не е истинска, но е вълшебна!

В това време Борис беше вече влязъл заинтригуван.

— Нали, папа, кукувичката е истинска? — изтича тя при него.

Този път той се затрудни, но отвърна:

— Важно е как я чувстваш. Щом ти я усещаш като жива, значи е истинска.

— Видя ли! — победоносно каза Яна на Спас, който притеснен бе навел глава.

Вторият спор беше по повод баснята на Лафонтен. Яна водеше, по-скоро дърпаше за ръка, мис Стенли. Беше се зачервила и застана пред него на верандата.

— Папа, кажи, нали щурецът е добрият герой … понеже не жали себе си, а иска да радва и весели хората … понеже … има добро сърце, понеже обича музиката, а мравката е една бездушна и стисната особа, дето мисли само как да трупа богатства! …

Мис Стенли мълчеше, явно «на особено мнение».

— Щом си убедена, защитавай се сама докрай! Защо ти трябват помощници? — каза Борис.

Яна смешно сви по детски устни. Обърка се и замълча. Хем не искаше да отстъпи, хем се озадачи от отговора на баща си. Поколеба се, после хвана пак за ръка мис Стенли и с подскачане я повлече навън.

Една сутрин, минавайки по коридора край Янината стая, той чу от полуотворената врата мис Стенли, която с невероятно театрален тон произнасяше встъпителните думи от първата глава на «Том Сойер»:

— «Том!» — имитираше тя повелителния глас на леля му Поли.

Отговор няма.

— Том!

Отговор няма.

Пауза.

Този неволно чут монолог, особено последната реплика, и фалшивата игра на англичанката рано сутрин, силно го озадачиха. Мис Стенли като педагог нямаше навика да прибягва до авторитета му пред Яна. Но той не се намеси и реши, че дъщеря му се инати, защото е чела скритом до късно, както друг път, успала се е и не ще сега да стане навреме. Никой никога от домашните не му разтълкува тази случка. А причината беше той. За пръв път тази нощ Борис не беше спал във вилата, оставайки при Роза, и се прибра сутринта. Малката през нощта разбрала, че го няма и започнала безутешно да плаче, без да казва защо. Неда и мис Стенли се видели в чудо. По едно време Яна изтичала по нощница навън и грабнала от закачалката един домашен халат на баща си. Върнала се, пъхнала се с него в леглото и заровила глава в халата му. Притихнала и го душила като кученце, докато заспи. После казала само на леля си Неда, че се изплашила да не би папа да го е сгазило нещо и да е умрял … И още веднъж плака Яна в скута на леля си Неда. Борис току-що влизаше в хола на вилата, а тя весело затича към него и без всякакъв увод го запита:

— Папа, ще ми разкажеш ли твоя приказка за Дядо Коледа? …

Но той бе толкова уморен, угнетен и погълнат от тежкия ден, който бе имал в Банката, че дори не чу думите й, не я забеляза и я отмина мълчаливо, качвайки се в своята стая.

Двете жени около Яна сериозно се безпокояха за болезнената чувствителност към баща й. Те по своему се стараеха да компенсират в живота на детето отсъствието на майката и заетостта на Борис, който нямаше и понятие за тия техни преживявания и отношения помежду им. Мис Стенли като истинска християнка постепенно утвърди обичая всяка вечер, освен молитвите, да чете на Яна по някой избран откъс от Библията. С присъщото на протестантите проповедничество тя страстно, като на голяма обясняваше на Яна, че силата и вечното в християнството е в добротата. До християнството, обясняваше й тя, може да стигнеш по два пътя. По-лесният е да пожертваш живота си, а по-тежкият е чрез смирение. Смирението е велико нещо, но днешните хора са неспособни вече на него и ако не разберат това, Земята ще изчезне, за да се родят на друга планета по-разумни същества. Яна я слушаше с необикновено за възрастта си внимание, като добиваше един особен, съсредоточен израз. Най-често й четеше 13-а глава от Първото послание на апостол Павел към коринтяните за любовта и гласът й всякога потрепваше, когато стигаше до последните редове: «… И тъй, остават трите: вяра, надежда и любов, но най-голямата от тях е любовта». Яна се заразяваше от нейното вълнение и двете мълчаха като една душа. А после мис Стенли въздъхваше и казваше, че никой никога и никъде не е казал по-красиви, по-силни и по-непостижими думи за любовта от апостол Павел. Веднъж, преди мис Стенли да почне да чете, Яна внезапно я попита:

— Защо папа не ме взима със себе си, като пътува в чужбина?

— Не бива, малка си.

— Не съм малка!

— По-хубаво е да идеш, когато ще разбираш повече неща.

— Ами аз съм вече голяма, знам Библията!

Мис Стенли се засмя. Детето упорстваше и тя употреби доста време, докато го убеди. С израстването на Яна англичанката я приучи да четат заедно на глас поезия и проза на английски. За една Коледа й бе подарила «Камо грядеши» от Сенкевич, също на английски, и когато го прочетоха, я попита какво най й е харесало. Яна без колебание каза:

— Петроний, защото прилича на татко.

— А не е ли обратното? — засмя се мис Стенли.

Но и двете най обичаха екскурзиите в планината. Там изпадаха в такава еуфория от свободата, така лудуваха, че не се разбираше коя бе по дете от двете. Споменът за тези екскурзии оставиха завинаги в живота на Яна крило за полет към висините на радостта и хармонията … Бе топъл слънчев ден. Тръгнаха рано и направиха голям поход из Витоша. Минаха през някакви скътани в пазвите й селски къщички и се спряха пред изоставена, самотна бяла църквичка на един хълм — с полуразрушена камбанария, килнат кръст, изпочупени прозорци и повалени врати. Това, което ги впечатли, беше, че в стените й имаше вградени грънци. Мис Стенли веднага разбра и каза на Яна, като я хвана за ръка: «Ела да влезем!». В полумрака още стоеше дървен, изрисуван иконостас, почти до тавана, изпоцапан и потъмнял. С брадва бяха отцепили вече от него парчета за трески. В прахоляка стърчеше само клиросът, на който са полагали някога богослужебните книги. Подът явно говореше, че тук редовно отдъхва някое стадо овце и кози и миризмата бе недотам приятна … Мис Стенли си стисна с два пръста носа и направи необичайна физиономия. Яна неудържимо взе да се смее. Мис Стенли се присъедини, като имитираше смях на оперни певци от сцената. Гласовете им кънтяха, сякаш бе цял хор. Стана им съвсем весело. Тогава англичанката й обясни, че прекрасната акустика в тази умираща църква се дължи на вградените грънци от неизвестни вещи народни майстори.