Книга пета Жребият

— Добро утро, папа.

Гледаше го доверчиво със светлосините си очи. Отблизо, чак сега забеляза, че има по няколко лунички от двете страни на носа. Под слънчевите лъчи косите й изглеждаха още по-светлоруси, отколкото му се сториха вчера.

— Не се ли боиш, че може да изгориш? Тук слънцето е планинско.

— Имам вече тен, папа. Аз винаги се печех на слънце дори в облачна Швейцария. Жалко, че не си направил един малък басейн тук, във вилата. Обичам да плувам. Имате ли плувни басейни в София?

— Доколкото знам, един или два …

— Но предпочитам морето. Ще замина за вилата на чичо Йожи в Несебър. Страшно обичам морето.

— А Карасулиеви?

— Те ще пристигнат скоро с влака.

Значи затова е заминал Йосиф, да доведе Анастасия. Някакъв гняв обхвана Скарлатов.

— Ти за мен ли си дошла в България, или за Карасулиеви? — избухна той.

Тя го погледна внимателно и даже загрижено.

— Дошла съм за теб и само за теб, папа! Аз никога не отивам някъде за много хора, а само за един човек.

— И във Виена ли?

Тя нищо не отговори. Пресегна се да вземе книгата, но се разколеба. Котето гонеше някакво бръмбарче по тревата. Тя го извика. То дойде при нея и почна да се гали.

— Седни, папа. Не стой прав.

Скарлатов седна на края на кърпата откъм страната, където не грееше слънце, малко с гръб към нея. Така му беше по-добре, за да води някакъв разговор. Но защо диалогът между двамата върви на терсене, помисли си той. Аз съм виновен! Тя е далеч по-толерантна от мен …

— Какво четеш?

— Интересува ли те?

Тя взе малката книжка и му я подаде.

— Един съвременен немски поет.

Скарлатов я разтвори. Беше «Песни и балади» от Брехт. Щеше да я остави, но там, на първа страница, имаше посвещение: «На малката, прелестна Яна с обич. Иван». Яна разбра и каза:

— Подари ми я преди три години за рождения ден. Прекрасна книжка. А Бертолт Брехт е може би най-големият поет сега на Германия. Мисля, че е пряк продължител на Хайне.

Скарлатов се зачете. Първото стихотворение представляваше балада за мъртвия войник. И въпреки че познанията му по немски бяха избледнели, простите, ясни стихове Борис не само разбра, но и почувства. Защото и той бе преминал през ада на войната. Стихотворението бе написано от безспорно талантлив човек. След като свърши, той каза:

— Дано да оживее и напише повече стихове …

— Защо, папа? Защо се съмняваш? …

— Защото поетите или ги убиват, или се самоубиват, или ги отнася някаква неизлечима болест в разцвета на силите им.

— Вярно, папа. На поетите не им върви … — и тя взе да свива пръстите на ръката си. — Франсоа Вийон, Шели, Андре Шение, Пушкин, Лермонтов, Едгар По …

— … Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов, имя им легион! Може би и това е орисията на поетите — да умират преждевременно …

— Наистина не съм чула вече за велики старци като Омир. Дано Брехт направи изключение …

— Мога ли да взема книжката?

— Радвам се, папа, че ти хареса.

— За себе си знам защо, но не ми е ясно на теб за какво ти харесва?

— Заради правдата и омразата му към насилието … «Звездите кротко ще угаснат и ведър ден ще зазори, ала войникът пак отива живота си да подари». Силно, нали?

— Не обичам, когато жени се месят в политика.

— Аз не се меся. А просто политиката върви по петите ми и, искам-неискам, трябва да се съобразявам. За мене е грях да не желаеш да знаеш истината!

— В какъв смисъл?

— Папа, не искам да съм пуйка! Искам малко от малко да разбирам света, в който живея.

— Нямам нищо против. Това е законно право на всеки човек. Но не обичам, когато други хора обясняват света на такива като теб! Защото го правят не безкористно.

— Все някой трябва да ти го обясни, нали? А моите приятели са безкористни!

— Тези във Виена?

— Да. Във Виена. И аз много дължа на Иван.

Тоя път Скарлатов успя да се овладее да не избухне.

— Баща му е много недоволен от него.

— И ти, папа, си недоволен от мен.

— Все още не …

Тя весело се усмихна и внимателно погали ръката му.

— Винаги съм знаела, че си толерантен, широк човек и даваш правото на всеки. Затова те и обичам. Някога като малка, когато дойдох в София, се плашех от тъмнината. И въпреки че леля Неда оставяше лампата запалена, исках да изтичам при теб.

— Само защото се страхуваше ли?

— Не, папа. Защото знаех, че само ти на тоя свят можеш да ме закриляш от кошмарите, само ти можеш да ми помогнеш, защото си силен.

Скарлатов замълча. Нещо му стегна гърлото. Тежки спомени нахлуха в душата му. А можеше тогава да й обърне повече внимание. Да й помогне. Човек трябва да има дете само тогава, когато е в състояние да му отделя нужното внимание и време. Защо природата е направила така, че хората се женят млади и имат деца, когато не са узрели да ги възпитават и отглеждат истински? … Само възрастните хора с богат житейски опит и изработена толерантност към света могат да възпитават деца! … И отново реши за себе си да остане верен на принципите на Русо. Но се оказа, че той, Борис Скарлатов, който проповядваше толерантност и свобода за децата, сега трябваше да преодолява себе си.

— И аз на младини като теб исках да стигна до истината преди опита. В това се състои мъдростта на човека. Но не успях. Изглежда тя е привилегия само на гениите.

— О, не си прав, папа. Аз мисля, че ти виждаш много повече и много по-надалеч от другите хора.

— Не съм сигурен … Разкажи нещо за Виена …

— Ще се нервираш, ако почна за политиката.

— Няма.

Тогава тя надълго и нашироко му разказа за живота във Виена. Била и в Берлин.

— Да, разглеждал съм го.

— Помниш ли статуята на император Траян? Направи ми впечатление, че около шията му има силна напречна диагонална резка. А то какво било! … При смяната на императорите «отсичали» главата на бившия император от статуята и я заменяли с главата на новия, а тялото на статуята си оставало същото.

Тя звънко се разсмя.

— Удобно и икономично, нали, папа?

Борис се усмихна. Беше забравил тази история. Яна продължи нататък. От нея за пръв път научи, че младият Карасулиев се движел в артистични среди. Написал даже музика по балади на Брехт. Иван намирал, че съвременните музиканти са творци на рушението, но той не им подражавал. Композирал особено, защото само музиката според него давала усещането, че човек е свързан с целия Космос, с цялата Вселена. Оформял се като оригинален композитор. Ценели го много. Издържал се сам. Отказал да взима пари от баща си, но живеел при майка си. Изнасял също концерти като пианист из цяла Австрия и Германия. Дори изкарал една година в Берлин в средата на интелектуалци като Брехт. Докато на власт дошъл Хитлер. Оттогава насам участвал в концерти и сказки в полза на антифашистки и емигрантски организации и изцяло се бил отдал на тая дейност. Смятал, че човечеството е изправено пред невиждани изпитания и надеждата е почти лукс, тъй като фашизмът води само до два пътя — война и тоталитарна порнокрация. А докато не се разбере изходното начало, че никой няма право да посяга на живота на другия и че животът принадлежи само на тоя, който го притежава, доникъде няма да се стигне, освен до гибел. Яна прочела Тацит, който потресаващо бил описал етапа на римските порнокрации, и се зарадва, че баща й също го е чел и го цени. Спасението е само в обединяващите идеи на човечеството и личния пример на съвестта, заключи тя по младежки въодушевено и малко тържествено. Яна плавно скачаше от тема на тема в желанието си да изкаже колкото се може повече от това, което я вълнува, и взе да му описва покъртителни картини от живота на емигрантите в Европа.

Борис все повече и повече се учудваше от дъщеря си. Особено когато заговори за фашизма в Германия. Наистина в пресата — и преди всичко чуждестранната — имаше съобщения за антисемитски погроми, лагери, убийства на интелектуалци, политически лица, работници, комунисти, даже и на обикновени немци, които си позволяваха да мислят не така, както техният фюрер. Но в нейния разказ, освен някаква особена разсъдителност, имаше и нещо реално, нещо, което трогваше. Хиляди хора напускаха родината си и поемаха тежкия, мъчителен път на немили-недраги в чужбина. И те знаеха, че никой не може да им помогне. Затова си помагаха доколкото могат сами.

— Ти участвала ли си в антифашистки организации?

— Не, папа. Но съм помагала.

— Как?

Скарлатов бе шокиран от разказа й, но запази спокойствие.

— И за да не те нервирам още веднъж, папа, трябва да ти кажа нещо … Заемът от Ван Юлиус е доста солиден. Мисля, че тия дни ще получиш чека за киширане.

— Ще го заплатя — бързо каза Скарлатов.

— Знаех си аз, папа, че си щедър човек! Гордея се с тебе!

— Карасулиев осведомен ли е къде Анастасия харчи парите?

— Разбира се, но се прави на разсеян.

— Нямам нищо против да изразходваш парите както намериш за добре, с една уговорка. Не искам ти да страдаш. Не е достатъчно да си добър човек, но да има и други, които да ценят това! …

— Аз дружа само с такива хора и съм живяла нормално, както всички.

— Чуй ме добре. Каквито и разходи да правиш за други цели, ще ги прехвърляш на мен и няма да посягаш на собствените си пари. Ясно ли?

— Благодаря, папа.

— Искам да живееш в Англия, без да се стесняваш, за да можеш да видиш и научиш колкото се може повече!

— Все още ли държиш за Англия?

— Сега вече, след всичко, което ми разказа, съм непреклонен.

— Ами ако още веднъж те помоля?

— Австрия в момента е един огромен капан. Не искам и ти да попаднеш в катастрофата, която очаква тая страна. Струва ми се, че ако си извън нея, ще можеш при нужда далеч повече да помогнеш и направиш за хората, на които държиш! …

— Заради това ли не искаш да съм във Виена?

— Вчера не мислех така. Но днес мога да кажа — само заради капана!

— Странно, папа. И другите мислят като теб и ме съветват да не оставам във Виена. Значи, искам-неискам, трябва да ви послушам.

Изведнъж тя се развесели по детски. Седна и попита:

— Папа, мога ли да пийна от твоето кафе?

— Ще извикам да ти донесат.

— Искам от твоята чаша! Като дете съм я разглеждала и тогава много желаех да имам подобна.

— Майсенски порцелан. Бяха двайсет на брой. С годините се изпочупиха. Но пазя чашата на дядо ти Борис. Ще ти я дам.

Тя отпи от кафето му и остави обратно чашата на тревата.

Някъде отдалеч се чуха звънчета на файтон, който приближава. Когато млъкнаха, отвън долетяха грубите звуци на тромба. Градинарят изтича към голямата желязна порта. Скоро се появи странно шествие. Напред вървеше огромният Терзиев. В едната ръка държеше момченце с руси, почти бели коси, което спокойно наблюдаваше. Изглежда се чувстваше удобно върху голямата длан на ръката му. В другата носеше дамаджана, събираща повече от кофа вино. Гигант и малко дете. Едно мило съчетание. Явно момченцето се бе метнало на берлинчанката. Защото след тях се появи самата Люци. Скарлатов я виждаше за пръв път. Средна възраст, руса, възпълничка. В едната ръка носеше кошница, от която се подаваха играчки и детско бельо, а в другата — бяло, емайлирано цукало. Без да иска, Борис се усмихна. Яна скочи, уви се в плажната кърпа като таитянка и боса изтича да ги посрещне. Целуна Люци и взе от ръката на Терзиев малкия Ник. Последен, с две огромни кошници, се появи мустакатият файтонджия — същият, който доведе Яна. Скарлатов се запъти към тях. Поздравиха се и като по даден знак отново цялата вила се оживи и разбърка. Яна изтича вътре да се облече, Терзиев се пъхна в кухнята. Помагаха му Спас и Неда. На полянката останаха Люци и Ник. Представляваха весела гледка за Скарлатов, който се върна и се разположи на верандата. Скоро при тях дотича Яна. Двете весело се разбъбриха на немски. Изглежда, на Люци рядко се падаше това удоволствие в България. Дрънкаше непрекъснато и доколкото Скарлатов можа да чуе, за всекидневни, домакински неща. Двете сложиха Ник на цукалото. Момченцето беше много спокойно и доволно. Сиамското коте се присламчи към тях. Ник се наведе да го погали и с писък се прекатури на тревата с главата напред. Котето уплашено побягна и диво замяука. Яна вдигна първо Ник, а после взе котето. Успокоиха се и Люци пак непрекъснато забъбри. На терасата по престилка, със запретнати ръкави на ризата се появи Терзиев. Показваше на Скарлатов хубави пържоли свинско месо. Бил ги сложил от вечерта с лук и черен пипер, за да попият миризмата. Показа му също и каймата, приготвена по негова рецепта, после пак отиде в кухнята. Скарлатов седеше сам, но не беше недоволен. Тази огромна, иначе като запустяла вила сега живееше, изпълнена с хора. По-късно Терзиев, изглежда вече свършил основната работа, се върна на верандата и седна на стола, който предварително огледа дали ще го издържи. Неда сервира изстудената ракия и мезета. Терзиев по бяла риза с разкопчана яка му изглеждаше млад и весел, какъвто го помнеше от ония години. И тогава му приличаше на огромно, добродушно дебеличко бебе.

— Защо мълчиш? Ти да не се сърдиш? — попита Терзиев.

— Откъде накъде?

— Само едно не очаквах — Иванов да оглави екипа ти! … Знаеш ли колко пъти съм го канил като експерт да изкара някой лев при мен.

— При немците! — уточни Скарлатов.

— Ние всички работим за някого, Борисе. Такъв е светът. Дай ми, за да ти дам. Аз нямам друго, освен знания. Продавам ги на тоя, който плати по-добре.

— Съвсем нямам нищо против тази твоя максима в живота, щом те удовлетворява.

— За теоретик и за Университета въобще не ме бива. Ако започна самостоятелна работа, няма да ми остане време да живея. Ето защо останах нещо като чиновник.

— Страх ме е, че прекалено си свързан с германците.

— Не отсега, а през цялата ми кариера. Знаеш, че с политика не се занимавам и нито Люци, нито аз сме националсоциалисти. И наум не ми е дошло! …

— Често ли ходиш в Германия?

— Случва се няколко пъти годишно. Страната е във възход. Бързо се вдигна на крака и сега икономически е най-силната държава в Европа.

— И военно.

— И военно — потвърди Терзиев.

— Само че германците са беляджии. Почват добре и свършват зле. Цялата им история е такава.

— Това ли имаше предвид, когато на конференцията ми каза да внимавам?

— В общи черти да. Но да оставим този разговор. Виждал ли си Иванов?

— Дуе се като пуяк. Мисли, че сте ни сринали, а всъщност ние взехме всичко.

— Не всичко, а под очакванията ви.

— И това е вярно.

— Какво е положението на Иванов? Искам да кажа финансовото му?

— Орта-будала. Три деца, двете вече в гимназията.

— Под наем ли живее?

— Включи се в кооперация преди години. Предприемачът се оказал изпечен мошеник. Отидоха всичките му спестявания. Има голям заем в Ипотекарната банка. Всеки месец му хвръква половината заплата.

— Е, бихме ли могли да се срещнем утре, където ти е удобно, за да обсъдим този въпрос?

— Какво имаш предвид?

— Аз не му платих хонорар. Но не съм свикнал да оставам длъжен никому. Той свърши огромна работа за Банката.

— А по какъв начин смяташ да направиш това?

— Чрез тебе или с твоя помощ.

— Дадено! Ако мога …

— А с жена му може ли да се говори?

— Слушай, Борисе. Виждал ли си големи финансисти-теоретици, които са пълни балъци в личния си живот? … Не могат една кокошка да купят. Всеки ще ги излъже. Такъв е и нашият приятел. Но жена му е друго нещо.

— Значи се разбрахме.

Терзиев отпи от ракията. После дълго се занимава, докато запали пурата си, и чак като изпусна голямо кълбо дим, каза:

— А за Германия си прав. Иначе цари ред, чистота, дисциплиниран народ, но ти става тъжно, като ги гледаш как маршируват надути и сериозни по улиците. Смятат се за пъпа на света и са готови на лишения и жертви, само и само да завоюват Европа.

— Интересни наблюдения … Не ги очаквах от теб.

— Не е Германия, която познавах отпреди войната, с веселия, безгрижен Хайделберг, където освен всичко можеше да се научиш и да живееш! … Но кажи ми, кой би ми дал повече от немците?

— Ако искаше, досега можеше да станеш директор на Народната банка или на Земеделската.

— Не, мерси! Да треперя при всяка смяна на правителството и да се кланям на партиите! …

Скарлатов донякъде се съгласи в себе си с тия му думи. И ако преди това малко злобното бе предупредил, направи го повече от приятелско чувство, отколкото в ролята на засегнат противник.

Слънцето се бе вдигнало и приличаше на терасата. Затова обядваха всички на голямата маса в хола, където бе по-хладно. Обядът трая прекалено дълго за Скарлатов, но не и скучно. Той се смееше на езиковите грешки на Люци, която попаднала на една «крадечка» за слугиня и я изгонила. А и Терзиев бе прекрасен моабетчия. Разказваше случки от софийския живот на бохемите, какъвто до неотдавна представляваше и той. Пиха много вино. След обилния обяд главите на всички натежаха. Постлаха одеяла на поляната в сянката под едно дърво с гъста корона. Яна, Люци и Ник заспаха почти моментално. Котето се беше свило на кравай до Яна и мъркаше. Скоро захърка и Терзиев. Скарлатов тихо стана. Изправен, погледна спящите, а най-вече дъщеря си. Спеше безгрижно, съвсем по детски. Изглежда, че хората никак не я смущаваха. Скарлатов се оттегли на терасата в люлеещия се стол, вече в сянка.

Късно вечерта, когато се стъмни, дойде файтонджията. Терзиев набързо хапна след ставане от сън. Изпратиха ги до външната желязна порта. Яна носеше на ръце спящия Ник. Подаде го на Люци чак когато тя се качи във файтона. После камшикът на кочияша изплющя, конете потеглиха и звънчетата дръннаха весело. Баща и дъщеря останаха на пътя, по който вдигнатият прах от конете бавно падаше. Стряха мълчаливо, докато звънчетата заглъхнаха. После се прибраха вкъщи.

— Какъв хубав ден, папа, нали? — каза Яна.

Борис нищо не отвърна. Той вече мислеше за утрешния ден.

Глава девета

Към 11 часа преди обед през желязната порта с мраморните пилони, на които висяха от двете страни големите медни като щитове, елипсовидни гербове с емблемата на Търговската банка, премина колата на Скарлатов и спря на двора. Любопитните чиновници, които нямаха много работа, се струпаха на прозорците. Караше я Спас. Той отвори вратата. Оттам се подаде изящен женски крак в елегантна обувка и след малко излезе Яна. Тя оглеждаше всичко наоколо. Чиновниците за първи път виждаха дъщерята на своя недостъпен шеф. Кой знае защо, лицата им зад прозорците с решетки глупаво се хилеха. Яна вдигна глава към покрива. От отворената капандура излетя гълъб. По корниза на улуците също имаше гълъби, зарадва се. Баща й бе оставил нейните птици, въпреки че всяка година трябваше да чистят покрива на Банката. С годините те станаха твърде много. Два гълъба се спускаха на двора и като господари, на една крачка от Яна, с клатушкаща походка търсеха нещо по алеята. Едва се отместиха пред Спас.

— Давате ли им нещо за гризкане?

— Храня ги всеки ден след работа. Нали са хубави?

Тя кимна. Спас в черна униформа на шофьор и фуражка, където вместо кокарда стоеше емблемата на Банката, поведе тържествено Яна към мраморните стъпала. Отвори вратата и я пропусна по коридора. Тя искаше да се отбие и разгледа залата с гишетата. Като малка си спомняше, че докато живееше в сградата, понякога се откъсваше от опеката и се появяваше в залата. Харесваше й това, че всички млъкваха, усмихваха се и бяха любезни, докато стоеше там. После Неда я хващаше за ръка и я извеждаше. Но тоя път Спас тактично мина от лявата й страна и прикри входа към залата. Поведе я направо към кабинета на Скарлатов. Отвори вратата на чакалнята. Там от половин час чакаше на скамейката инженер Ханс Думке. Той скочи и объркан кимна с глава. Но после разочарован седна. Яна с интерес изгледа тази фигура, облечена като маниак турист. Думке не й обърна повече внимание и гледаше пред себе си. Спас отвори двойната тапицирана врата на кабинета и пропусна Яна да мине. Там той й обясни кой е Ханс Думке и я остави, за да си гледа работата.

Яна с любопитство заразглежда всеки ъгъл, всеки кът. Останало й бе от детството някакво мистично чувство към тая светая светих на Банката — кабинета на Директора! … Като малка няколко пъти бе влизала тук, и то за кратко. Баща й не обичаше домашните да го смущават по време на работа. Но сега тя удовлетворяваше на свобода своето детско любопитство, без да бъде смущавана. Отвори вратите към верандата. Оттам нахлу топъл въздух. Открехна вратичката на библиотеката, която служеше за малък гардероб. Там висеше окачено пардесю на Скарлатов, а на горната полица имаше мека тъмна шапка. Взе шапката и я сложи на главата. Беше й твърде голяма. Тя я местеше ту над очите, ту наляво, ту надясно пред огледалото на вратичката. Когато това й омръзна, затвори гардеробчето, но не свали шапката от главата си. После заразглежда книгите в библиотеката. Сториха й се като древни, важни и безинтересни старци, облечени в кожи със златни букви. След като се помота още малко, отвори бюфета. Напитките не я интересуваха, но взе една цигара от желязната кутия с надписа и образа на Абдул Хамид — известна египетска марка цигари. И накрая с трепет застана до високото кресло зад огромното, старинно бюро на Скарлатов.

Облегалката на стола беше богато скулптирана и тапицирана с кожа, с позлатени кабари. Приличаше на трон. Тя не знаеше, че нарочно бе избран някога от дядо й. Нямаше представа какъв орел изглеждаше той, надвиснал отвисоко над събеседника си не само поради ръста си, но и поради височината на креслото, като създаваше по тоя начин неизгладимото впечатление на мощ и превъзходство, смазващи присъстващите. Със същата цел го използваше и баща й, който добре бе оценил от психологическа гледна точка качествата му. Обхвана я детското желание да седне на «трона». Предпазливо го отмести и после се разположи. Краката й малко висяха, но все пак опираха дебелото персийско килимче, постлано между бюрото и библиотеката. Седя доста време и приемаше най-различни изражения на лицето си, местеше шапката, слагаше цигарата в уста или я държеше в ръка. Тя разиграваше мислено посещение на клиент и първото посрещане от владетеля. Скоро тази игра й доскуча. Баща й се бавеше.

Стана пак от неудобния стол и отиде при библиотеката. От специализираните книги избра две стари английски: Морския алманах на Лойд и Календара на Лойд — от началото на века. Седна пак върху «трона» и се зачете. Така мина доста време. Отвори чекмеджето на баща си. Там между много дреболии видя една запалка «Ронсон» от масивно злато. Скарлатов употребяваше кибрит. Щракна. Работеше. Запали неумело цигарата. Опита се да прави от дима колелца и тъкмо в тоя момент вратата рязко се отвори. Тя просто подскочи от стола и пак седна с килната на една страна мека шапка и цигара в ръка. Беше баща й, банкерът Борис Скарлатов. Когато я забеляза, сконфузената Яна се засмя. Заприлича му на мишле, изскочило от сандъка за брашно. Имаше нещо много смешно в нея. Тя неумело се опита да прикрие цигарата, но димът се издигаше зад бюрото. Може би веселостта на баща й я успокои донякъде. Яна стана от стола.

— Седи там, щом ти е удобно, понеже за мен тоя «трон» е олицетворение на мъчение.

Тя седна и предпазливо го погледна в очите.

— Е, господин директоре — каза Скарлатов, — ще имате ли малко свободно време да ми отделите? …

Яна бързо влезе в новата си роля. Разбра, че сблъсъкът е избегнат, и се развесели. Отметна назад килнатата мека шапка, загаси цигарата в пепелника, после отмести малко кичура коси, паднал през очите й, и остро погледна към Борис. Странно му заприлича в тоя миг на баща му.