Книга пета Жребият

Продължиха към Черни връх и ниско долу, в неговото подножие откъм Бистрица, изведнъж се заковаха пред една обширна планинска поляна, обградена с дървета и храсти. Тя бе цялата гъсто обрасла с незабравки, поникнали високо. Изглеждаше толкова синя, сякаш небето бе слязло и покрило поляната, а лекият горски ветрец ги полюшваше на талази като житни класове на нива. Нямаше никой друг — горе небе и долу небе и между двете една възрастна жена, хванала за ръка момиченце … Цареше безбрежна тишина, в която с пълна сила ехтеше както в църквата нестихващият жизнерадостен хор на щурците … Двете стояха захласнати. Не посмяха да нагазят тези крехки небесни създания и легнаха на тревата до храстите, разперили ръце като птици, отправили поглед в синевата без дъно. После Яна наклони един висок стрък незабравка, с който погали лицето си. Тогава се учуди, че са толкова малки и изящни цветчетата й, а с такава притегателна сила. Сигурно такива са очите на вълшебниците, си каза тя и в миг изпита толкова силен прилив на нежност към незабравката, че очите й се овлажниха. Мис Стенли усети вълнението на малката и с весел израз й прошепна:

— Искаш ли да се състезаваме с щурците?

И без да чака отговор, стисна й ръката, запя с пълен глас, чист и ясен, една старинна шотландска песен … И така, легнали до поляната с незабравките, те минаваха от песен на песен, хванати за ръка, напълно самозабравени и щастливи. И всеки път, и много по-късно, когато Яна порасна, вечер преди да заспи, като искаше да се пречисти от тревожни мисли и сърдечни мъки, тя си представяше небесната поляна с незабравките на Витоша. И всеки път, когато сънуваше незабравки, които искрят в нощта или се синеят под слънцето, тя знаеше, че ще й се случи нещо хубаво, защото считаше тази своя среща с поляната за едно от чудесата в своя живот, свързано с доброто в него!

Когато вечерта пристигнаха във вилата и завариха Скарлатов и домашните вече обезпокоени, двете нищо не разказаха за причината на своето закъснение, сякаш се бояха да не накърнят радостта от преживяното. Само един път мис Стенли даде обяснения на Скарлатов, че ще се върнат с Яна късно през нощта, и го помоли Спас да ги вземе с колата, защото искаше да чуе прочутите 12 Евангелия на Великия четвъртък в «Александър Невски» през православната Страстна седмица. Борис се разпореди. И за двете това беше една незабравима вечер. Хористите пяха божествено според мис Стенли. А когато един кристален женски глас се извиси в солото на песнопението «Во Царствии Твоем», малката Яна се разплака от вълнение. След като напуснаха храма под тържествения звън на последните камбани от службата, детето каза:

— Ще помоля Дядо Господ, като умра да ме приеме в хора на ангелите и да пея денонощно …

Мис Стенли само й стисна нежно ръката. Борис забелязваше духовната спойка между дъщеря си и мис Стенли, но не изпитваше недоволство, защото бе изпълнен с уважение и доверие към личността на тази англичанка. Забелязваше и различната привързаност на дъщеря си към Неда. Но нито в единия, нито в другия случай си позволи да прояви повече интерес или най-малкото любопитство, може би от съвсем осъзнат страх, че ще навлезе в един заключен кът на душата си с единствения образ там — този на жена му Яна. И не се лъжеше, защото именно нейният образ беше в основата на особената вътрешна интимност между детето и Неда.

Една сутрин, когато малката изтича в кухнята при Неда, която приготвяше закуските, и възбудено взе да й разказва, че сънувала майка си в дълга розова рокля, с дълги, руси къдрици, които блестели като злато …

— Да, тя имаше наистина една копринена розова рокля …

— Нали? — възкликна щастливо Яна.

— … но косите й не бяха руси, а черни, прави и много хубави, лъскави като крилете на гарван.

Неочаквано Яна избухна в плач.

— Не е вярно! — ридаеше тя. — Косите й са били руси, на букли …

Неда се обърка.

— Яне, добре, рожбо, недей плака, може да съм забравила … Може да са били руси …

— Не е вярно! — още по-силно зарева Яна. — Били са черни, лъскави като гарван … — и зарови глава в престилката й,

Неда се разстрои, тя седна и я взе в скута си.

— А очите й? — питаше през плач Яна.

— Досущ като твоите!

— С небесен цвят?

— С небесен! — усмихна се Неда и внезапно поде — явно не за пръв път: — … И рекла майката: «Аз ще умра, ако ти не намериш и не ми донесеш Медената пита. Върви, сине, и гони късмета си!» И тръгнало юначето по поля и върхове …

— Не. Първо е дни и нощи, по поля и върхове …

— Да, дни и нощи, по поля и върхове — поправяше се Неда. — И вървяло, вървяло, вървяло …

… И така, винаги Медената пита се изтъркулваше от скута на Неда и Яна тръгваше по нея през Земята на Слепите, през Каменната и Златната земя до Края на света, за да донесе на любимата си майка щастие и вечен живот … Безброй пъти предприемаха двете трудното пътешествие за Медената пита, докато Яна растеше, но малката никога не се отказа от него и го предпочиташе пред много други приказки и весели случки от ежедневието, които Неда охотно разказваше до самото й заминаване за Швейцария …

Но Борис нямаше и най-малка представа от това. Така той много неща от живота на детето си в България никога не узна, за които може би дори и не подозираше. В следващите си кратки визити в Швейцария — повечето по служебна принуда, отколкото предназначени за свиждане с Яна, той всеки път я намираше променена, тоест попорасла, обаче все още дете. Но винаги беше толкова претрупан с работа, че на срещите с нея той си почиваше и предпочиташе да я слуша, вместо да я разпитва. А тя наистина го забавляваше и непрекъснато му разказваше разни случки от колежа, впечатления от новите познанства и страната. Разбира се, всеки път отиваха в някоя сладкарница, където правели «най-хубавия сладолед на града», разхождаха се по улиците, познати до болка … Яна не обичаше да се застоява в хотелския му апартамент. Разказите й бяха смесица от детска впечатлителност с тънка чувствителност на пробуждащата се девойка. Разказваше му, че страшно много четяла. Не, не четяла, а гълтала книгите, защото можела да обхваща наведнъж по пет-шест реда на страница и съученичките й «ужасно се чудели». Много й вървяло на езици. Имало и една белгийка в колежа, която непрекъснато я взимала за рускиня, и тя записала курс по руски език, та да има за какво да я бърка. Четяла вече свободно Тургенев и невероятно й харесвал разказът «Първа любов». А после най-неочаквано взе да му описва как за пръв път в живота си видяла врабче да гони една кафява пеперуда по булеварда. Надолу-нагоре, наляво-надясно, какви ли не кръгове правела пеперудата все по-вяло и по-вяло. Към гонитбата се присъединило още едно врабче, но накрая първото я клъвнало и стремително пресякло улицата. Толкова била поразена от необикновеното състезание, че не успяла да я спаси … В първите им срещи само тя говореше, без да го разпитва, но в последните вече не беше така. Любопитството й към мнението му беше пораснало и тя сякаш искаше да се отрази в него. Един път го попита обича ли пословиците. Той се учуди, но й отговори сериозно.

— Ценя ги, но рядко ги употребявам, заради демагозите. Те много обичат да се кичат с поговорки …

Но демагозите не я интересуваха.

— Все пак коя най-много харесваш? — настояваше тя.

— Не знам, не съм мислил … но харесвам израза «И на мравката сторва път».

Сега тя се учуди, не беше го чувала.

— Защо ти харесва?

— Защото мисля, че българинът най-много е лишен от кротост, а виж каква поговорка измислил. Това е може би най-финното качество у човека …

— Може би именно затова!

— Не те разбирам …

Лицето на Яна внезапно стана сериозно …

— Човек понякога измисля именно това, от което е лишен.

Борис се изненада от думите й. Те издаваха опит, нещо осмислено. Той се смути, прие го като намек за себе си, но като видя открития й чист поглед, отпъди тази мисъл.

— Все пак по какъв повод ме питаш за пословиците?

— Ще ти отговоря, папа, но кажи защо така мислиш за българина?

— Защо ли? … Не знам дали ще разбереш, но ще се постарая … Кротостта е добродетел на духовното възпитание, а то почти не присъства или твърде кратко и повърхностно в нашата история. Затова българинът не се е научил да страда духовно … както руснакът например, както немецът …

— А ти? — колебливо попита Яна.

— Какво аз! И аз не съм кротък. Все пак, за разлика от другите, се уповавам преди всичко на разума, но до истината всеки, включително и ти, сам трябва да стигне. Тя е единственото нещо, което не се подарява, освен ако не те осени Светият Дух.

— После?

— Не.

Оказа се, че една от преподавателките в колежа ги накарала всеки да напише по две национални поговорки с положително и отрицателно съдържание.

— И аз написах «Блага дума желязна врата отваря», знам я от леля Неда.

— А втората?

Тя се поколеба.

— «Дружбата си е дружба, сиренето с пари».

Той се засмя.

— А нея от кого си чула?

— От чичо Спас, но той е добър човек, нали, папа?

— Не е лош, но е просто глупав!

А нейната приятелка Луиза написала само една, но била страшна: «Ако не искаш да ми станеш брат, ще ти счупя черепа».

— Тя е много особено момиче, папа, и дружи само с мен …

Била от германски произход, но живеели в Щатите и родителите й били много богати. Изпращали й невероятно скъпи подаръци от диаманти и какво ли не, но нито веднъж не са я посетили, а и Луиза не искала да ги вижда. Майка й била разведена и си имала приятел, за когото по-късно се омъжила. Като идвал у тях на гости, всеки път грубо я щипел по бузите. Тогава Луиза взела да се крие в другата стая. Но веднъж като избягала, майка й я заварила да топи в чаша вода снимката му. Защо правиш това — попитала я тя. Ами давя го, за да умре, понеже много ме щипе. Затова я пратили в колеж чак в Швейцария, да се отърват от нея. В знак на протест пристигнала с остригани вежди и клепачи и нямала един косъм на главата, равен на другия.

Борис нищо не каза по повод на тази мрачна история, но усети колко тя бе потресла Яна и макар че нямаше и намек за упрек в нейните думи, той без да иска се почувства виновен пред нея. На раздяла ни в клин, ни в ръкав й обеща, че следващия път ще остане в Швейцария най-малко една седмица специално заради нея. Той дълго си спомня щастливата й усмивка на гарата. И аз наистина сдържах думата си, каза си той. Но при последната им среща за пръв път се изплаши за Яна. Тя най-тържествено му съобщи, че е станала ездачка, че няма нищо по-хубаво от коня на тоя свят и участвала в една кавалкада на осемчасов поход към около 4000 метра височина. Прескачали пропасти, тичали по планински поляни, вървели по пътеки сред чудни гори и се изкачили чак до един скалист връх, откъдето се разкривала фантастична панорама … На връщане трябвало силно да дърпа юздите на своя Викинг — така се казвал конят й, — понеже препускали като бесни, наближавайки «папането» в конюшните. Когато скочила от коня в края на похода, водачът й целунал ръка и я нарекъл «мадам», въпреки че била най-малката в кавалкадата. «Вие имате сърце на лъвица» — добавил той.

— Метнала си се на дядо ти — отбеляза тогава Борис.

— Нали, папа?!

— Той много обичаше и разбираше от коне, а сам е бил отличен ездач и като конник е бродил много из Турската империя.

После помълча и сдържано каза:

— Все пак трябва да си по-внимателна, защото конят, доколкото знам, е много плашливо животно, една пчела може да го стъписа и те изхвърля.

— Съвършено точно! — удиви се Яна и най-спокойно добави: — Моят Викинг два пъти се изправи на крака и изцвили като прасе, но аз се удържах. Първия път от една пеперуда пред очите му, а втория път, представи си, от шарфа на ездачката пред мене, който падна на земята.

— Следващия път ще чакам да ми съобщиш, че си се спуснала с парашут от Монблан.

Яна се захили.

— Папа, не се бой! Виж, ако трябва да се страхуваш, то е от моята страст към този пусти сладолед! — каза тя. — Представи си, папа … — и тя взе лудо да се смее.

А после му разправи как тръгнали с Луиза на кино и по пътя си купили сладолед във фунийки.

— И изведнъж ми заседна парче в гърлото — ни напред, ни назад! Чувствам как ми текат сълзи, как се задушавам, как ми се подкосяват краката, как потъвам някъде, чувам Луиза да крещи и в тоя момент, без да искам, си чукнах главата в стълба до мен и се свестих! Глътнах го, папа!

— Трябва да научиш нова поговорка за случая — «Клин клин избива!» Добре че си си чукнала главата! — каза той не без облекчение …

Тя пак се засмя.

— Вярно, папа. Но представяш ли си какъв позор! Да умреш от парче вафла със сладолед! …

Борис мълчеше. Не искаше да се кара след такова дълго отсъствие от негова страна. Тя го хвана за ръка и го повлече.

— Папа, не се сърди! Сега ще ги покажа едно място … Ще узнаеш нещо, което дори ти сигурно не подозираш! …

И като повървяха, стигнаха до малка градина край един канал с неголям залив. Седнаха на една пейка. Във водата плаваха пъстроцветни патици и сред тях величествено извисяваха изящните си шии много двойки лебеди. Толкова бе живял тук, но за пръв път виждаше и бежови лебеди, прошарени с бели петна. Той я погледна въпросително.

— Не, не е това. Стой тихо …

И ненадейно се чу грухтене. Не повярва. Вслуша се и видя, че протягайки в ласка един към друг дългите си шии, царствено плавайки и търсейки се помежду си, лебедите от време на време издаваха късо грухтене като хъркане, което понякога завършваше с кратко стенание, подобно на малко кученце или бебе. Той бе поразен. Само това не очакваше. Този символ на гордата грация и бялата красота, този древен мит грухтеше като свиня! … Кой знае каква физиономия е имал тогава, но Яна взе да се смее до задъхване. А после се присъедини и той. Тя беше безкрайно радостна от ефекта. Когато тръгнаха, Яна каза:

— Въпреки всичко, папа, с часове мога да ги гледам и много бих желала да чуя някога каква е тази прочута лебедова песен.

Той нищо не й отговори. С тия лебеди завърши последната им среща в Швейцария. Боже Господи, колко отдавна не съм я виждал! Почти две години! … Внезапно го обхвана страх. Ами ако тази среща е била лебедовата песен помежду им?! … Той вдигна глава нагоре. Над него се стелеше гъсто звездно небе. Постоя така с поглед зареян между звездите, но за разлика от друг път това не го успокои. Поне една картичка да ми пратеше! … Но Яна отдавна бе разбрала, че той не обича да пише писма. И само за празниците чат-пат получаваше от нея по някой изглед или репродукция от музей. Скарлатов предпочиташе и се задоволяваше главно с кратки телефонни разговори. Но и това не бе правил отдавна. Още утре ще позвъня! — зарече се той, ала не можа да се освободи от тревожното чувство за Яна. Какво става с мен?! … Да не би да й се е случило нещо лошо, та все за нея мисля тая вечер! … А после се ядоса на себе си, че въпреки култа към Разума и той ставаше суеверен като всички, когато се касаеше до съществата, които обичаше. Решително стана от люлеещия се стол и се запъти навън, въпреки че сигурно минаваше полунощ. В парка на вилата го лъхна силно смесената миризма на прясна трева и цветя. Той дълго се разхожда по алеята между лехите и дърветата, докато се изтощи. Чак тогава се прибра и заспа сън без сънища.

Сутринта, когато слезе да изпие кафето си в трапезарията, си спомни снощните мисли за Яна и се зарадва, че тревожното му чувство е изчезнало. Няма да я безпокоя сега, каза си той. Тъкмо се готви за изпитите … Може да я изплаша, да я отвлека … Ще чакам да ми се обади, като приключи …

Глава седма
В един топъл ден в края на юни Скарлатов се върна рано от Банката във вилата. Беше събота, а и без това работата много намаля не само от кризата, но и от горещините.

Подремна след обяда, после се преоблече в бял панталон от шантунг и широка риза и седна в люлеещия се стол на обширната тераса. Както всякога на масата имаше пепелник, бутилка минерална вода и бутилка коняк. Той обичаше тия летни следобедни дни, когато слънцето слизаше ниско над хоризонта, за да се скрие по-късно зад Владайските възвишения. В парка се въртеше една водопръскачка, която изхвърляше високо капките и слънчевите лъчи се пречупваха в цветовете на дъгата. Откъм гората се чу зовът на туристите — айларипи-и-и … Друг глас му отговори някъде отдалеч със сложни ролади. Единствено в събота изпитваше някаква радост — ден, в който надеждите за нещо добро все още не помръкваха. Неделя той не обичаше, понеже още някъде рано следобед отново в мисълта му се промъкваха тревожни съображения за утрешния ден. Ставаше неспокоен и лека-полека се настройваше така, че всичко наоколо преставаше да го интересува. Подготвяше се за тежкия понеделник. Ето защо така обичаше съботата. Той леко се поклащаше на люлеещия се стол. В ръце държеше разтворена френска книга — «Опитите» на Монтен. С годините бе престанал да чете художествена литература, с която в миналото прекарваше цялото си свободно време, и постепенно основното му четиво станаха историческите, мемоарните и философските книги. Но топлината от красивата природа, издигащите се върхове на Витоша повече го караха да съзерцава наоколо, отколкото да чете. Той остави книгата на масата и отпи от коняка. Обхвана го наново дрямката. Отвън се чу клаксонът на автомобил. Фанфарите огласяха околността. Беше Карасулиев. Спас изтича по алеята. Клаксонът млъкна и скоро той видя да крачи пъргавият, слабият, строен по младежки, елегантно облечен Йосиф, а зад него се влачеше Спас. Скарлатов се зарадва, че няма да бъде сам. Посрещна го с усмивка.

— Не почвай с Мохамед и планината — каза Борис.

— Ти да не си се набутал в мозъка ми? Е, Скарлатов, пророк си и това си е! Дай да ти стисна ръката! Радвам се, че се махна от това заспало копеле Неделев. Това е най-голямата ти победа! Гордея се с тебе!

— Сядай! Поздравяваш ме по случай срутването на Банката ми. Любопитен съм какви ще са ти поздравленията, когато ме видиш в ковчега … Може би и тогава ще ми стиснеш ръката и ще я тръскаш до припадък? …

Някаква сянка на уплаха мина по лицето на Йосиф.

— Пепел ти на устата! Има още дълги години да вилнеем по тучните ливади на търговията, където пасат вакли овце …

— Но не вече като вълци със здрави зъби и гъста козина.

Карасулиев удобно се намести във фотьойла и си сипа пълна водна чаша с мастика, която Неда донесе. Капна малко вода да побелее и сложи две парчета лед.

— Наздраве!

Двамата се чукнаха и отпиха по голяма глътка. Отново тихо се появи мълчаливата Неда и сервира разнообразни мезета в малки чинийки.

— Поканете шофьора на господин Карасулиев и нека се нахрани с вас. Ние по-късно ще хапнем.

Когато останаха сами, Карасулиев каза:

— Остава да направиш следващата стъпка …

— Коя е тя?

— Ако помислиш, ще разбереш. Време е да се обединим!

Прав е, помисли Скарлатов. Но да се обединя в момент, когато Банката е толкова слаба, значи да му дам предимство и надмощие.

— Ще се опитам сам да поработя.

— Както искаш. Но предложението ми остава. Как си представяш твоята бъдеща работа?

— Както ти ми даваш пример. Ще огранича работата си в посредничество, като извършвам компенсационни сделки по вноса и износа със страните, притежаващи свободна валута. Ще огранича кредитирането у нас и постепенно ще се освободя от българските влогове. Ще кредитирам в ограничен мащаб и в чужда валута, ако ми отпуснат такава банките-майки.

— Само това ли?

— А какво друго?

— Винаги се учудвам с каква лекота и яснота определяш толкова забъркани финансови работи. А аз си блъскам с месеци и години главата, докато стигна до някои твои идеи.

— Днес си настроен на вълната на ласкателството.

— С тебе не може искрено да се говори. Терсене човек си!

— Аз се примирявам с действителността, като отчитам своите възможности. Чрез системата на клиринга германците фактически взимат в ръцете си целия износ от България, а чрез тях същевременно се осъществява и вносът за нашата индустрия на суровини като каучука, например. С това достъпът на България до останалите капиталистически пазари съвсем се намалява. А това значи едностранна икономика, която скоро ще заприлича на германската, тоест поставена на военна нога. Ето го бъдещето! …

— Но печалбите ще нараснат, а ти няма да участваш. Аз запазих Командитното дружество, обаче то едва крета. Американците и французите купуват малко и само висш сорт тютюн.

— Защо не почнеш с немците?

— Бих почнал. Едва се сдържам. Не мога да не участвам в сделки, защото ръждясвам. Даже да са съвсем безсмислени и без полза …

Наистина тази вечер Карасулиев е откровен както никога.

— Нека се обединим, Скарлатов … Така ще ми е по-леко да не направя някоя глупост. Ти ще си ми спирачката.

Последните му думи прозвучаха в ушите на Борис като вопъл.

— Кажи, имало ли е сделка, която да ти предложа и да не ти е донесла печалби, и то какви! — продължи Йосиф.

— Имаш предвид дружество «Петрол»?

— Да. Но и тук прояви колебания. Вместо да участваме като ортаци, ти само закупи пакет акции.

Скарлатов си спомни тази сделка на Карасулиев през 1932 година. Тогава образувалият се картел между Стандарт Ойл от Ню Джерси, групата на Рокфелер, Ройял Дъч Шел на Детеринг, Англоираниен Ойл Къмпъни предложи четирите дружества за внос на нафта и други продукти в България да се обединят в едно дружество «Петрол». Начело застана банката на Карасулиев, подпомогната от американските. Ако Скарлатов участваше, той щеше да бъде напълно зависим от Карасулиев, понеже неговите майчини банки отказаха да го финансират. Но закупи за себе си акции от дружеството и сега получаваше добри дивиденти в долари и английски лири, които останаха негова лична собственост.

— Доволен съм и от акциите — каза Скарлатов.

— А каква е тази мина «Ураниум»? Аз нямам понятие, но една американска банка, с която поддържам връзка, ми писа, че се интересува. Готвиш нова шашарма, така ли? … Знаех, че в тия години не си си седнал на гъза.

— Плати на Туше Динев и той ще ти даде всички сведения! Само че трябва да цаниш някой професор по физика от Университета да ти обясни.

— Голям велзевул си, Скарлатов! Всичко подготвяш скрито-покрито. Ето затова те уважавам!

— Искаш ли в събота следобед да не говорим за сделки … Но имам друго предложение …

— Кажи — зарадва се Карасулиев, — целият съм слух!

Скарлатов го осведоми за срещата си с Иванов. Попита го дали би го допуснал до неговите архиви и Йосиф се съгласи без никакво колебание. Той бе много впечатлен от приноса на професора в ликвидацията с Неделев. Карасулиев изпитваше безусловно уважение към кадърните хора.

— И въпреки че е безспорен капацитет в науката — продължи Борис, — странно как е запазил романтизма от студентството си в Петербург?! …

— Ами! — възкликна Йосиф. — Да не му е домъчняло за белите нощи или за руската каторга?!

— Дори не можеш да предположиш … Ентусиазиран е от темповете на болшевишката индустриализация.

— Бош лаф! — възрази Йосиф и се усмихна. — Си го немам видено, си го не верувам! …

Скарлатов се ядоса на пренебрежителния му тон към един феномен, който озадачаваше целия свят.

— За теб и Френската революция е бош лаф, щом е революция! …

— Нерде София, нерде Багдад!

— Виж какво, Йосифе! Говориш не като мъдър евреин, завършил католически пансион в древния цивилизован Солун, а като невменяем шоп от Искрец.

— Ама ти какво искаш, да викам ура на болшевиките?! …

— То се не знае … И това може да се случи.

Борис бе обхванат от желанието да го дразни.

— Никога! — възрази Йосиф. — Нали говорих с българските градинари, върнали се от Украйна. Едвам са се измъкнали и само едно повтарят: «Нищо друго не щем в България, само да има хляб, и да няма ГПУ!» …* От глад са щели да изпукат. Нямаш работа — нямаш продоволствена карта. Мри, ако щеш! А не можеш да се придвижиш в съседния град без ГПУ!

[* Държавна сигурност по времето на Сталин. — Б.а.]

— Не знаех, че си ревностен почитател на булевардната литература. Но едно ще ти кажа — с балкански аршин не можеш да мериш Русия, каквато и да е — бяла или червена!