Книга пета Жребият

— Е, няма да споря с тебе, признавам, че си винаги по-осведомен. Но всички тия чудесии в стопанството им и начинът, по който властта там действа спрямо населението, ми мязат на нашия Въндю Войвода — не та плашум, та молам — и си пипа пищовите. Иди сетне не строй социализма! … — заключи Карасулиев.

Скарлатов се засмя.

— Е, добре. Дойдох преди всичко да ти кажа, Борисе, че заминавам за Виена. Ако имаш нещо да предадеш за Яна, на твое разположение съм.

— Нямам какво. А и тя е в Швейцария.

След като си отиде Йосиф, Скарлатов отново се замисли за дъщеря си. Скоро получи писмо от мис Стенли във връзка с бъдещото й следване в Оксфорд. Тя очакваше Яна в Англия и беше подготвила всичко. Тревожеше се, че още не е пристигнала. Борис веднага бе влязъл във връзка с колежа. Оттам му казаха, че промоцията и тържествата по случай завършване на випуска отдавна са минали. Яна освободила малкия апартамент, който наемала. Но временно оставила багажа и съобщила, че тръгва на дълга екскурзия. Трябваше да отида на промоцията, си мислеше Скарлатов, на всяка цена трябваше да отида! … Сега нямаше да се безпокоя и да бъда в неизвестност. И за да приключи с тези неприятни мисли, си каза: «Изглежда все пак, че ще се наложи да замина за Швейцария, и то час по-бързо! … А с решението дойде и успокоението. Той запали цигара и се присегна към книгата, оставена на масата. Отвън се чуха звънчета на файтон, а после звук на тромба.

Там, на горната площадка, откъм поляната, където слизаше каменната стълба, се появи фигурата на едно момиче. Скарлатов се взря. Момичето му се видя съвсем малко. В ръка държеше голяма плетена кошница с капаци. По неизвестни пътища на асоциацията, заприлича му на човека-дете, търговец на птици — Папагено, персонаж от операта «Вълшебната флейта» на Моцарт, която бе гледал някога в Залцбург. Момичето изтича по стъпалата. След нея вървеше едър, висок мъж с големи мустаци, облечен в кожухче върху ризата и калпак на главата. По лицето му се стичаха капки пот. Носеше два големи кожени куфара. Момичето, което ситнеше пред него по стъпалата, беше самата Яна. Той стана от стола, а тя остави бегом кошницата и увисна на шията му. Не бе я виждал повече от година и кой знае защо си я представяше по-едра и по-висока. Но в тази лятна спортна рокля и половинки спортни обувки тя му се видя съвсем миниатюрна.

— О, папа, мили папа, така се радвам! … Най-после у дома! Толкова съм щастлива! …

Човекът с куфарите се приближи. От него идеше миризма на тор и конска пот.

— Ах, да … забравих … Трябва да платим на файтонджията …

— Няма нужда, моме — каза едрият мъж. — Всичко е платено!

— О, не, не! Татко, плати де! …

Борис се обърка. Той нямаше пари. Дотича Неда. Прегърнаха се. И двете заплакаха. Скарлатов покани файтонджията да седне. Наля му голяма чаша коняк. Той я пресуши на два пъти и пое въздух. Скарлатов искаше да му сипе още една чаша, но файтонджията отказа. Щял да се върне в София на гарата, за да хване още някой мющерия … Скарлатов помоли Неда за пари. Тя донесе и той ги подаде, без да ги брои. Неда го погледна неодобрително. Файтонджията засия.

— Весело девойче, хубаво девойче имате, господине. Дано да порасне, да се ожени и Ви народи внуци! А сега да тръгвам …

Тромбата засвири, а после се чуха звънчетата на файтона, докато заглъхнаха.

— Лельо Недо, искам да се изкъпя. Не мога да се търпя.

— Ще стопля вода.

— Мога да взема и студен душ.

— Ще настинеш. След половин час всичко ще е готово и ще те повикам.

Яна си сипа в чашата минерална вода, изпи я цялата, после наля остатъка и него изпи. Борис я наблюдаваше. Тънка, стройна, със сини очи и руси коси, в рокля, прилепнала по издълженото й тяло, зачервена, с капки пот, където косите й започваха, тя бе красива наистина. Гордост обхвана Борис. Учуди се, че е способен на родителска суета, и все пак му беше приятно. Това момиче е негово, той му е бащата. Във фамилията Скарлатови се появи хубавица. Дано с акъла да е добре и е взела нашия, каза си той.

Яна седна на стола. Долу в краката им кошницата почна да мърда и се чу някакво мяучене. Тя се наведе и отвори капака на кошницата. Оттам изскочи като някакъв тигър малко коте и се хвърли право срещу нея. Заби нокти в роклята й. Тя го вдигна и седна пак. Котето трепереше и не пускаше роклята.

— Хайде, успокой се … У дома сме си! — говореше му тя.

Детинското в нея е още силно, помисли Борис. Само децата не правят разлика между себе си и животните и се държат с тях като равни.

— А, папа … Не ти казах. Това е Полишинел! Купих го от Мюнхен.

Котето диво измяучи.

— Тук в България има достатъчно, даже за износ.

— Но не и сиамско коте! Виж, мъжко е!

— Доста е диво …

— Не си прав! Да знаеш колко е възпитано! … Едва го прекарах през границите. Иначе е добър пътник, но в самолет пишка много …

Скарлатов погледна това коте с къса като кадифе козина и сини очи с черни орбити.

— Въобще сиамските котки са умни като кучетата и много чисти. Може даже да пази малки деца.

— И да им преподава солфеж и пиано! — добави баща й.

Яна се засмя с глас.

— А защо нямаше пари да платиш на файтонджията?

— Друг му плати. Но беше толкова любезен, че исках и аз да му дам някой лев. А за парите си прав … Нямам пукнат лев. Пълен банкрут! — каза тя.

Първите, впечатления на Скарлатов след дългата раздяла бяха и добри, и недобри. Красива, но все още няма структурата на жена. Тялото й е тънко, с дълги, стройни крака и ръце, загорели от слънцето. Има изящна шия, бяла кожа, с червени скули. А миглите й — като метли, които се спускаха и вдигаха, докато говори, и широко се отдръпваха в края на фразата, за да се видят светлосините й очи, гледащи по детски с доброта, доверчивост и веселост. Дали не е лекомислена, попита се Борис. Но по-добре да е така! … В края на краищата тя няма защо да се вре в мръсотиите на живота.

— Но ти имаше доста пари за всичко.

— Ами ако ти кажа, че съм потънала в заеми?

— Така ли?! Ти, която зад себе си имаш поколения лихвари, да не кажа скъперници, както по майчина, така и по бащина линия, искаш да опровергаеш теорията за наследствеността?

Яна се намръщи и мина в нападение.

— Чакай да ти обясня и ще ме разбереш! … Промоцията мина. Нали така? А тебе те нямаше! Може ли да ми обясниш защо?

— Бях зает.

— А леля Анастасия и чичо Йосиф не бяха заети! Те дойдоха! И какво тържество беше! … Голямо! Чичо Йосиф направи силно впечатление с щедростта си. Подаръци, цветя, вечери, обеди … И ми се случи нещо чудесно — сънувах подаръка на чичо Йосиф и когато ми го поднесе, напълно съвпадаше със съня! — скъп платинен ръчен часовник! …

Скарлатов за пръв път чуваше за всичко това. Не смяташе, че промоцията на дъщеря му е толкова важна. А Йосиф се вдигнал от Виена в Швейцария специално за нея! …

Скарлатов погледна тънките й дълги ръце и не видя часовника. Тя разбра, мило се усмихна и каза:

— Продадох го във Виена. Взех добри пари.

— Браво!

— С тях си купих самолетен билет.

Чак сега в съзнанието на Скарлатов думата самолет зае своето място и го стресна.

— Ти си пътувала със самолет?!

— Ами да. До Мюнхен и Виена с влак, оттам със самолет. Има редовна връзка два пъти седмично — Луфтханза-Мюнхен-Виена-София-Константинопол. Пътувах с «Юнкерс». Летците бяха много любезни, не направиха въпрос за Полишинел. Но ти нали също си пътувал? …

— В извънредни случаи!

— И не си ли разочарован? Аз, папа, много по-хубаво се чувствам, като летя насън. В самолета все едно че бях в киносалон и гледах от екрана разни местности, но не участва нито тялото, нито душата ми. А с ездата не може изобщо да се сравнява!

— Така ли?! …

— Съвсем! С моя Викинг, като летях в галоп, усещах под себе си как трептят мускулите му, мирише на пот, на нещо живо, жужат насекомите, вятърът ти вее косите, ти препускаш и се сливаш с природата и се чувстваш абсолютно свободен и крещя от възторг! Папа, несравнимо!

— Още малко и ще пропишеш конска поезия, както има и конска живопис! …

— Вярно, папа, и стихове пишех, но слава богу, се отървах от тая мания. Паднах с чест върху полето на конкуренцията.

Тя по детски звънко се засмя.

— Колко време беше във Виена?

— Една седмица. Чакай да ти разправям … Взимам такси на гарата за леля Анастасия и сядам до шофьора. Забелязах, че ме погледна един-два пъти, но на мене ми се спи от пътуването и само се прозявам. По едно време забавя и спира пред един парк. Фройлайн, казва, искате ли да се поразходим … Аз щях да си глътна езика от почуда, но учтиво му отвърнах — не, господине, благодаря, чакат ме и бързам … И той даде газ. Но преди да се разплатя и слезна, ми казва — фройлайн, у нас не е прието младите дами да се качват до шофьора, и се запъна … Така постъпват, казва, само несериозните жени … Друг път имайте предвид … Мен ми стана страшно весело, хилех се сама в асансьора. Представяш ли си, папа, минах във Виена за лека жена и с леля Анастасия много се смяхме …

Той нищо не каза по този повод, а я попита:

— Все пак защо не си остави малко пари, всичко се случва на път …?

— Нямаше нужда. Като се качих в самолета за София, там заварих от Мюнхен един твой приятел и жена му.

— Кой?

— В колко часа дойде самолетът?

— Ами към два часа следобед.

— А сега е шест.

— Господин Терзиев ме покани у тях. Трябваше да почакам малко да сготви нещо набързо, както той каза, и после се наплюскахме до припадък. Страшно бях изгладняла. А яденето — толкова вкусно! … Папа, поканих ги утре на вилата. Нали нямаш нищо против? И през цялото време долу ме е чакал файтонът, платен от господин Терзиев, нали много любезно?

— Боже Господи, от няколко часа си тук и вече гости каниш! …

— Ще имаме време да сме заедно и си говорим. Толкова много искам …

— А защо остана във Виена?

Лицето й малко помръкна, но бързо се съвзе и се усмихна.

— Това е дълъг и широк, сериозен разговор.

Неда се появи на терасата.

— Банята е готова.

Яна се надигна.

— Няма ли да оставиш котето?

— О, ще го изкъпя. После то ще се излиже цялото, а му предстои труден и тежък период на адаптация. Сега ще души всеки предмет, ще обиколи парка и чак след няколко дни ще бъде о’кей! …

Яна взе котето, а Неда кошницата. Скарлатов остана сам. Не можеше да се освободи от впечатлението, че в малката има нещо кюлевско, лекомислено. В колежа вървеше добре, дори много добре. Беше една от първите. Но зор не си даваше. Пък и швейцарските колежи се отличаваха с голяма свобода, демократичност и не претоварваха колежаните с излишни отъпяващи знания, както германските и навремето руските гимназии. Получаваха солидно образование. Приемането й в Оксфорд не беше проблем. Яна знаеше английски, както го знаят образованите англичани. И все пак имаше нещо напрегнато в нея, което не можеше да се обясни. Той очакваше не много приятен разговор. И ще я попитам за Карасулиеви.

Сети се, че Йосиф заминава за Виена, а преди това също беше ходил няколко пъти там и винаги му предлагаше, ако има нещо, да предаде на Яна. Ама каква е тази проклетия! — вместо да се радвам на детето си, такова каквото е, пак лоши мисли, пак очаквам нещо неприятно! … Кога най-после ще се научиш да живееш с радостите на деня и часа! Злокоба ли някаква се е спуснала над теб, та не можеш да се освободиш от нея! …

С пристигането на Яна спокойната вила, иначе потънала в дрямка, се оживи. Всички се раздвижиха. Спас слезе с колата в града за покупки. Чуваха се гласовете на двете камериерки, тропот на крака, отваряне и затваряне на врати. На два пъти Неда пъргаво пресичаше хола и отиваше нанякъде със зачервено лице. Даже старият градинар се появи между храстите и поливаше цветята близо до вилата, за да не изпусне нещо. Дисциплината и редът в дома, където всички се съобразяваха с него, се рушаха за минути. Той за пръв път почувства, че пречи, като седи мълчаливо на терасата. Но в душата му нахлуха радост и успокоение, каквито отдавна не бе чувствал. Яна дълго се бави на горния етаж. По движението в спалните стаи, по стълбите, по шума и смеха личеше, че всички са заети с нея. Скарлатов с нетърпение чакаше да слезе. В края на краищата какво прави горе с жените?! Най-после отгоре млъкнаха. По стълбата се чуха тичащи стъпки, Яна пресече хола и се появи на верандата. Той се извърна и я погледна. Беше очарователна — с още мокри коси, зачервено лице, снежнобяла блуза с разтворена яка, откриваща дълга шия, с широка пола и боси, стройни крака с изящен глезен, обути в римски високи сандали. Видя му се едновременно и близка, и чужденка. Приличаше му на дете, което се връща от реката след топъл летен ден при залез слънце. Отново го обхвана гордост, скарлатовска гордост при вида на породата. А тя съвсем откровено, по детски попита:

— Харесваш ли ме?

— Да, много.

Не й липсваше кокетство, за разлика от майка й, помисли си той. Показа се Неда с плетен вълнен шал в ръка.

— Ако така влизате и излизате, ще ме нервирате — каза Скарлатов.

— Нека се наметне, има вятър.

Яна погледна намръщеното лице на баща си, но усмивката на нейното остана.

— Благодаря ти, лельо Недо.

После я целуна. Учтива е, толерантна и демократична, продължи да анализира поведението й Борис. Неда си тръгна. Тя никога не се натрапваше, но тоя път сякаш се влачеше, докато излезе. На два пъти се обърна и погледна Яна.

— Сит даун* — каза той.

[ * Sit down (англ.) — Седни. — Б.р.]

Яна седна. Полата й направи плавно движение. Кръстоса крак върху крак. Наистина краката й бяха стройни, като на майка й. Яна постави шала на съседния стол.

— Е, папа, как вървят работите ти?

— А те интересуват ли те?

— Аз наистина не разбирам в какво точно се състои работата на една банка, освен да дава пари. Толкова е хубаво да можеш навсякъде по света да влезнеш с чек и след миг да ти дадат пари, с които можеш всичко да си купиш! …

Яна имаше по младежки чист и ясен глас, на моменти с леко звънливи тонове. Приятно му беше да я слуша. А и говореше български без всякакъв акцент, съвсем правилно и точно, сякаш никога не бе напускала България. Но той знаеше, че говори великолепно и немски, и френски, а напоследък и руски. Имаше дарбата на полиглот. Може би майка й я е имала. Тя говореше доста правилно немски, но се стесняваше и трудно влизаше в контакт с хората, за разлика от малката Яна. Сигурно е взела доста от прадядовците си търговци, лихвари и банкери, за които моабетчийството бе задължително. Те по цял ден имаха работа с много хора, преди всичко разговаряха с тях и умееха да ги замайват. Знаеха силата на словото и убеждаването и постигаха целта си.

— От банката си разбрала едната, веселата страна, когато взимаш пари. Това е на единия край на везната. Но на другия съм аз, който дава парите, и мислиш ли, че изпитвам същото удоволствие като теб например, когато подписваш чек. Впрочем, остана ли ти нещо от чековата книжка в Швейцария?

— О, папа, нали напускам страната! … Ликвидирах я.

— Изпука всичко до стотинка?

— Ами да. Иначе ще има формалности. Пък и господин Ван Юлиус ми каза, че мога да тегля при нужда, когато поискам. Но аз не теглих. Само една малка сума. Заведох съкурсничките си в една сладкарница, на Рю Мон Блан. Сигурно я знаеш. И плюскахме торти и сладолед до посиняване.

— Други заеми имаш ли?

— Не си спомням … Вероятно да. Ако се сетя, ще ти кажа. И освен това знаеш ли какво направих?

— Какво ли още …

— Бях давала назаем на Луиза, на съученичките си и на някои други … Но нали знаеш, че не записвам. И накрая ми се видя неучтиво да си ги поискам. Притесних се и реших да не търся нищо. Толкова щастлива се почувствах! Камък ми падна от плещите.

— Ако те слушаше отнякъде дядо ти Славчо, щеше да направи салто в гроба.

— О, той беше щедър човек!

— Така ли? 1

— Той всичко ми даваше и не правеше въпрос. Папа, нали ще идем на гроба на мама и на дядо Славчо?

Скарлатов нищо не отговори.

— Папа, аз те питах за работата ти. Не ми казваш нищо. А чичо Йожи така интересно разказва, сякаш присъстваш на гладиаторско представление! Толкова забавно е да печелиш пари! …

— Не лошо казано — гладиаторско представление … или испанска корида. Само че описал ли ти е зверствата и миризмата на кръв, от които би повърнала.

— Но как, папа! Банкерите са културни, учтиви, образовани хора. Поне тези, които познавам лично — чичо Йожи, господин Ван Юлиус, запознах се и с много други твои колеги.

— Къде?

— Не. За пръв път чувам.

— А, госпожа Симон Ван Юлиус е толкова очарователна дама! Тя дойде да ме посети и в колежа. Пристигна в един неделен ден с блестящ ролс-ройс. Целият пансион се събра да зяпа. Взе ме в колата и цял ден се разхождахме из Женева. Бяхме и в тази сладкарница, нали ти казах, на Рю Мон Блан. А после шофьорът ни закара на брега на Леманското езеро. Минахме по едни бедни, стари улици. Седяхме в една малка градинка. После тръгнахме край брега и тя сякаш търсеше нещо. Накрая се спря. Беше много разстроена и каза, че нищо не е останало. Ти познаваш ли я? …

Скарлатов нищо не отговори. Той наблюдаваше внимателно Яна. Като обясняваше, тя по смешен, детски начин движеше пръстите на ръката си.

— Сигурно си я виждал и не може да не я запомниш. Въпреки годините е рядко хубава, елегантна и добра.

— По-добре да поговорим за Виена … Какво, дявол да те вземе, правиш там? Често ли ходиш?

— Ами от време на време, когато ми домъчнее …

— За Виена ли, или за нещо друго?

Той я погледна. Веселата усмивка бе слязла от лицето й. Сега тя бе сериозна и напрегната. Единият й крак почна ритмично да подскача, а с пръстите на дясната ръка заизвива някакъв кичур коса и го дърпаше надолу, сякаш искаше да го скъса. Явно се смущаваше. Толкова много му заприлича на майка и. Но после изражението й се смени с нещо упорито, инатчийско, кюлевско и той разбра, че настъпва в бойно поле, където се стреля. Тя също.

— И за Виена, и за леля Анастасия … Какво знаеш ти, папа, за момичетата?! … Имах тежки периоди, когато ми идеше да се гръмна, и ако не беше леля Анастасия … Та … тя ми обясни всичко …

— Какво по-точно?

Лицето на Яна се изчерви като домат.

— Трябва ли да ти кажа?

— Ако искаш.

— Тя ми обясни всичко за интимния живот на жената, когато аз се уплаших страшно, понеже мислех, че с мен се е случило нещо лошо … Аз й се обадих по телефона и тя пристигна по най-бързия начин.

Скарлатов мълчеше. Разбра какви трудности е имала дъщеря му. Той и не бе мислил за това, че тя ще стане един ден жена. Ако беше жива майка й, всичко щеше да е наред! … Но ето, Анастасия в този труден етап от живота на девойките й се е притекла на помощ. И за нейна чест, тя никога нито дума не му е казала при редките си идвания в България. Нито тя, нито Йосиф! … А той беше сигурен, че двамата надълго и нашироко са обсъждали проблемите на Яна и са решавали как да й помогнат.

— Сега, като заминеш в Оксфорд, няма да имаш възможност да ходиш във Виена.

Изведнъж Яна пребледня — нещо, което Скарлатов вече бе видял. Също както някога майка й, когато отиде да й поиска ръката.

— Папа, нека следвам във Виена! Там дават не по-лошо образование от Оксфорд. Ще бъда при близки хора.

— И какво ще следваш?

— Каквато специалност ти кажеш.

— Така ли? Стига да е във Виена!? …

Тя с трепет очакваше отговора. Толкова бе напрегната. Заприлича му на изоставено сираче. И тогава той разбра къде е силата й. Имаше много жени безспорно красиви на този свят. Жени, които още в първия миг правеха това впечатление, което само физическата красота излъчва около себе си. Той бе срещал такива в живота и се интересуваше от съдбата им. Те по принцип не бяха щастливи. Дори нещастни. Красотата им носеше не радост, а печал. И често завършваха много зле или мъжете ги смазваха. Те имаха сила, докато направят първата крачка, а после следваше трагедията. Но той бе срещал в живота си и втория тип жени, привличащи мъжете. Тия, които предизвикваха в мъжа някаква жалост със своята безпомощност. За тях мъжете се жертваха и ги обичаха докрай. А ако ли пък се съчетаеха двете качества, се получаваше нещо неотразимо, така както ще останат завинаги в литературата образите на Козетка или Наташа Ростова. В жена му имаше точно това съчетание, но не беше така силно изразено, както в дъщеря му Яна. И той в миг почувства, че отстъпва, че е готов да задоволи всяко нейно желание, защото я жалеше. А тя умееше да покаже красотата си от другата страна — чрез смиреност и безпомощност. Но ненапразно Скарлатов бе банкер. Ненапразно в тия дълги години на битки той се бе научил да се бори с жалостта. И битката с дъщеря му в момента бе такава в истинския смисъл на думата. Събрал сили, той каза:

— Желанието на майка ти, желанието на дядо ти и накрая моето желание е ти да следваш в Оксфорд. Затова по този въпрос няма да разговаряме!

Тя се смали пред очите му. Лицето й помръкна. Но се овладя подобно на дядовците й навремето, които умееха да скриват чувствата си.

— Добре, папа. Да бъде волята ти!

Беше разбрала, че е победена, но като децата все пак възропта:

— Ако обаче не върви в Англия, да знаеш, че няма да остана там! …

— До пълнолетието ти има все още време. Животът е наниз от изненади, по-често неприятни.

— На това се и надявам!

Сянка мина между баща и дъщеря. Той, психологът, знаеше, че я е наранил, но се питаше доколко. Дали не е засегнал и сърцето й? … Той имаше още много въпроси към дъщеря си, искаше да узнае още много неща за нея. Но спря дотук. Ако продължеше в тази насока, рискуваше да предизвика непоправими последствия — окончателно разделяне между тях. И все пак в съзнанието му заседна една мисъл която той остави на бъдещето да я потвърди или опровергае.

Глава осма

Яна остави книгата до себе си и погледите на двамата се срещнаха. Тя весело вдигна ръка и му махна за поздрав. Скарлатов допълни с горещо кафе голямата порцеланова чаша с дебели стени и се запъти по каменните стъпала към горната тераса, към Яна.