Книга пета Жребият

И така отделните договори бяха подписани до 10 часа сутринта. И двете страни изглеждаха доволни от деловитостта и бързината, с която протичаха преговорите. Скарлатов обяви десет минути почивка и след нея се започна така, както предполагаше …

Отведнъж работата се запече и не можеше да мръдне наникъде, защото остана гигантът «Херкулес». Бавно, борейки се за всяка педя територия, двете страни вървяха по стръмната, камениста пътека на пазарлъка. Аргументи се сипеха и от двете страни — за и против. И когато едните отстъпваха, следваше затишие, за да започнат отново този изнурителен спор. Тук Иванов си показа качествата. Въпреки бедния му, износен костюм, слабата му аскетична физиономия, говореща за недохранване, противниците бързо разбраха и оцениха ръководителя на Скарлатовия екип. Системно, спокойно, даже вяло той откъсваше парче по парче от тортата и заедно с това психологически изтощаваше противниците, без самият да покаже и капка умора. Понякога разменяха къси изречения на тих глас с Динев. Вечният Динев със сините очи, които шареха навсякъде, не изпускаше нито дума от казаното. Нито за миг не се заплесна и следеше всичко с цялото внимание, на което бе способен. Развитието на битката Скарлатов можеше да следи и при запушени уши, като наблюдава нервното лице на Динев. То реагираше на всяка реплика, на всяка дума. Към обед вече се чувстваше не умора, а известно раздразнение в участниците. Точно в един часа Терзиев демонстративно извади от жилетката си златния часовник, гледа го дълго, нави пружината му и каза:

— Не е ли време да се разберем. Поръчах такъв обед в ресторанта за всички, че ако го пропуснем, ще съжалявате и вие, и аз! …

Но думите му останаха глас в пустиня. Към два часа Спас сервира сандвичи, а после разчистиха масата, изхвърлиха пепелниците и донесоха напитки, сякаш всичко започва отново. Въпреки че стъклената врата към верандата бе широко отворена, в кабинета не се дишаше от дим. Присъстващите, с изключение на Динев, бяха върли пушачи и вътре се смесваше димът на цигарите с тоя на лулите. Като се прибави и пурата на Терзиев, само хора, напълно погълнати от лудостта на парите, можеха да издържат на тая атмосфера, защото това, което ставаше тук, в кабинета, завладя съзнанието и на тия, които притежаваха богатствата, и на техните помощници, които не ги притежаваха. Няма по-впечатляваща тема в ежедневието от парите, независимо дали ги имаш или ги нямаш, дали са твои или са чужди. Почти всеки човек на тая земя вярва в бъдещето, което най-лесно, просто и видимо олицетворяват парите. Затова докато свят светува, разказите за пари и богатство, мечтите, че един ден това щастие ще споходи и него, оставаха като неизменна фикс-идея в живота.

Лека-полека кабинетът заприлича на кочина. По пода се мотаеха хартии, фасове, а външният, стегнат, елегантен вид на участниците, с който започнаха конференцията, се замени с раздърпаност, разкопчани жилетки, разхлабени вратовръзки, костюми, изцапани с пепел, разрошени коси, а заедно с това външното възпитание и любезност се замениха с арогантност, саркастични забележки, стигащи до лични обиди. Само Борис Скарлатов не трепна, не разкопча нито едно копче на сакото, не разхлаби вратовръзката си. Пушеше спокойно и мълчеше. Преди всичко мълчеше. Те наистина, разпалени от споровете, го бяха забравили. Към четири часа Спас влезе и извика Туше Динев на телефона в Банката. Този в кабинета бе изключен, за да не смущава никого. Скоро Динев се върна и прошепна на Скарлатов, че се е обадил Карасулиев. Проявявал нетърпение. Искал да знае свършили ли са. Умората и апатията вече започнаха да си казват думата. Участниците все по-вяло и вяло кръстосваха шпаги, докато към четири и половина часа най-после таванът на немците бе достигнат. Те се съгласиха да изплатят дела на Скарлатов в 30 на сто конвертируема валута. След кратки дебати се споразумяха да бъдат швейцарски франкове, оставени в Мезон Щерн на Ван Юлиус. Всички си отдъхнаха. Юристите се засуетиха и се готвеха да пишат на портативната пишеща машина постигнатото споразумение за процента.

— Е, обедът ще се превърне във вечеря — каза Терзиев. — Поканата си остава. Най-после край! …

И тогава стана невероятното. Бяха забравили Скарлатов. Просто не го виждаха. Никой не забеляза, когато той стана зад бюрото и почука върху полираното дърво с кокалчетата на пръстите си, стиснати в юмрук. Отначало не го чуха. Но той така силно заудря, без да жали ръката си, че всички млъкнаха и се извърнаха към него. Когато настъпи тишина, той погледна стиснатия си юмрук и ясно и спокойно произнесе:

— Аз не съм съгласен.

Каза го по такъв начин, че всички разбраха сериозността на неговото вето. Неделев попита:

— Но защо?

— Защото ми е кеф! — каза Скарлатов и седна тежко на стола.

Немецът, който бе закопчал сакото си, готов да излезе, се обърна към преводача. На лицето му се яви нескрито учудване.

— Скарлатов, защо правиш всичко това?! Стига детинщини … — каза Терзиев.

— Не са детинщини швейцарските франкове, поне за мен!

Иванов се опита с кимване да успокои Скарлатов и му правеше мимика да се съгласи, а после стана, отиде при него и дълго му шепна, като го увещаваше. Скарлатов мълчеше. Иванов се върна. Борис отново се надигна от мястото си.

— Господа! Няма да обяснявам какво представлява за Търговската банка «Херкулес». Той е смисълът, идеята, политиката, емблемата на Банката. Какво остава, след като ми го вземете? Едно нищо! Търговската банка се превръща в клозет, изпълнен с книжни лайна! Та какво друго са левовете и марките?! Аз смятах, че във вас, финансовите вълци, е останала поне капка човечност. Но вие искате да отнемете и последната филия от ръката ми. Не е трудно да се разбере, че след такава делба изтичането на капитали от Банката няма да спре дотук. Най-солидните клиенти ще вземат своите авоари и аз ще остана на пътя. С едно не съм съгласен — да нямам лични средства за препитание! Не съм далеч от мисълта, че вече слизам от сцената на банковите битки. Но да стана просяк нямам намерение, а още по-малко желание. Ето защо казвам своето твърдо «не», понеже не мога другояче!

След тия думи Неделев, Терзиев и немецът шепнешком проведоха кратък разговор. След като приключиха, Неделев попита:

— Отказваш се по принцип от сделката или не си съгласен с дадена клауза от договора?

— Не съм съгласен с клаузата — глухо каза Скарлатов.

— По-специално?

— С процента в чужди девизи.

— Повече от тридесет на сто не можем да дадем.

— Жалко!

— В твои ръце «Херкулес» скоро ще пропадне.

— И така да е. Тебе какво те засяга?

— Все пак аз бях един от основателите на концерна и дълги години втори директор на Банката.

— Ще си спомням с умиление и тъга.

Настъпи пауза. Неделев не бе от хората, които зарязват работата по средата. На това разчиташе и Борис. Неделев не бе алчен за пари. За него те нямаха това абстрактно значение, както при банкера. Той беше бизнесмен, мислещ в предмети, които можеха да се видят и пипнат. Там му беше слабостта и единствената страст.

— А колко процента искаш? — попита Неделев.

— Тридесет и три и една трета!

— А защо ти е тая една трета? Това е вече пристрастие! — каза Терзиев.

— За да спазим традицията. Златното покритие на парите трябва да бъде точно толкова — тридесет и три и една трета!

— Ти не си държава.

— Вярно е. Не съм. Но аз очаквам господин Неделев да си каже думата.

Ето най-после неприятният миг. Сега от отговора му зависеше не толкова самата сделка, колкото правилността на анализа му за нея. Той щеше да потвърди или опровергае дали дългогодишните наблюдения на Скарлатов върху тази толкова мълчалива, непроницаема и затворена личност, каквато бе Неделев, върху безспорно талантливия търговец и бизнесмен са верни. Дали е проникнал в душата му и открил ли е великата му страст, следователно великата му слабост. А тя беше страстта му към материалните блага! Ако загубеше, изводът сам се налагаше — той едва ли е банкер в истинския смисъл на думата, защото не е психолог.

Мълчанието трая твърде дълго. А после Неделев стана. Клепките му бяха широко отворени. Той се извърна към Скарлатов и Борис видя може би за пръв път толкова ясно неговите зеленикавоводнисти очи да го гледат с цялата омраза, на която беше способен.

— Е, добре, аз съм съгласен.

— Абер, хер Неделев … — възрази немецът.

— Аз сам, от моите лични девизи, които притежавам в чужди банки, ще изплатя тези недостигащи три и една трета процента.

Неделев изтощен се стовари на стола и тоя път наистина затвори напълно клепки.

В шест и половина часа всички договори бяха подписани. На Скарлатов присъстващите му заприличаха като току-що извадени от дарак и чепкало. Но полека-лека се размърдаха и почнаха да добиват вид на хора. Терзиев пак погледна часовника си и каза:

— Слушай, Скарлатов, ще идем на вечеря, нали?

— Нямам нищо против.

— Но рано е още. Ще може ли да изчакаме в Банката, за да не се пръснем?

— Чудесно!

Скарлатов разпореди да изнесат голямата заседателна маса. Изведнъж кабинетът стана обширен. Сервираха алкохол на малките масички. Борис си сипа в чашата една солидна доза коняк. Обстановката стана приветлива и приятелска. Само Неделев седеше във фотьойла и мълчеше. Терзиев се обади по телефона в ресторанта и дълго обсъжда менюто, като даваше нареждания.

— Голямо плюскане ще падне — каза той.

Оформиха се и групички. Юристите на една страна, банкерите — на друга. Скарлатов размени няколко думи с немеца. Бил отскоро в България. Взимал частни уроци и скоро щял да научи езика. Вратите към верандата бяха широко отворени. Излязоха там на чист въздух. По едно време Неделев се надигна от мястото си и седна на свободния фотьойл срещу бюрото на Скарлатов. За негово учудване започна разговор, съвсем не индиферентен.

— Скарлатов, ние принципно се разбрахме при разделянето, че аз ще взема мините.

— И ги взе.

— Остана една.

— Такава не знам, доколкото си спомням.

Към тях се приближи Терзиев и чу последната реплика.

— Ааа, става въпрос за тая полубарака «Нептун» или как беше? …

— «Ураниум» — каза Борис.

— Не си заслужава да се говори! — добави Терзиев.

— Та аз и не говоря.

— Но аз искам ти да изпълниш принципно споразумението. Ти обеща мините изцяло да преминат към мен — настояваше Неделев.

— И го изпълних.

Терзиев също седна, а после каза:

— Така е, Скарлатов. Ти знаеш, че за банкера една дума е равна на писмен договор.

— Вярно е. И досега моята дума е тежала повече от договор.

— Тогава защо се циганиш след такава блестяща сделка? — продължи Терзиев.

— Блестяща сделка ли? По-правилно е да се нарече грабеж …

— Аз държа да изпълните договореността, макар и устно — упорстваше Неделев.

Той премина на «Вие» — значи беше ядосан. Дойде и немецът заедно с преводача си. Останалите, пръснати из кабинета и верандата, започнаха да се събират и тихо да сядат на местата си. Разбраха, че става нещо интересно. Настъпваше нов сблъсък …

Скарлатов не предполагаше, че именно сега, след изнурителните преговори, Неделев ще постави въпроса за «Ураниум». Той очакваше тая негова стъпка при други обстоятелства. Но когато погледна седящите противници пред себе си, промени мнението си. Дали тези типове не бяха се уговорили още днес да поставят въпроса ей така, между другото, и вероятно на обеда след пиенето, когато Скарлатов щеше да се замае, или на предстоящата вечеря. Но Неделев не бе издържал. Терзиев се опита да прекъсне разговора без успех.

— Професор Иванов — извика Скарлатов. — Елате, ако обичате. Можете ли да цитирате предварителната уговореност между мен и Неделев.

— По въпроса за мините ли?

— Именно.

— Те преминават към Неделев.

— Ето, видя ли? — обади се Терзиев.

— Но, драги доктор Терзиев — каза усмихнат Иванов, — ние обсъждаме само общите предприятия. А те по принцип са акционерни. Докато мина «Ураниум» е лична собственост на господин Скарлатов.

— Каква разлика!?

— Разликата е до небето!

— В края на краищата Скарлатов може да изпълни тая приумица на Неделев, защото, честно казано, не знам за какво му е мината?!

Немецът непрекъснато се обръщаше към преводача. Държеше да не изпусне нищо от казаното.

— А защо, господин Неделев, държите на тая мина, или както я нарече доктор Терзиев — полубарака? От инат? Едва ли. Вие сте далеч от подобно човешко чувство. Тогава за какво? Някога ми се надсмяхте за тази сделка. И ако тогава я бяхте приели даже като моя странност, сега нямаше да водите тоя изнурителен разговор.

— А ти защо го измъчваш? — попита Терзиев.

— Искам да обясни.

— Навремето сгреших. Моята страст са мините. Макар и малка, аз ще разработя «Ураниум» и ще я изправя на крака, както пръв започнах с медните мини.

— Странно, господин Неделев. Вие не сте геолог, не обичате и науката. Е, добре. Приемам, че обичате мините. И сега така поставяте въпроса, че аз трябва да изпълня Вашето детско желание да прибавя към колекцията ви още една екзотична и никому ненужна барака за уранова руда.

— Наистина не струва — каза Терзиев. — Та каква е печалбата й? Какъв е пласментът й? … Не бъди дребнав, Скарлатов. Дълги години бяхте ортаци. Човешко е да изпълниш желанието му, даже да е от детински инат. Ние всички те познаваме като благороден и широк човек.

— Още малко и ще ме разплачете. Вие, финансовите вълци, които една сълза не сте проронили в живота за когото и да е, щом се касае до сделка! … Вие сега водите пазарлък и апелирате за човещина и минало приятелство! …

Немецът се наведе към Неделев и дълго нещо му говори. След като свършиха, Неделев стана от фотьойла.

— Може да е глупаво от моя страна, мислете каквото искате! Но аз желая «Ураниум» да е мой и съм готов да го изплатя във валута от мои лични средства.

— А ако ми се прище чисто злато на кюлчета?

— И това желание ще удовлетворим — каза Неделев, — колкото и да ми струва.

Ето Скарлатов и по тоя пункт постигна всичко, каквото искаше. Бе ги унизил. Бе ги принудил да се кълчат, да лъжат и преди всичко да молят. Той погледна хората и от двата екипа. Те седяха мълчаливи, но разбираха, че присъстват на битка между гладиатори. Време беше Скарлатов да прекъсне тая глупава игра. Тишината бе гробна. Без да стане, той бавно, с глух глас заговори:

— Аз считах господин Неделев и неговите съветници за умни, почтени партньори. А ето сега те се опитаха да ме измамят. Приказваха за търговски морал, за изпълнение на казаната дума, а когато не успяха, се унизиха дотам, че се съгласиха да купят нещо ей така, от чиста приумица, и то в злато! … Господин Неделев се изкълчи до такава степен, че взе да играе ролята на роб пред инфантилните си страсти. Той просто обича мините и иска да му дам моята. Мило, наивно, трогателно и толкова човешко! … Но ако не знаех какъв финансов хищник седи тук срещу мен! … Работата е още по-голяма! Защото не е само желание на Неделев, а на Кредитната банка и в крайна сметка — на Германия! Мината и концесиите им са необходими! Жизнено необходими! Но, уви, притежавам ги аз. И аз знам цената им! Тя е доста по-голяма, отколкото златна мина в Южна Африка. А сега, мили мои колеги, след като знаете, че знам, остава смирено да сведете глави, защото блъфът ви не успя.

Противниците мълчаха. Той се обърна към Неделев.

— И няколко думи на прощаване, господин бивш директор на Търговската банка — Стефан Неделев! … Вие сте добър бизнесмен, но без поглед напред. На Запад бихте били ценен търговец на недвижими имоти. За съжаление простотията Ви изигра лоша шега. Вие сте необразован. Не в търговски смисъл. А хуманитарно необразован! Като се прибави и емоционалната Ви безчувственост, получава се провал като днешния. На Вас никога и през ум не Ви е минало да се заинтересувате от такива отвлечени области, като физика, структура на атома, радиоактивни вещества, ураниум и тяхното приложение. Но аз рискувах и не със своята налудничавост, а със своите знания, общ поглед върху цивилизацията, науката и културата. Ще дойде ден — и той не е толкова далеч, — когато бизнесмен, търговец, банкер без всестранно хуманитарно образование няма да може да съществува! А най-важното е да си психолог! Примирете се, че толкова Ви е бил капацитетът и друг път не се опитвайте да измамите банкера Борис Скарлатов! …

Той вдигна още по-високо характерната си глава, защото знаеше, че е направил неотразимо впечатление на всички присъстващи. По-добра и по-веща аудитория той не можеше да има! … И така, както големите актьори знаят, че публиката е потресена, без даже да погледнат през рампата, така и Скарлатов знаеше, че високо се е издигнал в очите на всички. Това бе победа, но не материална, защото резултатите от сделката бяха в негова вреда, стигаща почти до срутване на Банката му. Но той показа моралното си превъзходство и за него това бе по-важно. Постигна целта си и се чувстваше доволен и радостен.

Присъстващите мълчаливо започнаха да се разотиват. Беше провалил и вечерята на Терзиев. Спас излезе с колата, за да изпрати по домовете екипа. Последен се сбогува Иванов. Той стисна ръката на Скарлатов, без да каже дума, но в това ръкостискане се чувстваха и изненадата, и уважението, и гордостта, че е приятел на банкера Борис Скарлатов. Накрая в кабинета останаха двамата с Динев.

— Вървете, Динев, и ме оставете сам. Ще се видим утре.

Динев нищо не каза и излезе. Скарлатов огледа помещението, както военачалник оглежда бойното поле след генерално сражение. Излезе на верандата. Звънчетата на файтона с Терзиев издрънкаха и конете потеглиха. Навън бе нощ. Електрическите лампи осветяваха Банката. Дворът опустя. Той не остана повече в кабинета, а мина в чакалнята. Видя тапицираната врата с табелата на Неделев, приближи се и внимателно огледа как е монтирана. Върна се и взе попадналия му нож за разрязване на хартия. Опита се да отвинти табелата, но върхът на ножа се изкриви … С нетърпение дочака Спас да се върне.

— Отвертка имаш ли?

— Оставете, аз ще я махна.

— Донеси отвертка! — грубо извика Скарлатов.

След малко Спас се върна. Трудно и нескопосно Скарлатов с усилие отвинти табелата и я захвърли на пода. Тя издрънча. Спас стоеше чинно. Знаеше, че в такъв момент е по-добре да мълчи и да не нервира господаря си.

— Вдигни тази тенекия и я хвърли на боклука!

— Ще я хвърлим, като изчистим всичко …

— Хвърли я сега, веднага, разбра ли! …

Стреснат, Спас се наведе, взе табелата и излезе. Върна се след малко.

— Хвърли ли я?

— Хвърлих я в кофата на дюкянджиите вън на улицата.

— Отлично! — каза Скарлатов.

Глава трета

— Е, господа, не ви задържам … — каза Борис. Малко след тях влезе Туше Динев, свеж, чисто облечен, сякаш се връща от курорт, а не от едномесечна изтощителна дейност.

— Защо не дойде сутринта да пием кафе горе?

— Бях зает.

— Седни.

— Шефе, имаш ли нещо против, ако си приготвя едно кафе в бившия ми кабинет?

— И за мен.

Скоро той се върна с голяма порцеланова кана. Ароматът на хубаво, силно кафе изпълни кабинета. Той усмихнат погледна Скарлатов със сините си очи и каза:

— Честито, шефе! Даде им още един урок по търговия.

— Имаш предвид Неделев?

— Не, шефе. Имам предвид германците.

— И какво по-точно?

— Не «Херкулес», а «Ураниум». Изглежда е свързана с военното производство. Немецът от легацията, който е бил с Неделев в планината, е началникът на разузнаването за България.

— Какви са ти сведенията за немската колония в мината?

— Точно това исках да поговорим. Те са под наблюдение и на нашата полиция, и на германската легация. Единият от тях — минният техник, е комунист. Жена му е еврейка. Химикът е социалдемократ.

— А инженер Думке?

— Той не принадлежи на никаква партия, но страшно мрази националсоциалистите. Научил е добре български и обича да дрънка където му падне. Един дефект, с който би трябвало да се пребори. А може би и ти ще му въздействаш? …

— Тия дни ще посетя мината и там на място ще се ориентирам. Би ли дошъл с мене?

— Не, шефе. По-добре сам.

След като изпиха кафето, Динев разчисти масата. Скарлатов написа чек и му го подаде. Последният не можа да скрие радостта си.

— Благодаря, шефе. Дойде точно навреме.

— Как вървят работите ти?

Динев не успя да му отговори, защото телефонът позвъня. Беше Карасулиев. Искаше да се срещне веднага със Скарлатов, но той отказа под предлог, че е зает, и без повече да обяснява, трясна телефона.

— Какво те питах, Динев?

— За работите ми. Напоследък потръгнаха … Моето бюро се специализира в даване на икономическа информация за предприятия, акционерни дружества и отделни търговци. Почнаха да ме търсят и от чужбина. Впрочем, ти знаеш. Част от спестяванията ми са в чужда валута.

— Радвам се.

— Установих тясно сътрудничество и с кантората на Чернаев. Те често ми възлагат задачи и плащат добре. Искам да ти кажа още нещо, шефе …

— Слушам.

— Снощи отидох на гости у Карасулиев. Ако аз не бях отишъл, той щеше да ми се изтресе. Посрещна ме царски. Разправих му как са минали преговорите. Беше страшно доволен и радостен. Каза много хубави думи за теб, какъв гениален банкер си, а и за мен. Припомни си годините от детството и случки от католическия пансион. Разсипа се от похвали и накрая ми предложи — какво мислиш?

— Нямам понятие.

— Да премине той с банката си към моето бюро. Нямало смисъл да издържа свое банково разузнаване. Той вече нямал тайни от Търговската банка и не бил далеч от мисълта двете да си обменят пълна информация.

— Какво му отговори?

— Казах му, че ще споделя с теб и тогава ще му съобщя. Но цялата му пледоария ми приличаше на: «Господин началниче, нещо ке та молам, али сакам отговорот ти да биде «да».

Скарлатов се засмя.

— Не съм против. И аз вече нямам тайни от Карасулиев. Банката ми се смали до сарафския дюкян на незабвенния Кюлев.

— Добър човек беше и голям търговец. Бог да го прости! Много ми помогна …

Упорит човек е Карасулиев, помисли си Скарлатов. Бие в една точка и постига целта си. Предложи обединение на нашите банки — не успя. Сега отново почва отдалече. И добре е премерил удара си. Става клиент на Динев и детективското му бюро. Един толкова странен и косвен начин да ми подаде ръка …

— Шефе, трябва да тръгвам … — стана Динев.

— Ще ти се обадя в най-скоро време.

Последната среща, която имаше Скарлатов, беше с професор Иванов. Той пристигна точно по уговорката — в 11 часа — възбуден, подмладен, какъвто го помнеше от младежките години. Наближаваше обед и Скарлатов сипа на двамата по един аперитив.

— Ако искаш, можем да идем в «Юнион-клуб» да обядваме?

— Там не стъпвам! Достатъчно съм се нагледал на противни физиономии. А и от снощи ми е лошо.

— Беше на гуляй?

— Не гуляй, а оргия! Всички от екипа се отказаха от вечерята, с изключение на Терзиев. Той не можеше да прежали парите, още повече че не са и негови, та ме помъкна … По пътя забърса който срещна и се получи банкет за чудо и приказ! Пи юнашки и игра кючек. На разсъмване ни чакаше файтонът. По целия път пя и събуди софиянци.

— А ти как се чувстваш?

— Малко по-добре от него. Защото успях да го заведа до вкъщи. Качвам се по стълбата, облягам го на стената и искам да звъня на вратата. Тъкмо горе-долу го задържам и той почва да се свлича. Най-после успях да позвъня. Дочаках стъпките на жена му и побягнах надолу. Спънах се в едни храсти пред входа и паднах по корем. По едно време в тишината чувам трясък и къщата се разклати. Изглежда, че и Люци не беше успяла да го задържи и двамата са се търкаляли по стълбата. Така поне ми каза после по телефона. Люци ми се сърди страшно. Влияел съм льошо, много льошо на Драган … Сега лежат вкъщи и оттук отивам да ги видя какво правят.