Книга за моя живот

Божията любов

Посланието, което донесох, завръщайки се от Украйна беше горещата любов на моят Небесен Баща. Бог през цялото време ми показваше, колко много ме обича и как нежно се грижи за мен. И не само това, даде ми възможност да се отпусна в Неговата Бащинска прегръдка и да почувствам Неговата искрена и свята любов. Нещо повече, Той ми помогна да отворя сърцето си и да позволя на тази любов да го завладее.

Любовта на Бог ни изгражда, усъвършенства ни, събаря всяка крепост в нашия ум.

Дните на конференцията в Украйна съвпаднаха със Семинар за църковни лидери.

Ние с Пеги пристигнахме в края на семинара, когато участниците вече приключваха своята работа. Още с пристигането си почувствахме мощното Божие присъствие. То беше толкова осезателно и силно, че можехме да го докоснем с ръка.

За наше щастие, същия този семинар се проведе и с цялата ”Църква на Живия Бог” в гр Вьiшгород.

Учителската конференция продължи само два дни, така че ние можахме да присъстваме на всички сесии на семинара и няколко вечера подред, слушахме поучението на гостите.

Основните теми, които бяха разглеждани на семинара бяха “Изцеление на нараненото сърце” и” Събаряне крепостите на горчивия корен”. Раните, които всеки човек още от най-ранна възраст е получавал, носят лоши последствия върху целия му живот. Вследствие на тях идват негативни мисли, които водят до закрепостяването на разума на човека.

Негативното мислене е грях. То води до демонична зависимост. Поражда се чувство за отхвърленост, ненужност, изолираност, на малоценност, чувство за непоправимост и невъзможност за промяна, както на личността, така и на обстоятелствата около нея. Всичко това се получава вследствие на липса на любов в една или друга област от живота на дадената личност.

Душевните крепости не израстват мигновено, а малко по малко, камък по камък, но те стават толкова здрави, че се превръщат в препятствие, което ни пречи да позволим на Бог да ни изцели.

Слушах всичко това, без да подозирам, че тези думи с голяма сила се отнасят и за мен самата. Много скоро обаче се убедих в тяхната истинност.

В залата до мен седеше Тамара Гренчук, /майката на Костя,у когото бяхме настанени/.В края на семинара трябваше да се молим едни за други. Тя започна да се моли за мен и да плаче състрадателно. За моя голяма изненада, аз усетих в сърцето си някаква студенина, която не бях изпитвала никога досега.

В този миг пред очите ми се появи една отдавна забравена картина от моето детство.

Бях дванадесет годишна. Няколко месеца след смъртта на баща ми, от училището ме бяха изпратили на лагер в Созопол.

Най-после можах да видя този град. За мен това наистина беше дългогодишна мечта. Леля ми, вуйчо ми, и половината от моя род по линията на майка ми живееха там.

Възможността да видя поне част от роднините си, ме правеше особено щастлива. Един ден, когато ни заведоха на плажа, помолих да ме пуснат, за да потърся къщата на вуйчо ми. Знаех, че се намира на брега на морето, съвсем наблизо до плажа. Разрешиха ми.

Първия човек, когото срещнах и попитах за къщата им, се оказа моята вуйна. Когато разбра коя съм, тя много се зарадва и веднага ме заведе у тях. Докато разговаряхме с вуйчо, вратата се отвори и в стаята се втурна десетгодишно момче.

Това беше моят първи братовчед Славчо. Седна на коленете на баща си, а той нежно го прегърна и го целуна по бузката.

При тази гледка, сърцето ми неволно се сви от болка.

През ума ми светкавично премина една мисъл: “Моят татко е вече починал. Мен никой, никога няма да ме прегърне и целуне така.“

Този спомен изплува в съзнанието ми, буквално като на филмова лента

Не знаех, че през целия си живот съм носила в себе си завистта, породила болката, от преди 42 години.

Болка, която толкова време е била загнездена в сърцето ми, че се е превърнала в стена, в крепост, в преграда за Божията любов.

Извиках в себе си:

“Господи, какво е това чувство, което изпитвам? Моля те, отмахни го от мен!“

В същия миг чувството за ледената студенина изчезна. Заедно с него, изчезна и болката

От устата ми се отрониха думите: “ Татко Небесен, Ти си моят Баща, на чието рамо винаги мога да облегна главата си!

Чувствах се така, сякаш стоях в прегръдката на Бога.

Същевременно усетих как сърцето ми се отвори и нещо излезе от него. Почуствах го почти физически. В замяна на това то се изпълни с любов, каквато до този момент не познавах. Обзе ме чувство на радост и топлина.

Любовта в сърцето ми беше толкова голяма, че не можех да я задържа в себе си. Искаше ми се да прегърна целия свят.

Започнах да благодаря на Бога. Помолих Святият Дух да посети църквата в Стара Загора, в България, за да занесе тази любов на близките и роднините ми.

Бог ми подари Своята съвършена любов и оттогава я отдава на хората чрез мен. Боже, толкова много съм Ти благодарна за Твоята свята и безрезервна, вечна и непреходна, нежна и съвършена, пречудна любов !

И това са нуждата от безусловна любов, от защитеност/ закрила/, от похвала / поощрение/ и от мотивировка/ т. е./ цел в живота/. Тези нужди са жизнено важни и всеки един от нас се нуждае от тях по свой собствен, уникален начин. Ако не ги получи на правилното място, човек започва да ги търси другаде.

Единственият, Който може да ни осигури всичко това,по начина, по който се нуждаем е Всемогъщият Бог. Ето защо, за всеки един от нас е жизнено необходимо да отворим сърцето си за Него.

Когато слушах поучението, не съм си представяла, че съвсем скоро лично аз ще изпитам нуждата от Божията закрила.

Библията твърди, че Бог нищо не прави без да предупреди слугите Си, пророците. В случая, пророкът беше Пеги. Откакто я познавам, тя винаги е показвала особена чувствителност към Божието водителство.

В това още повече се убедих, когато се връщах от Украйна за България. Отиването ни беше лесно, макар и с големи перипетии. Въпреки, че билетите ни бяха закупени предварително, точно по времето на нашето пътуване, служителите на БГА “Балкан“ стачкуваха и всички полети бяха отменени.

Датата и часа на откриването на конференцията бяха определени. Оставаха само два дни, но заради стачката не можехме да пътуваме. Трябваше да се предприеме нещо. В противен случай щяхме да пристигнем след конференцията и нямаше да има главен говорител.Наложи се да пътуваме чрез Унгарската авиокомпания MALEV.

Въпреки всички усложнения, най-после бяхме на летището, преминали всякакви проверки. В сърцата ни звучаха радостни химни. Пристигнахме в Будапеща, където имахме два часа престой.

Благодарна съм на Пеги за грижите, които положи за мен по време на това пътуване.

Докато чакахме, тя ме подложи на тест. Искаше да разбере, дали ще мога да се оправя, когато се връщам сама от Киев. Мисля,че точно тогава Бог й е говорил да се погрижи за мен. Подготвял ме е за ситуацията, която щеше да ми се случи. Справих се с теста. Ориентирах се много добре в непознатата обстановка. Като добър педагог, Пеги ме похвали, но все пак ме предупрупреди: “”На аерогарите стават големи кражби, Таня! Аз те съветвам да внимаваш, когато се връщаш. Ако имаш някакъв проблем, търси полицаите!

На връщане наистина имах проблем, но той се оказа от съвсем друго естество.

Беше в резултат на лоша организация и липса на координация между отделните авиокомпании. Независимо от предварителната уговорка, която влизаше в договорните отношения между MALEV и “Балканкар”, никой не дойде да ме посрещне на летището.Отварях очите си на четири, но колкото и да се оглеждах, никъде не видях табела с надпис “Балканкар“.

Отидох на Информацията и обясних на служителката, че трябваше да дойдат да ме посрещнат. Подадох й документа, на който бяха написани координатите на “ Балканкар”. Трябваше само да се обади в офиса им, за да ме вземат от аерогарата.Тя обаче ме препрати на съседното гише.

Колежката й, също ми каза, че не може да ми помогне. Представителят на “Балканкар” трябваше да ме чака един час. Тичах навън и навътре, оглеждах се навсякъде да зърна очаквания надпис, но безрезултатно.

В този момент към мен се приближи полицай. Поздравих го и му казах на английски , че се нуждая от помощ, но той не реагира. Попитах го, говори ли руски, но отговорът беше - не. Изведнъж буца застана на гърлото ми. Сълзите ми потекоха като извор, Не можех да изрека нито една дума.

Лицето ми се усмихваше, а от очите ми сълзите не преставаха да извират. Когато се поуспокоих, той ме попита: “Problem?“ Кимнах му утвърдително. Заведе ме отново на гишето, където му обясниха нещо. Полицаят доведе една жена от Белград.

Тя ми обясни на английски да не се тревожа, че ще дойде човек, който ще ме заведе в хотел, където живеят югославяни. Аз й казах, че не искам, защото моят билет ми осигурява приспиване в “Балканкар “. Тя също ме остави.

Тогава си спомних, че на много места в Божието слово е писано, колко голяма е Божията загриженост към чужденците. Казах: “Боже, благодаря Ти, че Си с мене и няма да ме оставиш.Може всички да ме оставят, но Ти няма да позволиш да ми се случи нищо лошо. Благодаря Ти, че вече си ми приготвил леглото, на което ще преспя тази вечер.“

Точно в този момент Бог ми изпрати Своя мир, който никой човешки ум не може да схване. В сърцето ми настъпи спокойствие. Отворих Библията и започнах да чета.От устата ми излизаше песен и започнах да хваля Бога.

Спомних си,че мога да се обадя на Миша от Ловеч, която живееше в Будапеща. Майка й ми беше дала телефонният й номер. Оказа се, че апарата е за фонокарта. Тогава отидох отново на “ Информация“. Подавайки документа от Балканкар и телефонният номер на Миша, аз я попитах как мога да се свържа с тях.

Нищо не беше се променило. Моят английски език не се беше обогатил повече, нито служителите бяха станали по-добри. Разликата беше в това, че аз се бях доверила на Бога и той направи път, там където беше затворено.

Сега служителката се обади до офиса на “Балканкар.”

После учтиво ми каза да почакам пред гишето, защото ще дойдат да ме вземат с кола.

И наистина след малко дойде шефът на базата. Беше много ядосан. Веднага започна да ми се кара, защо не са го предупредили да ме посрещне. Поиска фактурата, удостоверяваща, че за мен е платено. Дадох му и писмото, с което се задължаваха да ме посрещнат. Той го прочете и се ядоса още повече. В писмото пишеше, че е трябвало да бъде уведомен за пристигането ми два дни предварително или от Киев или от София.

Не ме е чакал, защото никой не беше им се обадил.

Аз бях безкрайно щастлива, че въпреки всичко съм успяла да се свържа с тях. Опитвах се да го успокоя, но той изобщо не приемаше . Отначало този човек ми изглеждаше много по-безразличен и студен от всички останали служители. Макар че си говорехме на родният, български език, беше като сфинкс. Качихме се на микробуса и пристигнахме в хотела. Вече поуспокоен, той ме запозна с обстановката и ме настани в стаята. Каза ми, че за сега само аз съм гостенка на етажа и мога да се чувствам спокойно.

Аз бях толкова щастлива и благодарих на Бога, за Неговата вярност. Цели три часа Го хвалих и Му пях песни с благодарност Отпуснах гласа си, уверена, че само Господ ме слуша.

Когато в седем часа излязох по коридора, да разгледам обстановката, отново чух българска реч. Оказа се, че не съм била сама.

Друг служител от офиса се приближи до мен и ми каза:

- Много хубаво пеете. Слушах ви през цялото време. Прекрасни песни.

Той беше информиран за случилото се, но слушаше с интерес, когато му обяснявах, защо съм толкова щастлива. А после до късно говорехме за Бог.

Чрез свидетелството си пред този българин от Лом, който живееше в Будапеща, аз още веднъж осмислих Божия закрила.

И двамата осъзнахме, че Бог ни познава много по-добре дори от самите нас. Той винаги знае от какво се нуждаем и как да ни го даде. Той никога няма да ни остави в беда, стига само да Му се доверим.