Книга за моя живот

“Бог те закриля!”

Сега, когато правя цялостен преглед на живота си, осъзнавам, че винаги съм била под Божията закрила. Вярвам, че Бог има чудесен план за мен.

Със Своята вечна и непреходна любов Той ме е съпътствал през целия ми живот. Наистина ме е благословил още от утробата на майка ми.

Доста пъти съм слушала историята на моето раждане. Вече бях омъжена и чаках първото си дете. Моята майка често ми казваше:

“Бог те закриля, майка ! Макар, че трудно те родих, дано ти бързо и лесно да раждаш!“

Има сила в благословенията на родителите към децата им.

Думите на майка ми наистина се изпълниха. Родих дъщеря ми като песен. Докато оформят документите около приемането ми в родилния дом, тя се роди.

Майка ми често разказваше подробности, около моето появяване на този свят.

Преди мен, тя е родила четири дъщери, две от които са починали като малки бебета.

Аз съм се родила по жътвено време, на седми юни. Майка ми била на нивата, когато е получила първите родилни болки. Когато се прибрала в къщи много се е мъчила, но аз все не съм се появявала. Бабите, помагали при подобни случаи, се суетели около нея безпомощно. Наложило се да я заведат в родилния дом в Тополовград. Сигурно е била много изтощена от дългия път. Когато са я завели в болницата, вече не е имала позиви за раждане. Имало опасност да се задуша, затова лекарите са ме извадили с форцепс

Аз съм първото бебе от моето село, родено в родилен дом, затова близките ми на шега ме наричаха “ гражданката“.

Въпреки че трудно съм дошла на този свят, през целия си живот съм била много експанзивна, емоционална, бързореагираща.

Бях “галеница” на селото. Вследствие на трудното ми раждане или по наследство, не знам, но като малка съм се “засинявала” т.е. гълтала съм езика си. Пазели са ме да не се разплача, защото знаели последствието. След седмата година всичко това отминало, но когато са отсъствали от къщи, родителите ми винаги са ме поверявали на някого.

Дяволът се е опитал да отнеме живота ми, още с появяването ми. Когато бях на девет години, щях да се удавя. Това събитие развълнува цялото село.

Близо до нас имаше един голям “водоем“ – с дълбочина 5-6 метра. Хората от селото го бяха направили с общи усилия, за да поливат тютюневия разсад.

Ние децата, много обичахме да играем около него. Този ден бяхме седнали на брега и си говорехме. Един възрастен човек ни предупреждаваше да се махнем от там, за да не се удави някой. Ние не му обръщахме внимание, но когато се приближи към нас, се разбягахме в различни посоки. Аз и братовчедка ми се бяхме хванали за ръце. Сякаш нарочно бягахме по наклонения бряг. Братчето ми тичаше заедно с мен, хванато за другата ми ръка - откъм страната на водоема. В един миг нещо ме накара да го сложа в средата между нас. В момента, в който си разменяхме местата, една голяма буца пръст се изплъзна изпод краката ми и полетя надолу по склона. Заедно с нея полетях и аз.

Минути преди да стане инцидента, аз показвах на децата как се плува на сухо. Не че някога бях плувала, но половината ми род живееха в Созопол – на морето. Току-що бяхме получили колет от вуйчо ми и това ми беше “дало крила”.

Нищо от “моя урок” не приложих. Сега, когато почувствах прегръдката на водата, успях само да сложа ръката на носа и устата си, за да не се нагълтам. Изплувах на повърхността. Поех дълбоко въздух и отново потънах. . Повече нищо не помня. Колко време е продължило всичко, не знам. Когато дойдох на себе си, вече лежах на брега. Хората около мен се опитваха да ми помогнат да изхвърля водата, която бях нагълтала. Всички се радваха.

В този ден моите родители бяха извън селото ни. Майка ми беше бременна в последния месец с най–малката ми сестричка. Бяха кръстници на едно малко бебе от съседното село. Бързаха да го кръстят , преди тя да е родила. Когато се върнаха, обстановката вече беше спокойна. Съвсем деликатно чичо ми ( братът на моя баща ) разказа какво се беше случило. Слава Богу, всичко мина добре. Родителите ми бяха щастливи, че бях жива и здрава.

После, когато станах четиринадесетгодишна, имах друго премеждие. Баща ми вече беше починал. По това време майка ми често боледуваше. Много хора от селото ни помагаха, кой с каквото може.

Беше през лятото. По брега на реката, криволичеща край селото, имахме нива, засята с люцерна. Трябваше да се окоси. Майка ме изпрати заедно с други съседи на ливадата. В един момент усетих как нещо ритмично с откоса леко ме докосва по глезена. Оказа се, че съм настъпила главата на водна змия. От време на време тя ме удряше с опашката си. Когато погледнах, изпищях от ужас. Дотичаха съседи и я убиха.

Това не беше последното ми изпитание. Когато бях на двадесет години, щях да стана жертва на една несъобразителност.

Стоян, бъдещият ми съпруг отбиваше военната си служба в град Провадия. Отидох на свиждане.

Провадия е много красив град. По онова време беше тесен, дълъг, обграден от двете страни по дължина със скали. Особено красив беше вечерно време. Скалите изглеждаха като облаци.. Когато по шосето минаваха коли, светещите фарове приличаха на движещи се звезди между облаците.

Някога този град е бил дъно на море. В неделния ден, Стоян искаше да ме заведе на “ Калето“/платото над Провадия/, за да ми покаже халките, на които тогавашните рибари са вързвали лодките си.

Изкачвахме се нагоре по стръмната скала, когато изведнъж над главата ми профуча куршум. Стоян бързо ме дръпна за ръката и ме свлече на земята. Бях много изненадана от реакцията му. Винаги съм му имала доверие, затова и сега се оставих да ме води.

Запълзяхме между храстите. Нищо не разбирах през цялото време докато пълзяхме. По-късно той ми обясни, че звукът, който чухме е бил предизвикан от рикуширал куршум. В стремежа си да стигнем по-бързо до платото, той не се съобразил, че сме навлезли в зоната на стрелбището. Слава Богу, че не бяхме улучени.

Не стигнахме до “ Калето“. Върнахме се обратно по склона, уплашени до невъзможност.

Провадия си остана един от най-любимите ни български градове, свързан сантиментално със спомените за нашата младост.

Независимо, че оттогава изминаха повече от четиридесет години, когато минаваме оттам, все още си спомняме за куршума, с който по едно чудо се разминахме.

Сега особено силно осъзнаваме, че това е бил поредния път, когато Бог беше опазил живота ми.

Две години след тази случка, почти по същото време, пак се изкачвахме по баирите. Сега се намирахме в околностите на моето село Чукарово. Бедно село, но с много богата и интересна история. Стоян вече се беше уволнил от казармата. През празниците около първи май ни дойде на гости. Ние с брат ми и с братовчед ми, решихме да го запознаем с природните забележителности на селото ни. Изкачвахме се по склоновете на нашите чукари. Бяхме се пръснали в различни посоки, за да търсим пролетни цветя.

Вървях сама и се оглеждах наоколо.Изведнъж погледът ми попадна точно под крака ми, който увисна като вкаменен. Под него стоеше протегната една половинметрова змия. Изпищях ужасена. Момчетата дотичаха веднага. Стоян ме дръпна от мястото, на което стоях. Брат ми – намерил в бързината някакъв клон, удари змията през средата. Тя се изви около клона, като буквата О. Убиха я. Оказа се усойница, една от най-отровните змии, не само в нашия край, но и в България.

Намирахме се на повече от три километра от селото. Ако бях отпуснала крака си върху змията, ухапването ми щеше да бъде неминуемо. Божията закрила отново беше над мен. Тогава ни най-малко не подозирахме за нея. Питахме се как е възможно, точно в този миг погледът ми да попадне върху змията! Бяхме щастливи, но не можехме да проумеем, как така кракът ми стоеше над нея, като замръзнал във въздуха?

Добрия Бог, моят Съвършен Спасител и Закрилник и този път беше опазил живота ми.

Едва сега осъзнавам значението на едни думи, които моята майка често ми казваше.

Когато децата ни бяха малки, понякога боледуваха и аз много се тревожех за тях. Поради естеството на работата, съпругът ми често отсъстваше от къщи. Виждайки моите трудности и грижи по отглеждането на децата ни, майка ме поглеждаше състрадателно и ме успокояваше: “ Повери децата си на Господа, майка! Той знае как да ги пази и да се грижи за тях. Ти не можеш да ги опазиш. Аз изцяло съм ви поверила на Него и виж, израстнахте, изучихте се и всеки пое своя живот.”

Тогава, колкото и да се стараех да осмисля нейните думи, не можех. Как така ще си оставя децата, без да се притеснявам за тях.

Едва сега осъзнавам значението на тези думи. Вече напълно я разбирам.

Господ е нашият Защитник. Той ни помага във всяка една ситуация от нашето ежедневие.

В този миг, в съзнанието ми нахлува друг спомен за една невъзможна, безизходна ситуация. Наскоро след като съпругът ми беше заминал на работа в Египет, бравата на външната ни врата се повреди. Обадих се на свекър ми. Той веднага дойде. Опита се да я поправи, но не успя. Каза ми,че трябва да купя нова брава и замина на работа. Позвъних на работното място на сестра ми. Тя ми обеща, че ще опита да изпрати накого да ми помогне. Малко след това, един от нейните колеги дойдеу нас.Той беше известен със сръчността си.Направи всичко възможно, но накрая ми каза същото. Наистина бравата не може да се поправи. Трябва да се смени.

Бях в пълна безизходица. Децата ми бяха малки, на 3 и 6 годинки. Не можех да оставя вратата отворена, за да купя нова брава. Спомних си за българската народна приказка за двамата братя и неволята. Тогава изобщо не познавах Бога, за да се обърна към Него.

Взех бравата в ръцете си. Спомних си също, че преди да родя сина си, около две години работех в магазин за брави. Когато се случеше някоя брава да заяде, аз я отварях, раздвижвах я и тя се оправяше. Дойде ми кураж. Със сегашното си разбиране, вече бих казала, че Божият мир е слязъл върху мен. А слезе ли той, значи Бог се е задвижил.

Започнах да сглобявам бравата. Не знам през това време Святият Божий Дух какво е направил, но когато я поставих на вратата, бравата заключи съвсем нормално и още много години си работеше без никакви проблеми.

Тогава в незнанието си, не можех и да си помисля, че Бог ми се е притекъл на помощ. Макар, че през целия ми живот, Той ми е помагал чрез различни хора, този път не го направи нито чрез ръцете на моя свекър, нито чрез колегата на сестра ми. И двамата бяха мъже, които почитах и уважавах. Святият Божий Дух поправи бравата, чрез моите неумели, женски ръце. В момента, в който напълно осъзнавах своята безизходица и безпомощност.

За случилото се, можем да дадем хиляди обяснения. Нито едно от тях няма да е напълно правилно и вярно обаче, ако не признаем, че и в този случай, Бог ми се е притекъл на помощ.

Вярвам, че Това е Божията съвършена милост и благодат, която не можем да възприемем, докато не опознаем Бог.

По принцип ние, хората, сме склонни да вярваме на себе си, да уповаваме на собствените си сили, да се оправяме сами. Човешката природа ни води към независимост.

Истината обаче е, че без Него ние нищо не можем да сторим. Колкото и да се стараем, сами не можем да променим нищо в живота си,. Това може да стане само, ако се доверим на Бог.

Ако искаме да имаме сигурност, единственият начин да я получим, е изцяло да се доверим на Него. Да Му поверим не само своя живот, но и всичко, което ни е подарил.

Нашият Небесен Баща желае най-доброто за нас така, както родителят иска да даде на своето дете всичко от себе си, за да бъде щастливо.

Тези случки и събития, са една съвсем малка частица от цялостната картина, която отразява Божията закрила в моя живот. Списъкът им е толкова дълъг, че ако трябва да ги изброявам, няма да се поберат в една книга.

Даде ми мечти

Едно от най-силните ми лични свидетелства за милостта на Бог към мен е за изцерението ми от страшната диагноза “ Ca Colli“.

Предната година се бях пенсионирала и вече бях свободна от професионалните си задължения. Бях се посветила изцяло на служението си.

2003 г. беше една година, пълна с идеи и планове за по-нататъшната ми работа. Година на динамика и удовлетворение от положения труд на Божията нива. Насърчението ми дойде и от пророческото слово, чрез Кони МакКензи и Патси Милам. Беше изречено за мен по време на една от конференциите през април. В него буквално ми се казваше да се готвя за път. Още на самият ден, с помощта на Рени, една от учителките в нашето неделно училище, успях да го запиша в бележника си. Звучеше така:

“На когото повече е дадено, от него повече ще се изисква. Ти си доказала себе си като учителка, сега трябва да учиш другите. Ще ходиш по цялата страна и ще учиш. Ще преподаваш и проповядваш не само в България, но и зад граница.. Хиляди деца очакват твоето служение. Събарям всякакви крепости, всякакви ограничения и пречки в представите ти. Нито пари, нито в семейството ти, нито каквото и да е друго нещо ще попречи за осъщестявянето на Моят план и волята Ми за теб. Укрепи се и работи още по-усърдно. Бързай, защото идвам скоро. Работи, докато е ден. Времето е близо.“

Накрая Кони ми каза: “Чувствам, че сме в един Дух. Дори само заради тебе, ако ни е изпратил Господ да дойдем в България - струва си нашето пътуване.“

Понякога ние разбираме много ограничено Божието откровение, а Бог има много по- широкообхватен план за нас.

Тогава приех думите на пророчеството буквално и с голяма вяра. Обстоятелствата се нареждаха така, че наистина бях непрекъснато в движение.

Бях на творческа командировка в Ловеч, заедно с екипа на АНИМ.

После бях на конференция в Сливен, откъдето се върнах със следната молитва:

“ Искам да стана част от Твоя план, Господи! Искам да видя преобразени градове, спасени множества от ученици, спасени децата на България!“

Присъствах на семинар В ББЦ “Месия“за дарбите на Святия Дух с главен говорител Стивън Хеджис.

Същото лято проведохме палаткова евангелизация за деца и възрастни в парк “ Христина Морфова.“

Веднага след това заминахме с децата от неделното училище на лагер в Калофер...

И така, от събитие на събитие, мина времето до средата на месец август.

Междувременно от месец и половина имах нова лична лекарка.

За да види какъв е здравния ми статус, тя ме изпрати да премина на преглед през различни специалисти. Всичките прегледи минаха добре, но когато отидох на гинекологичен кабинет, лекарката ми каза, че имам проблем. Веднага ми направи биопсия. Когато отидох за резултата, с голяма тревога, тя ми съобщи, че работата е много сериозна. Налагаше се спешно да ми направят операция. Диагнозата беше“ Ca colli“/utera/.

Посрещнах думите й с учудващо спокойствие. Божият мир в сърцето ми беше толкова дълбок, че сякаш това не се отнасяше за мен. Казах й, че отдавна съм се посветила на Бог. Ако Господ е решил да ме прибере при Себе Си, има хиляди начини.

Наистина предадох проблема в Божиите ръце. В молитвите си поднових посвещението си. Доверих Му се изцяло, без остатък.

Бог не се забави. Започна да работи мощно в моя живот.

Първият признак беше, че кръвното ми налягане веднага се нормализира, докато преди това беше високо.

Без да вземам никакви лекарства, хемоглобина ми се покачи с осемнадесет пункта. Аз само изповядвах с вяра Божието Слово. Започнех ли да се моля и да хваля Бога, чувствах толкова силно помазанието му, че можех да Го докосна.

Той ме научи изцяло да се отпусна в Неговите ръце. Винаги да търся водителството Му. Приближи ме повече до Себе Си. Издигна взаимоотношенията ни на много по-високо ниво. Научи ме да усещам присъствието Му все повече и да стоя плътно до Него.

Последният ден, преди да замина за операцията Му казах:

“ Господи, толкова време съм Ти се молила досега.Чувала съм, че Ти говориш на чадата Си лице в лице. Ти знаеш, колко много се нуждая от Твоята утеха и насърчение... Моля Те, говори ми сега!”

И както стоях в тишината, до мен достигнаха две думи: “Чиста благодарност” . Очаквах Бог да ми говори още, но не чух нищо повече. Помолих Го да ми говори чрез Словото Си. Отворих Библията и бях много насърчена, когато прочетох: “Аз Съм истинската лоза и Отец Ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, що дава плод, очистя я, за да дава повече плод”. Думите, които четях достигаха до мен с голяма сила и много лично. Стоях смирена пред Божията съвършена мъдрост.

Божият мир беше завладял не само мен, но и цялото ми семейство. Святия Дух подреждаше обстоятелствата по един съвършен начин и това подсилваше нашата вяра и упование.

Операцията щеше да бъде масивна и гинеколожката ми препоръча да бъда оперирана в София. Искаше да ме изпрати при д-р Божидар Славчев най-добрия хирург, гинеколог и уролог в цяла България.

От начало не се съгласих. В Стара Загора също има добри хирурзи и гинеколози. Имах познати лекари, с които се консултирах, но те също ме посъветваха, да се оперирам в София.

Знаех, че Бог беше призовал много хора да се молят за мен. Не само в България, но и в други страни.

Преди да вземем окончателно решение в семейството, постих и се молех на Господ, Той да определи хирурга и екипа, който ще ме оперира.

Решихме да замина за София. Лекарката потърси д-р Славчев. Когато чул името й, той много се учудил. Казал, че предния ден, някой му позвънил. Единственото нещо, което казал гласът било нейното име. Този факт силно озадачил и двамата.

Слушайки всичко това от д-р Дянкова, аз си спомних за една мисъл на М. Маклауд. В нея се казваше, че християнският опит често пъти съдържа един елемент на тайнственост, непознат на света. Бог понякога върши нестандартни неща, граничещи с чудесата.

На 8 септември 2003 г ме приеха в Медицинска Академия, в Майчин дом за операция.

Още като постъпих в отделението, исках да мога да разкажа на жените за Божието любящо сърце, за безграничната Му любов към хората.

Нищо не исках да правя без Святия Дух. Влизайки в стаята се помолих :

“Святи Душе, не искам да излизам на вън. Моля те, употреби ме и довеждай хората тук. Нека да им кажа думи на надежда!“

И действително стаята ми се превърна в място на благовестие. Най-напред започнах с жената от моята стая.Tя беше много озлобена към свекърва си. Мислеше, че заболяването й се дължи на нея. Поговорих й за простителността. Бог беше отворил сърцето й и тя Го помоли за прошка. След покаятелната молитва лицето й грейна. Същият ден следобед приеха друга жена на свободното легло. Тя беше още по-обременена. Не само, защото се чувстваше зле след първата операция. Беше оставила в къщи сина си, който имаше генетично увреждане.

Божият Дух работеше мощно. И двамата със съпруга й възприемаха жадно думите ми. Накрая те се молиха заедно с мен.

Постепенно започнаха да идват болни и от другите стаи. Раздавах на жените цитати от Божието слово за изцеление. Заедно прокламирахме стиховете. Щом чуеха благовестието, жените от отделението една по една или на групи започваха да се покайват за греховете си и да се оставят в ръцете на Господа.

Преди да слязат за операция, те идваха да се помолим заедно. Постепенно духовната обстановка започна да се променя. От място на страх, отчаяние и депресия, то се превърна в място на мир и радост. По очите им разбирах, че Божията любов действа в тях.

Аз самата се чувствах една малка частица от голямото тяло Христово.

Бог ми изпращаше духовна и материална подкрепа чрез различни. близки и приятели. Не бих си позволила да изброявам имената им. Вярвам, че един ден ще получат наградата си на небето.

Всеки ден сърцето ми се изпълваше с Божията любов, която преливаше от мен и обхващаше всеки човек, с когото общувахме.

Чувствах, че всички сме като скачени съдове. Божията благодат преливаше от човек в човек. Това беше неописуемо усещане. В стаята ни звучаха хвалебни песни. Четяхме и се поздравявахме със стихове от Божието Слово. Това беше извън всяка човешка логика.

На четвъртия ден оперираха и мен. В последните минути преди операцията, Бог заработи в мен, чрез една малка книжка на Джойс Майер. Името на тази жена стана много скъпо за мене. То е свързано с един от най-драматичните, най-вълнуващите моменти в моя живот.

Деси, главната редакторка на Фондация Аним, ми изпрати нейната книжка: “Кажи им, че ги обичам! “ заедно с колет от Пеги и Марги. Прочетох я три пъти, но и трите пъти не стигах до самия край. Винаги последните две листчета със сведенията за авторката оставаха недочетени.

Когато слизах за операцията, не ми позволиха да взема със себе си Библията, затова взех тази малка книжка. Минутки преди операцията, докато чаках анестизиолога, дочетох нейният край. Помолих Бог да ме използва, както използва Джойс Майер, за да служа за благословение на всички хора, с които се срещам.

Господ изпълни сърцето ми с мечти. Точно в този момент ме взеха за операцията. Влязох без никакъв страх. С разрешението на лекарите се помолих на глас за целия екип и за успеха на операцията с най-кратката молитва в живота си. Всички се съгласиха с мен и започнаха да ми слагат упойката.

Операцията ми продължи четири часа и трийсет минути.

За Божия слава, за удовлетворение на лекарския екип, както и за наша най-голяма радост, възстановителния оздравителен процес при мен протичаше много бързо. Както се казва в Божието Слово “ От Господа е това и чудно е в нашите очи.” Пс 118:23.

Когато за първи път споделих в църквата за моя проблем, при мен дойде Ирина Руняшка, едно момиче с насърчителна дарба. Тогава тя ми каза:

-Таня, помисли си, колко много жени от отделението, в което отиваш, очакват да чуят вестта за спасение. Ти си се предала изцяло в ръцете на Бог. Така че нищо не Му пречи да те използва и да прослави името Си чрез теб. Приеми нещата от тази гледна точка. Така й направих.

Две години по-късно прочетох в статията на Джойс Майер: “Да започнем да се наслаждаваме на живота всеки ден“, че и тя е била оперирана като мен. Тогава този факт не ми беше известен, но сега си мисля, че Бог може да използва всеки факт от нашия живот, за да докосва сърцата на хората.

Благодаря на Бога за това, че употреби и мен, както Джойс Майер, за да занеса любовта Му до десетки онкоболни жени по време на лъчетерапията и на контролните прегледи, че ми даде възможност, да им разкажа за Спасителното дело на Исус.

Непосредствено след операцията, Бог ми даде още един урок. Вече можех да ходя спокойно. Докато се разхождах по коридорите на отделението, чух мъжки глас. Питаше за една от болните. Потърсих я в стаята й , но не я намерих. Човекът поизчака малко и когато си тръгна, ми поръча: “Моля ви, предайте й, че професор... я е търсил!” Докато влизах в стаята си, през ума ми мина мисълта: “Виж, хората какви познати имат! Идват професори да ги търсят, а ти си дошла от провинцията, от толкова далеч!...” В същия миг мобилният ми телефон иззвъня. Непознат глас ме попита: “Таня Стоянова ли е?” “ Да, Таня Стоянова съм.” – отговорих озадачено. Гласът от другата страна продължи: “Обажда се пастор Пламен Петров. Съгласна ли си да дойда да се помоля за теб?”

Сълзи бликнаха от очите ми. В сърцето си почувствах дълбоко покаяние... Нима се усъмних в Божията всеотдайна любов. Господ ми изпращаше нещо повече от професор...Изпраше ми Своят служител, за да ходатайства за мен пред Трона на благодатта.

Сега напълно разбирам какво е искал да ми каже Бог с онези две думи:”чиста благодарност”. Всеки ден многократно осъзнавам техния смисъл и Му благодаря.