Най - голямото наследство

Най - голямото наследство

Най-голямото богатство е Божието богатство, а най-голямото наследство е молитвеното наследство на Божиите чада. Получих това прозрение като директен отговор по време на една молитва.

Молитвата е най-естествения начин, по който можем да общуваме с нашия Създател. Това е практическата ни връзка с живият и реален Бог.

Тя довежда Божието присъствие, което не може да се сравни с нищо на този свят.

Молитвата е средството, чрез което Бог се ангажира да извърши онова, за което Го молим. Когато общуваме с Бога, ние изпитваме вътрешно удовлетворение, че Той е жив, чува молитвите ни и ни отговаря.

Целта на нашите молитви е да виждаме Божията слава, да разпознаваме Божието действие, затова те са неделима част от християнското ни ежедневие.

Истинска привилегия е да започнеш и да завършиш деня си в разговор със своя Небесен Баща-Вседържителя, Който държи в ръцете Си най-голямото богатство.

Размишлявайки върху силата на молитвата, сега си спомням за една мисъл на Е. Баундс:

“ Бог оформя света чрез молитва. Колкото повече молитви има по света, толкова по-добър ще е светът, и толкова по-голяма ще е силата, възпираща злото. Молитвите на Божиите светии са капиталът на небето, чрез който Бог извършва Своята велика работа на земята.“

В Библията намираме много примери за хора, престоявали в молитва.

Вярвам, че всеки християнин се е възхищавал от пълнотата и всеобхватността на Господната молитва:“ Отче наш “ и на застъпническата молитва на Исус Христос, записана в Евангелието. Йоан:17.

Самият Той ни е обещал:

“ Всичко, което поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили и ще ви се сбъдне“ Марк 11:24.

Някога си мислех, че смисълът в живота на всеки човек, се състои в това да остави нещо след себе си: да създаде семейство, да построи къща, да посади дърво. Но това са преходни, материални неща, които имат стойност, само докато съществуваме на земята.

Исус Христос ни препоръчва нещо много по-добро - да събираме съкровище, което има вечни стойности.

Всичко, което създаде човек в своя живот, може да има истинска стойност само тогава, когато е посветено на Бог, когато е благословено от Бога, и ако е свързано с Него.

Сега, за мен истинският смисъл на човешкия живот е - да ходиш в Божието присъствие и да довеждаш при Него хора за спасение.

Но преди да пристъпим към това, трябва дълго време да престояваме в молитва пред Бога. Да бъдем напълнени с Неговата благодат, за да можем да даваме и на другите.

Има древна римска поговорка: “Думите отлитат, написаното остава“.

В християнския ми живот се е случвало да се моля за нещо, а после да го забравя. И винаги съм тържествувала, когато видя, че Бог вече е изпълнил това, за което съм Го молила.Така постепенно се убеждавах в стойността на написаната молитва.

От няколко години често записвам молитвите си. Събрала съм доста молитвени бележници. Искам един ден да ги публикувам. Така не само аз ще се насърчавам и възхищавам на Божията вярност.

Една от най-ранните ми писани молитви се отнася до моето посвещение на работата с деца. “Боже, научи ме, как да работя, за да стана съработничка на Святия Дух! Искам да се посветя на работата с децата и възрастните, но така, че в резултат на моето служение те да израстват в името на Исус Христос. Амин.“

Благодаря на Бог за тази молитва. Сега Бог Святият Дух е най-съвършеният Приятел, най- чудесният Помощник и най-мъдрия Съветник за мен. Забравила съм тази молитва, след като съм я записала, но сега тя наистина е реалност в моя живот.

Това, за което съм се молила преди тринадесет години, вече се е изпълнило. Аз все още работя с деца, с учители, а в последно време и със студенти.

Цялата слава принадлежи на Бога, защото всичко е от Него, чрез Него и за Него.

Всяка молитва е важна за Бога, дори и неизречените стенания и вопли. Но особено важно място в нашия християнски живот има молитвата в съгласие.

Убедена съм в голямата сила и в ефективността на молитвата в съгласие. Бог направи чудо в живота на две млади семейства, вследствие на молитва всъгласие.

Докато бяхме в Украйна, Пеги сподели майчината си болка и копнежа си да има внуче от малката си дъщеря. Мисля си, че Божията милост беше слязла върху нас.

Сигурно, за да я утеши и насърчи, в този момент Бог беше ме изпълнил с дар вяра.

Изслушах я и казах, че Божията дума е последна. Бог е Този, Който дарява децата. Обещах й, че като си отида в Стара Загора, ще предам тази нужда на молитвената група в църквата. Заедно ще се молим, Бог да отвори утробата на дъщеря й. Ще се молим и в домашната група, и в моите лични молитви винаги ще издигам тази нужда.

Имах езикова бариера и потърсих по възможност най- утешаващите думи на моя “беден английски език”. Не знам какво е разбрала Пеги от думите ми тогава, но благодаря на Бог за тях, защото те се оказаха пророчески.

Много хора станаха съпричастни към тази нужда, но и свидетели на Божията слава. Радостта ни беше неописуема, когато един ден научихме, че дъщеря й е бременна. Благодаряхме всеки ден на Бог, че е отговорил на молитвите ни и продължавахме да се молим.

Слава на Господа!Това, което Бог прави, никой не може да го направи. Вярвам, че всичко това е било от Него.

Сега Бетъни има две много сладки момченца, а Пеги е баба на седем внучета. Докато се молехме за нея, в църквата също се родиха много деца.

Една година, след като Бетъни роди, в Стара Загора беше организирана регионална конференция за обучение на неделните учители. По този повод беше пристигнал екип учители от Далас, воден от Кони МакКензи, директор на детско служение. Всичко, което видяхме и чухме на тази конференция, беше превъзходно: и поучението, и практическите материали, както и начина на работа в екип.

В края на конференцията Кoни предложи да се помолим за дъщеря й Ашли, която от осем години е омъжена, но няма деца.

Бог беше ми дал вече едно чудесно свидетелство. Споделих го пред всички. И не само това. На конференцията имаше една медицинска сестра и една лекарка, които споделиха свои свидетелства за Божиите чудеса в тази област.

Всички заедно се молихме Бог да благослови Ашли и съпруга й - да имат собствено дете. На следващата конференция, във Велико Търново, Ашли беше бременна в шестия месец.

Каква съвършена милост от Бога! Радостта ни беше многократно умножена, когато се видяхме и с останалите членове от екипа им.

Бог е Съвършен. Три месеца по-късно, тя роди прекрасно момиченце.

По времето на тези събития, ние с моето семейство също бяхме между нуждаещите се.

Аз вярвам, че Бог е чул молитвите и за нашето семейство. Като Пеги и Кони ние също ще се радваме на внучета. Вярвам, че Бог ще отговори и на нас на точното време. Той е, Който дарява децата и ще благослови Дидка и Нейко с чудесни дечица, в името на Господ Исус Христос. Амин

Вярвам, че ще изпълни това, което ми е обещал: “А от Моя страна, ето Моят завет с тях, казва Господ: Духът Ми, който е на тебе и словата, които турих в устата ти не ще липсват от устата ти, нито от устата на потомството ти, нито от устата на тяхното потомство от сега и до века, казва Господ”. Исая 59:21

Аз съм предала всичко, което имам в Неговите ръце. Доверила съм му се изцяло.Чакам да видя мощното му действие, Неговото изобилие във всяка област от живота ни.

Бог иска да имаме отзивчиви, състрадателни сърца. Иска да бъдем чувствителни към проблемите на хората. За Него няма значение мястото, нито времето. Неведнъж съм се убеждавала в това.

Имам колежки, които са били назначени на работа буквално няколко дни, след като заедно сме се молили на улицата. Простичко сме изповядвали името на Исус Христос, като най-важният авторитет в нашия живот. Разкривали сме своята зависимост и голямата си нужда от Него.

Много пъти Бог е действал и на работното ми място. Никога няма да забравя случая с чичото на едно от момичетата, с които работех.

Беше през лятото. Две седмици отсъствах от града. Един ден Боряна ме посрещна още от вратата в детската градина и с голяма болка сподели проблема. Чичо й паднал от влак и вече седемнадесет дни бил в кома. Искаше да се молим в църквата за него. Нямаше смисъл да чакаме до вечерта. Бяхме общо четири жени и всички бяхме в съгласие.

И се помолихме с прости думички: “Господи, вярваме, че за Тебе няма нищо невъзможно! В Тебе е животът и в Тебе е силата. Сега Те молим в съгласие, прослави се в живота на този човек. Възвърни съзнанието му, дай му здраве, сила и живот.Молим те в съгласие в мощното име на Господ Исус Христос!. Амин.“

Вечерта представих нуждата пред църквата, но Бог се беше прославил през това време и вече беше показал милост. Малко след молитвата, чичото на Боряна излязъл от състояние на кома.

Бог няма любими и привилегировани деца. Всички сме равни пред Него. Важното е да вярваме и да Му се доверяваме.Той показва милостта Си по всяко време, на всяко място.

Зная, че търсейки мен, всъщност Боряна търсеше Него. И той помогна, като изяви силата Си пред нея и пред жените от детската градина. Точно това им обясних на следващия ден, когато тя ми разказа какво е станало.

Благодаря на Бога, че по този начин изграждаше авторитета ми на Негов служител в детската градина.

Спомням си друг един случай.

Беше през учебната година. Аз бях първа смяна на работа, но в тази сутрин имахме молитва в църквата.

За първи път се молих със следните думи: “ Господи, благослови всеки човек, с когото се срещаме, с когото разговаряме и до когото се докосваме! Нека от Тебе, чрез нас да излиза сила на освобождение и изцерение.“

След молитвеното събрание заминах веднага на работа. Още когато се видяхме с колежките, две от тях ми се оплакаха, че ги болят краката. Едната имаше болка в коляното, а другата в петата. Чух оплакванията им и в този миг Святият Дух подейства в мен. Спомних си за думите, с които се молих сутринта. Предложих им да се помоля за тях. Бог подейства моментално.

Докато едната от колежките споделяше как почувствала топлина в крака си и болката изчезнала, трета колежка протегна ръката си към мен и каза:

- Виж на мен какво ми е излязло! Боли ме. Митко каза, че само оперативно може да се отстрани. Съпругът й беше ветиринарен лекар.

Видях на безименния й пръст едно образувание, колкото грахово зърно. Пипнах го и казах:

- В Името на Исус Христос да изчезне! Тя съвсем тихичко изговори “Амин!“

На следващия ден бяхме след обед на работа. Когато се видяхме с Гергана, тя отново протегна ръката си към мен и каза:

- Виж, няма нищо. Костицата изчезна. Много се зарадвахме. Благодаря ти!

• 
  Ще благодарим на Бог, защото Той я премахна. Божия е славата! Той е нашият Изцерител!- зарадвах се и аз.
  

И още много пъти, Бог се прославяше в нашия живот.

Работата ми в детското служение започна с копнеж, зародил се в сърцето ми, още в първите месеци на моя християнски живот. И двете с дъщеря ми жадувахме да слушаме проповедите. Когато тя започна да посещава църквата, децата й бяха съвсем малки - Танечка беше само на една годинка, а Янчо на две. По време на богослуженията се случваше да се разплачат и да пречат на хората около нас. Налагаше се да излизаме навън и да пропускаме част от проповедите. Искаше ми се да дойде някой, да вземе децата от ръцете ни, за да можем да слушаме. В сърцето ми се зароди силно желание, аз да бъда тази, която да помага на другите майки и баби да слушат спокойно словото. Мечтаех си децата, които посещават неделното училище, да се чувстват в него толкова комфортно, че още като влязат в църквата да забравят за родителите си, и да тичат към учителките.Вярвам, че това желание не е било случайно, защото за новата учебна година пастор Димитров ми предложи да стана неделна учителка. Така започнах да работя с децата в неделното училище. Разбира се, в началото беше много трудно. Макар че като професионална учителка бях натрупала доста педагогически стаж, нямах достатъчно библейски познания и опит. И другите учителки не бяха по-опитни от мен. Някои от тях бяха студентки, а други по-дългогодишни християнки, но без учителска професия.Работата в неделното училище си има своята специфичност. Затруднявахме се и от това, че не разполагахме с никаква материална база. Нямахме дори класни стаи. Докато бяхме в Синдикалния дом, се събирахме в гримьорните, където столовете бяха недостатъчно. По-късно, когато се преместихме в кино “Септември” се събирахме в един тъмен коридор, който служеше за склад на художниците към “Кинефикация”. Затова пък, бяхме изпълнени с ентусиазъм. Господ ни благославяше с много деца от първи до осми клас. Даваше ни мъдрост, как да работим с тях. Виждахме плодовете на Божиите благословения. Подготвяхме програми във връзка с различните празниции и по този начин насърчавахме църквата. Аз съм благодарна на Бог, че през всичките тези години имах възможността да се обучавам и да се изграждам като неделна учителка. Господ не само ни вдъхновяваше и ни даваше нови идеи. Той ни изпращаше и чудесни служители, от които ние, неделните учители в България научавахме много.

Между всички тях, най-ярко в моето съзнание, се откроява името на Пеги Лейни.

Пеги е човекът, изиграл най-голяма роля в израстването ми, като неделна учителка.С нея Бог ни свърза по един превъзходен начин. Изпрати я във времето, в което имахме най-голяма нужда да се учим, как да запознаваме децата с Божието Слово. Мисля, че тук е мястото да споделя нещо повече за нея.

Голяма част от своя живот тя е посветила, за да служи на децата. Няколко години е била директор на Неделно училище, в което са се обучавали на Божието Слово повече от четиристотин деца до 12 годишна възраст. От 1992 г. е започнала да провежда конференции за учители от неделните училища в Унгария, Словакия, Румъния по линията на Служението за Източна Европа. На 16 май 1997 год. тя посети за първи път България във връзка с първата конференция, която беше проведена в Ловеч.

Пеги има изключителната дарба да вдъхновява другите и да ги заразява с ентусиазма, който носи в себе си. Под нейно ръководство започнахме да разработваме програма за учителите от неделните училища. По-късно беше създадена и Фондация “Аним“, която започна да подготвя и разпространява тази програма и извън пределите на страната ни. “Аним” в превод от иврит означава “извор“.

Времето, в което пишехме и редактирахме тези учебници, под указанията на Пеги и нейните съработници, беше голямо благословение за нас. То ни зареждаше с нови сили. Учители от различни градове и села се събирахме и се обогатявахме взаимно, като се опознавахме все повече и повече.

От Пеги съм научила изключително много неща. И затова с благодарно сърце се обръщам към моя щедър Небесен Баща за всеки подарен миг щастие, който е свързан с нея и с всички нейни съслужители.

Записките, които съм водила и снимките, с които съм документирала всяко едно събитие са съкровената част от моето “земно”богатство. Обичам да ги разглеждам и да се връщам към спомените си. В такива моменти Бог неусетно ме издига на крилете Си и от позицията на изминалото време, виждам как, независимо от трудностите и изпитанията, през които сме преминавали; независимо от препятствиятя, които сме преодолявали, Неговият план за нашия живот и конкретно за детското служение се е изпълнявал по един съвършен, чудесен начин.

А спомените са толкова живи, че сякаш не девет години, а няколко дни са изминали от онзи пролетен ден на 16.05.1997 г, когато проведохме първата конференция с Пеги Лейни в Ловеч.

Това беше една прекрасна, вълнуваща среща. По простичък и нагледен начин, но с голямо майсторство, тя ни учеше как по достъпен начин да представяме Библията на българските деца. Помагаше ни да направим работата в неделното училище по-ефективна, да разбираме и посрещаме нуждите на децата.

Разкриваше ни Божиите принципи, методи и подходи за духовното израстване, както на децата, така и на учителите.

Някъде бях прочела, че не е толкова важно, какво сам си направил; по-важно е на какво си дал тласък. Тази сентенция придобива особено практичен смисъл за мен, когато си спомням първата конференция, организирана в Ловеч. Там Бог постави едно ново начало, не само на моето служение като неделен учител, но и на цялото детско служение в България.

Виждайки, как чрез Пеги оживяват библейските истории, се молех Бог да даде такива умения и способности и на мен, за да мога да правя това.

А когато Господ разпали желание в сърцата ни, стават невероятни неща.

Още като се върнахме от конференцията, отново ме обхвана онова изгарящо желание да разкажа за Рут и Ноемин. И само за една седмица Господ ми помогна да подготвя един моноспектакъл и да го представя не само пред децата, но и пред цялата църква.

От Пеги научих много важни принципи, които станаха водещи в моя живот. Един от тях гласи: “ Ако нещо, което си видял или научил не го приложиш до първите десет дни, има опасност изобщо да не го приложиш”. Това много ми допадна и винаги се старая да го изпълнявам.

Докато представях моноспектакъла, гледах сълзите в очите на хората и вътрешно благодарих на Бога за Неговата вярност и отзивчивост.

Още една сентенция си спомням сега, когато си мисля за началото; за първата ни среща с Пеги. И тя звучи така: “Когато учениците са готови, учителят идва.”

Бог беше подготвил нашите сърца така, че с радост и въодушевление да приемаме новите неща и беше довел Пеги и нейните сътрудници на точното време в България. Нейната цел беше да проучи обстановката, условията и нуждата от подготовка на неделни учители за развитие на детското служение. Това беше поводът за нейното идване в България.

С това бяха свързани и първите й, встъпителни думи: “Детското служение е изключително важно, защото детската възраст е най-благоприятна за изграждане на взаимоотношенията с Бога. Децата принадлежат на Бога! Дайте им Бог! Дайте им най-доброто! Дълбайте за дълбока основа в техните сърца! Българските деца са готови за жътва! Поучавайте ги при лягането и при ставането им! И ще имате мощна България в лицето на децата!”

Цялото поучение, което Пеги Лейни и нейните съработници са ни поднасяли е като едри, отбрани семена, хвърлени в благоприятна почва. Това, което сме научили по време на конференциите, е спомагало не само за нашето изграждане, но и за изграждането на нашите деца като християни. Веднага го прилагахме в практиката си и с това обогатявахме и тях.

Сега искам да благодаря на Бог и за сътрудниците на Пеги - Лори, Бони, Марги, Робин, Клаудия, Сондра, Керън, Мелъни, Гленда, Майк и от българска страна Сиси, Хриси, Деси, Маргарита, Лина, Пепа, Миша, Мария Джамбазова, Мария Петрова, Мариела, Гинка, ние от ХЦ “Сион”- Стара Загора и още много други. Не мога да не спомена името на пастор Георги Михайлов- приятел, насърчител и вдъхноветел на всички неделни учители в България, посещавали конференциите в Ловеч.

Разсъждавайки за съвместната ни работа, виждам, че през цялото това време, те са изпълнявали един принцип, който Господ Исус Христос е използвал при обучението на Своите ученици. Обучаваха ни на теория, показваха ни практически уроци. Постепенно започнаха да включват в това и нас, българските учители. Ангажираха ни за изпълнението на определени практически задачи по време на конференциите. Накрая ни оставяха да прилагаме в практиката си всичко, което сме научили.

Като приложение на наученото беше Националната конференция за детско служение, организирана от ББЦ “МЕСИЯ” – Стара Загора под надслов: ” Бъдещето започва от днес”. През цялото време на конференцията се усещаше Божието присъствие. Бог изграждаше взаимоотношения на приятелство, единство и взаимно приемане, въпреки различията ни. Главните говорители Таня Конярова, Светла Каролева от Мисия “Възможност, Донка Ганева, Йорданка Славчева и Красимира Палхутева от Х Ц “Месия”, Христалина Илиева от ХЦ “Шалом”, Нина Колева от “Възраждане” както и аз споделихме своя опит. Обсъждахме наболели за обществото ни теми като: окултизма и агресията в живота на младите хора; въздействието на музиката и молитвата върху изграждането на личността. Особено благотворно подейства участието на пастирите на ХЦ” Месия”, ХЦ “Сион” от Варна и Стара Загора, без чиято подкрепа конференцията не би била възможна.

Главен източник, към който се придържахме при организирането и на конференцията и на всички семинари за обучение на учителите от регионалните църкви, ни служеше помагалото”Как да ръководим детското служение”. Едно чудесно ръководство, плод на съвместната работа на детски лидери от Източна Европа и САЩ.

С всяка поредна конференция Бог ни предлагаше все нови и нови предизвикателства, откриваше нови хоризонти пред нас и ни даваше увереност, че вървим в правилната, в Неговата посока. Разширяваше видението ни, разпалваше нашия ентусиазъм, творческите ни способности, мотивираше ни да изпълняваме нашия дял от Неговия план за Детското служение в България, нашата отговорна задача: да подготвим децата за изпълнение на Божият призив в техния живот. В резултат на съвместната ни работа, децата да се изграждат като уверени, активни участници в цялостния живот на НУ и църквата.

С надежда за още повече вдъхновение, мъдрост и талант в работата ни, заставам в дълбоко смирение и благодарност пред Бога за всичките учители и участници в детското служение в България.

Великата заповед, завещана на апостолите от Господ Исус Христос, се отнася с пълна сила и за нас. Бог все още ни призовава: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието...” Той изпрати Своя Син да умре за всеки един човек, затова иска благата вест да стигне до най-отдалеченото кътче на земята. Иска да разказваме за Неговият живот, за делата Му, затова продължава да изпраща много мисионери и при нас.

Нашата църква изгражда нови дъщерни църкви в България. Повече от християните в тях са от ромски произход, а една част и от турски.

През пролетта на 2001г. Бог ни изпрати още едно предизвикателство. Откри ново поле за работа, чрез лятното ни мисионерско служение в село Боринци.

Боринци е живописно, планинско село, дълго, разделено на две махали.. Намира се на 120 км. от Стара Загора, между градовете Котел и Елена. Населението там е смесено – българско, турско и малко роми.

Заедно с един от дяконите и моята сестра Пепи посещавахме по веднъж месечно местната църква. Хората там са открити, добронамерени, гостоприемни.

При едно от пътуванията ни, жените отправиха покана към нашата църква, който има възможност да им гостува за по-дълго време. Предложението много ни хареса. Когато се връщахме, видях Диана и Цецка пред входа и го споделих с тях. Двете едновременно извикаха от радост и започнаха да благодарят на Бога. Разказаха ми, че дълго са се молели Бог да ги изпрати в някое затънтено кътче на България, за да занесат благата вест на местните жители. Отговорът беше дошъл. Аз се радвах заедно с тях, но мислех, че не бих могла да се впиша в това пътуване. Всяко лято моите внуци Янчо и Таня пристигаха от Варна и тук прекарваха цялата ваканция...

По време на поредното заседание на църковното настоятелство, пасторът се обърна към мен с въпроса:

• 
  Таня, вие кога ще заминавате?
  
• 
  Когато кажат!
  

- Няма какво да чакате. Хората са ви поканили. Включваме го в графика. Вземай телефона и уговаряй заминаването!

Това беше поредното предизвикателство за мен. Повече не реагирах. Доверих се на Бога и чаках да видя Неговият план за лятото.

Бог иска само да отворим сърцата си и да приемем предизвикателството. Останалото е работа на Святия Дух.

Той ни екипира в един чудесен тим. Три жени и две деца на 10 и 11 години – това беше нашата мисионерска група. Всичко беше уредено и на 21.07. 2001 г. потеглихме за Боринци.

Пътуването беше вълнуващо. Оказа се, че това е един прекрасен начин за изграждане на приятелски взаимоотношения и за пренасяне на благовестието.

До вечерта внуците ми вече се бяха сприятелили с много от местните деца и с гостенчета на селото. Ние също. Още на другия ден децата започнаха да се събират пред сградата на църквата. Заедно с тях идваха и бабите им.

Без много да чакаме ние обяснихме целта на нашето пътуване. Разказахме им за спасителното дело на Господ Исус Христос. Последваха и много свидетелства, за това какво Господ е направил в живота ни. Изпяхме няколко песни. И така продължихме на следващия ден. Подготвихме с децата интересна програма от песни, стихове, сценки. Представихме я пред жителите и от двете махали на селото. Всички бяхме много развълнувани. Българи, турци и цигани, сплотени чрез Божията любов, пеехме прекрасните песни за хваление и поклонение на нашият Велик и Мощен Бог. Отправяхме молитви за нуждите на хората и Той извършваше физически изцерения.

Посетихме и близкото село Кипилово.

Това пътуване ни даде възможност да се запознаем с хората от селата, с проблемите им, да се молим за тях и да изградим добри приятелски взаимоотношения. Имаше много свидетелства за изцерения. Много от хората се обръщаха с молитва към Господа. Бяхме много насърчени и благодарни за новите си приятели.

Върнахме се вдъхновени и развълнувани от всичко, което Бог направи чрез нас по тези места.

През лятото на следващата година отново бяхме в Боринци. В екипа ни имаше нов човек. Още с пристигането ни, местните хора ни посрещнаха с радост. Децата също се бяха събрали и ни чакаха развълнувани. Поговорихме със старите си познати и се запознахме с нови. Още първия ден обсъдихме и приехме програмата. Убедени в това, че драматизацията е един от най-ефективните начини за въздействие върху хората, подготвихме импровизиран радиотеатър “Зовът на майките”, чийто текст бях написала по повод на терористичните атентати в Ню Йорк от 11 септември 2001г. Участниците с много проникновение отразиха драматизма в пиесата.

Това беше второто ни мисионерско пътуване и Бог разшири дейността ни. Заедно с екип от местната църква в Боринци, посетихме няколко планински села с гостоприемно население, пръснати по склоновете на Стара Планина: Зайчар, Майско, Стрелци. Срещнахме се с доста възрастни, самотни хора, които се нуждаеха от внимание и блага дума. За нас беше неописуема радост да им занесем благата вест и да се молим за нуждите им. Радвахме се като деца на красотите на Балкана, на великите Божии творения. Каруцата, в която се бяхме настанили ту слизаше по планинския път, ту се изкачваше и пред очите ни се откриваха прекрасни изгледи. Вдъхновени, пеехме песни за възхвала на нашия Бог.Ехото връщаше гласовете ни и те се смесваха с песента на дърветата и на техните обитатели.

Един ден, разхождайки се по брега на местната река, срещнахме семейство роми – пътуващи търговци от Монтана. Още с поздрава се разпознахме като истински братя и сестри. Заедно пяхме и се молихме. Божията любов беше слязла между нас в пълнотата си.

Катерихме се по планината до изоставено турско селище, останало само с няколко населени къщи, за да занесем и там благовестието на Господа. Децата тичаха като сърненца и не се уморяваха. През цялото време Бог се грижеше за нас и ни пазеше. Бдеше над нас и ни насърчаваше по чуден начин.

Пътеката беше отъпкана. Сега нещата вървяха още по- лесно. Хората ни канеха на гости по домовете си. Изглежда всичко, което се беше случило през миналото лято, се беше разчуло и в съседните села. Един ден по време на нашата сутрешна разходка срещнахме две непознати жени. Поздравихме се и те ни спряха. Едната от тях беше съпругата на кмета на съседното село Стрелци, а другата - майката на ветеринарния лекар. Поканиха ни да им отидем на гости.

След два дни, както се бяхме уговорили, пристигнахме в селото. Населението в това село беше изцяло турско. Бяхме много изненадани от гостоприемството им. Около десетина жени се бяха събрали заедно в един двор и правеха сърми за зимата. Направиха няколко баници по местна рецепта. Нагостиха ни с вкусни сърми и с баница. Не само ние, но и те ни разказваха свидетелства за Божията изцеряваща сила.

Съпругата на кмета имаше някаква алергия на нервна почва. От няколко години са я лекували, но нищо не помагало. Имаше и други жени в нужда. Ние се молихме за тях. Разделихме се като приятелки. Поканиха ни пак да отидем на гости.

Преди да си тръгнем от Боринци, отново ги посетихме. Този път жените бяха още по – сърдечни. Бог беше премахнал всякакви бариери между нас и беше прославил името Си чрез изцерение. Някои от тях споделиха, че е отговорил на молитвите им. От алергията на жената на кмета нямаше и следа. Обривът беше изчезнал. От благодарност жените бяха приготвили за всяка една от нас кори за баница, за да си занесем в къщи. Черпиха ни с горски мед. Разделихме се като си обещахме, че пак ще се срещнем.

През есента ние отново им гостувахме, този път с пълен микробус. Занесохме играчки за децата от детската градина, обувки, чанти и топли дрехи за зимата, не само за учениците, но и за възрастните.

Бог ни даде да покажем Неговата любов не само чрез Словото му, но и чрез снабдяване на физическите и материални нужди на хората.

Сега, когато си спомням всички тези преживявания, се моля Бог да разшири хоризонтите ни и нашата мисионерска работа да продължи.