Книга за моя живот

Аз се моля на колене и отправям на ранина молитвата си към Отца, Който е на небесата, да ме пази от лукавия. Моля се за пророческа дарба, да ми даде откровения,за да пиша послания. Милостив, и щедър е Бог. *Ето, в един ден с молбата и дневник ми даде и съновидение ми прати - за назидание.

Сънувам, че имам трима сина, освен моите си деца. Моят мъж ги е прибрал, защото са бездомни и им се радва.

Имам две рани. Едната е отзад над петата – малка резчица е и не личи. А другата до нея е прясна, току- що отворена. Никак не ме боли, но не я искам.

Търся лекар да я зашие. Влизам в една стая, но там няма никой.. Имам ключ, а нямам право да влизам сама. Докато се оглеждам влиза Той. А от очите му текат сълзи и очите му са тъжни. И ме пита: “Защо го направи?” А аз не знам какво да отговоря.

Искам да Му дам ключа, но ключът остава в мене. И отговорността също. От мен зависи ще влизам ли сама. И се моля Бог да ме не пуща там, където не трябва да влизам. Моля го, Той да ме пази отвсякъде.Преди да съгреша, да ме докосне и да ми каже: “Там не влизай, дъще! Не е добре за тебе! Ти си Мое дете и Аз не искам ти да грешиш.”

Знам, че Бог, моят Баща и Спасител ще ме чуе и ще го прави винаги, защото аз Го обичам и Му се доверявам . Вярвам, че Той също ме обича.

Господ – нашият Изкупител, Исус Христос ни пази от изкушение и от нечестивия ни пази. Когато се изкушим и съгрешим, (защото ние сме несъвършени), Той измива греха ни в кръвта Си.

А милостта, която ни изпраща Бог, ни кара да се назидаваме, по–здраво да стъпим на твърда основа. Прави вярата ни да израства като мощно, кедрово дърво, с корени дълбоко закрепени в канарата Исус Христос. Амин.

Боже, благодаря Ти за всички дарове и благодеяния, които си ми дал чрез Святия Си Дух! Благодаря Ти, за насърчението! Благодаря Ти за това, че чу молитвата ми и на часа ми отговаряш!

Господи, слаби са моите думи, безсилни са да изразят обичта ми към Тебе, Спасителю наш! Неспособни са да изразят безкрайната ми благодарност за грижите, които Си полагал за мен още от рождението ми, а сигурно още от утробата на майка ми. Моля Те да ме пазиш чиста!

Моля Те, Господи, усъвършенствай всичките ми добродетели! Знам, че всичко, което имам, Ти си ми го дал.

Моля Те, да ме направиш сеяч на Твоето Слово! Да ме използваш, като един прекрасен съд в ръцете Си и да изпълняваш Своя план за мен!

Святи Душе, умолявам Те да ме ръководиш и да оправяш стъпките ми към хората. Много са гладните, много са жадните за Твоята храна, Господи! Затова, Ти ни води и мен, и всички мои сестри и братя, моите близки към съвършенство! Направи ни достойни за Твоето име, Амин! “

Тези думи написах тогава в първия си бележник. Те се редяха една след друга, без да ги търся. Идваха наистина като изпратени от небето. Изписвах ги, без да се замислям, движейки ръката си по листа, сякаш умът ми не участваше в този процес.

Сега, след толкова години имам много бележници и тетрадки, изпълнени със записки, но тогава за мен беше истинско чудо факта, че сутринта се помолих, а през нощта държах в ръцете си красивия, черен бележник, в който бях записала първото си послание.

И най-интересното беше, че нито бях търсила в книжарница, нито бях поискала от човек този бележник, получих го по един невероятен начин. Благодарих на Бог за всичко, което ми подари през този чудесен, пълноценен ден.

Беше началото на ноември. Трябваше да подготвя сценарий във връзка с Рождество Христово. Исках да “пия вода от извора”, затова щом синът ми и съпругът ми си легнаха, аз веднага извадих Библията и започнах да чета.Тази вечер имах молитвена нагласа повече от всеки друг път. Докато прочета няколко абзаца, ме обхващаше голямо вдъхновение и изведнъж започвах да се моля. Така прочетох Евангелията на Матей и на Лука.

Редувайки четенето с молитвата не разбрах, как е станало 5³⁰ часа сутринта. Трябваше поне малко да подремна. Този ден бях първа смяна и в седем часа трябваше да съм на работа. Страхувах се, че ще закъснея, затова се помолих: “Боже, моля Те, събуди ме в 6³⁰ часа! Не ме оставяй да се успя!“

Живеех само на две-три минути път от работата ми. Надявах се, че ще стана навреме и си легнах.

Изведнъж, както си лежах на леглото, почувствах някакво свистене в ушите си. Имах чувството, че се движа с ракетна скорост. Помислих си, че умирам. Повдигнах с крака си юргана, за да се убедя, че съм жива и реагирам адекватно. Всичко беше наред. Пак се отпуснах и отново всичко се повтори. Усещах се някак лека, сякаш нямах тегло.

В следващия миг се видях, че летя на високо. Под мен се стелеше огромна река, бистра като сълза. Вътре в нея имаше грамаден продълговат остров изграден от здрава канара. На брега на реката стоеше една съвсем обикновена къща на приземен етаж.

Докато тази картина беше пред очите ми, изведнъж пред себе си видях земното кълбо, така както се вижда от спътник. Виждах и останалите планети от Слънчевата система.

Изведнъж се намерих на твърда земя, в задната част на движеща се бронирана кола. Стоях права, обърната с гръб към посоката на движението. Бях стъпила на прага на някаква врата, и съвсем леко се бях докоснала до страничните й колони.

Колата се движеше с огромна скорост по един необикновен терен от падини и върхове, а аз дори не помръдвах. Не се страхувах, само през ума ми мина мисълта: “Колко малко се държа, а как здраво съм стъпила на вратата, че изобщо не помръдвам.”

В същия миг се събудих, бодра и отпочинала.Имах чувството, че от момента, в който си легнах, са изминали само няколко секунди. Когато погледнах часовника си, беше точно 6,30 часа.

Преживяването беше неповторимо. Няма как да го обясня по пътя на логиката, но знам, че това, което изпитах беше истина. Беше толкова впечатляващо и остана за цял живот в съзнанието ми.

Защо Бог допусна да преживея всичко това, аз не знам, но и до сега размишлявам за Божието величие. Осъзнавам, че Той владее всичко. Пред Неговото величие и всемогъщество, дори необятните за нас небесни тела, са като плажна топка в ръцето Му. За Него бляскавите небостъргачи и огромните многоетажни сгради не са нищо повече от едно обикновено място за живеене. Щом сме стъпили на прага на вратата към вечния живот, колкото и да сме слаби и безпомощни, няма от какво да се страхуваме. Бог ни държи здраво, независимо през какви житейски ситуации преминаваме тук, на земята.

Ако човек беше ми казал тези неща, сигурно бих спорила с него. Обаче, всичко през което съм преминала в живота си и което съм преживяла до този момент, изцяло потвърждава това.

Споделих, преживяванията си с жените от домашната група. Тогава и те не знаеха какво да ми кажат. Една вечер бяхме поканени на гости заедно с пастирското семейство. Докато разговаряхме, моите приятелки настояха да помоля пастира, да ни разясни това, което ми се случи.Чувствах се много неудобно, но когато разказах всичко, той ме успокои.

- Щом нещо се е случвало веднъж и е описано в Божието Слово, значи е от Бога. Сега ще отворим на Второто послание на апостол Павел до коринтяните, 12 глава 2 стих. И той прочете:

”Познавам един човек в Христа, който преди четиринадесет години (в тялото ли не зная; Бог знае) бе занесен до третото небе.”

После започна да ни говори за това, как Бог е разкривал на различни хора по различно време определени неща и всичко това прави, за да изяви Своето величие.

Бог ни насърчава в Словото Си: ”Извикай към Мене и Аз ще ти покажа велики и тайни неща, които не знаеш!”- продължи пастирът.

Приемете това, което Таня е преживяла като едно откровение от Бога!- приключи дебата ни той.

Тогава ние бяхме млади и неопитни християнки, учехме нещата в движение и не всичко можехме да схванем с ума си, но бяхме много насърчени. Молихме се да получаваме повече такива откровения.

През тези четиринадесет години съм имала прекрасни преживявания и много тежки ситуации. Чрез тях Бог винаги ме е учил на нещо.

Френският писател Антоан дьо Сент Екзюпери е написал в книгата си “Малкият принц”: “Най-хубавите неща се виждат със сърцето.” Така е. Духовните неща не могат да се обяснят с ума. Те се възприемат чрез духа.

Госпожо, какъв е Бог?

Не зная каква асоциация е получил Петьо, разглеждайки насекомите, но ме постави в проблемна ситуация.

Тогава бях с почти тридесетгодишна педагогическа практика. Бях свикнала децата да ми задават най-разнообразни въпроси. Винаги съм се стремяла да задоволявам техните интереси. Един добър педагог трябва да отговаря компетентно на всеки детски въпрос. Но този път бях много изненадана. Въпросът беше най-неочакван за мен и аз не можех да отговоря.

Дълбоко в себе си признах, че нищо не знам за Бог. На детето обещах, че когато науча отговора, ще му го кажа. И разбира се, спазих обещанието си. Сега Петьо е пораснал и не живее в Стара Загора. Много ми се иска да го видя и да му благодаря за оня изненадващ въпрос, чрез който ме провокира незабавно да потърся Бога.

Често си мисля, какво ли въздействие са оказали върху децата ми онези, първоначални знания, които наскоро след това им дадох? Отначало те бяха много бедни и елементарни, но достатъчни за децата от предучилищна възраст.

Голяма част от близките ни, децата и родителите от днешното поколение, все още стоят далече от Господа и не могат да забележат Неговото търпеливо очакване, но аз се моля за спасението на всички тях.

Сега децата от нашата детска градина знаят много повече за Бога. Вече трета година те изучават богословие.

За моят колектив в детската градина, за децата и родителите много сме се молили. Всяка година при нас постъпваха деца на вярващи родители, а с това и молитвите се множаха. Убедена съм, че духовното обучение на децата е плод на ходатайствените молитви.

Бог е Всеможещ, Всезнаещ. Знае как да променя и обстоятелствата, и обществото.

Преди децата да започнат обучението си по богословие, Бог подготвяше колектива ни цели десет години. Беше необходима трансформация в мисленето на хората, докато се премахнат следите от онова време на суеверие и на безверие, насаждано години наред сред обществото ни. Постепенно всички ние се убеждавахме не само в съществуването Му, но и в това, че Той се грижи за нас, че отговаря на молитвите, които неведнъж поединично или групово сме принасяли към Него при различни обстоятелства.

С течение на времето, ние се изграждахме в личното си общение с Бога. Това естествено се отразяваше позитивно и върху личностните ни взаимоотношения, което рефлектираше не само върху децата, но и върху цялостния облик на детската градина.

Всеки път, при откриване на учебната година ни гостуваше свещеник, който благославяше целият колектив: и децата, и възрастните. Бог задълбочаваше взаимоотношенията между учители и родители, и по този начин подпомагаше децата да израстват във вярата си към Него.

Всички се съгласиха и се подписаха. На първи юни, направихме голям празник. Децата бяха много щастливи, ние с родителите също.

Много от хората, с които работех пожелаха техните деца или внучета също да получат такъв подарък.

Раздадох Библиите с лично посвещение, конкретно за всеки, както Господ ми беше дал. Резултатите никак не се забавиха. Родителите споделяха за желанието на децата, всяка вечер, преди сън, да им четат по една или две истории. Това ми достави неописуема радост.

Когато радостта ни е от Господа, тя ни носи сила и благословение.

Бог е Бог на точното време, на изобилието и щедростта, на преумножаването, Бог на Чудесата.

Все повече се нуждая да имам взаимоотношения с Него, да Го чувствам близо до себе си. От момента, в който приех Исус Христос за свой Спасител и Господ, особено в най-трудните моменти от моя живот, Святият Дух винаги е бил най-добрият ми Утешител, Помощник и Приятел. Водел ме е по един неповторим, специфичен начин.

Като Личност, Святия Дух започна да ме вълнува още от първия ден на християнския ми живот. Както всеки новоповярвал християнин, и аз усещах присъствието Му.

Усещах го по различни начини. Най-напред като един коректор, поправител. Наричах Го “червената лампичка”. Спомням си, че много често, когато направех нещо нередно, “лампичката” в мен светваше. А когато започнех да се моля за нечия болка или здравословен проблем, усещах присъствието Му, ту като сила, която ме изпълва, ту като лек, нежен полъх.

С времето започнах да опознавам Святия Дух, да научавам много неща за Неговата Личност. С всеки ден знанията ми се обогатяваха и постепенно в моят ум се изграждаше една по-цялостна и по-пълна представа за Него.

Прочетох внимателно книгите на Кетрин Кулман и Бени Хин за техните взаимоотношения със Святия Дух. Също и ”Аллах - моят Отец” - една изключителна книга, в която главната героиня описва обръщението си от мюсюлманската вяра към християнството. По един прекрасен начин тя описва подкрепата на Святия дух в този труден за нея период.

Всичко това ме подтикваше да се стремя още повече да вниквам в Неговия характер. Но нито една книга не може да опише действителните преживявания със Святия Дух. Личните взаимоотношения с Него са нещо неописуемо.

Единствено чрез дълбоко потапяне в Неговото присъствие, чрез личното си приближаване и общуване, човек може да почувства осезателно Неговата нежност и деликатност.

Чувствала съм Го толкова осезателно до себе си, особено в екстремни ситуации.

Копнеех да получа духовно кръщение. Бог изпълни този мой копнеж, но предварително ми даде да предвкуся голямата радост.

Разговаряхме с две съседки пред входа. В този момент до нас се спря една жена от петдесятната църква – Мария Чакърова. Още докато се поздравявахме, тя се изпълни със Святия Дух и започна да говори на някакъв странен език. Поток от непознати думи се изливаше от устата й. Бях много развълнувана. Не откъсвах очи от нея. По това време аз все още не бях получила този дар. Слушах я как говори и се радвах.След малко тя започна да говори на български език и каза:

- Голяма радост, голяма радост те очаква, дъще!..

Тогава не знаех, че думите на Мария са били послание за мен. Радостта продължаваше да изпълва сърцето ми. Едва дочаках да вляза в асансьора и извиках :”Слава! Слава на Тебе, Господи мой!”

Заедно с тези думи, усетих Божието присъствие и започнах да славя Бога с неописуема радост. Думите се изливаха от устата ми. Не можех да спра да Го хваля. Чувствах силното присъствие на Божия Дух.

Три дни след тази случка, думите й се сбъднаха.

Беше неделя - 19 юли 1992г. Бяхме ходили на лозето.След обяд се прибрахме и започнах да приготвям вечерята. Неочаквано в ума ми нахлу непозната дума – “прайс”. Звучеше в ушите ми, като рефрен от някаква песен. Около половин час не излизаше от ума ми. Приготвих се набързо и отидох на църква...

По време на молитвата Бог ме кръсти в Святия Дух и ме направи свидетел за Господ Исус Христос.

Тогава не знаех, че думата “price” {prais}, означава цена; ценя; оценявам. Наистина високо оценявам безграничната Божия любов и благодат.

Оценявам Неговата милост и грижите Му, както за самата мен, така и за всички хора, с които ме е свързал по един или друг начин. Радвам се и съм благодарна, за дарбите на Святия Дух, за присъствието Му в моя живот. Благодарна съм за способността, която Бог ми е дал да споделям и с другите това, което Господ Исус Христос е направил за мен на кръста на Голгота. Благодарна съм за радостта от спасението, която извира от дълбочината на сърцето ми. Дори не знам с каква дума да назова онази благодарност и почит към Личността на Святия Дух; онова чувство на пълно доверяване; онази пълна зависимост, осъзнаване, да си изцяло в ръцете Му и да се чувстваш сигурен в присъствието Му.

Но колкото и да изброявам придобивките, които получаваме чрез кръщението в Святия Дух, ние не можем да разберем напълно “чудесните дела на Съвършения в знание”, както се казва в Божието Слово.

Вярата в Божия Син е единствения начин да бъде спасена безсмъртната човешка душа. А изграждането и усъвършенстването ни като Христови последователи е един сложен и продължителен процес. Най-добре е, когато позволим на Святия Дух да извайва, да съгражда нашата духовна личност. Но как да му позволим, ако не го познаваме, ако не сме контактували с Него?

По себе си зная, че не можеш да обичаш някого или нещо, ако не знаеш какво представлява. Още от юношеските си години имам много специален опит в това отношение.

Докато си бях на село, никога не бях вкусвала торта. А в дома, в който бях настанена след смъртта на баща ми, всяка седмица поне по веднъж ни даваха торта за десерт. Тъй като не знаех какъв е вкуса й, реших да кажа, че не я обичам. За много от децата това беше добре дошло. Те започнаха да се надпреварват, кой първи да ми поиска десерта. Това продължи няколко месеца. Един ден реших да опитам вкуса на тортата и от този момент не я дадох на никой друг.

Когато децата ми бяха малки, много обичах да слушам радиопредаването: “Популярна музика”. В него често звучаха произведения на Моцарт, Чайковски, Дворжак , Паганини, Глинка, Григ и др. Постепенно те също започнаха да ги харесват. Колкото повече слушахме тези произведения, толкова повече им харесваха.

Започнахме да се интересуваме от живота на композиторите. Шестгодишната ми дъщеря нарисува прекрасна за възрастта си картина по сюитата “Пер Гинт” на норвежкия композитор Едвард Григ. А тригодишният ми син, щом чуеше някое от познатите произведения, пущаше високо радиото, та ако не бях в хола - да го чуя.

Така е и с общуването ни със Святия Дух. Колкото по-често разговаряме с Него и Го опознаваме, толкова повече Го обикваме и чувстваме нужда от Неговото присъствие. Позволяваме ли Му да ни променя, процеса на съграждането ни върви гладко.

Човек трудно би могъл да осмисли всички тези неща, ако не му бъдат обяснени. Но Бог винаги ни изпраща, някого, чрез когото да ни покаже, желанието Си да общува с нас. За това се иска пълно посвещение, но то не идва изведнъж. Събира се малко по малко, със всяка ситуация, в която попадаме, със всеки ден, с всяка една прочетена дума от Божието Слово.

Святият Дух е истинска, реална Личност. Той е толкова чувствителен и деликатен...

Спомням си един случай, при който бяхме убедени в това. Молехме се двете със сестра ми и изведнъж пред очите си видях бял гълъб, който лети отдалече и все повече и повече се доближава до нас. Казах й:

- Святият Дух идва към нас, Пепи, сигурно Бог иска да те кръсти.

Продължавах да виждам гълъба все по-близо и по-близо пред себе си. Виждах в едър план гърдите му и изведнъж, той плавно направи завой и отлетя. С голямо съжаление извиках:

- О, отлетя !

А сестра ми каза кротко:

Како, недей съжалява! Аз се помолих: ”Не сега, Господи, не сега! Когато остана сама!”

Може би бяха изминали повече от два месеца от тази случка. Беше неделен ден. Жените от домашната група предложиха следобед да се съберем за молитва. Поканих сестра ми да дойде с нас. Още в началото на молитвата, от устата й започна да се излива поток от думи на непознат език, който много приличаше на унгарски. Стана голям празник в Господа. Лицето на сестра ми сияеше.Тя вече не се срамуваше, нито страхуваше. Не можехме да се нарадваме. Божията любов, беше отпечатана не само на лицето на Пепи, но и на всички нас.

Бог беше кръстил сестра ми, защото тя Го беше поканила много специално. Святия Дух беше слязъл върху нея с голяма Си сила и мощното Си действие.

Пепи получи духовното си кръщение на 14 02. 1993 - в деня, който беше определила за пост и молитва, специално за кръщение в Святия Дух. Господ я кръсти пред много повече хора и то с такава неописуема радост. Но в оня момент и двете разбрахме колко чувствителен и деликатен е Бог Святият Дух.

Духовната битка

Аз също не знаех нищо за нея, докато нашият пастир не се помоли за мен.

Новият ми християнски живот ставаше все по–вълнуващ. Продължавах старателно да чета и изучавам Божието Слово. Редовно посещавах църквата, събирахме се в домашната група, молехме се и се насърчавахме .

Една вечер на сбирката ни дойде пастор Димитър Димитров. Докато си говорехме, вероятно той ме е наблюдавал, защото изведнъж се обърна към мене с думите:

- Таня, ти си отскоро при нас. Я, чакай аз да те подложа малко на “разпит”!

Разбира се, той се шегуваше. След нашият разговор, обаче, аз получих един доста сериозен урок.

И така след като разказах малко за себе си, той ме попита:

- А, кой според теб е Исус Христос?

Започнах да разказвам всичко, което бях научила за Исус Христос. Диана се опита да ме прекъсне:

А бе, кажи с две думи, че Исус е нашият Спасител!- но Митко каза:

- Остави я, нека да говори! – и добави:

А ти знаеш ли нещо за духовната битка? Можеш ли да познаеш, кога Бог ти говори и кога дяволът?

Не! – признах си аз. Той продължи с кроткия си глас:

Добре, сега ще се моля за теб, Бог да ти даде способност да разбираш духовните неща. Да си чувствителна към Неговия глас. Да можеш да Го слушаш и да Го разпознаваш.

След това се помоли за мен.

Времето неусетно мина. Наближаваше десет часа. Прибрахме се набързо. Моят съпруг знаеше, че съм на домашна група в другия вход. Когато се опитах да вляза в къщи, вратата беше заключена. Не можах да я отключа отвън. Позвъних и съпругът ми се обади. С някакъв особен, странен глас каза:

- Отивайте там, от където сте дошли!

Той никога досега не беше постъпвал по този начин.Телевизорът гърмеше и се смесваше с гласа на мъжа ми. Ние с Диана се стъписахме. Чудехме се какво се беше случило. Качихме се у тях. Позвъних му, но той не вдигна телефона.

Почувствах голяма умора. Сякаш някой беше отнел силите ми. Отпуснах се на дивана. Колко съм стояла така, не знам. Изведнъж се ободрих, станах и погледнах през терасата. Колата на сина ми беше пред блока. Тръгнах си веднага. Когато слязох на етажа, Нейко тъкмо влизаше в къщи. Заедно с него влязох и аз. Мъжът ми се изправи на вратата и каза:

- Вас не съм канил. Вие отивайте там, откъдето сте дошли!

Нейко гледаше стъписан. Аз бях сама с него, а баща му ми говореше в множествено число. Влязохме в хола. Опитах се да обясня на мъжа ми, защо съм се забавила, но той ме хвана за ръката и започна да я извива. Не се съпротивлявах. Накланях тялото си в посоката, в която извиваше ръката ми. Вероятно, гледката отстрани е била много грозна и мъчителна за сина ми. Той извика ужасен:

Татко, престани! Боли я!

Не се притеснявай, мамо! - опитах се да го успокоя. Татко не ми причинява никаква болка. Казвах истината.

Изведнъж, толкова неочаквано и за двама ни, баща му ме прегърна и ме целуна, сякаш нищо не се беше случвало.

След това, съпругът ми се държеше съвсем естествено.

През целия си съвместен живот, ние никога не бяхме се карали пред децата. Ако имахме някакво разминаване, се изяснявахме преди да заспим. Шеговито наричахме такива моменти “разбор на занятието”.

Осъзнах, че молитвата на пастора подейства. Стана това, за което се беше молил.

Бог на практика ми беше показал една духовна битка.

Урокът продължи и на следващия ден. В къщи всичко беше нормално. Но сцената на бойното поле се беше преместила на работното ми място.При нас работеше като помощник–възпитател една млада, красива жена.Тя имаше много проблеми. Сутринта, пристигайки на работа, се помолих за нея. На път за методичния кабинет, колежката от нейната група ме покани в тяхната занималня. Стояхме до вратата и си говорихме. Изведнъж една саксия със санта паолина се прекатури от решетката на парното и се строши на парчета. Никой не се беше докоснал до нея. Колежката ми се уплаши и извика:

- Олеле, сега как ще се оправям? Това беше любимото й цвете.

Знаех кой стои зад това нещо. Бог желае да се молим един за друг, но стратегията на дявола е да разделя и да владее. С молитвата си за младата жена бях навлязла в негова територия и той веднага се опита да атакува. Аз намерих друга по-подходяща саксия за цветето и го посадих отново. Когато го измих от пръстта, полепнала по него, то се освежи и стана още по – красиво. Разказахме на помощник-възпитателката какво се беше случило. Вместо да се ядоса за счупената саксия, тя дори се зарадва.

Всичко, което дяволът се опитваше да забърка, Бог го вземаше и го обръщаше за добро. Така и вечерта и на сутринта станах свидетел на духовната битка, която се води ежедневно. Видях действията и на дявола, и на Бога, и можех да ги разграничавам.

Една такава битка Бог показа и на дъщеря ми. Беше в същия ден, в който за първи път дойде на църква.

Отначало, и тя като мен се дърпаше и не искаше да идва. Един ден, отвори Библията и прочете: ” Зарадвах се, когато ми рекоха: ”Да отидем в дома Господен...”Пс 122:1.Чудесно слово. Ясно и конкретно. Казах й:

Стели, не се съмнявай, че Бог желае да отидеш в Неговия храм! Ето, сега и чрез словото Си, Господ ти потвърждава това.

Не зная как са й подействали моите думи, но гледката, която Бог й показал минути след това, подейства окончателно на решението й. Предавам думите й така, както съм успяла да ги запомня.

Ето какво ми разказа тя:

“За миг пред очите ми се спусна нещо като бял екран. Видях статична картина. Две двойки облечени в бели и черни облекла, водеха битка. Виждах светлата фигура от близката двойка- на преден план.Изправена, с красива руса коса и с гръб към мен. Иззад нея виждах приведена фигура, облечена в черно. А израза й беше ужасен, с очи, изпълнени със злоба и омраза.

Светлите фигури нямаха никакво видимо оръжие за нападение или защита. Тяхното оръжие беше едно: твърдата увереност, че са на страната на победителя. Когато до мен дойде знанието за Победител, това беше представа за Личност, Която стои над всичко, Всемогъща, Всеприсъстваща – винаги побеждаваща Личност. Екранът се вдигна и досега не знам, дали тази битка беше за мен. Осъзнах само, че Господ ни е обрекъл на победа, когато сме откъм Неговата страна.

Това за мен беше много съществено, Божествено откровение. Вечерта отидохме с майка на църква. Когато чух музиката от амвона, се разплаках. Приканиха хората, които искат да познават Господ, да излязат отпред. Аз се смущавах и не исках, но в покорство на майчиния съвет излязох. Заедно с всички и аз изрекох молитвата за покаяние, чрез която поканих Исус Христос да влезе в живота ми.Това си спомням от деня на моето новораждане. Нямах знания за Бог тогава. Просто се бях оставила в Неговата ръка. Постепенно, с течение на времето, усещах грижата Му и се молех: “Господи, искам всички, на които говоря за Теб, да повярват!”

- Бог потвърди думите от молитвата ми. - продължаваше да разказва дъщеря ми.- Потвърди ми също, че е Всеприсъстваща Личност; че няма никакво ограничение за Него; че сърцето Му е отворено за мен; Има много начини, с които да ми каже, че ме чува и отговаря на молитвите ми.”

Що се отнася до духовната битка, тя е реална и ежедневна. Всеки един от нас е участник в нея, независимо дали знае за нейното съществуване или не.

Исус Христос спечели окончателно тази битка още на кръста на Голгота. Въпросът е дали сме приели Неговата победа, лично за себе си.

Божието Слово казва, че “във всичко това ставаме повече от победители, чрез Този, Който ни е възлюбил”. Римляни 8:37

Изборът е личен. Бог е дал на всеки свободна воля, сам да избира. От нас зависи, чия страна ще изберем - на Победителя или на победения.

Първият плод

Помолих се: “Господи, направи така, че до следващата неделя да напиша стихотворение за възхвала на Исус Христос и за насърчение на цялата църква!” Исках стихотворението ми да бъде истинско, преживяно, а не измислено. И наистина написаното беше мое, дълбоко преживяване в детските ми години. Още в съботата то беше готово. Ето как изглежда :

И погледът Ти благ ме озари.

Към Тебе обичта ми бе толкова голяма,

Че още във сърцето ми гори...

Че си добър и правиш чудеса.

Тъй много Те обичах, че взирах се в лика Ти

И исках да съм Твоя дъщеря.

Но винаги закриляше ме Ти.

На Теб, Спасителю, дължа живота си

И съм щастлива, че Те преоткрих.

В този момент ми идваше да хвърча от радост. Както си бях с химикала и листа в ръката, хукнах надолу по пътеката между редовете на лозето, като си повтарях:

Боже, благодаря Ти! Колко Си верен! Благодаря Ти, Боже!” Сигурно от страни съм изглеждала много смешно – четиридесет и шест годишна жена, тичаща през лозето. Но когато няма с кого да споделиш радостта си в Господа, и това е начин.

Едва дочаках съпругът ми да се събуди и веднага му прочетох стихотворението.

С вълнение дочаках и неделното богослужение. Когато дадоха думата за благодарности, споделих пред църквата това, което бях преживяла от сряда вечерта до този момент и благодарих на Бога. Всички заедно прославихме името Му.

Единствено Бог знае, оттогава до сега още колко души са повярвали в Него чрез мен. Изпитвам дълбока благодарност за всеки един от тях и се моля броят им да расте непрекъснато. Вярвам, че това е и Божията воля. Бог се радва, когато работим за Неговото царство и е верен да ни дава, когато искаме искрено.

Мечът на Духа
Чрез поговорката: “Книгата е прозорец към света” народният гений е разкрил значението на книгата като източник на информация. Ако това твърдение е вярно за всяка една книга, то би могло да се отнесе с много по-голяма сила към Книгата на книгите – Библията.

След Живото Слово, Библията е най-скъпия дар, даден на човечеството. Тя е неизчерпаем източник на мъдрост и сила.

Библията е като един огромен океан. Чрез нея човек може да открие неща, които по никакъв друг начин не би могъл да възприеме. Ако искаме да завоюваме нови територии в познанието на Бога, всеки ден трябва да навлизаме все по-уверено в него, да изследваме старателно дълбочините му.

В Библията се съдържа Божието послание до всички хора по земята. И в същото време, в нея можем да видим отразена всяка една ситуация от нашия живот, да намерим отговор на всеки един въпрос.

Тя ми дава възможност да се оглеждам в нея, като в огледало. Всеки ден да сравнявам живота си с Божиите стандарти. Да се поучавам от грешките на библейските личности, както и от добрите неща, които са преживявали.

Божието Слово е като безценно съкровище. Винаги се възхищавам от неговата изящност и красота, точност и актуалност. Чрез него научавам много и прекрасни неща не само за Божията същност, но и за самата себе си.

Исус използваше Божието Слово като мощно оръжие и чрез него влизаше в битка с дявола. /Мат 4:4/. В посланието си до Ефесяните Апостол Павел го нарича “мечът на Духа” /Еф. 6:17/.

Толкова пъти Бог ме е насърчавал чрез Слово Си. Когато си купих Библия, първия текст, който прочетох и приех много лично за себе си, беше Псалом 119. Той е най-дългия, но и един от най- любимите ми псалми.

По време на една от първите конференции, Пеги Лейни се моли и изрече пророческо слово за мен.

Много мисионери са пророкували за моят живот и за служението ми. Виждала съм как тези пророчества са се изпълнявали буквално. Но този път думите на Пеги ме разтърсиха. Бях докосната много дълбоко.Изгарях от желание да приема предизвикателството на Бог.

Поисках потвърждение:

Господи, ако всичко това, което Пеги изрече, наистина е вярно, много Те моля, потвърди ми го чрез Словото Си!

Отворих Библията. Думите, които четях се повтаряха едно към едно с думите, които Пеги току - що беше изговорила за мен:

“ Господ ме призова още от рождението ми, още от утробата на майка ми спомена името ми! Направи устата ми като остър нож, покри ме под сянката на ръката Си; И направи ме като лъскава стрела и ме скри в тула Си;И рече ми: Ти си мой служител...” Исая 49:1-3.

Бог потвърждаваше пророческите й думи и чрез Словото Си. Почувствах се толкова благословена и почетена в Божиите очи.

Чрез Библията, Бог ме е утешавал и насърчавал много пъти.

Никога няма да забравя 5 август 1994 г. Тогава моят съпруг работеше в Селскостопанска Авиация. Всяка сутрин го изпращах на работа и му пожелавах благословен ден. Този ден, в знак на независимост, той ми каза:

Аха, благословен. Какъвто си го направим, такъв ще бъде!

Думите му сякаш ме удариха по лицето.Тогава не знаех, че така буквално ще се изпълнят.

Същият ден имах ангажимент със свекърва ми. Когато се прибрах на обяд, намерих на вратата ключ, който нито можеше да излезе, нито да отключи. Отидох на работа. Колежките ми казаха, че съпругът ми ме е търсил. Бил с превързана ръка. Веднага позвъних до работното му място и оттам ми обясниха, че си е срязал ръката.

След работа със сина ми се качихме се на колата и веднага заминахме на вилата. Съпругът ми беше много развълнуван. Разказа ни какво се беше случило.

Няколко души пренасяли повредено самолетно крило. През цялото време той предупреждавал колегите си да се пазят. Вървял отпред и в старанието си да държи по-здраво, пъхнал ръцете си до китките в счупеното крило.

Колегите изпуснали крилото и цялата тежест паднала върху неговите ръце. В последния миг успял да ги измъкне. Китките му бяха охлузени, а двата му пръста бяха срязани до костта. Веднага го завели в бърза помощ. Зашили раните и го превързали.

Ключът се повредил в ръцете му. Не успял да отключи. Като не ме намерил в къщи, ме потърсил на работа. Заминал на лозето, за да не го гледаме как се измъчва. Въпреки че настояваше да остане на вилата, той се върна с нас.

Същата вечер имахме богослужение. Споделих нуждата в църквата и всички заедно се молихме. Вечерта съпругът ми спа като къпан. За пореден път Бог ми показа, че човекът до мен се нуждае от духовна подкрепа.

В този тежък момент, Той ме утеши чрез думите Си:

”Видях пътищата му и ще го изцеля; Още ще го водя и пак ще утеша него и наскърбените му. Аз, Който създавам плода на устните, казва Господ, ще река: Мир, мир на далечния и близкия и ще го изцеля.”Исая 57:18,19.

Бог е верен на обещанията си и аз Му вярвам.

За учудване раните бързо заздравяха. Сега винаги, когато го изпращам на работа и го благославям, съпругът ми отговаря: “ Както казваш, така да бъде!”

Божието Слово ни съпътства ежедневно.

Вярвам в силата и действието му. Научила съм тайната на ежедневното “воюване”. Умението да използвам “Меча на Духа”. Да противодействам на гнева с любов, на неверието с вяра, на злобата с простителност.

Всеки ден изповядвам Божието Слово.

Моля се за милост, простителност и смирение. И за Божията любов. Оная, която покрива множество грехове. Моля се за промяна.

Уверена съм, че Бог изгражда дълготърпение в мен.

Макар че по принцип с моя съпруг се разбираме, фактът, че сме на различни духовни позиции, ни създава големи проблеми. Това е съвсем закономерно. Образно казано, ние сме впрегнати несходно в семейния “ярем”. Когато има несъответствие в приоритетите, в ценностните системи, колкото и да се обичаме, колкото и да се ценим, хармонията в семейството липсва. Това го осъзнаваме и двамата. Той доста често ми казва със съжаление; “Преди толкова добре се разбирахме. Какво стана между нас, откакто влезе в тази църква,?“…

На свой ред, мислено му отговарям: “Сега сме от различно тесто, Стефи! Докато не се обърнеш към Бог, няма как да се променят нещата…”

В такива моменти в ума ми изпъкват думите на апостол Павел от второто му Послание към Коринтяните 6:14-15: “Не се впрягайте заедно с невярващите; защото какво общо имат правдата и беззаконието или какво общение има светлината с тъмнината? И какво съгласие има Христос с Велиала? или какво съучастие има вярващия с невярващия?”

Сърцето ми се изпълва с болка и състрадание, защото бунтувайки се срещу Божият ред, мъжете ни не осъзнават, как вървят срещу семействата ни и срещу самите себе си...

Знам, че много от жените в България са в същото положение като мен. Затова се моля нашите мъже час по-скоро да се осъзнаят. Да вземат властта и авторитета, които Бог им е подарил. Дано по-скоро да разберат, че вън от Бога няма истинско щастие.
“...И чудно е в нашите очи”
/Моите свидетелства/
Свидетелства са лично преживените случки, потвърждаващи Божието слово.

Личните преживявания със Святия Дух са изключително вълнуващи. Най-първото свидетелство, което Бог ми даде, беше непосредствено след покаянието ми. Съобщиха ни, че на 16 и 17 май /събота и неделя/, ще има евангелизационен митинг. Можехме да поканим близки и приятели. Естествено, един от първите хора, които поканих беше най-малката ми сестра.

Ние сме пет деца – четири сестри и един брат. Още в началото на християнския ми живот, човекът, за когото Бог ми даваше да се моля най–много, дори повече от колкото за себе си, беше най-малката ми сестра Пепи. Тази връзка между нас се чувстваше още от самото начало. С нея имаме много общи преживявания, свързани с вярата ни в Бога.

Първата вечер тя отиде сама на евангелизационния митинг, но в неделя бяхме двете заедно. Митингът беше внушителен. За първи път виждах толкова много хора на площада в центъра на града. Ние се намирахме близо до трибуната. Слушахме внимателно какво говори главния говорител. След като свърши с проповедта си, той каза:

А сега, нека всеки от вас да насочи вниманието си към болното място! Аз ще се моля Бог да подейства и в този момент, да изпрати Своето изцерение над всички.

Замислих се. Всъщност аз нямах някакви особени оплаквания. Единственото нещо, което по това време ме смущаваше, бяха шиповете на врата ми. Получих ги след раждането и бяха доказани чрез рентгенови снимки. Казваха, че шиповете са нелечими и аз се бях примирила с тях.

Переодично те ми правеха големи проблеми. Не можех да извивам врата си, не можех да протегна лявата си ръка назад, нито да я извия зад гърба си. По време на утринната гимнастика се е случвало, да вдигна ръцете си нагоре за поредното упражнение и да не мога да ги сваля, докато някоя от колежките не ми помогне. Това много ме притесняваше. От десет години търсех алтернативна медицина.

Сега, когато чух думите на проповедника, насочих цялото си внимание към тях. След молитвата той каза:

А сега се опитайте да раздвижите болното си място!

Извих главата си в ляво и в дясно. Радостта ми беше неописуема. Започнах да викам на сестра ми:

Стана чудо! Господ направи чудо с моите шипове ! Мога да движа свободно врата си и в двете посоки! Не ме боли! Погледни! И ръката си извивам назад безболезнено!

Наистина, когато го раздвижих, вратът ми изпука четири пъти и нещо там се освободи. В един миг се случи това, което с години не можех да постигна.

Пред трибуната във въздуха летяха цигарени кутии, хора захвърляха патериците си.

В този момент на трибуната застана Асен Делев, един от служителите в църквата. Впечатлена от случилото се Пепи ме накара да поискам главният говорител да се моли за втората ни сестра. Тя имаше проблем с гърлото и се нуждаеше от изцерение.

Разказах на Асен за нуждата на сестра ни.Той ме покани да отида в понеделник в пленарната зала на Синдикалния дом. Там можех да споделя нейният проблем.

Залата беше препълнена с новоповярвали хора. Приветстваха ни с “добре дошли”, поговориха ни малко и ни предоставиха възможност да задаваме въпроси.

Основното нещо, което много ме вълнуваше, беше дали не съм предателка, идвайки в евангелската църква. Много ми се искаше да споделя и проблема на сестра ми. Не чаках дълго. Изправих се пред всички и зададох своите въпроси и молба.Пасторът ме попита: “На кого си се молила досега”?

- Пред иконите на Света Богородица и на Исус Христос.

- Единственият, който е умрял за твоите грехове и е възкръснал, е Господ Исус Христос. Досега ти си се молила на Неговата земна майка. Сега вече имаш достъп до Бог Отец, заради жертвата на Неговия Син. И не си предателка, не се тревожи!

Той посочваше така убедително към небето, че у мен не остана и капчица съмнение, на кого трябва да се моля от сега нататък.

Когато срещата приключи, към мен се приближи много симпатична млада жена:

- Попаднала си на точното място. – каза ми тя. И аз като теб съм се лутала много, но едва тук намерих Истината. И запомни, изобщо не си предателка. Просто Господ те е довел на най-правилното място.

Много ми хареса непренудеността на тази млада жена, чието име беше Лили Терзиева. Тя ми предложи една видеокасета на Джон Остийн с изцерителна служба. Отидохме до тях да я взема. Обадих се на кака и на следващия ден тя дойде в Стара Загора.

Обиколихме всички специалисти, които биха могли да дадат мнение за заболяването й: ендокринолог, специалист по уши, нос и гърло, невролог. Заключението на всички беше, че е здрава. Въпреки това, тя чувстваше в гърлото си нещо, което й пречеше да гълта. Вечерта се събрахме в апартамента на малката ми сестра, и пуснахме да изгледаме изцерителната видеокасета. Помолихме се, докато гледаме, Господ да изцерява гърлото на кака.

На сутринта сестра ми каза, че се чувства добре и няма никакви смущения. Отиде си в добро сътояние. Когато й се обадих по телефона и я попитах, как се чувства, тя ми отговори:

-Добре съм,. Както дойде, така си и отиде.

Това беше поредното ми свидетелство. Божието слово казва: “От Господа е това и чудно е в нашите очи. ”
Господ е сила на живота ми

Още от първите дни и месеци на християнския ми живот, Бог ми е давал много свидетелства, стойността на които съм оценяла в пълнота едва след определен период от време. Такъв е случаят с германско момиченце, което пострада при автомобилна катастрофа край Созопол.

Ето какво се случи:

В последната седмица на август 1992 г. заедно със сина ми и с племенника ми отпътувахме за Созопол. Семейството на един от моите първи братовчеди се нуждаеше от помощтта ни. Отидохме да

Привечер отидохме в новия град да видим вуйчо и вуйна. Започнах да им разказвам за случилото се днес.Те ми обясниха, че катастрофиралите са техни квартиранти от Германия - семейство с деветгодишно момиченце.

Вуйна ме помоли да отида и да поговоря със Славчо и Бистра., които плачат непрекъснато. Братовчедите ми бяха с подпухнали и зачервени от плач очи.

Седнах на дивана и мислено се помолих. Изведнъж почувствах твърда увереност. Знаех, че момиченцето ще оздравее.Споделих това със Славчо и Бистра. Двамата извикаха в един глас: “Дай, Боже!”

Тогава още нямах знания за действието на Святия Божий Дух, но на практика и друг път съм чувствала Неговото присъствие. Увереността, която имах сега, ми беше позната от предишни случаи, когато съм се молила.

Братовчедите ми споделиха, че сутринта към девет часа, бащата на момиченцето донесъл три чувала с красиви и почти нови дрехи за малката им дъщеричка Криси. Оставил ги и заминали да се разходят към “Дюните”. На връщане се ударили в кола, движеща се с голяма скорост. Шофьорът бил пиян. Ръката на бащата била счупена. Детето пострадало най-много. Настанили го в болницата в Бургас. Било в критично състояние.Не знаеха дали ще оживее.

Вратата се хлопна. Бяха родителите на момиченцето. На въпросителния поглед на братовчед ми, бащата каза “Капут” и влезе в стаята. Славчо отново започна да плаче. Помисли, че детето е починало. Започнах да го успокоявам:

- Не се тревожи! Той каза така, за да разбереш, че са се ударили. Аз вярвам,че детето ще оздравее! Бог ще му помогне!

Тръгнахме си. Цяла нощ духът ми непрекъснато се молеше. Това продължи и на следващия ден, докато пътувахме за Стара Загора.

Когато пристигнахме, се обадих до МВР-Созопол, където работеше Павел,другият ми братовчед. Попитах за детето. Съобщиха ми, че е живо. Не знаеха нищо повече за състоянието му. Дадоха ми телефона на болницата в Бургас за информация.

Вярата ми за оздравяване на момичето все повече растеше. Потърсих Диана и Цецка, но не ги намерих. Трябваше да заминем на лозето.

Господ ме подкрепи и ми изпрати радост по най-невероятния начин.

Имахме радиоприемник VEF. В събота, след като се събудихме, го пуснахме да чуем новините. Изненадата ми беше неописуема, когато чух следното съобщение: “Вече четвърти ден бургаските лекари се борят за живота на германското момиченце, което пострада при тежка автомобилна катастрофа близо до Созопол.”

Разплаках се от умиление и благодарност.

Слава на Бога! Момиченцето все още беше живо! Бог е Съвършен!

Веднага отворих Библията и започнах да чета: “Бог е светлина моя и избавител мой, от кого ще се боя? Господ е сила на живота ми, от кого ще се уплаша?...” Тези думи идваха директно от небето!

Имах чувството, че са написани специално за това момиче. Сякаш тя и аз бяхме едно. И радост, и възхита изпълваха цялата ми същност. Продължавах да чета: “...Ако се подигне против мене и войска и тогава ще имам увереност. Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся, да живея в дома Господен през всичките дни на живота ми, за да гледам привлекателността на Господа и да Го диря в храма Му...”

Силен копнеж, детето да оздравее, да е живо и да се радва на Божието присъствие в живота си изгаряше вътрешностите ми... Дума по дума четях Псалом 27 и имах чувството, че глътка по глътка, животът се връща в тялото на това малко момиченце. Толкова реално приемах тези думи,сякаш те бяха моя изповед пред Божия престол.

Едва дочаках неделния ден и времето за представяне на нуждите. Излязох пред амвона разказах за случилото се пред цялата църква. Докато четях 27 Псалом,чрез който Бог ме беше подкрепял, виждах как един по един, хората започват да се молят. А сърцето ми беше изпълнено с благодарност към Бога за новото семейство, в което ме беше поставил.

В понеделник вечерта се обадих по телефона до интензивното отделение в болницата в Бургас.

Живота на детето е вън от опасност. Вече е преместено в детското отделение.

Слушах информацията безкрайно щастлива и благодарна на Бога за Неговата милост и вярност.

По-късно от моите близки научих, че родителите на момиченцето са били дълбоко вярващи в Бога.

През всичките тези дни, усещах, че не съм сама, че Бог ме подкрепя директно от небето и ми дава вяра и упование в Него.

“Господ е сила на живота ми...”

Вярвам, че тази молитва ми изпратена от Бога. И аз, като много други християни, съм инструмент в Божиите ръце, за да се прослави Името Му.

Бог използва всички, които вярваме в Него да се молим едни за други. Всичко това е, за да осъзнаваме, че сме едно цяло, едно тяло Христово.

Два дни след инцидента, учителят по география от кварталното ни училище, в което бяха учили и двете ни деца, дойде в при съпруга ми по работа. Разказа ни за случилото се с Динко.

- Днес всички в училището сме потресени. Най-доброто и най-умното дете от седмите класове е било простреляно в събота от първия му приятел – каза той развълнувано и започна да разказва подробностите.

Приятелят на Динко имал рожден ден и поканил целия клас да го отпразнуват. Баща му имал пистолет. Не се знае, как е попаднал в ръцете на сина, но по време на рождения ден, той го показал на децата. . Динко никога не бил виждал такъв пистолет и изказал съмнения, че е истински.С разрешение на родителите си, той останал да спи в дома на приятеля си След като другите си тръгнали, двете момчета останали сами в стаята. Изведнъж блеснала силна светлина и Динко паднал покосен. Куршумът бил “дум–дум”, а той още при входа нанасял големи поражения. Веднага го настанили в болницата. Бил много зле.

- Какво ще стане с Динко не знам - приключи Русев.

Още щом чух разказа му, излязох от стаята. Започнах да се моля. Отново почувствах силата на Бог. Не знам как бих могла да обясня това, но бях изпълнена с увереност, че момчето ще оздравее.

След молитвата се върнах при тях. Не посмях да кажа на Русев, че вярвам в Бог, затова само споделих:

- Знаеш ли, имам вътрешно усещане, че детето ще се оправи.

А той въздъхна с облекчение: “Ох, дай, Боже!” В този момент в ума ми изплуваха думите на Господ Исус Христос, записани в Евангелието на Йоана 14:13 “И каквото и да поискате в Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина”. Помолих се:

”Господи! Ето, тук сме тримата. Боже, нека Динко да оздравее, за да се прослави Отец в Сина! В Името на Исус Те моля!”

От този момент Бог ме изпълни с ходатайствена молитва за това дете. Събуждаше ме посреднощ. Изпълваше ме с вяра, с дръзновение и бодрост. Освен в нашата църква, споделих нуждата и в други църкви, а също и във Варненската Петдесятната църква. Всички заедно се молихме.

Много по-късно от родителите на Динко, а и от самия него научих подробности около тяхното изпитание, но до този момент не знаех нищо повече освен информацията на Русев.

И в нашата църква често сме се молели върху дрехи. Помислих, че ще бъде добре, ако мога да взема някаква дреха на Динко. Но как можех да разбера къде живеят? Изобщо не ги познавах.

Отговорите на всички наши въпроси са скрити в Господа.

Един ден се озовах пред техния апартамент. Наистина не знаех къде живеят. Моя колежка беше ми споменала, че са някъде в техния район. Водена от силното желание да поискам дреха на Динко един ден тръгнах да ги търся,. Влязох в един от блоковете в посочения район на главната улица. Позвъних на един от апартаментите. Докато чаках да ми отворят, се почувствах доста неловко. Как да обясня какво търся.

Излезе възрастна жена. Казах й, че съм детска учителка и търся семейството на едно пострадало момче. Попитах я дали не е чула за него...

Жената се усмихна тъжно и ми каза:

- Аз съм бабата на Динко. Заповядайте! Влезте!

Бог беше ме довел на точното място – пред Динковия апартамент, за да се изяви с цялата си мощ, сила и любов на тези, които се нуждаят от Него.

И двете бяхме много благодарни за срещата ни. Разбрах, че тя също е детска учителка. Бащата и майката на Динко били в София при сина си.Леля Тошка дошла от Първомай в Стара Загора, за да се грижи за дъщеричката им Тошка. Тя не познавала никого от съседите. Всяка вечер очаквала информация за състоянието на внучето й. Само Бог е знаел, колко много й е коствало това чакане.

За пореден път Бог ми показваше Своето съвършенство.За пореден път се прославяше не само в моя живот, но и в живота на хората, с които ме беше свързал, според голямата си милост.

Тогава много неща от голямата картина на Неговия план ми бяха съвсем неизвестни. Леля Тошка ми разказа следните подробности около случая:

В 23 часа на 27.03.1993 г.един полицай позвънил в дома на Динкови и им съобщил, че момчето им е простреляно и е настанено в интензивно отделение. Целите му вътрешности били разкъсани и загубил много кръв. Налагало се да кръвопреливат отново и отново.

Седем дни Динко бил между живота и смъртта. Положението му се влошавало и той бавно гаснел. Майка му помолила лекуващия го лекар да повикат консултанти от София, но той вдигнал безпомощно рамене и я отпратил с думите:

Госпожо, каквото зависи от нас, ние сме го направили! Повече от това нищо не можем да направим!

Майката виждала непоносимото състояние на сина си, но не можела да приеме мисълта, че ще го загуби. Дълбоко в себе си вярвала в добрия изход.
Пътят на всеки минава през храма
Продължавам и до днес да се възхищавам на съвършения Божий промисъл. Когато Всемогъщият Бог задвижи нещата, Той го прави по съвършен начин.

Всеки ден майката усещала състраданието на познати и непознати. Ежедневно при нея се отбивали колежки, за да се информират от какво имат нужда. Този път момчето се нуждаело спешно от лекарство, което можело да се намери единствено в правителствената болница.

Състоянието му продължавало да бъде критично. Още помним онова време, в което страната ни беше в голяма икономическа криза. Народът ни живееше в недоимък . Магазините бяха празни. Аптеките също.

На осмия ден нещата взели пълен обрат.

И както в приказките добрата ”фея” се оказала секретарката на “Пирогов” Таня Анкова, която по чудо била информирана за инцидента с Динко. На свой ред тя информирала своя началник. И започнала една верижна реакция, която само Милостивият Бог може да извърши.

Началникът на “Пирогов” позвънил до интензивното отделение в Стара Загора да подготвят детето за транспортиране. Изпратил екип от специалисти. Всички били изненадани, но най-шокиран се оказал лекуващият лекар. Как толкова бързо след техния разговор са се обадили от София. Бързо отишъл при майката и я попитал защо не му е казала, че началникът на “Пирогов им е толкова близък. Не по-малко била изненадана майката. Прилив на надежда и радост залял сърцето й. Тя осъзнала, че това е работа единствено на Милостивия Бог.

И така преместили Динко в – “ Пирогов”. Още същата вечер претърпял пет часова сърдечна операция. Периодично го поставяли в барокамера, с която разполагала единствено болницата към Военномедицинска Академия.

Всичко това ми разказа бабата на Динко. После двете се помолихме на Бог да го държи в ръцете Си и да се грижи за него. Тръгнах си щастлива, изпълнена с Божията радост.

Преди да дойда тук моето намерение беше да взема дреха на Динко, но сега разбирах, че Бог беше ме довел специално заради тази жена.

Ззапочнахме да общуваме с нея ежедневно.

Вечер Бог ме събуждаше да се моля. Насърчаваше ме и чрез молитвите и чрез Словото Си. През деня аз й се обаждах по телефона и й предавах това, което съм преживяла през нощта.

Докато й говорех, тя често ме прекъсваше развълнувано и казваше:

- А, лекарката е казала същото нещо на Ваня!

Един ден по телефона ми се обади Панчо, бащата на Динко и ме попита:

- Таня, какво означава “да хванеш самолета на Господа”?

В първия момент се стъписах, но на свой ред го попитах, какво има предвид.

- Докато стояхме пред лекарския кабинет разплакани, мина една от лекарките и ни каза: “- Не плачете, ами се молете Динко да хване самолета на Господа!”

- Лекарите разбират, че техните възможности са ограничени.- отговорих му аз. При състоянието, в което се намира Динко, единствено Бог може да му даде живот. Господ може да направи чудо и да възстанови здравето му. Единственото нещо, което можем да направим ние е да се молимНие можем само да се молим Всъщност, може би точно това е искала да ви каже лекарката на Динко. -

Да, така е. И аз стигнах до прозрението, че пътят на всеки човек минава през храма!- добави той.

- Абсолютно си прав, Панчо! За съжаление ние хората, обикновено търсим Бога само когато сме в беда. Бог ти е дал това чудесно прозрение. Точно това казва и Божието Слово. – казах аз.

В този миг в ума ми буквално блесна един стих, който съвсем наскоро бях прочела в “Откровението на Йоана”, 22:22. Прочетох му го по телефона:

”И храм не видях в него, защото неговия храм е Господ Бог Всемогъщий и Агнето”.

Истина е, че Пътят към небето на всеки един от нас, минава през Господ Исус Христос. Сам Той казва “ Аз съм пътят, и Истината, и Животът, и никой не идва при Отца Ми, освен чрез Мен”.

Всичко, което чувах от устата и на Панчо и на леля Тошка, ме насърчаваше да постоянствувам в молитва.

Виждах действието на Божията ръка в цялата тази ситуация. Наистина Бог направи чудо не само пред очите на семейството и пред лекарите, но и пред очите на всички, които бяха свидетели на тази случка. Динко претърпя единадесет животоспасяващи операции, три предсмъртни кръвоизлива. За естествения, логически разум оздравяването му беше абсурдно, но сега той е здрав и ерудиран млад мъж. Завърши не само средното, но и висшето си образование, работи любимата си работа и е посетил много страни в Европа. Господ наистина се прослави в неговия живот по един изключителен начин.

Ако двама от вас се съгласят

Той се прослави с не по-малка сила и в живота на петгодишната Таня. Тя е дъщеричка на моя колежка, която преподаваше по английски език в детската градина. Жанета имаше две деца, на пет и на седем години – Таня и Елена. Пишеше прекрасни стихове. Любовта към поезията ни сближи. Макар че имахме голяма възрастова разлика, двете се разбирахме прекрасно. Често си говорехме за Бог. Тя проявяваше интерес към Библията.Аз пък умеех да предавам съдържанието й по достъпен начин, така че всеки, който слуша лесно да я разбира. А ние обичахме да разискваме върху Библията.

Един ден при мен дойде една от моите колежки и ми предаде молбата на Жанета, да се молим в църквата за малката й дъщеричка. Беше много разтревожена. Набързо ми разказа какъв е проблема.

Таня се оплакала от силни болки в коремчето. Завели я на най-добрия хирург в Стара Загора. Приели я в болницата със съмнение за апендисит. Наложило се спешно да я оперират.Проблемът се оказал много по-голям. Открили в коремчето наТаня тумор, колкото детска главичка. Транспортирали я направо в Пирогов. Жанета едва успяла да звънне, за да съобщи за нуждата.

Нямаше време за чакане. Веднага влязох във ”вътрешната стаичка” и започнах да се моля. И Божият отговор не се забави. Както се молех, изведнъж с голяма сила в ума ми изплуваха думите на Господ Исус Христос: “Пак ви казвам,че ако двама от вас се съгласят на земята, за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата” Матей18:19.

Изтръпнах. И така, както бях потънала в сълзи, скочих от мястото си и отидох да намеря поне още един човек.

Не знаех, че Бог вече беше подготвил не една, а четири жени. Между тях беше и медицинската сестра на детската градина, която посещаваха Таня и Елена.

Бог е толкова съвършен. Още щом им казах за нуждата, те вкупом извикаха: “Как няма да те подкрепим? Ние всички искаме Таня да е здрава!” Помолихме се заедно с простички думи, но Бог чу и отговори на молитвата ни.

Всичко беше за Божия слава. Таня наистина оздравя.

След този ден ние често се чувахме по телефона с Иван, съпруга на Жанета. Той редовно ме осведомяваше за състоянието на Таня. Християни от всички местни църкви, бяха съпричастни към проблема на семейството и се молеха за нея. Макар и малка и Таня се е молил усърдно заедно с майка си. В същото време била подложена на химеотерапия.

Един ден, Жанета забелязала, че подутината започнала да намалява.Тя попитала лекаря дали е възможно, вследствие на химеотерапията, тумора да се стопи. Според него това било невъзможно. Въпреки това, майката продължавала да твърди, че тумора се стапя.

Когато научихме това, ние в църквата още повече се насърчихме. Междувременно лекарите направили преглед на ехограф и констатирали, че тумора наистина се разпада. От размер на детска главичка той намалял до два сантиметра. От изследователска гледна точка решили спешно да я оперират. Намерили само мъртви клетки /некротела/. Според твърденията на лекарите, случаят нямал медицинско обяснение. А вБожието слово се казва: “ Молитвата, която е свяра ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне.

Таня вече е голяма. Тази година ще бъде абитуриентка и е жива и здрава за Божия слава.

Беше късно вечерта. Взехме бързо решение. Уредихме си отсъствието за другия ден и се подготвихме рано сутринта да пътуваме за Тополовград. Отидох да спя в апартамента на Пепи. Двете се молехме усърдно, когато телефонът отново иззвъня. Беше втората ни сестра, при която живееше майка. През плач тя ни каза, че състоянието й е много критично.

Бог ни беше дал вяра. Истината е в Него, а ние с Пепи стояхме в Неговото присъствие. В този момент ми се искаше да се превърна на птичка и да хвръкна при майка. Вярвах, че като отидем при нея животът, който сега я напускаше , ще се върне.

Тази нощ беше най-дългата ни молитвена нощ. Сутринта, докато пътувахме с автобуса пред очите ми се появи картина. Като на сцена видях автобусна спирка. Под навеса стои моята майка и чака. Беше висока, изправена, млада, кръстосала ръцете отпред. Видях и себе си срещу нея – слизам от автобуса с единия крак на стъпалото, а другият във въздуха над земята. Това беше видението.

Последните крачки до дома на сестра ми бяха най-трудни. В къщи се бяха събрали близки и съседи. Всички плачеха. Майка лежеше безпомощно с бледо лице. Пепи премери кръвното й налягане. Беше 40/20. Коленичих до нея и й предложих да се помолим заедно. Тя едва ми прошепна: “Нямам сили, майка.” Тогава ме обхвана онова мъчително чувство, за което говорих в началото. Беше само за миг. Вярата в Бог отново пламна в сърцето ми. Единственият, Който може да помогне в този миг е Той – Създателят на живота. И както бях коленичила запях: “Не чрез мощ, не чрез сила, но само чрез Духа Божий...” Тази евангелска песен по Книгата на пророк Захарий 4:6 пеехме в църквата.

Това беше моята молитва–плач, молитва–песен пред Господа...Пеех тихо, със затворени очи, сякаш стоях пред нозете на Бога. После Го помолих да умножи дните и годините на майка ми, за да можем заедно да Го хвалим и да Му се покланяме.

Всички стояхме в тишина. Загубих представа за време...Когато отворих очите си, бузите на майка сякаш бяха поруменели. И цветът на устните се беше възвърнал. В този миг влязоха с носилка. Линейката беше пристигнала, за да вземе майка ми в болницата. Два дни лекарите я посещаваха, но я бяха оставили да си почине в къщи. А сега дойдоха да я вземат. Когато отидохме в болницата, майка вече можеше да ходи. Лекарят каза, че каквото и да й е било, кризата вече е отминала. Пет години по-късно, на същата дата, майка ми отиде на небето. Беше на 85 години.

За много хора това, което описвам може би е незначително и абсурдно, но ние го преживяхме и то пред много свидетели. Не мога да не го разкажа, защото то отразява многообразната Божия благодат и богатството на чудесните Му дела. Бог върши всичко това, както казва Словото Му: “Не чрез мощ, не чрез сила, но чрез Духът Ми, казва Господ на силите.” Захарий 4: 6.

Вероятно моето поведение тогава се е видяло странно за присъстващите. Най-голямата ми сестра Бянка ме попита: “Кажи ми, когато аз умра, ще пееш ли или ще плачеш?” Не исках да й отговорям по човешки. Посегнах към Библията и я отворих. Бог й отговори чрез Словото Си:” А Утешителят, Святият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко” Евангелие на Йоана 14 : 26

Когато осъзнаваме своята безпомощност, невъзможността си да направим каквото и да било, идва Утешителят и ни учи как да постъпим.. Вземем ли Божието Слово в ръката си, изповядаме ли го с устните си, то започва да действа като мощно оръжие и ни издига пред Трона на благодатта.

Беше през лятото. Няколко служители от Фоурскуеър църквата в град Бохум – Германия, гостуваха на Неделното ни училище. Провеждахме семинар за обучение на учителите към детското служение. В същото това време, от Америка пристигнаха медици и евангелизатори от “Тhe Church on а way” в Лос Анжелес. За около две седмици те извършваха безплатни медицински прегледи. Всъщото време провеждаха евангелизиране в църквата в Стара Загора и някои църкви от региона.

В последният ден от семинара, реших да подаря на главната говорителка един от моите уникати от дърво. Случи се така, че някой от гостите от Америка видя подаръка и много го хареса. А след него се появиха много любители на моите дървопластики. Стана така, че подарих всичко, което имах. Разполагах с няколко полуготови неща, довърших ги, но и те не стигнаха. Тогава ми хрумна идеята да изработвам птички от трева. Много изящни птички ставаха, с очички, с човчица, като истински гълъбчета – символ на Святия Дух. Имаше за всички. Вечерта ги изработвах, а на другия ден ги подарявах.

Гостите си заминаха. В неделния ден след службата, отидох на вилата при съпруга ми. Имаше удобен автобус, а следобед щяхме заедно да се върнем с колата. Бензинът свършил и колата не стигнала до лозето. Трябваше да изминем около петстотин метра на заден ход, за да слезем по инерция до най-близката бензиностанция.

Изглежда съпругът ми е превъртял повече волана. Докато обръщахме посоката, колата се обърна и падна по таван върху черния път, който минаваше успоредно на главното шосе.

Разликата в нивото не беше много голяма, но аз бях извадила дясната си ръка през отворения прозорец. Беше притисната между тавана на купето и някакво камъче. Имах спукан кръвоносен съд. Четирите стави на дланта ми бяха счупени. Ръката ми веднага отече. Не подлежеше на обработка.

Същевременно имаше опасност и за живота ми поради замърсяване на кръвта. През първата нощ, на всеки половин час ми биеха инжекции против сепсис. Независимо,че бях много изтощена, не можех да мигна. Дните минаваха по-лесно, но нощите бяха непоносими. Първите пет денонощия не можах да заспя.

Независимо от всичко, духът ми непрекъснато хвалеше Господа. Бях благодарна на Бога,че въпреки опасностите, Той опази живота ми. Песните се редуваха една след друга в сърцето ми. Исках да Му благодаря и чрез стихове. Думите напираха в ума ми, но нямаше как да ги запиша и ги забравях. През петата нощ след катастрофата, Бог извърши поредното чудо в живота ми. Стоях на прозореца и от деветия етаж наблюдавах притихналия в тишината град, облечен в сияйната пелерина на нощните светлини. Погледът ми се рееше в обсипаното със звезди небе, а до ушите ми достигаше стройния хор на щурчетата Изведнъж в ума ми започнаха да прииждат думи, изразяващи преклонение пред Божието величие и любов. Сърцето ми се изпълни с още по-голяма благодарност към моя Небесен Баща, Който непрекъснато ми показваше милостта Си. И в този миг думите започнаха да се подреждат в строфи. Взех тетрадката до себе си и започнах да пиша с лявата си ръка. Не срещнах никакво затруднение в ума си по отношение на посоката на писане. Сякаш цял живот бях писала с нея. Е, буквите бяха малко разкривени и недотам красиви, но аз можех да пиша. Това беше истинско чудо. Стихотворението дойде с лекота:

Градът под мене уморено спи.

Разсича тишината, като с нож,

Ревът на таксиметрови коли.

Под звуците на щурчовият хор.

Примигват нежно ярките звезди,

Осеяли небесния простор…

Изпълнила среднощния покой...

И аз безмълвно Ти благодаря.

Прекланям се пред Тебе, Боже мой!

За мен беше много важно все пак да мога да пиша. Наскоро бях изпратила в Ловеч редактирани, първите двадесет урока от учебника, който бяхме започнали да правим по линията на АНИМ. А в петък преди катастрофата получих и останалите 46 урока. Имах срок, в който трябваше да се справя с моята задача. След тази редакция имаше и друга работа по учебника. Нямаше време за губене.

Бог показваше безграничната Си милост към мен. Не ме остави сама. Всеки ден ми изпращаше помощници. Четях и пишех на чернова с лявата ръка, а те нанасяха поправките и допълненията направо върху уроците.

Катастрофата стана на 15 август, а ме изписаха на 3 септември. . Лекарите ми казаха, че пет месеца изобщо не трябва да мисля за писане с дясната ръка.

Предстоеше събиране на редакторския екип за работа и върху втория учебник. Междувременно аз имах да пиша и нови уроци за него. Нищо друго не ми оставаше освен да уповавам изцяло на моя Изцерител и отново да Го моля за помощ.

На осемнадесетия ден след инцидента, аз се опитвах да пиша и с дясната си ръка.

Стояхме в къщи с Дидка, приятелката на моя син, която по-късно ми стана снаха. Тя преписваше един от готовите уроци, а на мен ми оставаха само няколко думи, за да допиша и следващия урок. Пишех с дясната си ръка, но беше много болезнено.

Вече не можех да издържам на болката, и се помолих на глас. Ей така, непринудено: “ Господи, моля Те, дай ми още мъничко сили, за да довърша последните думи! “

Докато изричах това, ръката ми силно изпука. Двете с Дидка се стреснахме от звука, но още повече бяхме изненадани от това, което последва. Показалецът ми, който беше отекъл, изведнъж спадна. Отокът изчезна, болката се премахна и можех да свивам пръстите си.

Господ направи чудо пред очите ни и до края на месеца, аз можех да пиша спокойно и с дясната си ръка.

Бог непрекъснато се прославяше изобилно в моя живот. Всички функции на ръката ми са възвърнати и сега, аз пиша много по- красиво от колкото преди.

Оказа се, че съм запазила умението си да пиша и с лявата ръка. Макар, че нямам време да се занимавам със старото си хоби, както и преди мога да изработвам уникални предмети от дърво и от трева.

Това прави нашият Съвършен Изцерител, Всемогъщият Господ Бог.