Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"

Този въпрос не е измислен, той представлява спор, който има зад гърба си вековна история. От началото се считаше, че светлината /електромагнитното поле/ е свойство на материята, нейно особено състояние, а топлината се разглеждаше като явление, което се дължи на особен род субстанция, наречена топлород. Последвалото развитие на физическите знания показва, че топлината не е свързана с никаква особена субстанция /топлород/, а представлява движение на молекулите и атомите, докато светлината, обратно, се оказва нова форма на материята наред с веществото.

И тъкмо в този спор за характера на полето – вид материя ли е то или свойство на материята – спор, в който е нужно да се направи научно разграничение между материя и свойство – определението на материята се оказва безсилно да помогне, защото и в единия, и в другия случай полето представлява реалност, която съществува вън и независимо от нашето съзнание. Това положение е до такава степен очевидно, че дори А.Поликаров, който в цялост решително стои на позициите на традиционното определение на материята /като „обективна реалност”/, намира за необходимо да го отбележи по един твърде категоричен начин. „Обосноваването на материалната природа на полето /в смисъл на вид материя/ - признава той – само с неговото обективно – реално съществуване - както това може да се намери в литературата – е недостатъчно; то важи и в случая със схващането за полето като свойство /или състояние/ на материята.”^

В този смисъл Поликаров основателно критикува Г.Клаус и П.Порст, обаче той не е намерил за нужно да направи изводите, които с необходимост следват от неговата вярна констатация.

Но фактът си е факт. От гледна точка на определението на материята като „обективна реалност” може с еднаква убеденост да се „обосновава” и едното, и другото становище или, което е все същото, нищо да не се доказва. Защото и като свойство, и като вид материя полето съществува вън и независимо, преди и след нашето съзнание. Много е характерно, че физиците определиха полето като втора /друга/ форма на материята не като използваха нашето философско „определение” на материята /то с нищо не би могло да им помогне, би могло единствено да ги забърка/, а като се спряха на някои физически характеристики на полето, масата, енергията, импулса и най-вече на неговата п р о с т р а н с т в е н о с т. Няма физик, който при характеристиката на полето като вид материя да не се залавя най-напред за неговата п р о с т р а н с т в е н о с т, п р о т я ж н о с т.

„Електрическото поле – пише А.В.Перишкин – е особена форма на материята, неразривно свързана с всеки електрически заряд.

...Всяко изменение на магнитното поле предизвиква появяването на изменящо се електрическо поле в околното пространство. Аналогично всяко изменение на електрическото поле предизвиква появяването на изменящо се магнитно поле в околното пространство.” ^

„Подобно на това – четем в системния курс на С.Фриш – както пространството, окръжаващо електрическите заряди представлява от само себе си електрическо поле с определени физически свойства, така и пространството, окръжаващо токове притежава някои определени физически свойства; то представлява от себе си м а г н и т н о п о л е.”^

„Полето е такава реалност – заявява А.И.Китайгородский – която се характеризира с непрекъснати във времето и пространството значения на напреженията на полетата; корпускулата – това е реалност, заемаща някаква ограничена област от пространството в даден миг. Електрическата материя обединява в себе си тези две противоречиви качества /става дума за прекъснатостта и непрекъснатостта – Ж.Ж./.”^

„Изобщо под понятието електромагнитна вълна /тя също е полева форма на материята – Ж.Ж./ ние разбираме – заключава акад. Г.Наджаков - едно разпространяващо се в п р о с т р а н с т в о т о променливо електрично и магнитно колебание, причинено от съществуването на електрични трептения в някой трептящ кръг.”^

Аналогични характеристики на полето като вид материя, подчертаващи на първо място неговия пространствен характер, срещаме също в системните курсове на К.А.Путилов, И.Е.Тамм, Н.П.Третяков и др.

Философите, занимаващи се с общите въпроси на физиката или засягащи по някакъв повод тези въпроси, когато определят полето като вид материя също изтъкват преди всичко неговата п р о т я ж н о с т или пространственост, но в никой случай свойството му да бъде о б е к т и в н а реалност.

„Що се отнася до материалната природа на полето – пише Д.Аврамов – тя намира своята гаранция в следното. Всички атрибути, които притежава полето предполагат п р о т я ж е н обект. Кой може да отрече, че електромагнитното поле представлява всъщност една огромна с ъ в к у п н о с т от фотони, че тези фотони се д в и ж а т в п р о с т р а н с т в о т о по законите на квантовата механика, че те притежават и м п у л с и са способни да упражняват н а л я г а н е върху обектите, които срещат? А не е ли ясно, че самите понятия съвкупност, движения, пространство, импулс, налягане и пр. имат смисъл само ако се подложат към п р о т я ж н и, респ. м а т е р и а л н и о б е к т и? Може ли да се говори изобщо за ф о т о н и, за нещо различно от електроните, позитроните и др. веществени частици, ако не се предпостави протяжната природа на тези кванти на електромагнитното поле? Не е ли ясно, че протяжността е атрибут с а м о на материалните предмети?”^

Р.Я.Щейман също разглежда полето като вид материя чрез неговата триизмерност и протяжност. „Трите измерения на пространството са също така необходимо свързани с природата на електромагнитното поле, осъществяващо връзката между веществените заредени частици. Това става очевидно, когато се разглежда разпространението на свободна електромагнитна вълна, характеризиращо се с три взаимноперпендикулярни вектора – електрическо и магнитно напрежение и посоката на разпространение на вълната.”^

„Енергията – писа той – изразходвана за отделни операции /в математическите изчислителни машини и др. подобни/, е нищожно малка и не може в никой случай да служи като съответна мярка в работата на апаратурата. Механическият мозък не отделя мисълта „както черният дроб отделя злъчката” – както утвърждаваха по-ранните материалисти, и не я отделя във вид на енергия подобно на мускулите. Информацията е информация, а не материя и не енергия. Този материализъм, който не признава това, не може да бъде жизнеспособен днес.”^

В същия дух се изказва У.Ешби, един от големите съвременни кибернетици. „Всеки опит да се тълкува информацията като вещ, която може да се съдържа в друга вещ, обикновено води към трудни „проблеми”, които би трябвало никога да не възникнат.”^

Така кибернетиката фактически постави за разрешение още един естественонаучен проблем пред определението на материята. Защото ако информацията не е нито материя, нито енергия – нещо, което става до очевидност ясно от самия емпирически материал, който кибернетиката предоставя – то във всеки случай трябва да се определи какво е отношението на информацията към материята, дефинирана като „обективна реалност”. Съветският автор Б.С.Украинцев справедливо забелязва, че „...ако информацията се определя като не материя и не енергия, то тогава трябва да се даде отговор на въпроса: какво представлява тя по отношение на материята? Щом информацията не е първично в плоскостта на основния гносеологически въпрос /не е материя/, то тя трябва да бъде вторично, т.е. това, което в гносеологията се нарича идеално. Обаче никой в явна форма не нарича информацията идеално явление.”^

Разбира се, за да се разреши този въпрос изчерпателно трябва предварително да се изясни дали информацията има универсален характер или е свързана само с човека и неговата дейност. И макар че засега все още „...единно разбиране на информацията в научната литература няма”, тъй като „...понякога под информация – както свидетелства Н.М.Жуков - се разбира само човешката информация в нейните различни форми /вж. Б.С.Э., т. 18/. Често този термин се употребява като приложим само към техническата теория на връзката, т.е. в Шеноновски смисъл /вж. Теория информации в биологии, М.:ИЛ., 1960, стр. 49/. Някои автори считат, че информационните явления са присъщи на всички процеси на неорганическата природа /вж. например В.М.Глушков, „Мышление и кибернетика”, Вопросы философии, 1963, №1/”^ - то все пак съществува една преобладаваща тенденция сред кибернетиците.

Самият Жуков, подобно на Харкевич, е на мнение, че информацията „е свойствена не въобще на материята, а на системата за управление”, с тази само разлика, че Харкевич счита информацията за „нематериален обект”.^

Но болшинството от кибернетиците решително споделя възгледа, че информацията е универсално свойство на материята и че не бива непременно да я свързваме с човека и неговата дейност. Ще приведем само някои от привържениците на това доминиращо схващане: „...Информацията се явява особена форма на връзка между материалните системи и процеси, затова тя не може да бъде наречена вид материя или вид енергия.”^

„Информацията не е обезателно свързана с човешкото съзнание. Животните също си разменят информация...Информация си разменят вътрешните органи на човека. Да приемат, преработват, използват и отдават информацията могат и машините.”^

„...На понятието информация кибернетиката придава много широк смисъл, включвайки в него както всевъзможни данни, които могат да се възприемат или преработват от някаква определена система, така и данните, които могат да се изработят вътре в системата...”^

„...Информацията е особен тип съотношение между материалните процеси, което не съществува вън от тези процеси.”^

„Информацията е една от формите на връзка между явленията на материалната действителност, неотпадаща от онази всеобща взаимозависимост и взаимодействие, които се потвърждават от диалектическия материализъм.”^

Пределно широко определение на информацията дава акад. В.М.Глушков: „Информацията в нейното най-общо разбиране сама по себе си представлява мяра на нееднородността на разпределение на материята и енергията в пространството и времето, мяра на измененията, с които се провеждат всички протичащи в света процеси. Съвсем не е задължително понятието информация да се свързва непременно с изискването за нейната осмисленост, както това става при обикновеното житейско разбиране на този термин.”^

Но ако информацията е универсално свойство или отношение, което не зависи не само от човешкото осмисляне, но и от наличието на човека и неговото съзнание въобще, както твърди по-голямата част от кибернетиците, то тя представлява реалност, съществуваща вън и независимо, преди и след човешкото съзнание.^ В този смисъл тя подобно на другите общи свойства и отношения на нещата удовлетворява напълно определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”. По силата на това обстоятелство ние нямаме право да се съгласим с Н.Винер и с всички кибернетици, че „информацията е информация, а не материя и не енергия”.

Обратно, определението на материята като „обективна реалност”, след като веднъж сме го възприели, ни задължава да заявим, че информацията е материя, понеже съществува вън и независимо, преди и след нашето съзнание, отразява се, фотографира се, копира се в него и пр.

И ако ние нямаме смелостта да правим такъв извод, то това се върши в най-крещящо противоречие с елементарната логика и с фактическото положение на нещата, погазвайки грубо и едното, и другото. Прави силно впечатление фактът, че когато кибернетиците /както и философите, които се занимават с философските въпроси на кибернетиката/ водят спор относно характера на информацията дали тя е материя или не, никой не желае да се позовава на съществуващото в нашата философия официално определение на материята, да го използва като методологическо оръдие. Всички го заобикалят, премълчават, с една дума, тихомълком го игнорират, давайки си вид, че не се досещат за него, като че ли въобще не съществува подобно определение.

Това очевидно се върши съзнателно, защото всеки вижда, че използването на такова определение вместо да му помогне ще го постави в крайно неудобно или направо конфузно положение, където той в противоречие с обилния частнонаучен материал ще трябва да приеме, че информацията е...материя.

Единствените хора, които се позовават на определението на материята, когато третират проблемите на кибернетиката, това са философите, които използват данните на тази частна наука, за да повдигнат отново спорните въпроси около определението на материята.

В очите на кибернетиката определението на материята като „обективна реалност” няма да бъде оправдано, даже ако някога кибернетиците се откажат от универсалния характер на свойството информация и приемат, че то е свързано с човека и неговата съзнателно-целенасочена дейност. В този случай кибернетиката ще постави много рязко цялата гносеологическа проблематика, в която то /определението/ трудно би могло да се ориентира, защото, смесвайки двете противоположности - относителната „материя-съзнание” и абсолютната /гносеологическата/ противоположност „субект-обект” – няма да бъде в състояние най-напред да разграничи субективно от идеално и материално от обективно.

3. 
   ПСИХОЛОГИЯ
   

...Какво би могло даде определението на материята като „обективна реалност” на науката психология? В състояние ли е то да помогне за поставянето и разрешаването на нейните централни проблеми, след като то /определението/ преди всичко отъждествява /смесва/ материалното с обективното и идеалното със субективното? Още оттук се вижда, че то, взето като отправна точка, като методологическа основа, може да играе само отрицателна роля, тъй като дава предварително една погрешна изходна постановка на въпросите: идеалното е субективно, материалното – обективно.

А погрешността на това положение, както видяхме, се доказва с най-елементарни факти, защото на практика ние можем на всяка крачка да вземем примери, които показват, че не само материалното може да бъде обективно, но и идеалното; нещо повече, материалното и идеалното в е д н а к в а степен могат да влизат в ролята на обективно, доколкото в еднаква степен могат да бъдат действителен или потенциален обект на познанието. Това печално следствие от определението на материята като „обективна реалност” се дължи на обстоятелството, че в самото определение са смесени двете противоположности: абсолютната /гносеологическа/ противоположност „субект-обект” с относителната /онтологическата/ противоположност „материя-съзнание”, при което превес определено е взела абсолютната гносеологическа противоположност.

По тази причина за психологията да възприеме определението на материята като своя теоретична основа, значи да си постави вериги на ръцете и краката. Това означава на практика на психологията да бъде натрапен т я с н о г н о с е о л о г и ч е с к и я т подход на теорията на отражението, което по-точно значи психологията да се задължи да разглежда своята проблематика около природата на психичното, идеалното само в рамките на абсолютната гносеологическа противоположност – плоскост, която далеч не представлява собствен терен на психологията. Психологията има и по-широк поглед /върху идеалното/ от гносеологията, поради това тя не може да се задоволи с гносеологическия подход. Разбира се, за нея гносеологическият подход на разглеждане е също важен, но тя не може да се ограничава изключително и само с него, защото той не е в състояние да обхване цялата сложност на проблема, да каже каква е природата на психичното, на идеалното по начин на съществуване.

Нужно е само да се надникне в психологическата дискусия през 50-те години на страниците на сп. „Советская педагогика”, за да се види как стриктното придържане към онази теоретическа основа, която определението на материята като „обективна реалност”, смесващо двата типа противоположност, предписва, за да се види каква безнадеждна забърканост се получава. В.М.Архипов например пише следното за психиката: „...Съзнанието /усещането, психиката и т.н./ е особена форма на движение на материята – явление толкова материално, колкото са материални породилите го електромагнитни колебания.”

„Развитието на материята се състои в преминаването от една форма на движение на материята в друга - продължава той. Ако психиката е нематериална, то необходимо е да се признае, че на една от степените на развитие материята е започнала да губи своите конкретни свойства: сетивност, пространственост, започнала е да губи своето битие, започнала е да изчезва.”^

Едва ли е нужно да се доказва, че тези възгледи са вулгарно-материалистически, представляващи крачка назад в сравнение с онова теоретическо ниво, на което диалектическият материализъм издигна материализма. И Лебедев съвсем основателно критикува тези възгледи именно като вулгарен материализъм. „Защо марксистите – пише той – отхвърлят изложените тук тезиси за материалността на психиката, обявявайки ги за вулгарни? Отъждествяването на материята и съзнанието поставя в един кюп качествено различните явления и пречи за тяхното опознаване. Да се отъждествява съзнанието с материята – значи да се отъждествява мисълта за предмета със самия предмет, отражението на обективния свят в човешкия мозък - субективния свят на човека, с обективния свят, съществуващ вън и независимо от човека. Това е невярно теоретически и вредно практически.”^ Но Лебедев, като отхвърля вулгарния материализъм на Архипов, отива в другата крайност: той заявява, че психиката във всяко отношение и от всякаква гледна точка е нематериална и само нематериална. Интересно в случая е и това, че двамата, като вземат различни мисли от „Материализъм и емпириокритицизъм”, се позовават на Ленин.

Пред нас стоят две крайности, които като крайности са еднакво едностранчиви и ограничени. Архипов казва: психиката е материална на каквото и плоскост да се разглежда. Лебедев – обратно: психиката е нематериална във всяко отношение. Първият абсолютизира относителната противоположност между материя и съзнание и не забелязва, че в нейните рамки съществува и абсолютна /гносеологическа/ противоположност на субект и обект; вторият абсолютизира гносеологическия аспект на разглеждане на проблема, държи проблема изцяло на плоскостта на гносеологията и поради това за него психиката е само нематериална, само идеална; от неговото полезрение е изчезнала относителната противоположност между материя и съзнание /психиката/, където психиката се явява едно свойство на материята.

Всъщност истината не е нито в тезите на единия, нито пък във възгледите на другия опонент; и двамата са взели по една частичка от истината и едностранчиво са я преувеличили, представяйки я за цялата истина. А истината е в синтеза на тези две крайности, в разбирането на действителното съотношение на абсолютната гносеологическа и относителна противоположност между материята и психиката. От гледна точка на относителната противоположност между тях психиката е безусловно м а т е р и а л н а, като всяко друго свойство на материята, колкото и висше свойство да представлява само по себе си. В противен случай тя ще се окаже нещо принадлежащо към царството на свръхестествените неща. От гледна точка на гносеологическата противоположност, т.е. разглеждана в рамките на гносеологията между полюсите на познавателния процес – субект и обект, тя е нещо субективно, идеално, нематериално.

Диалектиката на двете противоположности, която в определението на материята е твърде забъркана, в случая не се разбира. А.Д.Александров, струва ни се, е съвършено прав, като открива главния дефект на спора помежду им тъкмо в това. „Например в неотдавна публикувана статия на М.П.Лебедев „Материя и съзнание” – пише той – авторът се блъска около диалектиката на тези две противоположности и като не е в състояние да се справи с нея, фактически откъсва съзнанието от материята, субективното от обективното. Той казва, че именно „вулгарните материалисти...обявяват субективното за обективно” и решително отрича обективното съществуване на психичното. Обаче, ако авторът се съмнява в съществуването на психиката у своите опоненти, то ние във всеки случай не се съмняваме в съществуването на неговата психика вън и независимо от нашето съзнание, т.е. обективно. Противоположностите тук стават тъждествени; субективното е заедно с това обективно; в частност субективното за Иван е обективно за Петър, субективните възгледи на философа се оказват момент от обществения процес, съзнанието е свойство на материята, идеалното е страна на материалния процес и т.н. Отричането пък на обективността на психичното влече след себе си отричане на обективните методи на психологията, отказ от обективното научно познание на психиката.”^

4. 
   КОНЦЕПЦИЯТА ЗА ДВЕТЕ ПОНЯТИЯ ЗА МАТЕРИЯТА
   

Фактът, че общоприетото в нашата литература философско определение на материята като „обективна реалност” не е в състояние да окаже каквато и било методологическа помощ при поставянето и разрешаването на големите въпроси на природните науки, особено за разграничаване на материята от нейните основни свойства, на материалното от идеалното – този факт доведе известни естественонаучни, главно физически среди, до необходимостта да търсят някакво друго определение на материята, което би могло да оказва реална методологическа помощ на естествознанието. Този стихиен стремеж на физиката към онтологическо определение на материята през 30-те и 40-те години на ХХ век избива в т.нар. „концепция за двете понятия за материята”. Според нея наред с философското определение на материята, дадено от Ленин, което се приема като безусловно правилно, но валидно само за философията, трябва да се признае правото на съществуване и на едно физическо /естественонаучно/ понятие за материята. Това се налага поради обстоятелството, че философското понятие /в определението на Ленин/ е вечно, неизменно, независимо от развитието на физическите знания и служи на физиката в борбата против идеализма, докато физическото се изменя при всеки по-крупен поврат във физиката.

„Каквито и да са успехите на физическите науки – пише А.Деборин, който с право може да се смята за родоначалник на концепцията за двете понятия за материята – те не засягат философското учение за материята.”^

„Естественонаучната представа за материята се изменя, обогатява се – пише М.Леонов. - Философското понятие за материята като обективна реалност, съществуваща независимо от съзнанието и отразяваща се в усещанията, си остава неизменно.”^

Привържениците на тази концепция виждат разликата между двете понятия в това, че философското се занимава с изучаването на най-общите черти на материята, докато физическото има за предмет частните, конкретните нейни свойства. „Те двете /т.е. философското и физическото понятия за материята – Ж.Ж./ - пише В.М.Познер – са насочени към един обект – материята като обективна реалност, независима от съзнанието. Но докато първото понятие обхваща н а й – о б щ и т е свойства на тази обективна реалност – материята, второто обхваща нейните конкретни свойства. Едното понятие е насочено към общото, другото към отделното, частното, конкретното.

Физическото понятие за материята – продължава по-нататък Познер, уточнявайки неговото съдържание – е съвкупност от ученията за конкретните свойства на материята, за отделните форми на движението и строежа на материята.” ^

„Понятието за материята, прилагано във физиката – пише М.Омеляновский – представлява добито от физическите науки обобщение на познанието на човека за строежа на материята и нейните свойства.”⁴ Той също намира високото достойнство на физическото понятие за материята в сравнение с философското в това, че първото се изменя заедно с развитието на физиката, върви в крак с нея.

„Познанието за строежа и свойствата на материята става все по-дълбоко и по-дълбоко, съобразно с това се изменя и физическото схващане за материята. По самата си същност понятието за материята, прилагано във физиката, никога не може да бъде изразено в застинала, веднъж завинаги дадена форма, тъй като познанието на природата и нейните форми е безкрайно.”^

Все същите положения се изтъкват и от останалите привърженици на концепцията за двете понятия за материята: А.А.Максимов, П.Е.Вишинский, В.И.Свидерский, И.И.Новинский, В.Г.Фридман. В.И.Свидерский дори счита, че раздвоението на философски и естественонаучни понятия трябва да се разпростре не само върху материята, но също върху пространството и времето. Трябва според него да се признае, че наред с философското понятие за пространството и времето съществува и естественонаучно. „...Пространството и времето – пише той – са философски категории, обозначаващи обективно-реални форми на движещата се материя. Тези форми се отразяват от съзнанието и съществуват независимо от субективните възприятия. Естественонаучните пък определения се основават на научните открития за свойствата на пространството и времето.”^ Подобна идея по отношение на съзнанието лансира и И.И.Новинский в кандидатската си дисертация „Проблемът за материята и съзнанието в диалектическия материализъм” /1949 г., стр. 54 –дисертацията е непубликувана/.^ Той намира, че при съзнанието също са налице две понятия – философско и естественонаучно.

За да придадат в теоретично отношение по-голяма внушителност на тезата си, привържениците на концепцията за двете понятия за материята обикновено се позовават на „Материализъм и емпириокритицизъм”, като привеждат оттам три характерни цитата, които, по тяхно мнение, им дават достатъчно основание да се опрат на неговия авторитет. Тези три характерни положения най-пълно са заложени в статията на В.Г.Фридман „По повод статията на С.Г.Суворов „За двете понятия за материята”.

Не е нужно да се прави специален коментар върху коментарите на В.Г.Фридман, за да се покаже несъстоятелността на неговите опити да подкрепи концепцията за двете понятия за материята с авторитета на Ленин. Достатъчно е простото съпоставяне на трите цитата от „Материализъм и емпириокритицизъм” със съответните коментари на Фридман, за да се разбере, че Ленин никъде не допуска съществуването на едно физическо понятие за материята наред с философското и че тълкуването на тези цитати от Фридман е съвършено произволно. Ленин, когато говори за физиката, за измененията, настъпили в нея в края на миналото и началото на нашето столетие, обикновено има предвид физическата картина за материята. Всъщност привържениците на критикуваната концепция като употребяват термина „физическо понятие за материята”, колкото и примитивно да е това от чисто теоретична гледна точка, имат предвид тъкмо физическата картина за материята на различните етапи от развитието на естествознанието. Тъкмо частнонаучните физически представи за материята на определен етап те наричат физическо понятие за материята. И това физическо понятие за материята, погледнато по-отблизо, се оказва едно безразборно, еклектично изброяване на признаци, където хората дори не са си направили труда да отделят съществените от несъществените – нещо, което представлява задължително предварително условие по пътя към изграждането на понятията.

В това отношение много характерно е определението /ако изобщо простото изброяване на признаци заслужава да бъде наречено определение/ на физическото понятие, което дава В.Г.Фридман. Той пише: „Материята е н е щ о, състоящо се от движещи се /така или иначе/ елементарни частици – протони, неутрони, електрони и т.н., структурно свързани помежду си чрез силите на привличане и отблъскване, притежаващи във връзка с това енергия, образуващи способни към взаимни превращения атоми с отделяне или поглъщане при това на енергия, н е щ о, притежаващо ред общи свойства като: протяжност, непроницаемост, инертност, свиваемост и разширяемост, тежест, енергия и т.н., нещо, закономерно изменящо се в различните явления.”^

5. 
   
   Каталог: biblioteka
   biblioteka -> Българските малцинства и тяхното образование след 1989 Г
   biblioteka -> Предговор към второто издание
   biblioteka -> Толерантност в действие янка Р. Тоцева tolerance in action
   biblioteka -> Стратегия правила структура на играта
   biblioteka -> Характеристика на ученика
   biblioteka -> Библиотека „А. Златанов”
   biblioteka -> Дж. Д. Селинджър По-горе билото, майстори!
   
   
   
   Изтегляне 3.39 Mb.
   
   Сподели с приятели: