А. Отношение между противоположностите

„субект-обект” и „материя-съзнание”

Дали действително не може да се даде друго определение – това би следвало най-напред да се докаже, вместо да се постулира.

Но преди всичко не е вярно, че двете последни пределно широки понятия на гносеологията, по-далеч от които тя досега не се е придвижила, са м а т е р и я и с ъ з н а н и е. Двете най-широки понятия на тази наука, които всъщност определят и нейните рамки – границите, в които се движи човешкото познание и зад които то никога не може да излезе – са категориите с у б е к т и о б е к т. Те действително не могат да се определят иначе, освен чрез тяхната противоположност, т.е. релационно едно чрез друго. Но същото не важи, не се отнася за категориите материя и съзнание, последните не могат, както видяхме, двустранно да се определят една чрез друга. Тези две двойки категории: материя-съзнание, от една страна, и субект-обект, от друга, макар по обем да се покриват в значителна степен, не съвпадат, не са тъждествени. Ако противоположността материя-съзнание представлява една типична относителна противоположност с присъщата неравностойност на страните й, то противоположността субект-обект е вече пълна, двустранна, абсолютна противоположност, страните на която спокойно могат да се „дефинират” една чрез друга: без субект няма обект и без обект няма субект, тъй като реалният познавателен процес е възможен само при наличието на тези два полюса.

Противоположностите „субект-обект” и „материя-съзнание” по традиция от домарксовата материалистическа философия изцяло се подменят една с друга. Представителите на домарксовия материализъм /френските материалисти от ХVІІІ в., Фойербах/ отъждествяват напълно или по-точно не разграничават тези две противоположности. За тях материя и обект са едно и също, както са тъждествени субектът и съзнанието. Това се обяснява исторически с обстоятелството, че те, първо, оперират с понятията субект-обект, материя, дух, съзнание главно в борбата с идеализма /субективния идеализъм/, където най-важното е да се противопостави на идеалиста потвърденият от всекидневната човешка практика и от продължителното и трудно развитие на естествознанието възглед, че природата съществува вън и независимо, преди и след човека – задача, която не налага прецизното разграничаване на споменатите по-горе противоположности; второ, защото гносеологията, науката на познанието, за която категориите субект и обект са от изключителна важност, в домарксовата философия е още съвсем неразвита.

На съвременния етап обаче от развитието на гносеологията, когато диалектическият материализъм включил в нея обществената практика като основа, цел, определител на познанието и критерий на истината, разкрил сложната диалектика на познавателния процес, я превърна в същинска наука, такова грубо подменяне на противоположностите „субект-обект” и „материя-съзнание” става съвършено недопустимо. Макар че в наши дни има автори – марксисти, които идентифицират по същество тези две дълбоко различни помежду си противоположности /например С. Петров/, един обективен анализ ще ни покаже колко погрешно е всичко това.

Преди всичко страните на тези две противоположности /„материя-съзнание” и „субект-обект”/ не съвпадат. Категорията м а т е р и я не съвпада с категорията о б е к т. Обектът на познанието /а друг обект не може въобще да има/ може да бъде не само материята, в същата степен обект може да бъде човешкото съзнание, мислите, чувствата и настроенията на другите хора. Нещо повече, обект може да стане и самият познаващ субект, когато той по пътя на самонаблюдението или пък, използвайки някакви други обективни методи, започне да изучава себе си, собствената си психика. Същото се отнася и за другите две категории: съзнание и субект. Те също не съвпадат. Субект на познанието може да бъде не само човешкото съзнание, ролята на субект могат да изпълняват кучето, малкото дете или кибернетичната машина, които не притежават никакво съзнание.^ Изобщо, за да се реализира познание, не е задължително наличието на съзнание. Случаят, когато съзнанието влиза в ролята на субект на познанието /което става единствено при с ъ з н а в а щ и я човек/ е само частен, особен случай, при който познаващият субект вече има знания за себе си, разбира своето отношение към обекта. Това е, тъй да се каже, субект от втори порядък.

От гносеологическа гледна точка съзнанието е субект, който има като надстройка /над „чистия” субект/ допълнителни знания за себе си, за своето отношение към външния свят и благодарение на това може да прави от себе си обект. Човешкото съзнание е единственият субект, който може да превръща себе си в обект. Тъкмо в човека природата е дала висш израз на тъждеството и взаимния преход на тези две противоположни страни, тъкмо при него тя с особена сила е „подчертала” чисто гносеологическия характер на категориите субект и обект, както и несъмнената погрешност на възгледа, който отъждествява обекта с материята и субекта със съзнанието.

Установяването и признаването на чисто гносеологическата природа на противоположността „субект-обект” е важно и непременно условие за разбирането на нейния а б с о л ю т е н характер. Защото от абсолютния характер на дадената противоположност следва по-нататък обратимостта на страните й: „без субект няма обект и без обект няма субект”. И ако ние предварително не сме установили нейния „радиус на действие” само в пределите на познанието, то тогава не бихме могли да се разграничим от субективния идеализъм, който също приема координацията на тези две категории: „без субект няма обект и без обект няма субект”.

И ние се разграничаваме от него тъкмо по това, че признаваме действието на тази абсолютна противоположност с а м о в рамките на човешкото познание, зад тези рамки – не. Поради това ние казваме без субект няма обект, но – прибавяме по-нататък – има материален предмет, който е индиферентен, безразличен към гносеологическата противоположност субект-обект, защото е съществувал много преди нейното възникване и ще остане да съществува след като тя изчезне.

По този начин диалектическият материализъм се разграничава едновременно и от субективния идеализъм, и от метафизическия материализъм. Той вижда гносеологическите корени на техните заблуждения в неразбирането на д е й с т в и т е л н о т о съотношение на противоположностите „субект-обект” и „материя-съзнание”. Субективният идеализъм абсолютизира, раздува до безграничност действието на гносеологическата противоположност субект-обект; от чисто гносеологическа той я превръща в онтологическа, разпространява нейното действие извън сферата на познанието. Той забравя „незначителния” факт, че абсолютната противоположност субект-обект емпирически се крепи върху относителната противоположност материя-съзнание или по-вярно е да се каже материално-идеално /доколкото познанието, както видяхме, не винаги е свързано с наличието на съзнание/, макар да не съвпада с тази последната; идеализмът забравя, че без относителната противоположност материално-идеално не може да съществува – фактически не може да съществува – абсолютната противоположност субект-обект по простата причина, че без идеално няма познание въобще.

С други думи, субективният идеализъм изопачава съотношението на противоположностите „субект-обект” и „материя-съзнание”, като вместо да разглежда относителната противоположност „материя-съзнание” като емпирическа основа и граница на абсолютната противоположност „субект-обект”, прави обратното: разтваря относителната противоположност материя-съзнание в абсолютната гносеологическа противоположност субект-обект. Така последната става а б с о л ю т н а не само в пределите на познанието, където тя е несъмнено абсолютна, но и на онтологическа плоскост. Координацията, валидна само за областта на гносеологията, става извънгносеологическа. Едно безусловно вярно в рамките на познанието положение, противоестествено разпространено зад тези рамки, се превръща в мистика, тъй като субектът вече не само познава и твори обекта като обект на познанието, но го твори и въобще като материален предмет.

Метафизическият материализъм, който почти по всички по-големи въпроси на философията се е ограничавал да играе ролята на едностранчива противоположност на субективния идеализъм, да казва просто „не” там, където субективният идеализъм казва „да” – в дадения случай също заема диаметрално противоположна /и също едностранчива/ позиция. Понеже идеализмът казва „без субект няма обект”, координирайки абсолютно, т.е. извънгносеологически тези две категории, метафизическият материализъм провъзгласява точно обратното, той заявява „без обект няма субект, но без субект има обект”, разбирайки под това факта, че материята, материалното битие, природата съществуват преди, вън и независимо от човека и неговото съзнание, че човешкото съзнание е продукт, функция на високоорганизираната материя и пр., и пр. Метафизическият материализъм не подозира въобще гносеологическия характер на противоположността субект-обект. Ако субективният идеализъм абсолютизираше /зад рамките на познанието/ ролята на гносеологическата противоположност субект-обект, разтваряйки в нея относителната противоположност материя-съзнание, то метафизическият материализъм върши обратното: абсолютизира относителната противоположност материя-съзнание и зад нея нищо повече не забелязва. Съотношението на двойките категории материя-съзнание, субект-обект, материално-идеално, психично-физично за него имат само едно единствено значение: материята е породила съзнанието, съзнанието е свойство, функция на материята и толкова.

И така, от гледна точка на науката диалектика реалното съотношение на противоположностите „субект-обект” и „материя-съзнание” може да се резюмира в следните пунктове:

1. Те принадлежат към два различни типа противоположност. Противоположността на материята и съзнанието е о т н о с и т е л н а, където материята е нейната „голяма страна”, а съзнанието – „малката” й страна. Противоположността на субекта и обекта е а б с о л ю т н а и на нея е свойствена равнопоставеност на страните, те не могат да съществуват една без друга.

2. Страните на двете противоположности не са идентични, не съвпадат: обект и материя не са едно и също, както не са тъждествени субектът и съзнанието. Обект може да бъде както материалното, така и идеалното /т.е. принадлежащото по природа към съзнанието/; субектът може да бъде и съзнанието, и животинската психика. Съзнанието е само една висша форма на субект. Противоположността субект-обект като абсолютна противоположност с присъщата еквивалентност на страните й е много по-динамична и подвижна. В процеса на познанието /и в неговата сфера/ тя непрекъснато преодолява границите между материя и съзнание, между материалното и идеалното.

3. Относителната противоположност материя-съзнание е по-богата по съдържание от абсолютната противоположност субект-обект. Гносеологическата противоположност субект-обект е само един от аспектите на отношението между материя и съзнание. Противоположността материя-съзнание може да се разглежда в няколко аспекта:

а) като материално-идеално в смисъл на отношение между вещ и свойство въобще;

б) като психично и физиологично в смисъл на отношение на функция към орган и

в) субективно-обективно в чисто гносеологически аспект.

Само доколкото и когато съзнанието и материята се разглеждат в отношение на субект-обект, познаващо и познавано, те са в абсолютна противоположност помежду си. Само тогава можем да кажем, че „без субект няма обект”, което в случая трябва да означава, че без познаващото съзнание материята не може да бъде обект, но може да съществува като обект, което обаче не означава, че тя въобще не може да съществува.

Само в този последния /идеален/ случай, т.е. разглеждани изцяло в плоскостта на познанието, материята и съзнанието се оказват в абсолютна противоположност, само и единствено в този случай съвпадат с абсолютната гносеологическа противоположност „субект-обект”. Но веднага още тук се забелязва, че отношението субект-обект не ги изчерпва, че зад него остава нещо повече, защото материята не се побира в ограничената гносеологическа противоположност между субекта и обекта.

Когато заявяваме, че материята не може да бъде обект вън от противоположността си със субекта, то с това всъщност казваме, че от гносеологическата противоположност материята е получила само свойството да бъде обект и единствено чрез това си свойство тя е страна на гносеологическата противоположност; всички останали нейни свойства лежат вън от гносеологическата противоположност и са независими от нея. Накратко казано, материята поначало е страна на относителната противоположност „материя-съзнание” и съвсем не е страна на абсолютната /гносеологическа/ противоположност „субект-обект”. А доколкото тя /материята/ е страна на последната, тя не е материя, т.е. участва в нея чрез свойството си да бъде обект на познание, обект на изследване, т.е. чрез едно свойство, което никак не може да бъде причислено към онези съществени свойства, които могат да я представят като материя – пространство, време, движение.

„субект-обект” също не може

Обаче обстоятелството, че гносеологическата противоположност „субект-обект” е абсолютна по своя характер неизбежно поражда въпроса дали пък не може да се даде релационно определение на материята въз основа на нея, още повече че в определен смисъл, както видяхме, относителната противоположност „материя-съзнание” съвпада с абсолютната противоположност „субект-обект”. И всъщност Ленин не дава ли неговото определение, характеризиращо материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, именно въз основа на абсолютната гносеологическа противоположност? Дали по начало не е възможно на базата на противоположността „субект-обект” да се даде едно определение на материята, което няма по-големи претенции от това да бъде чисто гносеологическо определение?

Отговаряйки на тези въпроси, може съвсем определено да се каже, че определение на материята не може да се даде и от позициите на гносеологическата противоположност „субект-обект”, независимо от това, че тя представлява една типична по рода си абсолютна противоположност. Това е невъзможно, формално защото категорията „материя” не е нейна страна, а фактически защото тя /категорията „обект”, „обективно”/ е много по-широка и всеобемаща от категорията „материя”, тъй като освен материята, тя обхваща нейните атрибути, нейните свойства и отношения, в това число психиката на животните и съзнанието на другите хора. Обект на нашето познание - става дума не само за непосредствения, реалния обект, който е станал предмет на изследване, но и за потенциалния обект – е всичко онова, което съществува въобще, което притежава някакво битие, независимо от неговата конкретна природа, независимо дали е то от материален или идеален характер.

При това положение, след като е установено, че категорията „обект” /„обективна реалност” – това е все едно и също/ е много по-широка от категорията „материя” /тъй като преодолява противоположността материя-съзнание, доколкото обект може да бъде и едното, и другото/ означава да обявиш всичко за материя: нейните атрибути /пространство, време, движение/, частните свойства и отношения между предметите, животинската психика и нашето собствено съзнание. Това означава на практика да смесваш абсолютната противоположност „субект-обект” с относителната противоположност „материя-съзнание”. И всъщност Ленин дава своето определение на материята тъкмо въз основа на смесването или, по-вярно е да се каже, на неразграничаването на тези две противоположности. В неговото определение категориите „субект” и „съзнание”, от една страна, и „материя” и „обект”, от друга – се оказват тъждествени, изцяло съвпадащи. Тъкмо поради това се получава онова абсурдно положение в определението на Ленин, с което надълго и нашироко се занимава дискусията на страниците на „Немско философско списание” (DZfPh), тъй като категорията „материя” се отъждествява с категорията „обект”, която е по-широка от категорията „материя”, то за материя се оказват провъзгласени с логическа неизбежност нейните атрибути, частните свойства и отношения на предметите /цвят, форма, дължина, твърдост, електропроводимост и пр./, психиката на животните и дори нашето собствено съзнание. Тъкмо затова много от участниците в дискусията върху определението на материята в ГДР питаха могат ли формите на съществуването на материята – пространство, време и движение, които са немислими без нея, да бъдат обявени за материя? Може ли червеният цвят на предмета, който съществува в същата степен вън и независимо от нашето съзнание, както и самият предмет, да бъде обявен за материя?

Има обаче диалектически материалисти, които разглеждат определението на Ленин като чисто гносеологическо /а не онтологическо/. Б.М.Кедров счита, че определението на материята като обективна реалност е с а м о и ч и с т о гносеологическо, то запазва своята валидност само в пределите на гносеологията. Поради това от него не трябва да се иска то да решава онтологически задачи, свеждащи се предимно до разграничаването на реалните предмети от техните свойства и отношения, т.е. това, което стана причина за дискусията на тази тема. Предявяването на подобни искания към определението на материята е неоправдано. Според Кедров методологическата роля на Лениновото определение на материята спрямо частните науки се изчерпва с това да посочва на естествознанието факта, че материята съществува вън и независимо от човешкото съзнание, примерно на физика, че атомите, електроните, протоните, неутроните, електромагнитното и гравитационно поле и пр. съществуват вън и независимо от неговото съзнание; на химика – че молекулите, киселините, основите, съединенията, както и епруветките, колбите, ретортите и всички стъкленици, с които оперира, съществуват вън и независимо от неговото съзнание; на биолога – че растителните и животински видове, тяхното изменение и извършващата се в тях обмяна на веществата съществуват вън и независимо, преди и след неговото съзнание.

По същия начин определението на материята като обективна реалност очевидно трябва да оказва методологическа помощ на останалите природоизследователи – на геолога, палеонтолога, географа и пр.

Засега ще оставим настрана факта, че при такова разбиране на нещата методологическата роля на философското определяне на материята спрямо частните науки се свежда до нула, равна е на нула. Защото, както ще видим по-нататък, посочването на независимото от съзнанието съществуване на материята се дава от Енгелсовото материалистическо решение на основния въпрос на философията. Определението на Ленин не дава нищо повече от материалистическото решение на основния въпрос на философията. То само повтаря това, което е казано в основния философски въпрос, решен материалистически, и в такъв смисъл то става излишно.

Този факт сам по себе си е достатъчен, за да покаже, че то не е никакво научно определение на материята, в това число и гносеологическо, тъй като във философията едно определение, за да бъде научно, трябва преди всичко да разкрива същността на материята, да ни казва какво е материята, т.е. да бъде в състояние да разграничава материята от всичко онова, което ние не наричаме материя /свойства, отношения, атрибути/. Определение, което не може да посочи същността на определяемото, да каже какво е то, не е научно определение. И опитите то да бъде представено като гносеологическо, спрямо което уж не бивало да се предявяват такива искания, са софистически извъртания, които имат за цел да скрият съдбоносния му дефект. Но това не се скрива. Невярно ли е едно определение, с каквито имена да го кичим – гносеологическо, онтологическо, философско и пр. – от това няма да стане по-вярно.

Но нека засега да оставим настрана фактическото положение на нещата, нека да застанем на гледната точка на Б.М.Кедров, който приема това определение за ч и с т о г н о с е о л о г и ч е с к о. Още с първата крачка ние се заплитаме в неразрешими противоречия. Пред нас се изправя проблемът за тъждеството на логиката, диалектиката и гносеологията. Според този принцип всяка философска категория, която е гносеологическа е заедно с това логическа и онтологическа. Това важи за всички философски категории: качество, количество, форма, съдържание, причина, необходимост, случайност, отрицание, противоречие и пр.

От тук има два изхода: или Кедров трябва да докаже, че една философска категория може да бъде гносеологическа без да е заедно с това и онтологическа, което значи да преодолее принципа за тъждеството, или пък да приеме, че гносеологията е частна наука и поради това определението, което тя дава на материята не е задължително да бъде онтологическо и логическо. В този случай обаче то не е и философско. Но дори ако приемем такава теза /че гносеологията е частна наука/, пак не решаваме проблема, защото отново възниква принципиалният въпрос: могат ли, компетентни ли са частните науки да дават философски определения на материята? Такъв въпрос може да има само отрицателен отговор, иначе щеше да има физическо, химическо, географско, математическо, биологическо и пр. определения на материята, което е нещо абсурдно.

Значи и този последен шанс се оказва затворен. Изход няма.

Казаното до тук по принцип снема възможността за т.нар. „онтологизация” на Лениновото определение на материята – една тенденция, която проби път сред някои участници в дискусията. Тази линия е плод на желанието да се разрешат противоречията, смело разкрити на дискусията в ГДР, от една страна, и на страха да се подхвърли на критическа преоценка самото определение, от друга страна. Резултатът е еклектическото съединяване на определението на Ленин с атрибутите на материята. Към погрешното определение на материята като „обективна реалност” се прибавя и една онтологическа характеристика. И се получава следното определение, поне в редакцията на С. Петров: „Материята е обективна реалност, която съществува вън и независимо от нашето съзнание и се движи в пространството и времето.”

Но това онтологично допълнение на едно в основата си погрешно определение на материята не може да го спаси, да го избави от съдбоносните за него противоречия. То /онтологизираното определение/ също не съдържа в себе си критерий за разграничение между материя и нейните свойства и отношения. На него могат да се направят същите възражения, които му бяха правени преди онтологизацията. Би могло например да се възрази, че не само материята е обективна реалност, която се движи в пространството и времето, но че свойствата и отношенията, които са също обективна реалност с ъ щ о се движат в пространството и времето. Пак си остава открит въпросът: по какъв начин да се разграничат свойствата и отношенията от самата материя? Този въпрос, който може да бъде решен единствено от едно научно определение на материята в случая си остава нерешен.
В. Абсолютната и относителната противоположност

в разбирането на Ленин
Макар че в даденото от него определение на материята Ленин отъждествява относителната противоположност „материя-съзнание” с абсолютната противоположност „субект-обект”, то на други места в „Материализъм и емпириокритицизъм” той изрично говори за абсолютната и относителната противоположност на материята и съзнанието. Нещо повече, Ленин е може би първият автор в историята на философията изобщо и, в частност, в марксистката философия, който говори за относителния и абсолютен характер на противоположността между материя и съзнание. Именно той за пръв път посочва, че противоположността е абсолютна само в много тесни рамки, главно в рамките на гносеологията, и че зад тези рамки относителният характер на противоположността не подлежи на съмнение.

„Разбира се – пише той в „Материализъм и емпириокритицизъм” – и противоположността на материята и съзнанието има абсолютно значение само в пределите на много ограничена област: в дадения случай изключително в пределите на основния гносеологически въпрос за това кое да се признае за първично и кое за вторично. Зад тези предели относителността на дадената противоположност е несъмнена.”^ Като посочва, че противоположността между материята и съзнанието е абсолютна само в сферата на гносеологията, на познанието, Ленин дава възможност на марксисткия философски материализъм да се разграничи достатъчно определено както от дуализма, който вижда само абсолютната противоположност, така и от вулгарния материализъм, който пък заличава и относителната противоположност между тях, като свежда съзнанието до механическите или физиологическите процеси.

Веднага обаче следва да се подчертае, че Ленин не различава, не разграничава достатъчно ясно и определено относителната противоположност от абсолютната. Той не отделя абсолютната противоположност „субект-обект” от относителната противоположност „материя-съзнание” като две п р и н ц и п и а л н о различни противоположности. Той говори само за абсолютен и относителен характер на противоположността между материя и съзнание, без да посочва, че абсолютната противоположност се представя от две други категории – „субект” и „обект”, и че това е противоположност съвсем различна от относителната противоположност „материя-съзнание”. Че Ленин не разграничава тези две противоположности, затова свидетелства фактът, че той смесва, подменя едната с другата. Преди всичко не е вярно, че абсолютната противоположност между материя и съзнание се състои в това кое да се вземе за първично и кое за вторично. Това всъщност е тяхната о т н о с и т е л н а противоположност – типичната относителна противоположност на материята и съзнанието: първичното представлява нейната „голяма страна” /материята/, а вторичното – „малката” й страна /съзнанието/; първичното може да съществува само по себе си без вторичното /за това е първично/, докато вторичното не може да съществува без и вън от отношението си към първичното.

А що се отнася до абсолютната противоположност на материята и съзнанието, то тя се простира в границите между субекта и обекта, т.е. материята и съзнанието са в абсолютна противоположност само доколкото и когато в процеса на познанието си противостоят като субект и обект само и изключително в тесните рамки на гносеологията, теорията на отражението, без обаче да се изчерпват в нея /в гносеологическата противоположност/.

Зад тези рамки противоположността /на материята и съзнанието/ е относителна и нейната относителност се изразява в това, че едната ѝ страна може да съществува без другата, докато тази последната не може да съществува без първата, вън от противоположността си с нея. С други думи, относителната противоположност се изразява в противоположността на субстрат и свойство.

Ако ние приемем за абсолютна противоположност това, че материята е първична, а съзнанието – вторично /производно/, както е представено в приведения по-горе цитат, то в какво се изразява тогава относителната противоположност? В „Материализъм и емпириокритицизъм” нищо повече не е казано по този въпрос, казано е само, че „зад тези предели относителността на дадената противоположност е несъмнена.” Т.е. най-напред относителната противоположност е посочена за абсолютна, а за относителната нищо конкретно не е казано. Но всъщност не може и да се каже по простата причина, че зад относителната противоположност, погрешно представена за абсолютна, няма друга относителна противоположност.

Неслучайно всички автори, които след Ленин пишат по този въпрос обикновено се задоволяват да повторят неговите думи или просто да цитират съответния пасаж без да са в състояние да прибавят към него нещо по-определено. „Според класиците на марксизма-ленинизма – пише А.Киселинчев – субективното не се противопоставя абсолютно във всяко отношение на материята, на обективното /както се вижда, за автора материя и обективно е едно и също!!! – Ж.Ж./. Субективното се противопоставя напълно на материята само по основния гносеологически въпрос – материята предшества съзнанието, субективното, което е неин продукт, нейно специфично свойство. Във всяко друго отношение например от гледището на психологията, на естествознанието и на практическата дейност на хората субективното се противопоставя на материалния свят само относително – в смисъл, че субективно и материално /обективно/ означава, че познаващият човек е частица от природата, която може да я познае. За разлика от животните, познаващият човек представлява субект, личност.”^

В най-добрия случай някои от тези автори като М.П.Лебедев например си позволяват мъдро да забележат, че относителната противоположност, колкото и да е относителна, не е равна на нула, не изчезва – фраза, която с нищо не допринася за изясняването на проблема, защото не посочва качествена граница между абсолютната и относителната противоположности. „Зад пределите на основния гносеологически въпрос – пише той - противоположността на материята и съзнанието има относително значение, но тази относителност никога не е равна на нула, никога не се заличава качествената граница между съзнанието и материята, никога съзнанието не става материя, а диалектическият материализъм вулгарен материализъм.”^