СВОЙСТВОТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ” –

Някои автори обаче смятат, че свойството на материята да съществува вън и независимо от нашето съзнание е нейно н а й – о б щ о и н а й – с ъ щ е с т в е н о свойство, без което тя не може да съществува и чрез което трябва да бъде определяна. Те обикновено се опитват да докажат това, като приемат като постулат /без да се чувстват задължени да го казват/ свойството „обективна реалност” за нерелационно, безотносително към субекта – свойство, което материята е притежавала и преди да се появи на повърхността на нашата планета познаващият субект. За да направят по-правдоподобна своята концепция, те най-напред прокарват разграничение между понятията „обект”, от една страна, и „обективна реалност”, от друга страна. Материята според тях не може да бъде обект, да бъде обективна без наличието на субекта, в дадения случай на човешкото съзнание, което се представя в ролята на субект; или категориите обект, обективно са релативни и се спрягат с категориите субект, субективно. Но свойството „обективна реалност” е нерелационно, то е безотносително към гносеологическата противоположност „субект-обект”; материята е „обективна реалност”, тъкмо защото съществува д о, п р е д и и с л е д всякакъв субект, до всякакво човешко съзнание. „Наистина – пише С.Петров – това, което наричаме първична част на обекта на познанието си съществува преди и без всякакво познание. Обаче при такова съществуване на „обекта” му липсва свойството – когато няма познание материалната действителност няма възможност да се проявява като „субект на познание” в пълния и собствен смисъл на думата, макар че тя си остава о б е к т и в н а реалност /т.е. тя си остава обективна реалност преди да се е появила „субективна реалност” и независимо от отношението си към нея – Ж.Ж./.”^

„Обектът в общофилософски смисъл – пише Черкесов, като възразява на Рубинщайн, който категорично приема релационния характер на свойството „обективна реалност” – е обективна реалност /материя, която гносеологически се противопоставя на субекта/ не само по характера на съществуване в дадения момент – обектът съществува вън и независимо от субекта, но и по характера на съществуване в историята. Субектът съществува не винаги, той се поражда от обекта, който за това и съществува до появата на субекта.”^

С какво тези автори доказват, че свойството на материята да бъде „обективна реалност” е нерелационно, вечно и следователно най-съществено и най-общо нейно свойство, чрез което тя следва да се определя? Те въобще не доказват. Въпреки фактите и тяхната логика приемат /като постулат/ нерелационния характер на това свойство, като се позовават на Ленин, а у Ленин съдържанието на това понятие очевидно се нуждае от корекция, тъй като също не е доказано.

В „Материализъм и емпириокритицизъм” Ленин го привежда като способност на материята да съществува в ъ н и н е з а в и с и м о от човека, п р е д и и с л е д неговото съзнание. Но това е неточно и тази неточност, несъществена и търпима от гледна точка на борбата с идеализма /плоскост, която главно е интересувала Ленин при написването на това произведение/, става твърде опасна и недопустима при позитивното разглеждане на проблемите. „Обективна реалност” в собствения и строгия смисъл на думата означава противоположност на „субективната реалност”, на човешкото съзнание – противоположност, която фактически реално съществува само след като е възникнал познаващият субект. Поради това понятието „обективна реалност” означава не независимост, а обратно, зависимост на това свойство на материята от субекта. А това, че материята съществува вън и независимо от човека, п р е д и и с л е д него – тези черти не се покриват с понятието „обективна реалност”, не са негово съдържание. Защото известно е, че материята съществува не само преди човека и неговото съзнание, но също така и преди зараждането на животните и растенията с техните най-висши свойства, даже преди появата на почвата върху повърхността на нашата планета. Тя е по-древна от всяка своя конкретна форма, от всяко нейно исторически породено свойство, защото е вечна и безкрайна. Материята например съществува в ъ н и н е з а в и с и м о, п р е д и и с л е д появата на растението с неговото висше свойство да извършва фотосинтеза или обмяна на веществата. Но въз основа на това никой не казва, че „материята е обективна реалност, съществуваща вън и независимо от фотосинтезата на растението”, тъкмо защото растението не е субект, не е субективна реалност и следователно чрез своята противоположност с нея не може да събуди свойството „обективна реалност”. Чрез противоположността си с растението, което фотосинтезира, материята получава свойството да бъде „жизнена среда” на организма, но не „обективна реалност”.

Материята съществува в ъ н и н е з а в и си м о, п р е д и и с л е д чехълчето с неговата най-висша способност – дразнимостта, но никой поради това не определя материята релационно чрез дразнимостта на чехълчето. Никой не „дефинира” материята като „обективна реалност” също и спрямо такова висше свойство на гръбначното животно каквото е усещането, макар че тя /материята/ съществува в ъ н и н е з а в и с и м о, п р е д и и с л е д неговото усещане.

Така че свойството на материята да бъде обективна реалност е нейно релационно свойство, което придобива с възникването на „субективна реалност”, съответно на противоположността между тях, и което преди това не притежава точно така, както не притежава свойството да бъде „жизнена среда” преди появата на живия организъм. Преди възникването на субективната реалност материята е съществувала с всички други свойства, само без едно единствено свойство – без свойството да бъде обективна реалност, т.е. противоположност на субективната реалност. С основание Рубинщайн пише в своята съдържателна книга „Битие и съзнание”, че: „З а с ъ з н а н и е т о на с у б е к та б и т и е т о в и н а г и и з л и з а к а т о п р о т и в о с т о я щ а му о б е к т и в н а р е а л н о с т /курсивът е на автора - Ж.Ж./. Там, където има съзнание, съществува и това противопоставяне; където има съзнание, битието се явява пред нас в това качество /т.е. в качеството му на обективна реалност – Ж.Ж./.” И на следваща страница продължава: „О б е к т и в н а т а реалност в смисъл на обект за субекта, битието, материалният свят става в хода на еволюцията, когато в процеса на неговото развитие възникват индивиди, способни да го осъзнават, да го познават. Тогава битието се явява /выступает/ в тази роля, в това качество. (Обективна реалност – това е съществуващото и безотносително към субекта битие, вещ в себе си, ставаща вещ за нас.)”^

Последната фраза, дадена в скоби, е малко усукана, но в цялостния контекст съвсем ясно показва, че авторът категорично признава релационния характер на свойството „обективна реалност”.

Още по-категорично се изказва за релационния характер на свойството „обективна реалност” известният съветски философ Н.Ф.Овчинников: „Понятието материя позволява да се обедини многообразието на света на вещите по техните най-общи свойства. „Свойството” да бъде обективна реалност се проявява в отношението субект-обект. Но всеки обект е частица от целия свят, намира се в многообразни отношения с другите обекти, възниква от другите обекти и се превръща в тях.” /Н.Ф.Овчинников, „Материя и движение”, „Физический энциклопедический словарь”, т. ІІІ, М., 1963, стр. 154./

Всъщност всеки, който по-внимателно се вгледа в определението, което Ленин дава на понятието „обективна реалност” като способност на материята да съществува вън и независимо от нашето съзнание – макар то като цяло да е невярно, то и в него не може да не се забележи така или иначе признат релационният характер на това свойство. Противно на опитите на някои съвременни марксисти да представят обективната реалност като вечно и безотносително свойство на материята, Ленин го съотнася, а по същество не може да не го съотнесе именно със субективната реалност, именно с човешкото съзнание.

Когато Ленин представя свойството „обективна реалност” като способност на материята да съществува вън и независимо, преди и след човешкото съзнание, като акцентира тъкмо на тези черти, той не е прав, защото материята, както видяхме, съществува вън и независимо, преди и след всяка своя крайна /преходна/ форма, преди и след всяко нейно частно свойство. Но когато Ленин пък съотнася свойството „обективна реалност” именно със съзнанието, със субективната реалност, а не с някакво друго свойство на материята, да кажем с фотосинтезата, той е несъмнено прав. Съединяването на тези две несъвместими, взаимноизключващи се характеристики в понятието „обективна реалност” /от една страна понятието „обективна реалност” се разглежда като свойство на материята да съществува независимо и вън от отношението си към субективната реалност, а от друга страна, съотнасянето му тъкмо със субективната реалност, със съзнанието/ - се явява следствие на факта, че Ленин не разграничава, смесва абсолютната и относителната противоположност. И това у него е несъмнено противоречие.

Стремежът обаче на някои съвременни автори да представят свойството „обективна реалност” като нерационално, безотносително към противоположността „материя-съзнание”, като свойство, което съществува преди възникването на тази противоположност, всъщност издава само неразбирането на диалектиката на с в о й с т в о и о т н о ш е н и е, неразбирането на факта, че всяко свойство съществува /проявява се/ реално чрез едно реално отношение. Тъкмо затова задължително е, когато се говори за свойствата на материята, да се прави разлика между а к т у а л н о и п о т е н ц и а л н о. Всеки къс материя а к т у а л н о притежава всичките си свойства само в отношенията си към околните предмети; вън от тези отношения неговите свойства угасват и той само п о т е н ц и о н а л н о, във възможност „продължава” да ги съдържа, за да ги прояви отново чрез тези отношения, когато последните възникват. Камъкът от улицата несъмнено представлява един къс материя с безчислено количество свойства, които съществуват а к т у а л н о /равно на действително/ само чрез отношенията му към другите реални предмети. Камъкът има свойство да бъде „твърд” в съприкосновение с автомобилната гума, да бъде „крехък” и да се ломи в отношението си към танковата верига, да бъде „тъмен” в сравнение със снега и „светъл” по отношение на смолата, която са разлели около него, да бъде „непрозрачен” в сравнение със стъклото и пр., и пр. Ако ние можехме да поставяме въпросния камък последователно в непосредствено отношение към предметите на цялата Вселена, той би показал също такава безкрайност и неизчерпаемост на свойства, каквато е безкрайността на Вселената. Влизайки в отношение с него, околните предмети, така да се каже, се оглеждат в него и по такъв начин събуждат, запалват някакво свойство или група свойства. Вън от отношението си към окръжаващите го предмети „разглежданият” камък не притежава а к т у а л н о нито едно свойство, загубва даже такива дълбоки свойства като пространствеността и геометричната си форма, които на пръв поглед съществуват без всякакво отношение. Ако ние бихме могли да го изолираме абсолютно от всякакви отношения – макар че това практически е също така абсолютно невъзможно, тъй като не можем да излезем вън от материята – то камъкът би се превърнал в някаква призрачна „вещ в себе си”, която реално не блести с нито едно свойство.

Същото се отнася и за свойството на материята да бъде обективна реалност. Актуално /= действително/ тя притежава това свойство само в отношението си към съзнанието, чрез относителната противоположност с него. Преди появата на съзнанието, чрез относителната противоположност „материя-съзнание” материята само п о т е н ц и а л н о /т.е. недействително, във възможност/ е „притежавала” свойството „обективна реалност”, за да стане то действително, актуално, когато възникне субективна реалност.

Така че свойството „обективна реалност”, чрез което се дава определение на материята, е едно несъществено свойство, възникващо на определена степен от развитието на материята /в отделни участъци на Вселената/ и неговата несъщественост между другото се изразява в това, че тя може да съществува и е съществувала без него. То е също така несъществено, както са несъществени свойствата й да бъде „жизнена среда” на организма или „окръжаваща среда” на кристала. Материята в своето безкрайно движение като поражда нови висши форми и свойства, в отношението си към тях или по-точно в относителна противоположност с тях, придобива нови и нови р е л а ц и о н н и свойства, които преди това не е притежавала. Тя не е притежавала свойството да бъде „окръжаваща среда” на кристала преди появата на самия кристал, не е била „обективна реалност”, т.е. противоположност на субективната реалност до възникването на тази последната.

Ако след един милион години на Земята се появи някакво свръхвисше същество М, което по интелект да се отнася към днешния човек както ние сега се отнасяме към вола, то тогава материята чрез относителната противоположност „материя - М реалност” ще придобие свойството да бъде „анти – М реалност” и т.н. Но такова свойство, колкото и голяма важност да има за бъдещото свръхразумно М същество, за самата материя то ще бъде най-несъществено и незначително свойство, защото, както виждаме, тя сега спокойно съществува без него и ако никога не се появи, пак ще съществува.

Изобщо материята „притежава” потенциално /т.е. във възможност/ още безкрайно множество такива релационни свойства като „обективна реалност” или „анти – М реалност”. Но те ще бъдат несъществени за нея, защото тя може да съществува и без тях. Съществени за материята могат да бъдат само онези свойства, без които тя е немислима, без които не може да просъществува нито миг. Следователно съществените свойства на материята /става дума за цялата материя, а не за отделния, качествено определен, преходен предмет/ по необходимост трябва да бъдат вечни и непреходни. А такива свойства могат да бъдат пространството, времето, движението, качествената разнородност на материята, закономерността и пр.

В това отношение съществува причинна разлика между материята като цяло и отделния предмет. Съществените свойства на този последния неизбежно са преходни и временни, те загиват заедно с предмета и не могат да останат да съществуват след него. Следователно не може същността на материята, която е вечна, да бъде представена от исторически преходни свойства от рода на тези като „жизнена среда”, „обективна реалност” и др.

За да станат нещата още по-нагледни и достъпни за възприемане за онези, които трудно възприемат всичко, което се различава от техния начин на мислене и които въпреки цялата аргументация, приведена до тук, ще възкликнат: „Аха, значи материята съществува само доколкото е налице човешкото съзнание, следователно налице е субективен идеализъм!” – за тази добре позната у нас категория хора ще дадем допълнителни пояснения, подкрепяни с още по-елементарни примери.

Не може да се каже за едната страна на дадена релация, че има свойството да съществува вън и независимо – реално да съществува вън и независимо – от друга страна, ако тази последната въобще не съществува и никога не е възниквала. Не можеш да съществуваш вън и независимо от нещо, което не съществува, както не можеш да съществуваш и з а в и с и м о от него. Свойството „зависимост” и „независимост” от нещо вече предполагат наличието на това нещо. И това е елементарно положение в теорията на релационните свойства.

Моливът сам по себе си може да бъде дълъг 15 см, да има зелен цвят, цилиндрична форма, определен диаметър, да бъде произведен в Чехословакия и пр., но сам по себе си не може да бъде нито „по-светъл”, нито „по-тъмен”, нито „по-дълъг”, нито „по-къс”, нито „по-твърд”, нито „по-мек”. Ако първия вид свойства моливът притежава сам по себе си, втория той получава само в и чрез отношението си към друг някакъв предмет.

За да не се шокират споменатите по-горе категории хора от това, че в качеството на релационни свойства привеждаме все свойства от сравнителна степен /„по-светъл”, „по-тъмен”, „по-мек” и пр./, ще приведем за пример релационните свойства на човека, които в граматическо отношение принадлежат към положителната степен на прилагателните. Човек може да има черна коса, черни очи, висок ръст, да бъде мъж, българин, образован и пр., но не може сам за себе си да бъде баща, син, чичо, вуйчо, братовчед, баджанак. Последните свойства той получава само в системата на роднинските отношения. Той има свойството да бъде син само по отношение на баща си, има свойството да бъде баща по отношение на своите деца, да бъде чичо по отношение на племенниците си и пр., и пр.

Същото важи и за свойствата на материята. Свойството на материята да съществува вечно и абсолютно, да бъде безкрайна е нерелационно свойство, но свойството да съществува вън и независимо от съзнанието, преди и след него е типично релационно свойство.

Разбира се, тук ние употребяваме понятието „релационно свойство” в тесния и строгия смисъл на думата. В широкия смисъл на думата всички свойства са релационни, защото – както беше казано по-горе – всички свойства реално съществуват само в и чрез отношенията. Свойството е качество в отношение – това е основно положение на диалектиката. В широкия смисъл на думата релационните свойства са пространството, времето, вечността, количествената определеност, движението и пр. Но диалектиката се абстрахира от това обстоятелство, понеже става дума за вечни релации, които по необходимост пораждат вечни /общи/ свойства. Никога материалният предмет /каквото и да е неговото качество: атом, човек, планета/ не може да загуби своята пространственост, защото винаги има други предмети, които са също пространствени. Никога материята не може да загуби свойството безкрайност, защото винаги съществува чрез крайни предмети и релацията между едното и другото е вечна.

Затова, когато диалектиката говори за релационни свойства, тя употребява това понятие за и с т о р и ч е с к и п р е х о д н и релации, които също така по необходимост пораждат исторически преходни свойства, т.е. за такива релации, при които като изчезне едната страна на релацията изчезва самата релация, а заедно с нея изчезва и свойството, което оставащата страна е получила от релацията. Затова казваме, че релационното свойство е несъществено за оставащата да съществува страна, именно защото тя продължава да съществува като такава и без него.

Г. Габриелян в труда си „Марксистката логика като диалектика и теория на познанието” пише: „Обективната реалност като свойство на материята се явява най-простото /?!! – Ж.Ж./, единственото масово /!?! – Ж.Ж./, всеобщо свойство, поради което и изходен пункт за познанието на сложността и многообразието на света.”^

Като че ли пространството, времето, движението, качествена определеност и пр. не са такива „масови”, „прости” и „всеобщи” свойства. По какъв начин свойството обективна реалност е по-масово и по-всеобщо от останалите всеобщи свойства на материята – това авторът не е намерил за необходимо да обясни на читателите.

Още по-определено се изказва в този смисъл проф. Бънков: „Философското понятие за материята не е остаряло и няма да остарее, защото е вярно отражение на едно най - о б щ о и с ъ щ е с т в е н о с в о й с т в о н а м а т е р и я т а – да бъде обективна реалност; на това, че материята е първична, а съзнанието, познанието – вторично.” И за да не остави никакво съмнение в категоричността на своето становище, на следващата страница авторът добавя: „...Философското понятие за материята е най-общо понятие, най-висш род философска категория, която обхваща всички видове материя. То отразява с ъ щ н о с т т а н а м а т е р и я т а, с в о й с т в о то на м а т е р и я т а да бъде обективна реалност /разр. – Ж.Ж./, което е присъщо безусловно на всеки вид материя. Ясно е, че такова понятие за материята, за нейната с ъ щ н о с т /разр. – Ж.Ж./ има само едно и не може да има повече...”^

Не така категорично, но все пак достатъчно определено, застъпва това становище Д.Спасов. Той собствено с тази мисъл на Ленин започва своята критика против концепцията на С.Петров, като я /статията/ озаглавява „Две философски схващания за същността на материята.”^

Но в особено груба форма този възглед се поддържа от немския автор Гьотц Редлов, който дори обяснява как свойството обективна реалност съществува „в самите предмети”. „М а т е р и а л н о с т т а на всички материални неща и явления, т.е. съществуването им вън и независимо от съзнанието, тяхната обективна реалност е нещо общо или едно общо „свойство”, което като такова не съществува до материалните неща, а с а м о в т я х /разр. – Ж.Ж./, т.е. в качественото многообразие на самостоятелно развиващите се вещи и явления.”^

За този възглед Редлов беше саркастично и доста сполучливо осмян в статията на Д.Аврамов „Субстанция и материя”. Ние ще приведем този немалък пасаж, защото той между другото много точно и вярно улавя главния дефект на критикувана концепция. „Как „обективната реалност” на материята съществува като свойство „в” самите материални предмети е нещо, което не можем да проумеем… Да бъде човек рус, синеок, висок или нисък, пълен или слаб са свойства /без кавички/, които съществуват на него, но притежава ли той като „свойства” качествата да бъде, да речем, син, съпруг, баща, братовчед, баджанак или автор на философски съчинения? Този, който умее да прави разлика между понятията „свойство” и „отношение” лесно ще разбере защо във втория случай думата „свойство”, ако искаме да я употребим прецизно, не е на своето място. Същевременно на него ще му бъде ясно, защо Ленин я загражда в кавички, когато обозначава чрез нея обективната действителност, нещо, което и самият Редлов върши очевидно без да разбира смисъла на това, иначе той не би писал, че „свойството” на материята да бъде обективна реалност съществува „в” материалните предмети.”^

Авторите, които, позовавайки се на Ленин, представят свойството обективна реалност като безотносително, „най-общо” и съществено свойство на материята очевидно са побързали да се изкажат преди да са разбрали кое към кое се отнася и кое за какво е казано. В мисълта на Ленин съвсем ясно и правилно се подчертава, че свойството на материята да съществува вън и независимо от нашето съзнание е единственото свойство, най-важното свойство, с признаването на което е свързан философският материализъм. Иначе казано, свойството „обективна реалност” /ако приемем със съответната неточност, че обективна реалност е способността на материята да съществува вън и независимо от човешкото съзнание, от субекта/ е най-важното свойство на материята, на света за ф и л о с о ф с к и я м а т е р и а л и з ъ м /за него, а не за самата материя!/ като партия във философията, тъй като единствено чрез неговото признаване той може ясно и определено да се разграничи от идеализма. Без това няма философски материализъм. Това е границата, демаркационната линия между двете основни направления във философията.

Това обаче никак не означава – тук е и грешката на споменатите автори – че щом дадено свойство е най-същественото /важното/ свойство за философския материализъм, автоматически става най-важно, най-съществено свойство /същност/ на самата материя, чрез което тя следва да бъде определяна. Става дума за две коренно различни неща. И тук по принцип няма нищо нелогично: свойство, което е съществено за една определена форма на материята /а човекът, заедно със своето съзнание, колкото и висша да е, представлява именно една специфична форма на материята/ - тъй като нейното съществуване се опира изцяло на това свойство, то е нейната същност – е несъществено за цялата материя.

Признаването на независимото от съзнанието съществуване на материята представлява най-същественото и най-важното свойство на философския материализъм, тъй като единствено по това свойство той се разграничава от философския идеализъм. Материализмът признава такова „свойство” на материята, докато идеализмът го отрича.

Що се отнася до останалите свойства на материята – пространство, време, движение, качество, количество, каузалност и пр., тяхната реалност се признава в еднаква степен както от философския материализъм, така и от идеализма. Но тяхното тълкуване – материалистично или идеалистично – зависи от това признава ли се свойството първичност на материята или не. Материализмът, който признава обективно реалното съществуване на материята, признава, че тези свойства са също обективно реални; идеализмът, обратното, отричайки обективно реалното съществуване на света, не признава, че те съществуват независимо от съзнанието, счита ги за субективни, идеални.

Ето защо Ленин посочва като единствено свойство на материята, с признаването на което е свързан философският материализъм, нейното „свойство” да бъде обективна реалност; ето защо той счита признаването на обективно - реалното съществуване на материята за най-същественото свойство на ф и л о с о ф с к и я м а т е р и а л и з ъ м. Даденото свойство – повтаряме – е съществено за философския материализъм като партия във философията, а не за материята като такава. Това са различни неща, то е несъществено за материята, защото има исторически преходен характер.