„ОБЕКТИВНАТА РЕАЛНОСТ” И КРИТИКАТА НА НЕОТОМИСТИТЕ

„Впрочем, тъкмо тук – пише неотомистът Г.Ветер – смесването на материализма и реализма, за което ставаше дума, става особено ясно. Приведеното по-горе философско определение на материята /става дума за определението на Ленин – Ж.Ж./ е толкова обширно, че то, бидейки взето дословно, може да включи в себе си въобще цялото битие, в това число и духовното битие; тъй като едно такова /битие – Ж.Ж./ е също „обективна реалност” и „съществува вън от нашето съзнание.”^

За съжаление тук Ветер е прав: много точно и вярно той е уловил главния дефект в определението на материята като „обективна реалност” и не по-малко ловко го използва за критика на философския материализъм. „Обективна реалност” може да бъде самият бог, който в разбирането на неотомизма или пък на която и да било религия съществува вън и независимо, преди и след всяко човешко съзнание. Пита се: как да разграничим „нашата” материя от неотомисткия бог? В рамките на определението на материята като „обективна реалност” това е невъзможно. Тогава трябва да се търси подобно разграничение зад пределите на даденото от Ленин определение. И такова разграничение философията знае.

Материалистическата философия се разграничава от всички форми и на субективния, и на обективния идеализъм не чрез понятието „обективна реалност”, а по това, че приема вечността и безкрайността на света, неговото безконечно самодвижение във времето и пространството. Този възглед се потвърждава от цялото съвременно естествознание и от всекидневната масова човешка практика. Целокупното научно познание свидетелства решително и безрезервно в полза на този светоглед. Ето това е непоклатимата основа на философския материализъм. В нея се разбиват всички форми на идеализма, включително и неотомистката философия. Неотомистът може да приеме „обективната реалност” /разбирайки под „обективна реалност” битието на бога или духовното битие, както прави Ветер/, защото това е релационното свойство на материята; но той не може да приеме света като материя, която се движи вечно във времето и пространството, понеже тук вече няма място за неговото „духовно битие”. Ако приеме това, той престава да бъде обективен идеалист и става материалист. Същевременно той не може да опровергае това основно положение на философския материализъм, защото то е здраво опряно върху най-високите достижения на частните науки и за да го събори, трябва да влезе в спор с безспорните истини на естествознанието.

Но точно това показва, че определението на материята като обективна реалност не е никакво определение, защото посочва такова несъществено свойство на материята, което е присъщо не само на нея, но и на всичко останало, в това число съзнанието на другите хора и психиката на животните.

Неотомистът А.Брунер по същия начин атакува марксисткия философски материализъм: „Ние стоим – пише той – на почвата на критическия реализъм. Познанието и битието не се отъждествяват, но познанието главно е насочено към битието. Обаче действителността е по-широка, отколкото съзнанието и се явява предпоставка на последното. Битието е последното, зад които няма повече нищо.”^

Как марксистът Козинг, стоящ безусловно върху позициите на даденото от Ленин определение, воюва срещу неотомиста А.Брунер? „Брунер – пише той – представя обективния идеализъм на неотомизма за „критически реализъм”, доколкото съзнанието и битието в него не се отъждествяват. Материализмът също не отъждествява битието и съзнанието и ги различава съвършено точно. Понятието битие има за материализма напълно определено, ясно очертано съдържание: материализмът разбира под битие обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание. Това битие материализмът определя чрез понятието м а т е р и я.”^

Поради погрешността на даденото от Ленин определение на материята като обективна реалност тук наистина се изопачава схващането на диалектическия материализъм за битието. Не е вярно, че материализмът под битие разбира „обективната реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, това е решително невярно. Под битие материализмът разбира всичко онова, което реално съществува: за него битие представлява както „обективна реалност”, така и „субективна реалност” /човешкото съзнание/. Известно е, че сам Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм”, като критикува Й. Дицген за заличаване на границата между материята и съзнанието, безусловно признава реалността както на материята, така и на съзнанието, на мисленето. Но да се признае реалността на съзнанието наред с тази на материята, това значи да се признае, че то притежава битие. Понятията битие и реалност означават едно и също. Да се приеме, че материализмът „разбира под битие обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, както настоява Козинг, значи материализмът да бъде поставен в явно противоречие с фактическото положение на нещата, в положение, когато трябва да отрича факти: да отрича, че съзнанието ...съществува. Никоя философия обаче не е пожънала слава от това, че в името на една погрешна формулировка си е позволила лукса да игнорира факти. Това най-малко би могло да подхожда на диалектическия материализъм, който, по думите на Енгелс, като светоглед не означава нищо друго, освен да се разглеждат нещата такива, каквито са, без всякаква предвзетост.

Тогава защо, въпреки доброто намерение на марксиста Козинг, се получава подобна конфузия? Защо в случая по-прав се оказва неотомистът Брунер, а не марксистът Козинг?

Най-общо казано, защото е погрешно самото определение на материята като обективна реалност, от позициите на което той критикува неотомизма. Понеже е дадено, както това беше показано в предишния раздел, на основата на смесването или недостатъчното разграничаване на абсолютната гносеологическа противоположност „субект-обект” с относителната противоположност „материя-съзнание”, при което преобладаваща се е оказала гносеологическата противоположност, то битието се е оказало дуалистично разделено, разсечено на две половини: „обективна реалност” /материя/ и „субективна реалност” /съзнание/. Или чрез даденото определение на материята битието се раздвоява абсолютно на две половини, защото в основата на тази логическа операция лежи – фактически е положена – абсолютната гносеологическа противоположност „субект-обект”. При това положение, определяйки материята като обективна реалност, по необходимост излиза, че битие е само онова, което съществува о б е к т и в н о, а всичко, което съществува като субективно не принадлежи към битието, т.е. няма реалност. Така материалистическата философия се оказва в противоречие с един безспорен факт.

Всъщност Козинг в желанието си да се противопостави на неотомизма е искал да каже, че за материализмът освен материя, която се движи, нищо друго не съществува на този свят. В този смисъл за диалектическия материализъм няма друго битие, освен битието на материята. Тук не остава място за духовното или божественото битие на неотомистите. И това действително е така, защото цялата многовековна практическа дейност на човечеството, както и развитието на естествознанието, потвърждава това основно положение на философията. Но същевременно точно това показва, че след като ти в цялост отъждествяваш материята с битието, нямаш право /основание/ да определяш материята като „обективна реалност”, защото това не значи нищо друго, освен да разкъсваш битието на две части – субективна и обективна, което между впрочем съвсем не прави философията по-действена в борбата против идеализма, а я прави само по-уязвима за критика от позициите на обективния идеализъм. Няма друго положение в марксисткия философски материализъм, което толкова много да се използва за критика на материалистическата философия, както определението на материята като „обективна реалност”. Почти всички обвинения в дуализъм, смесване на реализма с материализъм и пр. се основават върху анализа на това определение. Някой може да каже: това е така, защото то е основно положение на диалектическия материализъм. Не защото е основно /едно погрешно положение не може да стои в основата на философския материализъм/, а защото е погрешно и това дава възможност на идеалистите да го използват като коз.
5. ЛОГИЧЕСКИ СЛЕДСТВИЯ ЗА ЕДИНСТВОТО НА СВЕТА
Според известната мисъл на Енгелс в „Анти-Дюринг” – „действителното единство на света се състои в неговата материалност, а тази последната се доказва...от продължителното и трудно развитие на философията и естествознанието.”^ Тази теза с право влезе в нашата философия като едно от най-важните нейни положения; тя е само друг израз на материалистическия монизъм, който представлява нейна съществена черта. Периодът след Енгелс, особено в областта на естествознанието, което претърпя дълбока революция, даваше все нови и нови потвърждения в подкрепа на материалистическата философия. Периодичната система на Менделеев, откриването на радиоактивността, на елементарните частици, законът за запазването на материята и енергията, спектралният анализ и пр. – са само по-важните измежду многото естественонаучни потвърждения.

Не е случайно, че всички автори, които са писали върху материалното единство на света търсят това единство не в отношението на света към нашето съзнание, а в успехите на естествознанието и, общо взето, по три линии: а/ в единния физически състав на материята /светът, който ни е известен, засега е „Менделеев свят”/; б/ в единния строеж на материята /спектралния анализ и елементарните частици/; в/ в единните закони на нейното /на материята/ движение – законите на диалектиката и общите физически закони. Никой досега не е доказвал по друг начин материалното единство на света и очевидно по принцип е невъзможно да се направи това. Даже много автори, които пишат по този въпрос, правят същински поменици от факти на историята и успехите на естествознанието, когато трябва да обосновават и подкрепят верността на този тезис.

Но ако под материалност на света се разбира свойството му да бъде „обективна реалност”, т.е. да съществува вън и независимо от нашето съзнание – както ни предписва определението на материята, дадено от Ленин – свойство, което материята придобива въз основа на своята относителна противоположност със съзнанието, след като веднъж последното е възникнало – то излиза, че преди появата на съзнанието /когато материята не е могла да притежава свойството да бъде обективна реалност, защото това е нейно р е л а ц и о н н о свойство/ тя не е била единна. Следователно трябвало е да се появи човешкото съзнание, за да може светът да придобие своята материалност, своето единство. Това е неизбежното логическо следствие за материалното единство на света от определението на материята като „обективна реалност”. Колкото парадоксално и неприятно да звучи за ухото на марксиста подобен извод, това е факт. Определението на материята като „обективна реалност” /доколкото свойството „обективна реалност” е релационно/ поставя материалистическата философия в положение, когато тя, въпреки волята си, трябва да разпъне материалното единство на света върху принципиалната координация на Авенариус. По такъв начин, изгонили дуализма /от материалистическата философия/ през вратата, оставяме го – чрез определението на материята като „обективна реалност” – да влезе през прозореца.

На пръв поглед това е формално заяждане и излишна, дребнава придирчивост, достойна за по-друга участ, но така могат да изглеждат нещата само от пръв поглед. При по-внимателно вглеждане в тях не е трудно да се забележи, че тук става дума за едно неизбежно л о г и ч е с к о следствие от определението на материята като обективна реалност – едно следствие, за което се хващат не малко критици на марксизма от идеалистическия лагер.

Тези съображения обаче са интересни и от друга страна: те хвърлят допълнително светлина върху формата на даденото от Ленин определение като нерелационно. Ако материята е обективна реалност, то тя не е най-общата категория във философията. Категорията „реалност” /битие/ се оказва по-обща от нея, понеже в дадения аспект на разглеждане материята е само „обективна” реалност, която съществува наред със „субективната” реалност, т.е. съзнанието. Определението на материята като обективна реалност всъщност раздвоява света, както беше показано, на две реалности: от една страна „обективната реалност” /материя/, а от друга, „субективната реалност” /съзнанието/.

По-обща от последните две категории е категорията „реалност” или битие, тъй като това е все едно и също. В този смисъл тя е тяхно родово понятие, към което те се отнасят като видове /видове реалност/.

Ето защо от чисто формална гледна точка определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание” дори по ф о р м а /не става дума за погрешността му по съдържание/ не е релационно определение; то е определение per genum proximum и differentia specifica, където в ролята на genum proximum излиза категорията „реалност”, а в ролята на differentia specifica – категорията „обективно”.

И в тази par excellence д е ф и н и ц и я само противопоставянето на съзнанието на материята – противопоставяне, влизащо в рамките на видовото отличие, е могло да й /на дефиницията/ придаде съвсем в ъ н ш н а т а форма на релационно определение, напомнящо съответните определения на двойките диалектически категории. И това за съжаление е било достатъчно, за да забърка не малко число диалектически материалисти.

Така противно на опитите на много автори да представят определението на материята като „обективна реалност”, като образец на диалектическо релационно определение, оказва се, че то не само е невярно като такова /защото се дава от позициите на относителната противоположност, чиято „голяма страна” е релативно неопределяема/, но дори формално не е релационно определение, а е дефиниция, т.е. определение чрез подвеждане под по-общ род и посочване на специфични признаци.
ІV. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА И ПРОБЛЕМИТЕ

НА СЪВРЕМЕННОТО ЕСТЕСТВОЗНАНИЕ

Забележителното положение на Айнщайн за еквивалентността на масата и енергията, изразено във формулата Е=mc² , както и някои други по-частни положения на съвременната физика, доведоха определени среди измежду физиците-материалисти до извода, че енергията е материя, че единствената субстанция това е енергията.

А.Ф.Йоффе пише следното: „Ако се излиза от това, че материята може да бъде само онова, което се съхранява...то можем да считаме енергията за материя, единствена засега величина, която не изчезва и не се създава никъде...Ако самата енергия е физическа материя, то представата за материята като носител на тази енеригя, като едно от свойствата на този носител отпада, самата енергия става тогава материя.”^

През 1948 г. същата идея издига съветският акад. Т.П.Кравец: „Енергията ни се представя като някаква субстанция във всичко подобна на тегловното вещество и притежава всички о н е з и с в о й с т в а , които ни к а р а т д а п р и е м а м е т е ж к о т о в е щ е с т в о з а с у б с т а н ц и я: тя е неразрушима и несътворима; тя е локализирана в пространството; движи се и се предава; тя притежава инертна маса; тя е тежка; тя е разделена на атоми. Установява се точният закон за еквивалентността между енергията и веществото. Може да се твърди, че и едното, и другото в еднаква степен са това, което ние наричаме материя.”^

Съветският философ /член. кор. на АН СССР/ А.А.Максимов поддържа по принцип същата теза: „И така, понятието енергия – заявява той – не е тъждествено с понятието движение като такова, като форма на съществуване на материята. Напротив, понятието енергия включва понятието за това, което се движи /т.е. за материята – Ж.Ж./ и понятието за движението. Махистите и енергетиците, обратно, свеждали са и свеждат енергията към движението, отричайки материята. Навремето Мах се е опитал да изтълкува енергията като частно движение, твърдейки, че масата е само прост коефициент, изразяващ отношението на ускорение.”^

Пита се: с какво определението на материята като „обективна реалност” може да помогне на тези объркали се физици, какъв критерий за разграничение между материя и свойство може да им предложи, да им даде в ръцете? Никакъв. Подобно определение на материята не само че не може да помогне методологически, но и дори пречи за правилното поставяне на проблемите. А същевременно не може тези физици да бъдат обвинени в идеализъм, защото тяхната концепция удовлетворява напълно основните изисквания на материалистическото решение на основния философски въпрос, доколкото не подхвърлят на съмнение обективното съществуване на енергията-субстанция. Напротив, за тях енергията като единствена субстанция съществува вън и независимо, преди и след човека, движи се в пространството и времето, отразява се в главата на човека и пр. Тези хора вън от всякакво съмнение са материалисти.^

И все пак те грешат, защото субстанциализират едно свойство на материята, но същността на работата е там, че не е възможно посредством определението на материята, дадено в „Материализъм и емпириокритицизъм”, тази грешка да се коригира по простата причина, че то не съдържа в себе си критерии за разграничение. Затова критиките от позициите на даденото определение имат по-скоро характера на оплакване или на ругатни, отколкото на съдържателен теоретически спор. Но и едното, и другото показват само теоретическо безсилие, теоретическа безпомощност, когато трябва да се посочи пътя, по който може да се излезе от тези заблуждения. „За съжаление в нашата съветска научна и научнопопулярна литература – оплаква се И.В.Кузнецов – проникнаха погрешни възгледи, явяващи се отражение на установките на съвременния енергетизъм. В ред работи на съветските физици и химици – А.Ф.Йоффе, Т.П.Кравец, Я.К.Сиркин, А.Ф.Капустинский, С.З.Рогинский, Е.В.Шполский и др., се развиха погрешните възгледи за това, че уж материята се превръщала в енергия и т.н. Някои от последните автори заявяват, че уж енергията е особена субстанция, уж енергията е материя.”^ Този факт е отбелязан в литературата и от още двама съветски автори А.М.Бутов и Е.Г.Швидковский: „Възгледите на съветските енергетици – пишат те – принципно с нищо не се отличават от възгледите на В.Освалд /това не е вярно – Ж.Ж./, а някои наши учени допускат, че е уж възможно да се превърне енергетизмът в материализъм, ако енергията бъде обявена за материя.”^

Че енергетизмът, който мисли движението без материя, не може да се превърне в материализъм, както и материята не може да се превърне в енергия, т.е. в едно нейно свойство, е съвсем ясно. Това е азбучно положение на диалектическия материализъм. Но работата е там, че може да бъдеш енергетик без да си идеалист, ако разглеждаш енергията като независима от човека и неговото съзнание субстанция, която подменя материята: работата е там, че от гледна точка на определението на материята като „обективна реалност” не може да се поправи тази грешка, защото то не е в състояние да разграничи материята – субстанция или носител на енергията, от самата енергия като свойство на материята.

Но нека непосредствено да видим как И.В.Кузнецов от позициите на това определение критикува „съветските енергетици”. „Ако пък понятието енергия – пише той – се употребява така, че се отрича понятието, то значи движението се разглежда като нематериално /!! - Ж.Ж./, като нещо субективно /?!! – Ж.Ж./, тъй като понятието материалност изразява независимост от субекта, от съзнанието /разбира се, но това е правилно само при положение, че се приеме определението за материята, дадено в „Материализъм и емпириокритицизъм”, т.е. едно невярно определение! – Ж.Ж./. Но признаването на движението за нематериално означава, че това движение е само движение на мисли, представи без обективно съществуващия вън от нас свят.”^

Тук са допуснати най-малко две грешки:

И все пак тук е налице грешка, доколкото субстанциализира едно свойство на материята, като същевременно самата материя се дематериализира. Но същността на въпроса е в това, че от гледна точка на общоприетото определение на материята като „обективна реалност” не е възможно да се разкрие тази грешка, защото /като невярно определение/ не съдържа в себе си критерий за разграничаване между материята и нейните свойства. То обозначава материята с един белег, който е присъщ колкото на материята, толкова и на нейните свойства и отношения – с признака й да бъде обективна реалност, т.е. противоположност на субективната реалност /човешкото съзнание/.

Н.П.Третяков също пише, че „масата е присъща на всяко тяло физическа величина, характеризираща количеството, съдържаща се в тялото материя и независеща от никакви други свойства на това тяло.”^

Сходно определение на масата дава С.Фриш: „Масата на телата зависи от техните размери и от природата на тяхното вещество и се явява една от най-основните характеристики на телата.”^

Разбира се, по-голямата част от физиците обикновено се задоволява да разглежда масата като мярка на инертността на телата, проявяваща се при тяхното ускорение. В този случай масата се измерва опитно с втория закон на Нютон. От гледна точка на тяснофизическите потребности, които не отиват по-далеч от това да се разкрие зависимостта между маса, инерция, ускорение, такъв начин за процедиране е напълно достатъчен. Но той не определя все пак м а с а т а, не отговаря на въпроса: какво представлява масата сама по себе си, масата като такава? За да се обясни природата на масата, очевидно трябва да се излезе извън кръга на зависимостта между маса и инерция и да се покаже нейното отношение към категорията „материя”. Много е поучително, че онези физици, които не се задоволяват да изтъкнат зависимостта между маса и инерция и правят опит съдържателно да определят категорията „маса”, по необходимост стигат до понятието „количество материя”.

Изобщо без понятието „количество материя” е невъзможно да се изтълкуват последователно материалистически най-основните физически положения – масата, а заедно с това и закона за запазването на материята. Г. Рязанов и С. Измайлов с основание пишат, че „...разглеждайки един или друг физически процес, ние сме длъжни да установим характера на превръщането на материята, а след това да проследим тези превращения от чисто количествена страна. Представата за запазването на материята е органически свързана с понятието количество материя. В същото време не можем да считаме понятието количество материя за изходно и неизискващо определение...”

„Това понятие – продължават те по-нататък – отразява р е а л н о с т т а н а з а о б и к а л я щ и я н и с в я т, нормално запазването на м а т е р и я т а и нейното с а м о д в и ж е н и е, което за материализма е главното. То /понятието количество материя – Ж.Ж./ отразява количествената страна на взаимните превращения на материалните обекти и отговаря на въпроса в какво съотношение даденият материален обект е способен да се превръща в други материални обекти.”^

Н.Будтов потвърждава това положение. „Физическите опити показват – пише той – че в посочените явления, опити, масата на тялото се явява постоянна величина. Естествено е да се предположи, че отговорът на този въпрос е намерен, а именно: масата представлява израз на количеството материя, с други думи, масата представлява мяра на количеството материя.”^

А.Морозов от своя страна, отхвърляйки някои възможни възражения от гледна точка на съвременните представи, нашироко разяснява, че относителният характер на масата в модерната физика още съвсем не дава основание да се смята, както мислят някои, че понятието „количество материя” е остаряло и е било приложимо само за класическия период от историята на тази наука. „Относителността на масата – пояснява той – говори единствено за това, че тя се определя не само от самото тяло, но и от цялата система, към която то принадлежи.”^

В цялост за съвременната физика не подлежи на съмнение фактът, че без категорията качество материята не може да мине: само благодарение на нея може материалистически да се изтълкува масата и да се обясни закона за запазването на материята. Но тъй като самото понятие „количество материя”, както вярно отбелязват Г.Рязанов и С.Измайлов, също изисква определение, то тъкмо оттук започват големите трудности. Какво е съдържанието на понятието „количество материя”? За да се отговори на този въпрос, трябва преди това да се каже какво представлява самата материя, да се определи материята.

За старата физика, в основата на която стоеше класическият атомизъм, разглеждащ атомите като последни и неделими „тухли” на света, това беше лесно. Ако за едно тяло се казва, че то притежава определена маса, това се тълкуваше в смисъл, че в него има о п р е д е л е н о количество атоми. Ако пък за дадено тяло А се твърдеше, че то има по-голяма маса от тялото В, това означаваше, че то съдържа в себе си по-голямо количество атоми от второто тяло /В/. При модерната физика обаче, която отдавна е преодоляла класическия атомизъм и разглежда материята като единство на прекъснатост и непрекъснатост, единство на вещество и поле, на вълни и частици, с други думи, като съвкупност от атоми, които са делими и притежават вълнови свойства, и полета, които имат атомистична, зърниста природа – класическото тълкуване на понятието „количество материя” става абсолютно неприемливо. Чиста безсмислица е от гледна точка на съвременния уровен на физическите знания да кажеш, че масата това са количеството атоми, съдържащи се в даденото тяло, защото не само атомите са материя, материя са и полетата, които ги свързват, както и „макрополетата” /гравитационното например/, в които се движат.

Тогава по какъв начин в условията на модерната физика може да се определи понятието „количество материя”? На какво определение на материята да се опре физиката? При такова затруднено положение логично беше физиците, както и философите, занимаващи се с изучаване на големите проблеми на физиката, да се обърнат към общоприетото в нашата философия определение на материята като „обективна реалност”. В края на краищата дадено философско определение, ако действително е вярно, би трябвало непременно да бъде в състояние да помогне на онази частна наука, която се опира на него; тъкмо в отношението си към тази последната, оказвайки ѝ /на нея/ методологическа помощ, то би трябвало да потвърди своята истинност. Защото оказването на р е а л н а методологическа помощ представлява единствено възможната практическа проверка на неговата истинност. С други думи, ако материята е равна на обективна реалност и ако в това е нейното научно определение, то под понятието „количество материя” следва да се разбира количеството обективна реалност. Простото заместване на категорията „материя” с еднозначната на нея категория „обективна реалност” в израза „количество материя” трябва да ни даде израза „количество обективна реалност”. И понеже масата е равна на количеството материя, то това означава, че тя е равна на количеството обективна реалност. Излиза следователно, че молекулата, която има по-голяма маса от атома е повече обективно реална, т.е. /съгласно официалното определение на материята/ в по-голяма степен съществува вън и независимо от нашето съзнание, преди и след него. Излиза също, че Земята, която има шест пъти по-голяма маса от Луната, шест пъти повече обективно реална е в сравнение с тази последната.

Но именно тук много автори, занимаващи се с проблемите на физиката, трябваше жестоко да се разочароват от определението на материята като „обективна реалност”. Оказа се, че не е едно и също нещо да се пеят възхвали по адрес на едно погрешно определение и да се използва то като методологическото средство при решаване на кардинални частнонаучни проблеми. Във втория случай, който е равнозначен на неговата практическа проверка, то се оказва просто невярно.

Н.Ф.Овчинников например, който в различни свои работи е изпял не една дитирамба в негова чест, когато се опита чрез него да обясни физическата категория „количество материя”, трябваше неохотно да признае, че то не е в състояние да окаже никаква методологическа помощ и че води направо до нелепости. „Ако се разглежда понятието материя в пределите на гносеологията /т.е. ако се приеме определението, дадено от Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм” – Ж.Ж./, където единственото свойство на материята, с признаването на което е свързан философският материализъм, е свойството й да бъде обективна реалност и да въздейства на нашите сетивни органи, то в тези предели понятието количество материя е лишено от смисъл.”

„Би било нелепост – продължава по-нататък Овчинников – да се твърди например, че молекулата /която има по-голяма маса – Ж.Ж./ е повече обективно реална, отколкото, да кажем, атома. И молекулата, и атомът са в еднаква степен обективно реални, макар да се състоят от различни числа „елементарни частици”.^

И.П.Базаров, който иначе също е на мнение, че „никакво друго научно понятие за материята”, освен чрез свойството „обективна реалност” „няма и не може да има”, притиснат от фактите също се вижда принуден да признае, че чрез това определение не може да се обясни понятието „маса” като количествена мяра за материята.

„Но това единствено „свойство” на материята – заявява той, като намеква за определението на Ленин – да бъде обективна реалност – няма количествена мяра и поради това не може да се установи количествената мяра на материята, основавайки се на даденото „свойство”. Това обаче не означава /така! - Ж.Ж./, че материята няма количествена мяра.”^

Но ако материята все пак има количествена мяра /а това е общопризнато и безспорно положение, залегнало дълбоко в основата на съвременната физика, в противен случай би било невъзможно да се говори за маса и за закона за запазването на материята/, която не може да се изрази чрез свойството обективна реалност, то следва с неминуемост да се произнесе неизбежната присъда над определението на материята, дадено чрез това свойство. По понятни причини Базаров не е направил това. Обаче и казаното е достатъчно. То представлява косвено, но затова пък твърде определено признаване на факта, че, първо, посочването на свойството обективна реалност не е никакво определение на материята и, второ, по тази причина то не може да окаже каквато и да било методологическа помощ на физиката по един въпрос, където тя повече от всичко се нуждае от научно /съдържателно/ определение на материята.

Изглежда точно това обстоятелство довежда проф. Н.Н.Малов – един от сериозните участници в тази дискусия – до явен скептицизъм относно възможностите на определението на материята като обективна реалност – скептицизъм, който на места преминава в нескривана ирония.

„Твърдението за „по-голямо количество материя” в единия от двата сравнявани обекта – пише той – е равносилно на твърдението, че в единия от обектите има „повече обективна реалност”, отколкото в другия. Но това или значи, че едни обекти /с по-голяма маса/ са по-реални от другите, което е явно абсурдно, или въобще нищо не значи.”^