Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"

Съществуват не отделни п о н я т и я з а м а т е р и я т а - „физическо”, „химическо”, „геологическо”, „биологическо” и т.н., както мислят привържениците на разглежданата концепция, а понятията за отделни форми или видове материя. Но да се смесват тези различни неща е съвършено недопустимо.”^

И наистина, защо наред с физическото понятие за материята да не се признават и други естественонаучни понятия, защо само физиката трябва да притежава тази привилегия – на тези въпроси никой от привържениците на концепцията за двете понятия не отговаря. По принцип въпросът може да се реши така: или да се докаже, че науката физика има някакви сериозни причини, които й позволяват да има свое частнонаучно определение, или да се признае правото на всички природни науки да имат свое собствено определение на материята. Ако определението на материята отразява най-общите свойства на материалния свят, които са предмет единствено на философията и никоя частна наука не се занимава с тяхното обучаване, то тогава следва изводът, че само философията може да дава определения на материята. Частните /природни/ науки, които изучават едни или други форми на движение на материята или различни страни на тези последните, не могат да дават определение на материята, тъкмо защото научават специфичните свойства и отношения на същите тези форми на движение на материята. Следователно на физиката – като частна наука – може да се признае правото да дава определение на материята, само когато се докаже, че онези най-общи свойства на материята като пространство, време и движение се изземват от философията и преминават към физиката – една тенденция, която, що се отнася особено до пространството и времето, не е съвсем лишена от основание, особено пък като се има предвид, че в наше време най-авангардните участъци на естествознанието все повече започват да се занимават с пространството и времето и фактически се превръщат в една своеобразна обща теория за пространството и времето. Засега това, разбира се, е само възможност и не повече от възможност. Но ако тази тенденция се реализира някога, то тогава сигурно философията пък няма повече да се занимава със самото определение на материята. Но – повтаряме – това е само възможност.

Че физиката не може да дава определение на материята и че изобщо е невъзможно от гледна точка на тесните рамки на физиката да се дава подобно определение – това блестящо показаха самите привърженици на концепцията за двете понятия за материята. Определенията, които те предлагат, като правило представляват едно скучно и повърхностно описание на физическата картина на света, едно безконечно изброяване на признаци и белези, при което, както вече беше казано, дори не са отделени съществените от несъществените. Достатъчно е да си спомним физическото определение на материята, което Фридман предлага, за да разберем цялата безнадеждност на положението.

С.Г.Суворов с пълно право отхвърля този поменик, имащ претенцията да бъде определение на физическото понятие за материята и въобще определение на понятие, тъй като от елементарната логика е известно, че да се определи едно понятие, това значи да се разкрият най-съществените му признаци. „Чрез метода на изброяване на признаците – пише Суворов – не може да се образува нито „физическо понятие за материята”, нито въобще каквото и да било понятие. Образуването на понятия чрез изброяване на признаци – това е примитивна представа за процеса на образуване на понятия въобще, което е свойствено не на диалектическата, а на метафизическата логика.”^ Ако ние тръгнем по този път на безразборно изреждане на признаци да образуваме понятия, то всяка природна наука би могла да има свое частно понятие за материята. Химията например би дала приблизително следното определение на материята: „Материята е н е щ о, което е свързано с родството на междуатомните и междумолекулярни връзки, което затова може да участва в разнообразни химически реакции на свързване /асоциация/ на атомите в по-сложни междумолекулни образувания или в разлагането на по-сложните молекулярни образувания на по-прости и на атоми и пр., и пр. в този дух.”

Механиката на свой ред би дала примерно такова определение: „Материята е всичко онова, което притежава силата на привличане и отблъскване, има маса и във връзка с това търпи въздействие и оказва противодействие, носи в себе си определено количество потенциална и кинетична енергия, която то проявява при взаимодействие с другите тела” и т.н. – един поменик, който би могъл да обхване цялото съдържание, цялата проблематика на науката м е х а н и к а.

Но пита се: каква полза има науката от такъв род частнонаучни определения? Както се вижда, те не правят нищо повече от това да преповторят съдържанието на съответната наука, да изброяват проблемите, които влизат в нейното съдържание. Нашето познание за материята с нищо не се придвижва по-напред, не отива по-надълбоко, защото подобни мними частнонаучни понятия за материята въобще не представляват никакво обобщение, изобщо не са понятия.

Естествено, при това положение и дума не може да става за някаква методологическа роля от страна на тези понятия. Подобно определение на материята още по-малко е в състояние да удовлетвори големите потребности на съвременното естествознание, особено що се отнася до разграничаването на материята от някои нейни общи физически свойства. А.Поликаров, който е не само привърженик на концепцията за двете понятия, но и прави опити в последно време да я възражда, пише в своята книга „Материя и познание” /1961 г./ следното: „Не трябва да се говори за някакво намиращо се на една и съща плоскост с философското понятие за материята равноправно и независимо от него частнонаучно понятие за материята, като при това самото философско понятие се свежда до голо изискване за „обективно съществуване на материята”. Това е рационалното съдържание на тези работи /става дума за цитираните по-горе критични статии на И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов – Ж.Ж./ и дотолкова те са правилни.

Но същевременно още в тези статии и особено в последвалите ги започнаха да стрелят по-далеч от целта, като отрекоха на физиката и на природните науки изобщо правото да имат понятие за материята, без което не може да се формулира основното положение за запазване на материята. Това беше „обосновано” до голяма степен с цитати, с които се показваше, че у Ленин няма две понятия или по-точно казано, че Ленин говори не за физическо понятие, а за представа или учение. Струва ни се, че тук трябва да имаме предвид преди всичко двоякия смисъл на думата „представа”: веднъж в собствен смисъл на думата като степен на сетивното познание и друг път в нейния преносен смисъл, когато тя се употребява вместо немската дума Auffassung, вместо френската или английската conception, вместо българската „схващане”.

Ясно е, че тук не се говори за представа в първия смисъл на думата. Физическите и другите науки също оперират и с понятия, а не само с представи за строежа на материята. И това очевидно не противоречи на диалектическата философия. В противен случай се стига до неправилния извод, че физиката и по-общо природните науки създават учения, но не и понятия за конкретните форми на материята, които изучават, за тяхната структура.”^

Постановката, дадена от А.Поликаров, фактически замъглява същността на работата, защото до голяма степен я извежда на л и н г в и с т и ч н а основа: никой от критиците на концепцията за двете понятия за материята не смесва двоякия смисъл на думата „представа” и спорът около физическото понятие за материята идва съвсем не от някакво мнимо езиково недоразумение, както А.Поликаров представя работата, а от различия в схващанията по същество; спорът се дължи на дълбоки принципиални различия във възгледите на двете страни. По-точно казано: привържениците на концепцията за двете понятия считат, че освен философското понятие за материята има и „физическо”, „естественонаучно” понятие; обратно, критиците на концепцията за двете понятия намират, че съществува само едно философско понятие за материята и е невъзможно по принцип да съществува физическо понятие, доколкото физиката е частна наука и в качеството си на такава не изучава най-общите закономерности на материалния свят. Тук няма никакво езиково недоразумение, различието е по същество.

Що се отнася до правото на природните науки, в това число и на физиката, да използват понятия за строежа на материята, „понятия за конкретните форми на материята, които изучават, за тяхната структура” - то това право не само че от никого досега не е оспорвано, но е всеобщо признато като главно съдържание в предмета на всяка природна наука. Дори и историческият материализъм, макар далеч да не е природна наука, в известен смисъл може да се определи именно като наука за структурата, за най-общата структура и строеж на „обществената материя”.

Веднъж свел спора до езикови недоразумения, А.Поликаров предварително се лишава от възможността да разбере историческия смисъл на концепцията за двете понятия за материята като първа критика на определението на материята като „обективна реалност”, дадено от Ленин – като опит на естествоизпитателите да се освободят от опеката на едно погрешно определение. По тази причина А.Поликаров не съзира въобще противоречието между едно физическо /частнонаучно/ определение на материята и определението, дадено от Ленин. Нещо повече. Според него „диалектико-материалистическото понятие за материята /има се предвид определението на Ленин – Ж.Ж./ е достатъчно широко, за да предостави на частните науки свобода на изследване и същевременно достатъчно строго, за да очертае демаркационните линии и ни разграничи от идеализма, от една страна, и от метафизиката, от друга.”^

Но той не е показал как става това, не е казал как това определение, като предоставя на частните науки достатъчно голяма свобода за изследване, им помага при разрешаването на възловите въпроси; по какъв начин то играе методологическа роля в отношенията си към частните науки. Вместо това ние можем да прочетем само общата фраза, че „понятието за материята е не само достатъчно, но и безусловно необходимо като философско-методологическа основа за правилното поставяне и разрешаване на въпросите, които поражда най-новото развитие на природните науки.”

6. 
   КРИТИКА НА ОРТОДОКСАЛНАТА КРИТИКА НА КОНЦЕПЦИЯТАЗА ДВЕТЕ ПОНЯТИЯ ЗА МАТЕРИЯТА
   

И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов в своята критика против концепцията за двете понятия за материята действително съумяват да покажат нейната несъстоятелност, като разкриват вътрешните й логически противоречия. Те я уязвяват смъртоносно още като посочват, че ако ние признаем правото на физиката – една частна наука – да има свое частнонаучно понятие за материята наред с общофилософското, то тогава трябва да бъдем справедливи и спрямо останалите природни науки, което означава да признаем, че съществуват още биологическото, геологическото, химическото, механическото и пр. понятия за материята. Тяхната безпощадна критика е неотразима и когато осмиват опитите на привържениците на концепцията за двете понятия да представят за определения на физическото понятие /за материята/ простото изреждане на тези представи в една нескончаема верига, към която винаги могат да се прибавят нови и нови подробности.

Справедлива е критиката на И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов, също когато разобличават спекулациите на тези автори с някои положения от „Материализъм и емпириокритицизъм”, които съвсем не им дават правото да използват авторитета на Ленин, за да подкрепят теоретически тезата си.

Но когато работата стигне до това да се обясни историческата ролята и мястото на концепцията за двете понятия, да се разкрият причините, които са породили тази голяма дискусия за материята, то тяхната критика става съвършено ортодоксална и догматична по същество. Оттук нататък те критикуват като типични доктринери, за които определението на Ленин е абсолютна, неприкосновена истина и всяко най-малко отклонение от него е равносилно на отстъпление от позициите на диалектическия материализъм и от марксизма въобще. Те изобщо не се опитват, не си поставят за цел да обяснят кое кара привържениците на концепцията за двете понятия да търсят пътища да се освободят от определението на материята като „обективна реалност”, противопоставяйки му едно физическо определение /друг е въпросът дали това физическо определение има някакви теоретически достойнства и научна стойност изобщо/, а бързат да заклеймят тези автори като хора, които вероломно се мъчат да се освободят уж от идейното ръководство на марксистко-ленинската философия. „Въпреки мнението на привържениците на концепцията за двете понятия – пише И.В.Кузнецов – философското понятие за материята е непосредствено приложимо /разбира се, но само в случай, че е вярно – Ж.Ж./ във всички области на научното знание, а не само в областта на гносеологията. П о с л е д о в а те л н о и с т р о г о н а у ч н о п о н я т и е з а м а т е р и я т а м о ж е д а б ъ д е и д е й с т в и т е л н о с е я в я в а е д н о е д и н с т в е н о – и т о в а п о н я т и е е ф и л о с о ф с к о т о и д и а л е к т и к о - м а т е р и а л и с т и ч е с к о т о п о н я т и е. Гениалното /?!! - Ж.Ж./ определение на това понятие, обобщаващо /?!! – Ж.Ж./ всички постижения на науката, е дадено от В.И.Ленин. Прогресивното естествознание може да се опира само на това диалектико-материалистическо понятие, представляващо от себе си м о г ъ щ о о р ъ ж и е /разр.- Ж.Ж./ в борбата против идеализма и метафизиката и разкриващо пред науката необозримо поле за дейност.”^

Същата, досущ същата постановка на въпросите дава и С.Г.Суворов: „Концепцията за двете понятия за материята е вреден, антинаучен опит на част от естествоизпитателите да се освободят от ръководната роля на марксистката философия, стремеж да покажат, че уж в естествознанието може да се защищават материалистически позиции б е з д а и з у ч а в ат и б е з д а с е р ъ к о в о д я т о т м а р к с и с т к о - л е н и н с к а т а т е о р и я н а п о з н а н и е т о....Колкото и да говорят апологетите /няма що, лоялност! – Ж.Ж./ на тази концепция за синтеза на двете понятия за материята, на практика те противопоставят „физическото понятие за материята” на единствено възможното научно понятие за материята, формулирано от марксистката философия.”^

Когато Суворов говори, че част от естествоизпитателите иска да се освободи от ръководната роля на марксистката философия – това е явна клевета против привържениците на концепцията за двете понятия. Истината е, че се стремят /друг е въпросът доколко съзнателно го правят/ да се освободят от определението на материята като „обективна реалност”, от едно погрешно определение, което пречи на правилното решение на въпросите, а не от ръководството на марксистката философия. Това са две съвършено различни неща. Но пита ли се Суворов защо тези хора искат да се освободят от определението на материята, дадено от Ленин? Дава ли си ясна сметка дали това определение може да окаже дори и най-малка методологическа помощ на естествоизпитателите?

Когато И.В.Кузнецов обявява Лениновото определение за могъщо оръжие, „...разкриващо пред науката необозримо поле за дейност”, дава ли си сметка, че това „могъщо оръжие” не е в състояние да разграничи материята от нейните свойства – от масата, енергията, инерцията, доколкото тези последните са също обективна реалност? Дава ли си сметка, че то не може да разграничи дори материята от съзнанието, материалното от идеалното /понеже при определени условия идеалното е също „обективна реалност”/? Нещо повече, не забелязват ли те, че това определение направо пречи за разрешаването на големите въпроси.

Не премълчават ли освен това критиците на концепцията за двете понятия за материята факта, че определението на материята като „обективна реалност” е независимо от развитието на естествознанието, вечно и неизменно - едно обстоятелство, което би трябвало веднага да събуди подозрение у всеки мислещ философ? По-скоро не „забравят” ли за изводите, които с необходимост следват оттук – изводи, направо поставящи под въпрос верността на Лениновото определение?

Напразно е да се очаква подобна обективност. Напротив, И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов се опитват да представят тъкмо съдбоносната слабост на това определение за негово най-високо достойнство. „В това е и значението на марксисткото философско понятие за материята – пише И.В.Кузнецов – че то дава на естествознанието такова оръжие, за което не само не са страшни никакви изменения и преломи в научните представи за свойствата на материята, но което става /забележете: става, а как става? – Ж.Ж./ все по-остро и могъщо с развитието на науката.”^ Как това оръжие „става все по-остро и могъщо с развитието на науката”, когато в същото време не зависи от измененията, настъпващи в нея, Кузнецов не е намерил за нужно да обясни на читателите си и ние не бихме се заяждали за този пункт, ако зад него не се криеше същността на работата.

Думите, че определението на материята като обективна реалност „става все по-остро и могъщо оръжие в развитието на науката”, че за него „не са страшни никакви изменения в научните представи за свойствата на материята” – не само си противоречат и взаимно се изключват, но и, взети поотделно, представляват надути и кухи фрази, които скриват главния дефект на определението, дадено от Ленин. Най-страшното за това определение е тъкмо фактът, че то не зависи от измененията и преломите в научните представи за материята, защото това означава, че то въобще не е свързано с естествознанието и че следователно не е никакво определение на материята. И ако въпреки всичко сега се води в международен мащаб голяма дискусия върху определението на материята, ако мимо и въпреки желанието на Кузнецов и Суворов в една част от естествоизпитателите съществува несъмнен стремеж да се освободят от определението на материята като „обективна реалност” – тези факти само показват, че съвременното естествознание изисква определението на материята да бъде свързано с него и не може да не бъде свързано. Връзката на философското определение на материята с уровена на естествознанието през дадена епоха е историческа закономерност.

Достатъчно е да се хвърли един бегъл поглед върху историята на философията, за да се види, че всички предишни определения на материята са били тясно свързани със съвременните им естественонаучни представи, пряко са били зависими от тези последните и тъкмо тази зависимост в крайна сметка е довеждала до смяната на философските определения на материята. Благодарение на това различните философски определения /на материята/ за времето си са представлявали най-високи обобщения на естественонаучните представи и същевременно са играли ролята на методология спрямо тях.

Философите от Милетската школа схващаха материята като вода, въздух, апейрон, Хераклит като огън, Левкип и Демокрит като пустота, в която се движат атоми, Аристотел като materia prima, Декарт и Спиноза като протяжна субстанция; гигантските успехи на природните науки през епохата на Възраждането показаха, че зад света на вещите не съществува никаква неизменна субстанция /Natura naturans/, че материята съществува чрез разнообразните предмети. Това принуди новата философия да се откаже от любимата си „протяжна субстанция” и да се хване за най-дълбоките свойства на предметния свят - за атрибутите на материята: пространство, време и движение. Единствено чрез тях можеха да се обобщят и обяснят теоретично частнонаучните представи на природните науки.

Опитът на И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов /и на А.Поликаров, макар че той е привърженик, а не критик на концепцията за двете понятия/ да представят за особено високо достойнство на Лениновото определение, че то е независимо /и не е свързано/ от развитието на естествознанието противоречи не само на историческите закономерности, но и на някои основни положения на съвременната философия. Още Енгелс беше казал в „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия”, че с всеки крупен преврат в естествознанието философският материализъм неизбежно сменя формата си. Може ли това да не се отнася до определението на материята, когато последното изразява по най-непосредствен начин същността на философския материализъм? Освен това, как може да се развива, да „става все по-остро и могъщо оръжие...разкриващо пред науките необозримо поле на действие”, както ни уверява И.В.Кузнецов, едно философско определение на материята, което не зависи от частнонаучните представи? По силата на какви импулси то може да се изменя и усъвършенства? От само себе си? Но тогава се получава мистика!

Изобщо критиката на И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов, бидейки една великолепна критика при разкриването на вътрешните противоречия на концепцията за двете понятия, става съвсем доктринерска и догматична, когато трябва да обяснят причините, породили тази концепция. Тяхната критика /във втората й част/ представлява един тъжен пример за това как догматизмът, въздигнал в ранг на абсолютна истина едно погрешно определение на материята, се мъчи с дяволски усилия да натъпче фактите в него, макар че те очевидно не се побират там, независимо че те изискват, диктуват, налагат преразглеждането на такова определение. Този пример показва също нагледно, че догматизмът много-много не се смущава, когато в стремежа си да спаси една официална формулировка, пред която изпитва суеверен страх, погазва най-основни положения на философията, проверени и потвърдени от нейната многовековна история.

Главната грешка на И.В.Кузнецов и С.Г.Суворов е в това, че те не разбират историческото значение на концепцията за двете понятия за материята. Последната като концепция, т.е. в теоретическо отношение, е н е с ъ с т о я т е л н а, но независимо от това тя има огромно историческо значение и дълбок смисъл. Концепцията за двете понятия за материята е първата критика на определението на материята като „обективна реалност”, дадено от В.И.Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм”. Характерно за тази критика е, че тя до голяма степен е несъзнателна, защото не си дава сметка за онези дълбоки изводи, които следват логически от нея; второ, несъзнателно–компромисна е, понеже нейните привърженици в по-голямата си част искрено се заблуждават, че може наред с определението на Ленин да се въведе и едно физическо определение, без да се постави въпросът за преразглеждане на даденото философско определение. Като въвежда едно физическо понятие за материята и като предоставя на определението на Ленин почетната длъжност на философско понятие, независимо и стоящо встрани от развитието на естествознанието, концепцията за двете понятия фактически го поставя под въпрос. В това е нейното голямо историческо значение.

7. 
   РЕЗЮМЕ НА ЦЯЛОСТНАТА КРИТИКА НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА КАТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ”
   

От направения дотук анализ на определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, дадено в „Материализъм и емпириокритицизъм”, се вижда, че то е невярно, ненаучно и във всяко отношение несъстоятелно. То е несъстоятелно:

 ф а к т и ч е с к и, защото влиза в противоречие с елементарни положения на науката, доколкото „обективна реалност” е не само материята, но също:

- атрибутите на материята /пространството, времето и движението/;

- частните свойства и отношения на материята /цвят, вкус, твърдост, проводимост и пр./;

- съзнанието на другите хора и психиката на животните;

 л о г и ч е с к и, защото е дадено като релационно определение на „голямата страна” на една относителната противоположност /материя-съзнание/, която – „голямата страна” – е по принцип релативно неопределяема, тъй като има в противоположността само несъществени белези, а същността й лежи вън от дадената противоположност;

 м е т о д о л о г и ч е с к и, защото не е в състояние да окаже никаква теоретическа помощ на природните науки при позитивното разглеждане на техните кардинални въпроси; то не е в състояние дори да разграничи материята от нейните най-съществени физически свойства – маса, енергия, инерция, тъй като те са също обективна реалност – въпрос, който е от първостепенна важност за учения-физик; не е в състояние да разграничи психичното от физиологичното, идеалното от материалното, което за науката психология е повече от всичко важно;

 и д е о л о г и ч е с к и, защото чрез своята погрешност дава коз на някои съвременни идеалистически направления, които злорадно обвиняват диалектическия материализъм в дуализъм и в смесване на материализма с критическия реализъм – критика, която идва главно от лагера на неотомистите.
V. ОБЩОЛОГИЧЕСКАТА ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА
Цялото предидущо изложение показва, че на категорията „материя” релационно определение по принцип не може да се даде, защото материята е единствената по рода си абсолютна реалност, която няма своя равностойна противоположност. Всички противоположности, на които материята би могла да се окаже страна, са по необходимост о т н о с и т е л н и, в тях тя също така по необходимост е „голямата страна”, неподлежаща на релационно определение.

Единственият начин да се даде научно определение на материята – това е то да бъде безотносително към всякаква противоположност, в това число и към човешкото съзнание. Т.е. материята да бъде определена сама по себе си, без да се съотнася с каквото и да било друго, както правеха това материалистите от предишните епохи /което естествено никак не означава, че трябва да се върнем към техните определения/ и както постъпва диалектиката, когато определя такива понятия като „пространство”, „движение”, „време” и пр. Друг път не съществува.

Но тук възниква един принципен въпрос, какво отразява категорията материя: някаква материя въобще или някакво свойство на конкретните материални предмети?