ПРОТОКОЛ на заседанието на партийната група

АРИСТОТЕЛ ГАВРИЛОВ: Абстрахирам се от оценката, която Желев дава на моята работа. Приемам това, което той отхвърли, че не отговаря на истината. Колкото за кръжока:⁴ задачата, която си бях поставил беше не да разгледам въпроса по същество, а само да съпоставя възгледите на Желев със становището на Ленин.

Мисля, че случаят Желев не крие катастрофални опасности. Не съм съгласен с Пейко Славов, който вижда особено значение във факта, че 3-4 студенти са ръкопляскали. Не знам за какво са ръкопляскали, за да правим такива изводи.

Не мога да се съглася с възгледите на Желев по отношение на философия и политика. Той противопоставя абстрактно философията на политиката. Не мога да се съглася и с неговото становище, че всички положения на марксистката философия, с изключение на въпроса за първичността на битието, са дискусионни. Ако по принцип може да се подхвърли на съмнение всяко положение, то може да се подхвърля на съмнение и това „право на съмнение”.

Тезата на Желев е и логически несъстоятелна, вътрешно противоречива. Но въпреки тези абсолютно порочни твърдения у Желев, трябва да се каже, че няма цялостна концепция, която излиза вън от рамките на марксизма. Не е без значение, че за да посочи какво трябва да бъде отношението между философия и политика, той посочва като образец Маркс, Енгелс и Ленин! Желев не е теоретически невменяем човек. Изказването, което направи днес, говори за това. Всички чухме как др. Желев се опита, не без резултат, да погледне критично на своето изказване.

В изказването на Желев тогава имаше, разбира се, и верни, и много погрешни неща. Изказването му би трябвало да се оцени по-скоро като противоречиво, свързващо разнородните твърдения, отколкото като цялостно погрешно.

Трябва да се има на всяка цена предвид и искрената му готовност да осъзнае своите грешки. На др. Желев трябва да се предостави възможност спокойно да размисли и преди всичко да работи върху своята дисертация.

Мисля, че изказването на др. Гиргинов на обсъждането би спечелило без „хиксовете” в него; би било по-добре, ако др. Гиргинов конкретно би казал кого счита за, така да се каже, съмишленик на Желев. Аз съм убеден, че никой от преподавателите не споделя грешката на др. Желев. Впрочем днешното поучително и полезно обсъждане доказва това.

На Ж.Желев липсва логическа прецизност. Имал е предвид и действителни слабости, но ги е абсолютизирал. Той възразява сега и казва, че го изопачаваме - може наистина да е имал предвид нещо друго, но абсурдите се съдържат в неговото собствено изказване.

Изказването му допринесе много вреда за самото обсъждане. Център на обсъждането станаха неговите погрешни формулировки, вместо да се разглеждат пораженията на култа. Др. Гиргинов например вероятно би обърнал внимание върху свои собствени неправилни формулировки, направени след XX конгрес на КПСС, ако не беше необходимо да се критикува Желев. Трябваше да се разгледат и действителните признаци на култовщината напр. у Р. Караколов. Култовският уклон на Караколов във връзка със „заслугите” на Сталин за установяването ленинския етап не е по-малко опасен от залитанията на Желев. Желанието на Желев да разкрие недъзите на култа доведе по право противоположния резултат - затрудни разкриването на тези недъзи.

Ж.Желев греши и по много съществени въпроси влиза в противоречие с марксизма, но не трябва да бъде отлъчен от марксизма, доколкото е съгласен с най-основните положения на марксизма.

Има някои прояви на членове на партийната група, които говорят за неизживени култовски методи на разправа с „неприятни” хора. Такова беше твърдението на Караколов за образуването на някаква „група”. Тази тенденция видях и в изказването на др. Гиргинов на обсъждането. Подобни намеци имаше и в изказването на Пейко Славов. Ръкопляскаха няколко души, той го преувеличи.
ИЛИЯ ТАСЕВ: Ние правим непрекъснато обсъждания. Обсъждането на Желев е последно звено в една верига от обсъждания - Митев и Славов, Паси, Караколов, сега Желев. Някой може да помисли, че тези факти са свързани. Трябва да помислим за авторитета на катедрата. Не мога да се съглася с духа на изказването на Асен Игнатов - той отрече отрицателните черти на Желев.
ПЕЙКО СЛАВОВ: Ние и този път закъсняхме. Чакаме събитието, след това вземаме мерки. Стигнахме до атмосфера в катедрата, която в една или друга степен съдейства за подобно събитие.

Изразих тревога на обсъждането поради това, че смятах Желев за стремящ се към евтина слава. След изказването на Ар. Гаврилов разбрах, че не е така. Мислех, че Желев е един симпатичен младеж, един търсещ ум. Оказа се, че съм се заблуждавал. Имаме работа не с едно отделно изказване, с един епизод, а с една брънка, едно ликвидаторство на философията. Сега Желев направи крачка напред, но принудена крачка. И не става дума за грешка на един човек. Ръкопляскаха. Достатъчно е, че е ръкопляскал един човек.

Трябва да помислим за нашата работа. След случая с йогите - Ж.Желев. Това е сигнал за положението в нашата партийна група. Не може този случай да се откъсне от всичко. Обсъждането в партийната организация във връзка с XXII конгрес не беше задоволително. На това обсъждане др. Паси каза, че Цанков и Грозев били най-големи представители на култа, а Д.Спасов - единствен борец против култа.

Ж.Желев не съдейства за разкриване на пораженията на култа. Ако алтернативата на догматизма е ликвидаторството на нашата философия, аз ще мина на страната на догматизма. В изказването на Желев имаше призив за търпимост и нетърпимо отношение, по-специално към др. Караколов. Най-малкото е нескромно да се равни с хората, които така обругава.

Не трябва да се плашим от дискусии. Но дискусии от позицията на марксизма. Под знамето на дискусии да се внася ликвидаторство - не!

Сега съм много доволен от работата на партийната група. Ако работим все така, няма да се допуснат подобни случаи.

Пейко Славов говори много за атмосферата. Той обаче е един от виновниците за нейното влошаване поради своята линия на крайно недоверие към хората, крайна мнителност. Например Караколов говорил срещу някаква „група”. В същото време П.Славов предприема аналогична акция на по-ниско ниво. По повод изложението на М.Марков П.Славов придаваше преувеличено значение на факта, че критикувал Паси в една своя стара статия. П.Славов взе под своя защита и Банковска, и М.Марков, и Грозев. П.Славов е слушал изказването на Желев, подсмивал се е вероятно, но не се изказа още тогава. А сега придава преувеличено значение на факта, че никой не взел думата непосредствено след Желю и че няколко студенти ръкопляскали. Веднага след Желев се изказа Снежина Аврамова. На нея ѝ бе трудно да преустрои изказването си, но тя взе отношение към някои погрешни формулировки на Желев. Въпреки желанието ни, ние нямахме възможност да вземем думата, защото имахме партийно събрание. Второто обсъждане, а с него и обсъждането на Желев, обаче се забави по вина на Философския институт на БАН. Междувременно тръгнаха различни слухове, съгласно които грешките на Желев са грехове на философите от университета. Пейко Славов и др., които се чувстват психологически откъснати от нашия колектив и сега подхранват тези слухове.

Що се отнася до личната съдба на Желю, спомням си следното:

Като студент Ж.Желев правеше впечатление със своя интерес към философските проблеми, със своята страстност, а често и наивност. Желев мъчно преживя ХХ конгрес на КПСС, много трудно прежали Сталин. На държавния изпит е показал отличен успех. До 1958 г., когато завърши факултета, той не е излагал и не е имал тези възгледи, за които спомена Ар. Гаврилов. После му изгубихме следите. След 2-3 години Желев се върна отново в университета през 1961 г. като аспирант. Прие го комисия в състав: Караколов, Пеневски и К.Томов. При полагане на кандидатския минимум е получил от Гиргинов, Доневски, К.Петров и др. отлична оценка. Независимо от това, как сега ще характеризираме Ж.Желев, той е жертва на догматизма. Той е носител на недоволството от нашите лекции. Не трябва да се забравя, че Желев е в този смисъл и наш продукт. Др. Гиргинов например не бива да забравя, че той и Желю почти едновременно влязоха в Катедрата по философия. Не бива да се забравя също така, че за неговото излизане извън приетите рамки допринесоха и „международните му успехи”: критикуван тук, той отпечата статия във „Вопросы философии”, получил е одобрително писмо от редакцията на немското философско списание и т.н. Лесно ли е за нас при тези условия да му влияем?

Тази вечер тонът, духът на изказването на Желю дава една надежда, че той ще се оправи. Пейко Славов каза, че Желю „разпродавал” философията. Моето впечатление е, че Желев не отрича например гносеологията, а само я счита за частна наука. Аз си представям работата така - Желев е слушал лекции по гносеология. Но вместо философски лекции, той слуша лекции по психология, биология и т.н. - известно е, че лекциите по теория на познанието са претрупани с частнонаучен материал. И у Желев постепенно се създава убеждението, че гносеологията изобщо не е философска дисциплина, а е частна наука. Ето защо не мисля, че Желев може да се нарече изобщо ликвидатор на марксистката философия, въпреки преувеличенията, които той допуска по отношение на нея. В този пункт не съм съгласен с Пейко Славов, който при това прави изводите си без да знае непосредствено какво наистина твърди Желев.

Всички ние трябва да спорим с Желев. Лесно можем да го отстраним от катедрата. Но това означава да принизим своята отговорност, да забравим, че той е наше произведение. Трябва с всички сили да му помогнем да се поправи и само в случай на неуспех да помислим за други мерки.

За раздразнеността моля да ме извините. Но това, което казах, го поддържам. И съм против някои другари, които упорито се предпазват от политическа характеристика. Всички, които се изказаха на това обсъждане избягнаха да дадат политическа оценка на изказването на Желев. Платформата на Желев е ревизионистическа. Той отива даже по-далеч от много съвременни ревизионисти. Това не значи, че Желев е знаме на ревизионизма, а че обективно философските трактовки на Желев са на „Желев и такива като Желев” - тези други са ревизионистите и част от студентите, които мислят като Желев.

У Желев има увлечения от идеалистическата философия на Хегел, което е характерно и за някои преподаватели.

Ние още бягаме от някои конкретни практическо-политически въпроси. Не говоря за политическата незрялост, която ние всички проявяваме. Но в нашата работа има известно черногледство към нашата действителност. Студент-комунист и студенти-комунисти са казали, че не са чули от др. Иван Славов нито една добра дума за успехите на нашата култура.

Да вземем въпроса за материята. Почвам да се съмнявам, че Желю някога ще разбере, че не е прав. Колкото повече спорим с него, толкова повече самочувствието му расте.

И в отношението му към Караколов има нещо, което не е само Желювско. Отношението на партийните другари към Караколов е друго. А Елка Панова по същество подкрепи Желев.

За подозрителността на Пейко Славов. Не съм мнителен. Но има недоверие не само у Пейко Славов. Е.Панова например смята, че щом аз ще се изкажа, ще я режа. Мнителността трябва да се разсее. Инсинуации не съм правил и ги ненавиждам. Но нямаме право да обявяваме всичко, за което мисли един човек за инсинуация.

Казах, че Желю ни предлага да плуваме в мътни води. Желю не е станал още марксист. И без да стане марксист, се опитва да новаторства. Не искам да ликвидираме Желю.

Трябва да активизираме нашата среда. Желю е прав да търси среда, в която има щракане на мнения, защото ние малко дискутираме. Главните изводи, които трябва да направим, са за възпитанието.

Не мога да поема отговорност за мнението на някои студенти. Те са единици. Преподавателят не може да отговаря за всички грешки на всеки студент.

Защо съм се обявил против изказването на Гиргинов на Националното съвещание? След Националното съвещание вместо да внушите на Желев неговите слабости, Вие, др. Гиргинов, го прегърнахте. Сякаш като извинение.

Не съм съгласен с това, което каза Гиргинов за Добрин Спасов. Д.Спасов по същество правилно критикува Желев.

Ж.Желев е един случай. И.Паси - друг случай. Заключението на партийната група за Паси беше, че сигналът на М.Марков е един необоснован донос. Случаят с Желев е друг случай. Желев действително прави грешки и то по най-важни въпроси. Защо П.Славов навързва тези два случая?

Съгласен съм с критиката на възгледите на Желев, която беше направена, с изключение на критиката на П.Славов и Г.Гиргинов. Не съм съгласен, че Ж.Желев бил нечестен, както казва Гиргинов, и че бил ликвидатор, както казва П.Славов. От това, че не смята теорията на отражението за философия, не значи, че той я отрича. Ж.Желев е упорит. Това е ценно качество. Ако го убедим, че греши, той със същата упоритост ще защитава една правилна оценка.

Трябва да се проведе семинарът за философия и политика.

Трябва да се конкретизирам и изясня в един пункт: Гиргинов ми се обижда за критиката, която му направих отначало в уводните си думи. Въпреки отхвърлянето на тази критика, трябва да подчертая, че аз я поддържам. Настоящото събрание ми дава основание повече от друг път да считам, че съм прав. Къде е слабостта, грешката на Гиргинов? В това ли, че се е изказал на Националното съвещание? Не затова ставаше дума. Критиката беше насочена срещу неправилните методи на работа. Защо ръководителят на катедрата Гиргинов досега никога не е поставял на обсъждане в катедрата теоретическите грешки на Желев? Гиргинов е знаел за тях. Защо изведнъж Националното съвещание бива занимавано с възгледи на един аспирант? За това става дума.

В партийната група има за какво да се замислим. Има такива другари, които считат, че взаимоотношенията между членовете на катедрите трябва да бъдат център на нашата партийна работа. С други думи, ние трябва един вид да се занимаваме само с дрязгите и да уточняваме смисъла на подхвърлените реплики. Ако ние се съгласим с тези другари, това означава системно да тровим атмосферата, да издребняваме и да се загубим като преподаватели. Пред нас стои въпросът за провеждането на научни дискусии. Пред отговорността за развитието на науката трябва да изчезнат дрязгите и неприязънта. За нашата работа Партията ще следи по резултатите от нашата научноизследователска и преподавателска работа. Затова и тези въпроси трябва да станат централни в работата на партийната група. Ако продължаваме да издребняваме, никога няма да можем да излезем от омагьосания кръг „кой какво казал, какво искал да каже” и т.н.

Трябва да се засили контролът във връзка с научноизследователската работа. Да се постави в центъра на вниманието изследователската работа. През следващия семестър ще проведем семинара „Философия и политика”. Това ще ни помогне да израснем.

Ако всички ние не излезем оттук с ясното съзнание, че личните обиди трябва да бъдат забравени, то има опасност в бъдеще личните отношения да се явят сериозна пречка за нашата работа. Тогава партийното бюро ще трябва да се занимава с личните отношения между някои членове на нашата партийната група, а ако се наложи, ще разгледаме същите и на партийното събрание.

Сериозното обсъждане на грешките на Ж.Желев, допуснати в неговата досегашна работа, принципната критика, която му бе направена, вярвам ще му послужи като добър урок. Правилно ще бъде, ако ние дадем възможност на Ж.Желев още да помисли върху дълбочината на своите грешки.

Освен това предлагам партийната група да препоръча:

Катедрата по диалектически и исторически материализъм да реши въпроса за неговия научен ръководител; да му оказва конкретно ръководство и помощ и да се разгледа и утвърди неговия научен план, включващ профилирането му по физико-математически дисциплини и уточняването на темата на неговата дисертация.

Предложенията на партийния отговорник бяха приети единодушно, с което завърши събранието на партийната група.
ПРОТОКОЛЧИК:...

ПАРТИЕН ОТГОВОРНИК:...

(Текстът е публикуван от проф. Иван Славов в сп. „Отечество”.)
Критиката и отхвърлянето на

Лениновото определение на материята

Бях успял също да прочета главните системни курсове по история на философията.

Всичко това ми даваше възможност да се запозная не само с големите идеи и тенденции в историческото развитие на философското познание, но и със стила на философското мислене

В продължение на много години бях пленник на Хегеловата философия. Бях прочел всичко от този бог на диалектиката, разбира се, главно в превод на руски, тъй като по онова време все още нямаше нищо преведено на български, а руските преводи бяха наистина превъзходни. За да мога да прочета „Естетиката” му, която все още не беше преведена на руски, залових се да уча немски и успях да я прочета в оригинал.

Изучаването на Хегел не беше просто прочитане и запознаване с неговите идеи, а четене с молив и тетрадка, основно проучване с конспект и с извадки на цели пасажи, разбира се, съпроводени с мои собствени коментари и тълкувания.

И досега пазя няколко тетрадки с конспекти на „Малката логика”, „Голямата логика”, „История на философията”, „Философия на историята”, „Философия на природата” и т.н.

Онова, което магнетично ме привличаше към трудовете на Хегел беше диалектиката, но не диалектиката, както е при Хераклит и други древни автори като „философеми”, т.е. като гениални догадки, изказани в едно изречение, нито като формално логично изложение на диалектическото съдържание, както е у Кант и по-специално в неговата „Критика на чистия разум”. Най-малко пък като формална, изпразнена от съдържание, спекулативна диалектика, както е при древните софисти.

У Хегел и формата, и съдържанието на мисленето са диалектични. Между тях съществува вътрешно органично единство. Диалектическото съдържание на мисленето диктува своето диалектическо изложение или по-точно диалектическия стил на изложение.

Само при такова вътрешно единство между формата и съдържанието човек може да почувства силата на диалектическото мислене и диалектиката като стихия.

Освен всичко друго, Хегел беше показал, че философията е възможна като строга, систематично изложена наука с единството между форма и съдържание, между логическо и историческо, с извеждане на категориите една от друга, както и с възходящото усложняване и обогатяване на тяхното съдържание.

Влиянието на Хегеловата философия върху мен беше толкова силно, че първите няколко години след завършването и по време на аспирантурата аз се хвърлих да работя в областта на диалектиката и мисля, че написах и публикувах неща, които представляват доразвиване на някои от неговите основни идеи и нова дума в науката. През 1962 г. публикувах студията „Степени на диалектическото противоречие”, където развитието на противоречията се представяше в такава последователност: от различие към противоречие и оттам към противоположност. През 1964 г. успях да публикувам друга обемиста (65 стандартни машинописни страници) студия по диалектика под заглавие „Възможност - действителност - необходимост”, в която цялата група на модалните категории беше раздвижена така, както става в реалните процеси.

Публикувал съм и други работи по диалектика.

Моят принос в диалектиката беше, че успях да разчупя затворените двойни категории (възможност - действителност, случайност - необходимост, причина - следствие, форма - съдържание и т.н.), за да ги подредя в друга последователност по тройки, което дава възможност да се опише не само движението, но и възходящото развитие в реалните процеси.

Тази солидна теоретическа подготовка ми даваше възможност не само да гледам много по-широко и да виждам в развитие нещата, но и да се отнасям критически и критически да преосмислям всички основни положения на т.нар. марксистко-ленинска философия. Става дума за съдържателна критика, не за голо отрицание и повърхностно критикарство. Става дума за т.нар. „иманентна критика”, която, като застава на позицията на даденото теоретическо положение, започва да анализира противоречията в неговото съдържание, докато не стигне до разкриването на неговата ограниченост или пък несъстоятелност.

Приблизително по същия начин процедирах при критиката на Лениновото определение на материята. Критическият анализ, на който беше подложено, показа, че то е несъстоятелно във всяко отношение: и във фактическо, и в логическо, и в методологическо, та дори и в идеологическо отношение.

В „Материализъм и емпириокритицизъм” Ленин определя материята по следния начин: „Материята е философска категория за обозначаване на обективната реалност, която е дадена на човека в неговите усещания, която се копира, фотографира, отразява се от нашите усещания, съществувайки независимо от тях: материята е обективна реалност, дадена ни в усещанията...”(Ленин, Соч. т.14, стр. 117, 133.)

А понятието „обективна реалност” на други места дефинира като способност на материята да съществува вън и независимо от нашето съзнание.

Но тук най-напред и веднага възникват фактическите и фактологическите възражения. Ако материята представлява обективна реалност, съществуваща вън и независимо от моето съзнание, то материя ли е съзнанието на човека до мен? Съзнанието на моите близки, роднини, приятели, колеги, съпартийци и т.н.

И този въпрос е съвсем логичен, защото техните съзнания, които съществуват вън и независимо от моето съзнание, ще останат да съществуват и когато моето съзнание няма да го има.

Тук отчаяните защитници и адвокати на Лениновото определение на материята веднага скачаха и излизаха с контрааргумента, че той е имал предвид не съзнанието на отделния човек, не индивидуалното съзнание на отделните хора, а на цялото човечество, човешкото съзнание въобще...

Оставяме настрана въпроса, че човешкото съзнание въобще реално не съществува, тъй като е абстракция от реалните съзнания на отделните хора. Условно приемаме, че контрааргументите на защитниците на Ленин са прави, но тогава възникват още по-трудно преодолими или по-точно казано непреодолими въпроси като този например: а психиката на маймуната, както и на другите животни, която съществува вън и независимо от всяко човешко съзнание въобще и следователно представлява обективна реалност, е ли тя (животинската психика) материя?

Или същият въпрос, отнесен към мащабите на космоса... Сигурно е, че не сме сами във Вселената, обратното твърдение би било безумие. Сигурно е, че дори в пределите на нашата Галактика - Млечния път - на не едно и две места съществуват форми на разума, които могат да бъдат по-висши или по-нисши от човешкия разум, който е възникнал на планетата Земя. Те по самото си естество не могат да бъдат други освен идеални. Но те съществуват вън и независимо от човешкото съзнание, което е възникнало на нашата планета, и следователно би трябвало да бъдат признати за материя, тъй като по дефиницията на Ленин са обективна реалност...

Това обаче би довело до пълно объркване на понятията, тъй като идеалното става материално и обратно, материалното - идеално. Изчезва напълно разликата между тях, да не говорим за противоположността помежду им. Т.е. определението, което Ленин дава на материята като обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание, не само е неспособно да ни даде критерий за различаването на материалното от идеалното, но и ги отъждествява, вследствие на което в гносеологията, психологията, философията, където те не са обикновени понятия, а ключови категории, настъпва пълна какофония.
Репресиите и отчаяното търсене на публичност навън
В 1964 г. срещу мен започнаха репресивните действия отвсякъде. Най-напред акад. Т.Павлов ни громеше от страниците на сп. „Философска мисъл” (1964 г.) и „Септември” (януари 1965 г.) без да ни даде възможност да отговорим на критиките, за да се защитим. В идеологическите сборници, които се издаваха от Философския институт на БАН, правеха същото, при това със съответното лепене на етикети като ревизионисти, антимарксисти, антиматериалисти, с една дума, кандидати за затвора.

Същото идеологическо клеймене и ругаене вървеше и в системата на партийната просвета. Там някои от лекторите приподнасяха информацията за нашата критика на Лениновото определение на материята като голям провал на идеологическия фронт в България, други - като пикантерия, която можеше да разнообрази и освежи скучното изложение на каноните на официалната партийна идеология. Но и на едните, и на другите изобщо не им минаваше през ум мисълта да изложат обективно нашите научни аргументи срещу Ленин, нито пък да подкрепят правото на отговор и публична самозащита.

Такова нещо изобщо не влизаше в представите на сталинистите за научна етика. Точно обратното, трябваше да има люта класово-партийна непримиримост към всяко „отстъпление от марксизма”, към всяка критика на каноните на официалната марксистко-ленинска философия. Най-внимателният и невинен призив - вместо да се лепят етикети да се води научен спор със силата на логиката и аргументите, незабавно беше обявяван за „гнил либерализъм” и „буржоазен опортюнизъм”.

Не знам защо комунистите много повече мразеха либерализма, отколкото фашизма. Сигурно последният им е импонирал със своята войнственост и непримиримост. Впрочем, както и нацистите много повече мразеха социалдемократите, отколкото комунистите, защото както е казвал Хитлер, според свидетелството на Херман Раушнинг: „Докато от един комунист винаги излиза един прекрасен националсоциалист, от една социалдемократическа свиня - никога.”⁵ Но да оставим политиката на мира.

При създадената тогава атмосфера на идеологически терор и политически гонения, на открити призиви да се вземат „необходимите” административни мерки срещу критиците на Ленин, за мен беше съвършено ясно, че никъде в България аз няма да успея да публикувам основните идеи на моята дисертация, а при такова положение за допускане до публична защита и дума не можеше да става.

Следователно оставаше една единствена възможност: публикация навън и ако е възможно, не само в една страна. Така написах специална статия от 15 стандартни машинописни страници и преведена на съответния език започнах да я изпращам до философските списания в онези соцстрани, където се водеше макар и много плаха дискусия върху определението на материята.

В западни страни, с изключение на Франция, реших да не изпращам, защото предполагах, че такъв род дискусия за тях ще бъде прекалено схоластична, за да проявяват интерес към нея. Доколкото познавах западните философски списания от онова време, които получаваше Народната библиотека, тяхната ориентация беше силно позитивистична и хуманитарна, във всеки случай много далеч от онтологията и гносеологията. И действително, отрицателният отговор, който получих от френското философско списание „La pensee” потвърждаваше напълно моите опасения.

Реших най-напред да изпратя моята критика на официалното определение на материята до редакцията на съветското философско списание „Философские науки”. Това списание беше създадено по време на второто голямо размразяване след ХХІІ конгрес на КПСС и за разлика от „Вопросы философии” изглеждаше доста по-либерално и позитивистично. Негов основател и главен редактор беше съветският философ Игор Нарский.

Напразни се оказаха обаче моите надежди и очаквания. Освен потвърждение, че статията благополучно е пристигнала в редакцията, не получих никакво друго писмо. Дори и на запитванията, които впоследствие изпратих, нямаше отговор. Разбрах, че опитът за публикация в Съветския съюз пропада.

Много ласкав отговор с обещание за публикуване на статията получих от унгарското философско списание. Писмото беше подписано Ковач, вероятно бе научният секретар на списанието. Но публикация така и не последва. На моите по-късни запитвания изобщо не получих отговор. Предполагам, че по системата на взаимния обмен между философските институти в соцлагера някой фанатизиран сталинист от Института по философия към БАН е отишъл в научна командировка до „братска Унгария” и там на място им е обяснил що за птица е авторът на скандалната критика. Или пък другата възможност. От унгарската страна, преди да вземат окончателно решение да поместят статията, са направили запитване до София какъв е този автор, къде работи, какво е неговото политическо положение... И от София, естествено, са им обяснили по подобаващ начин.

Долу-горе по същия начин се развиха нещата и с моя опит да публикувам в Полша. Твърде скоро след изпращането на статията във Варшава, естествено преведена на хубав полски език от Домбровска, получих едно ласкаво писмо с похвала за научната смелост и увереност, че статията непременно ще намери място на страниците на тяхното списание. Писмото беше подписано от Хелена Айлщайн. Вероятно тази дама е била научният секретар на списанието. Но мина половин година, цяла година, публикация не последва. Чак на втората година ми върнаха ръкописа с кратко съпровождащо писмо, в което се извиняваха, че тяхното списание няма да може да я обнародва.

Тогава изпратих статията до „Немско списание за философия” - „Deutshe Zeitschrift für Philosophiе” (DZfPh), в ГДР. Не след дълго от редакцията получих отрицателен отговор, като ми се обясняваше, че на страниците на тяхното марксистко списание подобни статии, дори когато представляват участие в дискусия, не могат да намерят място...

Явно картинката ставаше от мрачна по-мрачна. Никъде на хоризонта не се виждаше пролука или лъч на надежда. Оказваше се, че не само в България, но и в другите страни от соцлагера не може да се публикува, дори в най-либералните по онова време, каквито бяха Полша и Унгария...

Тогава се реших на най-отчаяния ход, който някога съм предприемал в живота си. Написах писмо лично до Валтер Улбрихт, като му се оплаках, че немското философско списание, което е теоретичен орган на Германската единна социалистическа партия и следователно трябва да поощрява развитието на теорията, ни отказва участие в дискусия, която от близо две години се води на неговите страници. Освен от мен, писмото и статията бяха подписани още от моите приятели Иван Джаджев и Димитър Уваков. По онова време дори в науката и философията колективизмът и колективното действие се приемаше за израз на добър тон и дори като... комунистическа добродетел.

Разбира се, в писмото ние бяхме уверили Валтер Улбрихт, че нашата статия, макар и остро критична и дискусионна, е написана от марксистки позиции и е проникната от грижата за по-нататъшно развитие на марксистката теория... Нямаше как! Без това изобщо не можеше да стане комуникацията... Просто нямаше да ни обърнат внимание...Щяха да я смачкат и да я хвърлят в кошчето...

И въпреки всичко аз смятах, че шансът статията да бъде публикувана е не повече от 1%. След всички разочарования, които бях вече преживял, нямах никакви илюзии и почти никакви надежди. Но колкото и невероятно да беше, сработи точно този един процент!

Един ден съвсем неочаквано получавам писмо от канцеларията на Валтер Улбрихт, в което очевидно негов секретар по идеологията ни съобщава, че „геносе Валтер Улбрихт” се е разпоредил нашата статия да бъде публикувана на страниците на „Немско списание за философия” в раздел „Дискусии”.

Чета писмото и не мога да повярвам на очите си. И след като го прочетох няколко пъти, хукнах да търся Джаджев и Уваков, за да им съобщя невероятната новина, още повече, че техните имена също стояха под статията, която щеше да излезе... и за която през следващите години щяха да си имат своите неприятности и притеснения...

Въпреки писмото обаче, аз продължавах да не вярвам, че статията действително ще излезе. Все си мислех, че в последния момент нещо ще се случи и нейното излизане ще бъде осуетено. На тази тема бях станал такъв фаталист, че дори когато получих два отпечатъка от статията като коректури, за да нанеса своите поправки или бележки, продължавах да се съмнявам.

Но когато след още един месец получих едно тесте с 20 отпечатъка, плюс един екземпляр от списанието, разбрах, че невероятното се беше случило.

Разбира се, макар и в раздела „Дискусии”, нашата статия беше притисната отпред и отзад с две други статии за Ленинското определение на материята. В предната статия се обясняваше колко велико и гениално е определението на материята, дадено от Ленин; каква огромна методологическа роля играе то в развитието на естествознанието и човешкото познание въобще, как благодарение на него философската наука се е издигнала на качествено ново и по-високо равнище...

В другата „дискусионна” статия, поместена непосредствено след моята, се обясняваше колко много грешат онези автори, които искат да подхвърлят на критика и съмнение Лениновото определение, как те по този начин без да съзнават се опитват да връщат философската мисъл към етапи, които тя вече отдавна е изминала и преодоляла...

Но в каквато и компания да беше поместена статията, това нямаше особено значение. Важното беше, че тя е публикувана и направена достояние на всички, които се интересуват от философия и не само от философия.

Впоследствие много пъти съм си мислил как така стана възможно най-пълното и безапелационно отхвърляне на Лениновото определение на материята да бъде публикувано на страниците на най-догматичното марксистко-философско списание и при това с разпореждането на един от най-големите догматици от сталинската кохорта?

Не знам колко съм прав, но все ми се е струвало, че са задействали някакви сантиментални мотиви. Примерно Улбрихт си е мислил... трима млади хора, които твърдят, че са марксисти и искат да развиват марксистката теория... при това от България... родината на Георги Димитров, героя от Лайпцигския процес, генералния секретар на Коминтерна и т.н.

Сантиментите нямат логично обяснение или пък си имат някаква друга логика, на която се подчиняват...

А може би невъзможното се случи, защото никой не се беше решил да прочете на Улбрихт поне два или три пасажа от „скандалната” критика срещу определението на Ленин... Както и да е, важното е, че благословията на комунистическия вожд на Източна Германия направи това, което не посмяха да направят и най-големите либерали сред философите на социалистическия лагер в Европа.

След като успях да публикувам критиката си за Лениновото определение на материята в ГДР, от Москва тутакси долетя академик Бонифаций Кедров и от летището дойде направо в Университета в Катедрата по философия да разговаря с мен. Виждайки го да държи в ръката си книжка № 5 на „Немско списание за философия”, веднага разбрах за какво е дошъл. Гостуването бе съвсем неочаквано. И въпреки всичко се събра почти целият състав на катедрата. Дойдоха и двама завеждащи отдели в ЦК на БКП, които по всяка вероятност бяха посрещнали академика още на летището. Почестите и вниманието, които му бяха оказани, се дължаха не само на научния му авторитет, но и на факта, че гостът бе член на ЦК на КПСС, където отговаряше за отдел „Наука”. По-късно, през 1972 г., бе избран и за чуждестранен член на БАН.

Между другото, академик Кедров бе заклет враг на Сталин, който бе погубил по време на репресиите в Съветския съюз /в края на 30-те, началото на 40-те години на миналия век/ неговия по-малък брат Игор и баща му – Михаил Кедров. И двамата са работили в ЧК, в НКВД, но Берия ги унищожава.

След като се запознахме с акад. Кедров, той директно заяви, че съм отхвърлил Лениновото определение на материята, защото (по всяка вероятност) още не съм го разбрал, не съм го проумял... Че това е гносеологическо определение на материята... че в наше време, в епохата на диалектическия материализъм, философията може да дава само гносеологическо определение, онтологическо определение не може да се дава, защото това би означавало да върнем философията с векове назад...

Отговорих, като посочих, че ако едно логическо определение на материята е вярно, то трябва най-напред да бъде в състояние да разграничи нейната специфична същност от всичко останало. Ето кафявият цвят на катедрата не съществува ли в същата степен обективно и реално, колкото и самата катедра?

Кедров предложи друг аргумент в защита на Лениновото определение, като каза, че когато Ленин е давал определението си, той не е имал предвид индивидуалното съзнание на отделния човек, а съзнанието на цялото човечество, общочовешкото съзнание...

Веднага посочих, че извън съзнанието на цялото човечество и независимо от него съществува психиката на маймуната, пък и на всяко друго животно. В такъв контекст възниква въпросът: „Тя материя ли е?” И ако отговорът е утвърдителен, то как би могло да се различава материалното от идеалното? Какви критерии биха могли да се предложат?

Кедров все повече изпадаше в раздразнение и все по-често взе да повтаря, че това е релационно определение, че диалектиката и диалектическата логика (за разлика от формалната логика) постоянно боравят с подобни определения.

На това място отговорих, че познавам неговата книга „Как да изучаваме труда на Ленин „Материализъм и емпириокритицизъм” и знам, че в нея той сочи даденото от Ленин определение на материята като образец на релационно диалектическо определение. Но... добавих: „Това просто не е вярно”. Диалектиката си позволява да използва такива определения само за онези свои категории, които изразяват пълна противоположност, например: форма – съдържание, количество – качество, причина – следствие, случайност – необходимост, възможност – действителност, част – цяло и пр. Равностойният характер на двете страни на тези противоположности позволява те да бъдат определяни една чрез друга и по такъв начин да се дават релационните определения.

В случая става дума за фундаментални понятия, при тях нямаме други възможности. Не можем обаче въз основа на гносеологическата противоположност „материя – съзнание” да кажем, че „материята е съзнателна, а съзнанието – материално”. Материята може да съществува без съзнанието, но съзнанието не може да съществува без материята, защото е едно частно (и вероятно много рядко срещано във Вселената) нейно свойство.

Така че – определението на Ленин е несъстоятелно във всяко отношение. И от фактологическа, и от логическа, и от методологическа гледна точка.

След тези мои разсъждения акад. Кедров почти загуби контрол над себе си. Започна да вика и да повтаря колко гениално е Лениновото определение на материята, как то играе ролята на основен пилон, на който се крепи цялата марксистко-ленинска философия... И така нататък, и така нататък – просто редеше една след друга декларации.

Спорът се изроди в най-обикновено надвикване. Академикът толкова се ядоса, че му опонирам, а не може да отговори с аргументи на моите критически бележки, че му се запени устата...

Позволих си да разкажа по-обстоятелствено и за бариерите пред обществените науки и философията, за да стане ясно как насила и против волята си бяхме принуждавани да се занимаваме с политика, за да разчистваме пътя на обективната истина. Но така или иначе, науката стоеше срещу заблудите.

Предложих на Кедров да направим публична дискусия по темата, той се съгласи, но тя така и не се състоя – от ЦК на БКП му бяха приготвили за една седмица програма по морето. Когато се върна оттам, изнесе лекция за най-разпространените форми на материята във Вселената: сфера и сферични форми – каквито са звездите и планетите, спирала – като галактиките. Бе много добра лекция.

За мен обаче публикацията в „Немско списание за философия” имаше изключително важно, да не кажа съдбоносно значение, защото ми развързваше ръцете да искам и да се боря за публична защита на дисертацията си, както и да продължа усилията си да я публикувам и на други места.

И следващата страна, в която излезе не статия, а цяла глава от дисертацията ми за материята, беше Югославия. Тя се появи на страниците на официалното философско списание на Белградския университет „Филозофия”. Това окончателно вбеси борците на идеологическия фронт и блюстителите на чистотата на марксизма-ленинизма у нас и ги тласна към безогледни репресии. Всъщност, яростното желание на сталинистите за разправа с мен и моите симпатизанти идваше от няколко посоки. Първо, от безсилието да противопоставят каквато и да било смислена аргументация на моята открита и научно обоснована критика срещу Ленин. Тяхната контракритика се изчерпваше с това да повтарят колко велико и гениално е определението на Ленин, какъв епохален принос представлява то в историята на философията, какъв непоклатим фундамент е на диалектическия и историческия материализъм и пр., и пр. превъзнасяния от този род. Това от една страна.

Другата страна на тяхната контракритика срещу критиците на Ленин беше ругаенето и заклеймяването чрез лепенето на етикети. Ние бяхме наричани „псевдоноватори”, „лъже-учени”, „ревизионисти”, „лъжемарксисти”, „антиленинисти”, „анти-марксисти” и пр.

Но заклеймяването вече нямаше онзи ефект, който те очакваха, тъй като битката все пак се водеше не през първата половина на 50-те, а в средата на 60-те на ХХ век, когато хората вече не вярваха така сляпо на официалната пропаганда и кръвта им не се смразяваше при споменаването на „Държавна сигурност”... Макар да бяхме отново в периода на ресталинизация, все пак бяха минали ХХ (1956 г.) и ХХІІ (1961 г.) конгреси на КПСС, на които последователно бяха изнесени страшните факти за престъпленията на сталинисткия режим...

Другата причина за яростта на сталинистите и тяхното неистово желание за разправа беше фактът, че аз успях да пробия блокадата и да направя публично достояние своята критика срещу Ленин в две комунистически държави, което косвено изобличаваше режима в София като особено мракобеснически.

А освен всичко друго, за тогавашните управници това беше опасен прецедент и още по-опасен пример, който можеше да бъде последван и от други, защото на практика показваше, че какъвто и полицейски контрол да беше наложен в пощите, той можеше да бъде преодолян.

Затова и репресивните мерки далеч не се изчерпваха само с лишаване от трибуна и недопускане в публичното пространство. Те включваха още лишаване от публична защита, независимо че всички изисквания на закона са спазени; уволнение от работа за неблагонадеждност или забрана за работа по специалността по същата причина; задържане под стража, експулсиране от столицата „по етапен ред”; забрана за ползване на централните библиотеки, да не говорим за секретните им фондове.

Спомням си как след като ме изключиха от Партията и противозаконно ме лишиха от правото на публична защита на дисертацията, един ден на входа на Университетската библиотека ме пресреща директорът на библиотеката Никола Червенков и ми казва, че нямам право повече да работя в преподавателската читалня. Отговарям му:

- Тогава ще работя в студентската читалня...

- И това не е желателно... Изобщо не идвайте в Университетската библиотека...

- Това Ваше собствено решение ли е или изпълнявате нечие нареждане?

- Не съм длъжен да давам обяснение...

Неохотата или по-скоро неудобството, с което директорът на библиотеката водеше разговора не оставяше никакво съмнение, че изпълнява нареждане или на университетската, или на столичната Държавна сигурност. Може би затова и трепна като ужилен, когато го помолих да ми даде писмен документ, с който ми се забранява да работя в Университетската библиотека...

Няма да забравя също как през пролетта на 1966 г. (беше април, точната дата не си спомням) една сутрин към 6 часа дойде милиция на ул. „Батак” 27, където живеехме с брат ми Йордан. Нея нощ бяхме четирима души. Освен мен и брат ми, при нас бяха останали да преспят преводачът Стоян Бакърджиев от Пазарджик, който идваше за ден-два и се връщаше в родното си място, и студентът по философия Димитър Бочев.

Влезе в квартирата един капитан от милицията, представи се както повелява правилника и поиска да му представим паспортите си. С него беше още един милиционер, а навън стояха няколко цивилни, явно от Държавна сигурност.

При проверката на паспортите се установи, че двамата с Бакърджиев нямаме софийско жителство - нито постоянно, нито временно - и следователно пребиваването ни в столицата беше незаконно. Брат ми и Бочев имаха временно жителство, тъй като работеха в Кремиковци. Това не им попречи да ни подберат и четиримата към РУ на МВР на „Марин Дринов” 5. Преди обаче да тръгнем, капитанът поиска да му дадем „дисерцията”. В първия момент ние не разбрахме за какво точно става дума, но след като той изрично повтори: „Дайте ми дисерцията на Желев!”, разбрахме, че става дума за моята дисертация. Тук Бочев не пропусна да се изгаври, като му каза, че туй не става за десерт, защото не се яде, което ужасно много разсърди капитана и той се амбицира да рови из библиотеката...

Явно капитанът беше доволно прост човечец и за пръв път беше чул думата дисертация, когато ония от Държавна сигурност са му наредили при обиска да изземе екземплярите, които са останали...

Ние обаче нищо не можехме да му дадем, тъй като 200-та екземпляра отдавна бяха отишли по предназначение.

В районното управление ни затвориха в различни помещения, дадоха по един лист и писалка и ни казаха, че трябва да пишем показания. Аз отказах да пиша каквото и да било. Брат ми и Бочев също са отказали, защото за тях нямаше и формален повод да ги задържат.

Тях ги освободиха още преди обяд. Впрочем, брат ми беше глобен 100 лв. за това, че противозаконно, т.е. без да информира кварталния отговорник, е давал приют на Ст. Бакърджиев. Бакърджиев беше писал някакви обяснения, които са му искали за връзките му с мен, Р.Ралин, Н.Генчев, Н.Мерджанов и др Него също са го освободили рано след обяд и той си е заминал за Пазарджик без „съпровод”.

При мен надвечер влезе един милиционер в пълно бойно снаряжение с „Калашников” и ми каза: „Да тръгваме!” На моя въпрос: „Къде ще тръгваме?”, отговорът беше, че има заповед под конвой да ме предаде на Шуменското окръжно управление на МВР, а те от своя страна, също под конвой, трябвало да ме предадат на кмета в родното ми село Веселиново.

Да се спори с милиционера беше излишно. Човекът изпълняваше заповед. Станах и тръгнах пред него. Качихме се на една камионетка със затъмнени стъкла и укрепени прозорци. Камионетката около два часа обикаля из София, за да обере от районните управления задържаните, които подлежат на изгонване от столицата.

На заздрачаване бяхме в разпределителното отделение на МВР на Централна гара. Компанията беше доста пъстра. Първи я напускаха тези от Северозападна България, тъй като техните вечерни влакове тръгваха най-рано. Аз трябваше да чакам вечерния влак за Варна. В определеното време, мисля че беше към 9 часа, ни вдигнаха и отведоха в специален вагон, който очевидно се използваше за подобни цели. Вратите бяха заключени. Прозорците се отваряха много малко. Бях настанен в отделно купе, като в съседното беше милиционерът. На гара Горна Оряховица, където пристигнахме след полунощ, ни свалиха от влака и ни закараха в разпределителното. Там се оказах в една доста скандална компания на български цигани, които трябваше на разсъмване да вземат влака за Русе. Бяха трима мъже и една жена. Изглежда през деня бяха участвали в някакъв побой, защото на единия бяха избити предните зъби и той през цялото време се заканваше, псуваше и плюеше кръв по пода...

По едно време някой му възрази нещо и той така се ядоса, че се нахвърли отново да се бие. Но преди да се хвърли в боя се обърна троснато към мен и ми каза: „Дръж ми зъбите!” и бутна в ръката ми два зъба, по които кръвта беше вече засъхнала... Слава богу, жената и другият мъж успяха да ги разтърват и да предотвратят побоя...

Разказвам този случай не като пикантерия, а защото ми е направил толкова силно впечатление, че никога няма да го забравя. Това беше среща с хора от дъното. Ние, които от гимназията бяхме постъпили направо в Университета и след него - в науката, изобщо не подозирахме, че съществува и такъв свят. Официалната пропаганда дума не споменаваше за това. Информацията беше за социалистическото съревнование, за преизпълнените планове, за подвизите на трудовите колективи, за героите на социалистическия труд и т.н.

На другия ден (беше петък) моите шумни спътници рано-рано бяха вдигнати и натоварени на влака за Русе.

Към 10.30 ч. милиционерът дойде и ме заведе във влака за Варна. По обяд пристигнахме на гара Шумен. Още във влака аз помолих милиционера да не ме кара като арестант и с насочено оръжие да върви зад мен. Не че ме е страх, не че се опасявам за нещо лошо, срам ме е. Той каза, че това е изключено, наредбата е много категорична. Конвоиращият трябва да върви на три крачки след арестанта и оръжието му трябва да бъде в такова положение, че в случай на нужда да може да го употреби. После, продължи той, ако вървим един до друг, както предлагаш, ти можеш да се хвърлиш да ми отнемеш оръжието и тогава да стане голямата беля...

След като го уверих, че аз нито имам намерението, нито интереса да правя подобни глупости и след като му обясних, че тук съм завършил гимназия и много хора ме познават, поради което ще бъдат неприятно изненадани да ме видят като престъпник, каран под конвой по главната улица през целия град, той прояви известно разбиране и се съгласи на малък компромис. Пак да върви на две крачки зад мен, но и на метър встрани, и автомата да не бъде насочен в гърба ми, а носен на рамо като на парад.

Добре все пак, че моето прекарване от гарата до милицията съвпадна точно с обяда, по друго време щях да имам доста неприятни срещи...

Когато стигнахме в шуменската милиция, моят спътник ме „сдаде” срещу разписка на дежурния офицер и си тръгна обратно за София, а мен ме затвориха в ареста и ми донесоха чорба.

Аз отказах да я взема, тъй като наивно вярвах, че до вечерта ще ме освободят, а и не знаех какво може да има в супата... Но вечерта вече бях толкова гладен, че приех храната. Така в петък вечерта спах върху влажните дюшеци с голи охлюви по стените. В събота и неделя също не ме освободиха, защото го нямало началникът на Окръжното управление, а само той можел да вземе такова решение. В понеделник вече толкова се беше изчерпало търпението ми, че някъде към 10 часа започнах да блъскам вратата с крак. Дойде дежурният и ме запита защо блъскам вратата. Какво искам. Казах му, че ме държат тук без основание цели три дни...и че настоявам веднага да ме заведе при началника. Той ми каза, че това сега не може да стане, тъй като не е завършила физзарядката на състава. В момента началникът играе волейбол заедно с подчинените. Щом свършат, веднага ще му докладва...

И действително към 11.30 часа ме заведе при началника на управлението. Бяха приготвили всичко за моето изпращане „по етапен ред” от Шумен до родното ми село Веселиново. Отвън чакаше в пълно бойно снаряжение милиционерът, който трябваше да ме конвоира до Веселиново и срещу разписка да ме предаде лично на кмета...

Началникът имаше вид на интелигентен човек не само защото през цялото време се обръщаше на „Ви” към мен - изглежда знаеше повече неща за моята особа и за това, което аз правя...

Затова започнах направо да му обяснявам истинските причини за моето експулсиране от София „по етапен ред”. Жителството е формалният повод, а причината е участието ми в дискусията за определението на материята. И е отвратително, че тези скудоумци в София, които като нямат научни аргументи, за да участват достойно в една международна дискусия, прибягват до услугите на милицията... Това работа ли е на милицията? Милицията има къде по-достойни за уважение задачи - да поддържа обществения ред и законността в страната...

В края на моята пледоария помолих „началника” да отмени конвоирането ми като нещо унижаващо не само мен, но в не по-малка степен и милицията, защото в случая тя се явява употребена като средство за постигането на нечии нечистоплътни цели в науката...

Началникът, който през цялото време ме слушаше безмълвно, натисна звънеца на бюрото си и каза на дежурния офицер да отмени конвоя до Веселиново и да освободи милиционера...

Когато останахме сами, той ми каза, че отменя заповед, но че точно затова трябва действително да отида в село и да се представя на кмета, като му обясня причините, поради които се явявам при него...

Обещах му, че ще го направя и си изпълних обещанието.

Но в село не можах да остана повече от две седмици. Просто нямаше какво да правя. Всичко, което правех и с което бяха свързани плановете ми за бъдещето беше в столицата и затова трябваше да се върна там. Но след този случай моето пребиваване в София взе да става полулегално с преспивания на различни места...

Всъщност, с изгонването ми от София „по етапен ред” моите врагове ми направиха голяма услуга. Те ми създадоха такава широка популярност, за каквато в чисто научната сфера аз не бих могъл и да мечтая, още повече когато става дума за една толкова абстрактна и отвлечена наука, каквато е философията. В общественото мнение това събитие отекна като начало на политически репресии срещу свободомислието и интелигенцията, която си позволява да мисли свободно.
Изключването ми от БКП
Въпросът за моето изключване от БКП - Партията (както се пишеше тогава с главно „П”), фактически беше поставен веднага след изказването ми през юни 1962 г. Тогава партийната група на философите внимателно, без да се конфронтира с апарата на ЦК, отби удара, като застана на позицията, че тя осъжда моите „идеологически грешки” и „политически залитания”, но че на мен като на млад човек трябва да ми се даде възможност сам да осъзная грешките си и сам да ги поправя.

Тази йезуитска позиция обезоръжаваше партийните бюрократи, още повече, че това ставаше непосредствено след ХХІІ конгрес на КПСС, където Хрушчов беше отишъл твърде далеч в разобличаването на Сталин и неговите ужасни престъпления. Апаратът беше объркан и деморализиран и затова не смееше да действа така безапелационно и безскрупулно, както в славните времена на...„другаря Сталин”. Разобличаването на сталинистките престъпления и разстрела на Берия и неговите заместници по бързата процедура бяха показали на най-закоравелите сталинисти, че няма нищо вечно и че нещата винаги могат да се обърнат срещу тях...

Може би затова и апаратчиците бяха принудени да действат като йезуити. Те искаха партийната организация на Философско-историческия факултет да ме изключи, а те да заемат позицията на „ни лук яли, ни лук мирисали” и даже още по-добре - позицията на арбитри.

Затова на два пъти представители на отдели на ЦК предлагаха партийната организация да обсъди моето „партийно положение” и да вземе съответните мерки. Но и двата пъти това предложение беше отхвърлено...

За отделите на ЦК и РК на БКП беше ясно, че в партийната организация на Философско-историческия факултет няма да успеят да ме изключат. Историците категорично я доминираха, а младото поколение преподаватели бяха крайно враждебно настроени към сталинизма и партийния апарат, който за тях символизираше сталинисткото мракобесие. Няколкократните опити моят въпрос да бъде поставен на обсъждане във факултетната партийна организация пропаднаха. Съюзът между философите-антисталинисти и мнозинството от историците правеше факултетната организация неподвластна на ЦК.

От друга страна, партийната група на философите по устав нямаше право да изключва. Това можеше да прави само партийната организация. Затова в отделите на ЦК след много умувания решиха да отделят партийната група на преподавателите-философи, да я обединят със студентската партийна група и по този начин да направят отделна партийна организация към специалност философия. Тук вече можеха много по-лесно да се справят с мен и другите „ревизионисти”. На практика обаче това не се оказа толкова лесно.

Моето изключване се превърна в една доста дълга и трудна битка, която се проточи на седем поредни партийни събрания от втората половина на декември 1964 г. до средата на март 1965 г. Тук двете крила на партийната организация се нападаха жестоко, разбира се, в рамките на общата партийна линия. Сталинистите искаха моето незабавно изключване, ревизионистките защитници бяха за „последно предупреждение за изключване от партията”.

Аз знаех, че изключването ми е неизбежно. В това отношение нямах никакви илюзии. Ако не партийната организация, Районният комитет щеше да ме изключи, ако не той - ЦК.

За мен голямото нещо беше публичният скандал или по-точно публичността, която в ония времена нямаше как да се получи, освен под формата на политически скандал. Така че не скандалът сам по себе си, а публичността беше смисъла на тази отчаяна борба. Тя помогна на интелектуалците не само в Университета и другите вузове, които с напрегнат интерес следяха развоя на събитията, но също така на по-будните представители на художествената и научно-техническа интелигенция, които също не бяха безразлични към борбите в Алма Матер.

В крайна сметка интелигенцията виждаше с очите си, че въпреки всички пропагандни декларации за демократизация, либерализация, размразяване, затопляне след ХХ и ХХІІ конгреси на КПСС, духовната реакция продължаваше. Съветският съюз бавно, но стабилно навлизаше в епохата на Брежневската ресталинизация. България като най-верен сателит - също.

В такава политическа атмосфера беше осъществено моето изключване. Но аз мисля, че за атмосферата и духа на цялата онази далечна епоха по-добре от всичко говорят документите. Затова ще си позволя да приведа целия текст на докладната записка на Контролната комисия на VІІІ РК на БКП, с която Районният комитет на вузовете потвърждава моето изключване.