Космически граници

– Съжалявам, ако се чудите как може да се потя в такъв студ, но… малко съм нервна.

Лицата пред нея за миг сякаш потрепнаха. Чу се откъслечен нервен смях.

– Освен това вашият шеф ме предупреди само десетина секунди преди да ме изправи пред всичките си служители. Това бойно кръщение не беше представата ми за първото ми посещение в Овалния кабинет.

Този път повече смях. "

– И… - тя погледна към долния край на екрана - определено не съм си представяла, че ще седя на бюрото на президента… камо ли върху него!

Тези думи предизвикаха вече искрен смях и широки усмивки.

Рейчъл започна да се отпуска. "Просто направо им го кажи".

– Положението е следното. - Най-после отново можа да познае гласа си. Спокоен и ясен. - Миналата седмица президентът Херни отсъстваше от прожекторите на медиите не поради липса на интерес към предизборната си кампания, а защото беше зает с друго нещо. Много по-важно. Рейчъл замълча за миг и огледа публиката.

– В ледения шелф дълбоко в арктическия кръг беше направено научно откритие. Президентът ще съобщи на света за него на пресконференция в осем часа тази вечер. Откритието принадлежи на група всеотдайни американци, които напоследък претърпяха поредица неуспехи и заслужават щастието най-после да им се усмихне. Говоря за НАСА. Сигурно ще сте горди да научите, че президентът с очевидна прозорлива увереност винаги твърдо е стоял зад НАСА в трудните моменти. И сега верността му ще бъде възнаградена.

Чак сега Рейчъл осъзнаваше историческото значение на това откритие. В гърлото и заседна буца. Тя се опита да я преглътне и продължи:

– Като служител от разузнаването, който се занимава с анализ и проверка на данни, аз съм една от неколцината, които президентът покани да проучат информацията на НАСА. Лично се запознах с нея и се консултирах с няколко специалисти - и държавни служители, и цивилни, - чиято репутация е безупречна и чието положение не е подложено на политическо влияние. Моето професионално мнение е, че информацията, която ще ви представя, се основава на факти и е безпристрастно изложена. Нещо повече, моето лично мнение е, че президентът е проявил лоялност към поста си и американския народ, като със завидна сдържаност е отложил съобщението, което с удоволствие би направил още миналата седмица.

Хората от Белия дом озадачено се заспоглеждаха. После всички отново насочиха очи към нея и тя разбра, че е спечелила цялото им внимание.

– Госпожи и господа, предстои ви да чуете - както, сигурна съм, ще се съгласите, - една от най-вълнуващите информации, разкривани в този кабинет.
35
Изгледът отгоре, който микророботът предаваше на Делта Форс от купола, приличаше на нещо, достойно за първа награда във фестивал на авангардисткото кино - слабото осветление, блестящата повърхност на шахтата и елегантният азиатец, проснат на леда, заобиколен отвсякъде с разперилата се като грамадни криле жилетка от камилска вълна. Явно се опитваше да вземе проба от водата.

– Трябва да го спрем - каза Делта Три.

Делта Едно се съгласи. Леденият шелф на Милн криеше тайни, които неговият отряд трябваше да пази със сила.

– Как? - без да пуска джойстика, попита Делта Две. - Микророботите не са приспособени за такава цел.

Делта Едно се намръщи. Микророботът в купола беше разузнавателен модел, олекотен за удължаване на полета. Не бе по-опасен от къщна муха.

– Трябва да се свържем с диспечера - заяви Делта Три.

Делта Едно напрегнато впери очи в Уейли Мин, който едва пазеше равновесие на ръба на шахтата. Наоколо нямаше никого - а ледената вода притежаваше способността да притъпява способността на човек да крещи.

– Дай ми управлението.

– Какво ще правиш? - попита войникът с джойстика.

– Каквото са ни учили - изсумтя командирът и зае мястото му. - Ще импровизирам.

"Не е възможно!"

Той се протегна още повече и изпъна пръсти, за да загребе вода с мензурата. Трябваха му само още няколко сантиметра.

Разбрал, че така няма да постигне нищо, Мин се плъзна по-близо до дупката. Запъна носовете на обувките си в леда и здраво се хвана с лявата си ръка за ръба. После пак протегна дясната. Почти. Премести се още по-близо. "Да!" Устието на мензурата докосна водата и тя потече в нея. Палеонтологът смаяно зяпна.

После внезапно се случи нещо абсолютно необяснимо. От мрака като куршум от пистолет се стрелна метална точица - Мин я видя само миг преди да се забие в дясното му око.

Човешкият инстинкт да пази очите си е вроден и макар разумът да му говореше, че всякакви резки движения могат да нарушат равновесието му, той подскочи, по-скоро от изненада, отколкото от болка. По-близката до лицето му лява ръка се стрелна да защити окото му. Палеонтологът веднага, разбра, че е допуснал грешка. Тъй като цялата му тежест беше изнесена напред и току-що бе изгубил единствената си опора, Мин се запързаля. Усети се прекалено късно. Изпусна мензурата и се опита да се хване за леда, но се плъзна право в тъмната дупка.

Височината беше само метър и двадесет, ала когато падна с главата напред в ледената вода, Мин се почувства така, все едно лицето му се блъска в паваж със скорост осемдесет километра в час. Течността, която го погълна, бе толкова студена, че беше като изгаряща киселина. Обзе го паника.

Потъваше с главата надолу в пълен мрак. Изгуби ориентация и не знаеше накъде е повърхността. Тежката му жилетка го предпази от студа - но само за една-две секунди. Накрая Мин се обърна и изплува точно в мига, в който водата стигна до гърба и гърдите му и обгърна тялото му в смазващо гръдния кош менгеме.

– Поо… мощ - изхриптя палеонтологът. Едва успяваше да си поеме въздух.

– Поо… мощ - Дори самият той не чуваше виковете си. Заплува към ръба, за да се опита да се измъкне. Озова се пред вертикална ледена стена. Нямаше за какво да се хване. Под водата краката му безуспешно ритаха в търсене на опора. Нищо. Изпъна се нагоре към ръба - бе само на тридесетина сантиметра от пръстите му.

Мускулите му вече трудно реагираха. Мин зарита по-силно, за да се изтласка достатъчно високо. Чувстваше тялото си като оловно, а дробовете му се бяха свили, сякаш стегнати от питон. Подгизналата му жилетка с всяка секунда все повече натежаваше и го теглеше надолу. Той се опита да я съблече, но тежката материя сякаш беше залепнала за него.

– Поо… мощ!

Обзе го ужас.

Удавянето, бе чел Мин, беше най-страшната смърт. Никога не бе подозирал, че ще се озове в такова положение. Мускулите отказваха да се подчиняват на мозъка и той вече полагаше усилия просто да държи главата си на повърхността. Жилетката го теглеше надолу, вцепенените му пръсти безсилно драскаха по стената на шахтата.

Виковете му бяха само в ума му.

И тогава…

Потъна под водата. Ужасът от това, че съзнава неминуемата си смърт, беше нещо невъобразимо. Ала ето, че бавно потъваше във вертикалния шестдесетметров леден кладенец. Пред очите му прелитаха безброй образи. Мигове от детството му. От кариерата му. Зачуди се дали някой ще го открие на дъното. Или просто щеше да замръзне там… завинаги погребан в ледника.

Дробовете му се пръскаха от липса на кислород. Той стискаше устни и все още се мъчеше да изплува на повърхността. "Дишай! - Трябваше да полага всички усилия, за да устои. - Дишай! - Напразно се опитваше да изплува. - Дишай!" И в този момент, след битката на живот и смърт между човешкия инстинкт и разума, инстинктът на Мин надделя над способността му да държи устата си затворена.

И Уейли Мин вдиша.

Водата нахлу в дробовете му и попари деликатната белодробна тъкан като вряло масло. Все едно го гореше отвътре. Водата обаче не го уби веднага. Цели седем ужасяващи секунди Мин вдишваше ледената течност - всяко вдишване бе по-мъчително от предишното и нито едно не му даваше онова, за което толкова отчаяно копнееше тялото му.

Накрая, докато потъваше в ледения мрак, той усети, че губи съзнание, и с радост посрещна избавлението. Около него сияеха ярки точици - най-красивото нещо, което беше виждал.
37
Източният портал на Белия дом се намира на Ист Икзекютив Авеню между министерството на финансите и Източната морава. Железобетонната ограда и стълбовете, поставени след атаката срещу морските пехотинци в Бейрут, придават на този вход всичко друго, но не и приветлив вид.

Застанала пред портала Гейбриъл Аш с растяща нервност си погледна часовника. 16:45. Още не се беше появил никой.

НА ИЗТОЧНИЯ ПОРТАЛ В 16:30. ЕЛА САМА.

"Ето ме - помисли си тя. - А ти къде си?"

Оглеждаше лицата на мотаещите се наоколо туристи и очакваше някой да привлече вниманието и. Неколцина мъже я загледаха и тя се поотдалечи. Започваше да се чуди дали е постъпила правилно. Усещаше, че мъжът от Секретната служба в кабината на часовия вече я наблюдава. Нейният информатор може да се беше уплашил. Тя за последен път погледна през оградата към Белия дом, въздъхна и се обърна да си тръгне.

– Гейбриъл Аш? - извика след нея мъжът от Секретната служба.

Гейбриъл се обърна. Сърцето и туптеше бясно.

– Да?

– Човекът, с когото имате среща, е готов да ви приеме. - Служителят отключи главната, порта и и даде знак да влезе.

Краката на Гейбриъл отказаха да помръднат.

– Вътре ли да вляза?

Той кимна.

– Помолиха ме да ви се извиня, че се е наложило да почакате.

Без да помръдва, Гейбриъл погледна отворената врата. "Какво става?!" Изобщо не беше очаквала такова нещо.

– Вие сте Гейбриъл Аш, нали? - вече нетърпеливо попита мъжът.

– Да, но…

– Тогава искрено ви съветвам да ме последвате.

Гейбриъл колебливо прекрачи прага и портата се затръшна зад нея.
38
Двата дни без слънчева светлина бяха променили биологичния часовник на Майкъл Толанд. Макар той да му показваше, че е късен следобед, тялото му настояваше, че е обед. След като прибави завършващите щрихи към документалния си филм, Толанд качи записа на видеодиск и отиде до осветения пресцентър, където го предаде на един техник от НАСА.

– Благодаря, Майк. - Техникът му намигна. - Това май придава ново измерение на документалистиката, а?

Толанд се усмихна уморено.

– Надявам се, че президентът ще го хареса.

– Несъмнено. Така или иначе, ти си свърши работата. Сега сядай да се кефиш на шоуто.

– Благодаря. - Океанологът застана в ярко осветения кръг на пресцентъра и загледа веселящите се служители от НАСА, които пиеха канадска бира около метеорита. Въпреки че му се искаше да празнува, той се чувстваше изтощен, емоционално изчерпан. Потърси в навалицата Рейчъл Секстън, но тя явно все още разговаряше с президента.

"Той иска да я включи в ефир" - помисли си Толанд.

Не че го обвиняваше - Рейчъл щеше да е идеално допълнение към групата специалисти. Освен че бе красива, тя излъчваше достъпна уравновесеност и самоувереност, каквито Толанд рядко бе срещал у жена. Но пък повечето жени, които познаваше, бяха от света на телевизията: - или безпощадни бизнесдами, или разкошни ефирни "личности", които не притежаваха тъкмо тази черта.

Толанд тихо се отдалечи от тълпата шумни служители на НАСА и навлезе в лабиринта от пътеки в купола. Зачуди се къде ли са изчезнали другите цивилни учени. Ако се чувстваха дори наполовина толкова уморени, колкото него, сигурно бяха в спалната част и подремваха преди големия момент. В далечината пред себе си видя кръга оранжеви конуси около пустата шахта на метеорита. В купола сякаш закънтяха глухи гласове на далечни спомени. Толанд се опита да ги пропъди.

"Забрави призраците - напомни си той. Често го измъчваха в такива мигове, когато беше уморен или самотен - мигове на личен триумф или празник. - Тя трябваше да е с теб в този момент". Сам в мрака, Толанд отново потъна в миналото.

Силия Бърч бе неговата любима в колежа. На един Свети Валентин той я заведе в любимия и ресторант. Накрая келнерът и поднесе десерта - роза и пръстен с диамант. Силия веднага разбра. Със сълзи на очи изрече една-единствена дума и направи Майкъл Толанд най-щастливия човек на света.

– Да.

По време на плаванията си Толанд започна да записва на видео някои свои приключения за Силия и да прави кратки документални филми за работата си на кораба. След едно пътуване се върна със зърнесто домашно видео, заснето през люка на подводница - странна хемотропична сепия, за чието съществуване не бе подозирал никой. Записът беше придружен от ентусиазиран коментар.

"В тези дълбини живеят буквално хиляди неизвестни видове! - въодушевено говореше той. - Ние едва сме се докоснали до повърхността! Тук долу има тайни, каквито направо не можем да си представим!"

Силия бе омагьосана от възбудата и стегнатото научно обяснение на мъжа си. Без много да му мисли, тя показа записа на учениците си и той мигновено се превърна в хит. Други учители я молеха да им го даде назаем. Родители искаха да го презапишат. Изглежда, всички с нетърпение чакаха следващата серия. А после на Силия и хрумна гениална идея. Тя се обади на една своя приятелка от колежа, която работеше в Ен Би Си, и и прати записа.

След два месеца Майкъл Толанд помоли Силия да се разходят заедно по Кингман Бийч, тяхното любимо място, където ходеха, за да споделят надеждите и мечтите си.

– Искам да ти кажа нещо - прошепна той.

Силия спря и хвана съпруга си за ръце. Водата плискаше краката им.

– Какво?

– Миналата седмица ми се обадиха от Ен Би Си. Смятат, че трябва да започна да водя океанографски документален сериал. Това е страхотно! Искат догодина да направя пилотната серия! Можеш ли да повярваш?

Тя го целуна. Лицето и сияеше.

– Вярвам. Ще бъдеш невероятен.

След половин година двамата плаваха край Каталина. Тя започна да се оплаква от болки в корема. Няколко седмици не им обръщаха внимание, но накрая положението стана нетърпимо и Силия отиде да се изследва. Вълшебният живот на Толанд за един миг се превърна в адски кошмар. Силия беше болна. Тежко болна.

– Напреднал стадий на лимфома - казаха лекарите. - Рядко се среща на тази възраст, но определено не е нещо уникално.

Силия и Толанд обиколиха безброй клиники и болници, консултираха се с множество специалисти. Отговорът винаги бе един и същ. Нелечимо заболяване.

"Няма да го приема!" Толанд незабавно напусна работа в "Скрипс", забрави за документалния си сериал в Ен Би Си и насочи цялата си енергия и любов към оздравяването на жена си. Тя също се бореше и понасяше болките с издръжливост, която го караше да я обича още повече. Водеше я на дълги разходки по Кингман Бийч, готвеше и здравословни храни и и разказваше за нещата, които ще правят заедно, щом оздравее. Ала Силия не оздравя.

Само след седем месеца Майкъл Толанд вече седеше до умиращата си жена в мрачно болнично отделение. Не можеше да познае лицето и. Жестокостта на рака можеше да се сравнява само с ужаса на химиотерапията, която я превърна в жив скелет. Последните часове бяха най-страшни.

– Майкъл - дрезгаво каза тя. - Време е да продължиш напред.

– Не мога. - Очите му се напълниха със сълзи.

– Ти си жилав човек. Трябва. Обещай ми да си намериш друга любов.

– Никога няма да поискам друга. - Говореше сериозно

– Ще трябва да се научиш.

Силия умря в една кристално ясна неделна утрин през юни. Майкъл Толанд се чувстваше като кораб, отнесен от пристана и запратен в бушуващото море с разбит компас. Седмици наред блуждаеше безутешно. Приятелите му се опитваха да му помогнат, ала гордостта му не можеше да понесе състраданието им.

"Трябва да избереш - накрая осъзна той. - Работа или смърт".

След като взе решение, Толанд отново се хвърли в "Удивителните морета". Сериалът буквално му спаси живота. През следващите четири години предаването му стана изключително популярно. Въпреки сватовническите усилия на приятелите си, Толанд изтърпя само няколко срещи. Всички завършиха с провал или взаимно разочарование, затова той накрая се отказа, като оправда липсата си на социален живот с непрекъснатите си пътувания. Най-добрите му приятели обаче знаеха истинската причина: Майкъл Толанд просто не бе готов.

Ямата на метеорита откъсна океанолога от мъчителния унес. Той се отърси от студа на спомените и се приближи до отвора. В тъмния купол стопената вода беше придобила почти вълшебна красота. Повърхността на басейна искреше като езеро на лунна светлина. Вниманието му привлякоха светли точици в горния воден слой, сякаш някой бе поръсил повърхността с блестящи синьозелени искри. Толанд дълго се взира в странното явление..

Нещо го смущаваше.

На пръв поглед водата просто отразяваше сиянието на прожекторите от отсрещния край на купола. Сега обаче видя, че изобщо не е така. Искренето имаше зеленикав оттенък и пулсираше в някакъв ритъм, сякаш повърхността на водата беше жива и се осветяваше отвътре. Толанд прекрачи границата на оранжевите конуси…

Рейчъл Секстън излезе от контейнера на ПСП. Спря за миг, за да свикне с тъмнината. Куполът приличаше на зейнала пещера, осветена само от случайните отражения на мощните телевизионни прожектори върху северната стена. Объркана от мрака, младата жена инстинктивно се запъти към осветения пресцентър.

Резултатът от разговора с Белия дом я изпълваше със задоволство.

Щом се възстанови от хитрия трик на президента, тя гладко изложи всичко, което знаеше за метеорита. Докато говореше, наблюдаваше промяната в израженията на служителите - от скептично смущение към обнадеждена вяра и накрая изумена убеденост.

– Извънземен живот ли? - възкликна един от тях. - Знаете ли какво значи това?

– Да - отвърна друг. - Значи, че ще спечелим тези избори.

Докато вървеше към пресцентъра, Рейчъл си представяше предстоящото съобщение и не можеше да не се пита дали баща и наистина заслужава президентския валяк изневиделица да го прегази и с един замах да съсипе предизборната му кампания. Естествено отговорът бе положителен.

Винаги, когато изпиташе дори съвсем слабо съчувствие към баща си, просто трябваше да си спомни за майка си. За Катрин Секстън. Мъката и срама, които и беше причинил Седжуик Секстън, бяха ужасни… всяка вечер да се прибира вкъщи късно, самодоволен и ухаещ на парфюм. Баща и се криеше зад престорена религиозност - непрекъснато лъжеше и изневеряваше, защото знаеше, че Катрин никога няма да го напусне.

"Да - реши Рейчъл. - Сенатор Секстън ще получи точно каквото заслужава".

Тълпата в пресцентъра се веселеше. Всички пиеха бира. Рейчъл се почувства като студентка на купон. Зачуди се къде ли е изчезнал Майкъл Толанд. До нея изневиделица се появи Корки Марлинсън.

– Майк ли търсиш?

Тя се сепна.

– Ами… не… всъщност да.

Астрофизикът възмутено поклати глава.

– Знаех си. Майк тъкмо си тръгна. Мисля, че е отишъл отзад да подремне. - Корки с присвити очи се вторачи в мрачния купол. - Макар че май още можеш да го настигнеш. - Той дяволито се усмихна и посочи. - Майк се хипнотизира винаги щом зърне вода.

Рейчъл проследи протегнатия му показалец към центъра на купола, където се очертаваше силуетът на Майкъл Толанд, загледан в повърхността на шахтата.

– Какво прави? - попита тя. - Опасно е да стои толкова близо.

Корки се ухили.

– Сигурно пикае. Хайде да идем да го бутнем вътре.

Тръгнаха към ямата. Когато се приближиха до Майкъл Толанд, астрофизикът извика:

– Ей, морски! Банските ли си забрави?

Толанд се обърна. Въпреки мрака Рейчъл видя, че изражението му е нетипично сериозно. Лицето му изглеждаше странно осветено, сякаш огряно отдолу.

– Какво става, Майк? - попита тя.

– Не знам. - Океанологът посочи водата.

Корки прекрачи конусите и застана до него до ръба на шахтата. Когато погледна в басейна, настроението му моментално се промени. Рейчъл пристъпи към тях и когато се втренчи в дупката, с изненада видя искрящите по повърхността синьо-зелени точици. Като неонови прашинки, плуващи във вода. Сякаш пулсираха със зелена светлина. Гледката бе прекрасна.

Толанд вдигна от пода парче лед и го хвърли във водата. То плясна и кръговете лумнаха със силен зеленикав фосфоресцентен блясък.

– Майк, моля те, кажи ми, че знаеш какво е това - неспокойно каза Корки.

Толанд се намръщи.

– Знам точно какво е. Въпросът е какво прави тук, по дяволите!

– Биолуминесцентни какво? - попита Рейчъл. "Говори на нормален език".

– Едноклетъчен планктон, способен да оксидира луминесцентен катализатор, наречен луцеферин.

"Това на нормален език ли беше?"

Толанд въздъхна и се обърна към приятеля си.

– Корки, има ли някаква вероятност в метеорита, който извадихме, да има живи организми?

Астрофизикът избухна в смях.

– Дръж се сериозно, Майк!

– Сериозен съм.

– Не е възможно, Майк! Повярвай ми, ако НАСА се съмняваше, че в тая скала има извънземни организми, изобщо нямаше да я извади.

Толанд не изглеждаше съвсем спокоен. Облекчението му явно бе помрачено от още по-голяма загадка.

– Не съм сигурен без микроскоп, но ми се струва, че това е биолуминесцентен планктон от тип пирофити - каза той. - Името означава "огнено растение". Северният ледовит океан е пълен с такива.

Корки сви рамене.

– Тогава защо питаш дали са от космоса?

– Защото беше погребан в ледника - сладка вода от снеговалежи - поясни Толанд. - Водата в тази дупка е стопен лед и е била замръзнала в продължение на три века. Как може океански същества да са проникнали тук?

Въпросът му предизвика дълго мълчание.

Рейчъл стоеше на ръба на дупката и се опитваше да разбере това, което виждаше. "Биолуминесцентен планктон в шахтата. Какво означава това?"

– Долу трябва да има пукнатина - каза океанологът. - Няма друго обяснение. Планктонът трябва да е влязъл в шахтата през цепнатина в леда, през която прониква морска вода.

Рейчъл не разбра.

– Да проникне вода ли? Откъде? - Спомни си дългото пътуване със снегохода. - Брегът е на повече от три километра.

Корки и Толанд едновременно я изгледаха странно.

– Всъщност океанът е точно под нас - отвърна астрофизикът. - Тази ледена плоча плава на повърхността му.

Рейчъл ги зяпна озадачено.

– Плава ли? Но… Нали сме върху ледник.

– Да, така е, обаче не се намираме на суша - обясни и Толанд. - Ледниците понякога се оттичат от материка. Тъй като ледът е по-лек от водата, ледникът просто продължава да "тече", носи се по океана като огромен леден сал. Това представлява леденият шелф… плаващата част от ледника. - Той замълча за миг. - Всъщност в момента се намираме на около километър и половина в морето.

Смаяна, Рейчъл се опита да си представи къде е и мисълта, че е насред Северния ледовит океан, я изпълни със страх.

Толанд, изглежда, усети нервността и и окуражително удари с крак по леда.

– Не се бойте, този лед е дебел стотина метра. Около шейсет от тях са под водата - като кубче лед в чаша. Това прави шелфа много стабилен. Можеш да построиш дори небостъргач върху него.

Не съвсем убедена, Рейчъл кимна. Вече разбираше теорията на Толанд за произхода на планктона. "Той смята, че има пукнатина, която стига чак до океана и позволява на планктона да проникне в дупката". Струваше и се правдоподобно и все пак я смущаваше един парадокс. След като бе направила безброй сондирания, Нора Мангър изрично беше заявила, че ледникът е цял.