Парадоксите на информационния дар

2.3. Парадоксите на информационния дар

За да има национална общност, трябва да циркулират съобщения, хората да си казват нещо. В класическата си студия Бенедикт Андерсън⁹⁵ показва, че циркулирането на текстове и образи е главният фактор за превръщането на националната територия в цяло. Пространство означава едновременност; за да се създаде културно “пространство”, следва да настъпи известна синхронизация на живеенето на отделните хора. Как да стане това в един свят на индивидуализацията и култа към различието? Наместо да уеднаквява самия живот, националното пространство ще се заеме да хомогенизира изображенията ­ текстове, спомени, естетически форми, език и т. н. Човекът е част от националната общност не защото е като другите, а защото знае същите неща като тях.

Нацията е немислима без определени форми на комуникация: отначало това са книгопечатането, вестниците, светското училище, музеят. Важното не е какво научаваш, а че го научаваш едновременно с всички други членове на общността. Например че сутринта на закуска прочиташ във вестника, че Хондурас бил опустошен от тайфун или че Моника Люински направила самопризнания за връзките си с президента. Каква ти е Хекуба? Подобни информации често нямат абсолютно никакво значение за живота на отделния човек; смисълът на въвеждането им в публичното пространство е в това, да породят верижна реакция от общуване, от което ще произтича общност на интересите, нагласите, мненията, а оттук пък връзки, съюзи. Как се е общувало преди? Контактът започва с даруване и завършва с даруване, а между даровете онова, което се “споделя”, е крайно ритуализирано, сиреч зависи от възраст, пол, отношения, време, място. В новия свят на социална мобилност ролята на контекста трябва да бъде сведена до минимум: трябва да има какво да си говоря и с онзи, който не ми е братовчед или съсед, защото този анонимен съгражданин е мой потенциален партньор в непрестанно менящите се констелации в обществото.

Само размяната може да създаде съюзи. За Леви-Строс⁹⁶ Хомо сапиенс обменя три неща: вещи, жени и знаци. Първите две без колебание можем да подведем под категорията на дара; безспорно размяната на вещи и жени е в основата на човешките съюзи. Но как стои въпросът с даването на знаци? Информационният дар⁹⁷ ни поставя пред два парадокса: 1) когато даваш информация, ти не я губиш; 2) когато получаваш информация, ти не я унищожаваш (не я изконсумираш). Идеалният знак е вечен. Какво тогава означава това, да го даваш и да го получаваш? За псевдо-дар ли става дума?

Може би ще ни помогне сравнението с пазара. Кое точно е стойността на информационната стока? Това не е самата тя, а привилегированият достъп до нея. И когато продаваме, и когато даваме информация, важна е не самата тя, а правото да бъдеш сред избраниците, които са допуснати до нея. Информационният дар е свързан с тайната, с посвещението ­ заради него ти дължиш благодарност и покорство на допусналите те в братството, ложата, ордена. Само че принципът на тайната и допускането трудно се съчетава с тенденцията към мобилност, демокрация, пазар, с други думи, към равнопоставянето на всички точки в социалното пространство.⁹⁸

Наред със забраната, която превръща информацията в тайна и съответно ­ в символичен ресурс, който да бъде даван и взиман, тук влиза в действие и новата културна телеология на прогреса. Стойността на информацията е нейната новост; това, което давате, всъщност е правото на другия първи да научи. Например онзи, който първи получи информацията за мораториума върху българския външен дълг, би могъл да направи страхотен борсов удар с българските брейди-облигации. Ученият, който първи прочете резултатите от дадено изследване, първи ще може да ги приложи в своята собствена работа. Онези, който научат за новата тенденция на парижката мода, могат първи да изградят новия си look, да станат център на завист и подражание. И тъй нататък. Проблемът в този тип конструиране на информационен дар е, че наместо да хомогенизира, разделя хората на “авангард” и “маса” ­ един феномен, който от романтизма насам върви в посока, обратна на обединяването.

Стратегията на националното даруване с информация по-скоро напомня media is the message (“посланието е самият носител”, М. Маклуън), посланието е автореференциално. Наистина ние, сънародниците, обменяме важни информации за света; но през всички тях преминава една отправка към родното, която не съобщава нищо друго освен това, че става дума за наше съобщение, за наши неща, с наши знаци. Не послания, идващи от нашите богове и предци: наши означаеми и означаващи, разбираеми за нас и което е по-важно, неразбираеми за другите. Нека да подчертаем, че наред с прозрачността и вътрешната съобщимост националният проект създава непреводимости; ражда се митът, че има такива съкровени неща, които могат да се разберат, по Хердер, само ако си сукал съответното национално мляко. Отново тайната превръща съобщението в (псевдо)ресурс, онзи, който го разбира, се озовава сред посветените.⁹⁹ Така става ясно защо националната общност така дълбоко се нуждае от природни референти като кръвта, земята, пейзажа, ненадминатото плодородие и т. н. Те не казват нищо повече от това, че са. Майчиният език ви казва “аз съм майчиният ви език”, опиянявайте се от омайната ми сладост; отечественият пейзаж не значи нищо друго от отечествен пейзаж; славното минало е ценно с това, че е наше. Истинското единение на нацията може да се постигне само в тавтологията, в самоговоренето на родния език, несподелим с чуждите.

И тъй с преминаването от необратимостта на материалния дар¹⁰⁰, който се губи и консумира, към идеалния информационен дар, който днес циркулира със скоростта на електромагнитните импулси, без загуби, безкрайно, и в последна сметка тавтологично, обществото се е сдобило с един неограничен ресурс за създаване на “въобразени общности”.

Казаното дотук може да ни послужи за обяснение на възловата роля, която играят езикът и медиите (Андерсън, 1998) и онези, които умеят да си служат с тях (Гелнер, 1984) в процеса на националното строителство. Можем метафорично да сравним тяхната общностно-образуваща роля с тази на ритуалите и жреците от предмодерните общества. Преведено на езика на дара, става дума първо за изместване на даровия обмен в сферата на обмена на информацията и второ, за присвояване на посредническата роля в този метаморфозирал даров обмен.