Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

2.2. Националната територия

Европейската модерност замества земята на мъртвите с националната територия.

Няма нация без реална и въображаема територия, нещо повече, между дадената и идеалната винаги съществува известно разминаване⁷⁸. Националната държава ще направи от тази двойна територия своето основно означаемо. Тази политическа система ще остави на заден план зависимостта между групи и персони в полза на една териториална инсценировка на властта. Личните и общностните връзки имат тенденцията да отстъпват в частната сфера, а пространството ­ да става посредник на всички силови отношения, свеждайки ги, по думите на Фуко, до отношения на център-периферия, вътре-вън, близо-далеч. Става дума за един дълъг процес на “опространствяване на политическите общности”, който започва с римското право, минава през феодалното превръщане на земята в гарант за социалния статут под формата на възнаграждение и наследство, сакрализацията на пространствения ред от католическата (буквално “универсална”) църква и партикуларизма на Реформацията, за да се стигне накрая до създаването на модерните национални държави.⁷⁹ Както става ясно от тази схематична история, териториализацията на модерния човек е специфично европейско явление; веднъж установена на стария континент, тя бива “експортирана” (Бернар Бади), в останалата част на света къде със средствията на колониалното присъствие, къде заради един засилващ се процес на културна, социална и политическа имитация в страните на периферията, преживяващи себе си като изостанали и искащи да догонват центъра.

Мишел Фуко⁸⁰ ни помага да разберем връзката между това опространствяване на социалния ред и появата на дискурсивния паноптизъм, сиреч на един вездесъщ поглед, снабден със система за непрекъснато, обективно, неутрално регистриране и пазене на информацията⁸¹. Защото територията на модерната национална държава - нов синтез между знание и власт - е всъщност резултат от една революция на паметта. Регистрите на институциите не се задоволяват вече да пазят спомена на големите битки или славните деяния на владетелите: постепенно в тях ще почнат да намират място бележката ви по пеене от четвърти клас, хремата, за която социалната осигуровка ви е покрила аспирина, актът на катаджията за неправилно паркиране и много други възхитителни неща. Нещо повече. Субект на тази скрупульозна дисциплинарна памет за съвкупността на социалните деяния вече не е човешко същество, с което можеш да влезеш в отношение на любов-омраза или идентификация-бунт. Животът в териториализирания свят протича под погледа на анонимни институции, които, ако използваме психоаналитичния термин, не позволяват никакъв пренос⁸². Мястото на господаря е заето от дехуманизиран апарат; сега еротическите инвестиции могат да се вложат единствено в посредника, може единствено да се кредитира и дебитира, да се мечтае и избягва, да се обича и мрази пространството като такова. Както ще видим по-нататък, десните и левите тоталитаризми натоварват вторично с емоция този апарат, персонализират дехуманизираната бюрократична машина под формата на Вожд, Нация, Партия и пр.

Нека отбележим, че налагането на принципа на териториализацията в Европа протича успоредно с разкъсването на традиционните връзки със земята на предците, която става обект на покупко-продажба като всичко останало в обществото. Това е един уникален в историята процес, свързан с огромна доза социално насилие⁸³. Този процес на превръщане на средството в цел превръща социалното libido dominandi в libido possessandi: борбата за непосредствената власт над другия човек бива заместена от борбата за овладяване на посредника, чрез който се осъществява тази власт. Модерната национална територия властта не управлява непосредствено над отделните граждани, контролира “отвътре”, а конструира “външните” условия на живота им така, че те да се съобразяват с все по-многобройни правила, сякаш оставайки вътрешно независими от нея.⁸⁴

По същия начин веднъж дееротизираният посредник за пространствено регулиране на силовите отношения в обществото ­ териториализацията ­ е вторично еротизиран, за да се превърне в обект на желание за желание. Нека подчертая, че темата за желаенето-на-себе-си-като-друг се появява неведнъж в различни мисловни системи на западноевропейската мисъл.⁸⁵ Да желаеш себе си като друг, означава да се виждаш през погледа на другия, онзи, който ще те хареса такъв и който си интериоризирал дълбоко в себе си. Цветан Тодоров, интерпретирайки Бахтин, формулира този дълбок парадокс на човешката идентичност така: “Когато казвам аз, имам предвид друг”.⁸⁶

Сред инсценировките на това желание за желание на модерния човек особено място заема артефактът на географската карта. В модерната си редакция тя се представя като неутрално, картезианско, успокоено изображение на пространството; за разлика от предмодерните изображения тя не дава предпочитание на нито една точка, няма център или символичен смисъл, зад нея не надничат мъртви или богове. Картата е замислена като просто средство за изобразяване и оттук ­ за управление на пространството. И парадоксално тъкмо по тази причина тя се превръща в предмет-фетиш, който позволява на колониалиста, националиста или империалиста да желае неограничено господство над пространства, с които нищо не го свързва, да желае желание, което още не съществува.

Формализмът на новата, териториализиращата власт е значително по-голям: всеки може да заеме дадено място в социалното пространство, оказвайки се по този начин включен или изключен от определен тип социални взаимоотношения. Универсалният характер на пространствения посредник лежи в основата на претенцията за универсалност на новия социален ред, основан върху хомогенизираната територия на националната държава. И заедно с това същият този всеки започва да предявява претенцията за изключителното право над тази територия, тъй като именно върху нея е основана неговата идентичност в един свят, маргинализирал старите общностни връзки.

Успоредно с дисциплиниращия и регистриращ поглед на институциите националната територия не се отказва от по-старата си функция на “интерфейс” между живи и мъртви, настояще и минало, тук и отвъд. Както казах по-горе, конкретните мъртви губят своята роля в света на живите⁸⁷ и биват изтласкани в небитието; мястото им заемат мъртвите на територията, военните, учените, поетите, Великите мъже на нацията (Огюст Конт), чийто култ персонализира дълга на модерния човек към пространството, превърнало се в банка за дарови инвестиции. В този смисъл става дума за логиката на даровия обмен: обичаме онзи, на който сме дали, в който сме пласирали надежда за отплата.

Как протича този процес на национално (а през Двадесети век и интернационално) централизиране на дълговете, или ако щете на институционално окрупняване на отвъдното? В начинанието се впрягат училището, литературата, фолклора, политическите ритуали, музеите, медиите. Първо трябва да се създадат нови йерархии в историческата памет: травматични събития като клането на албигойците или хугенотите в примера на Ренан⁸⁸ да бъдат забравени, или пък компенсаторно трансформирани какъвто е случая с поражението на сърбите на Косово поле, преобразено в светиня; на събития като защитата на прохода Шипка от опълченците или участието на емигриралите френски части под ръководството на Де Гол във войната против нацизма да бъде дадено ценрално място; старите митове за произход, разделящи етноси, религии и социални прослойки да бъдат заменени с митове (като например расата), основаващи се върху авторитета на науката; старите традиции и ритуали, които йерархизират и разделят, да бъдат заменени с нови, измислени в мащаба на националната (не реалната, а мечтаната) територия⁸⁹; в последна сметка, наред с новите герои, дали живота си за нацията и натоварили с дълг живите, възникват куртурни герои от нов тип, родени в съревнованието на нациите по пистата на прогреса – поети, учени, просветители т. н.

Целият този процес, имащ за цел да окрупни единиците в които съжителстват хората, може да бъде разбран и в перспективата на една дълбока метаморфоза в етиката на дара. Създава се, така да се каже, по институционален начин едно ново отвъдно, нови мъртви, нови дългове. И следователно - ако сме приели, че дарът е основа на идентичността - нова идентичност. Немци, българи, шотландци: хора, които заедно са получили нещо и които заедно са в дълг към някаква инстанция. Да напуснеш националната си идентичност, означава да поемеш риска да бъдеш неблагодарен, да заявиш, че не си имал нужда от жертвите правени за теб преди твоето раждане и нямаш намерение да се отплащаш. Очевидно, че подобен избор ще се интерпретира в етически ключ и направилият го ще бъде разглеждан като предател.⁹⁰

Нека потърсим в тази проблематика един по-незабележим нюанс. Нацията, както казва Ренан, не е само “наследство на споделена слава и печал”, тя е и “програма за реализиране”. С други думи, посредством националната територия човек не обменя само с предците, но и с идните поколения ­ залог за безсмъртието на аза. Телеологията на прогреса го кара да инвестира в жизненото си пространство, за да живеят бъдещите поколения по-добре от него. По този начин територията се превръща в “интерфейс” между аза и неговите собствени нарцистични проекции, което прави възможно възникването на една нова, автореференциална етика. Големият Друг е символично или реално обезглавен, азът може да дарува сам себе си чрез посредничеството на абстрактната територия.

“Човек обича пропорционално на жертвите, които е готов да направи [...] Скръбта струва повече от триумфа, защото налага задължения и призовава към общо усилие. Великата нация е в този смисъл велика солидарност, изградена от чувството на саможертвите, които тя вече е направила, и онези, които е готова да прави в бъдещето.”⁹¹

Именно тази следа на общо страдание и жертва, а не езикът, религията, “расата”, географията или интересите, позволява на членовете на нацията да се разбират. Една нация може да е съставена от различни етнически или религиозни групи; за да не се разпадне обаче, трябва в нея да са инвестирани жертвите на многобройни поколения, които да я превърнат в обещание за по-добър живот. Парадоксът обаче е в това, е жертвайки за нацията чрез посредничеството на територията, човек жертва за самия себе си, за себе си проециран в бъдещето. Колективното ставане ­ проектът ­ позволява да се постави в отношение на “свещен дълг” (Русо) всеки с всеки. Така разбираме появата на новия тип колективни тела, свързани с етиката на перманентната жертва, която в същото време е и колективен егоизъм.

Задачата на националните идеолози не е от най-леките. Все по-трудно е в един свят на все по-голяма мобилност⁹² и униформеност да се обосновава това, защо трябва да живеем тук, а не там. Но зад идеологическата фасада модерната национална държава крие нещо друго и това е преразпределителната функция (виж Първа част). Националната държава има монопол не само върху насилието; тя се стреми да монополизира преразпределението върху своята територия. Например по-активната преразпределителна функция на частните фондации днес се възприема като признак за криза на националната държава. Разстоянието ­ административно, социално, времево... ­ между онова, което държавата взима, и онова, което дава, е значително. Необходими са специални знания и идеологически усилия, за да се мисли преразпределението като такова. За отделния човек властта е разбита на две, тъй както е разбита майката на “добрата” и “лошата” за кърмачето за Мелани Клайн: от една страна монопол върху насилието, от друга ­ монопол върху добротата; от една страна, данъци, принуди, наказания, от друга ­ защита, сигурност, социална подкрепа.

Това второ лице, шизофренно отцепено лице на модерната държава е и причината за възникването на онова, което Етиен Балибар провокативно нарича “национал-социалното”⁹³. Става дума за връзката между чувството на национална принадлежност и привилегиите, които осигурява гражданството на модерните развити страни. Едни са вътре, други вън; онези вътре защитават статуквото с един своеобразен “патриотизъм на социалната осигуровка”.

Кръстоските между национализъм и социализъм безспорно са сред най-тревожещите феномени на този век: един Ленин ще използва националните чувства на периферията, за да бие центъра и да наложи социализма; един Хитлер обратно, ще се облегне на социалните чувства, за да бие периферията и да установи краен националистически режим. Всъщност и в двата случая политическото действие валоризира територията като банка на дарови инвестиции в борба с фантазма за безродния космополитен капитал, който се е изплъзнал от всякакъв човешки, морален контрол. Мястото обещава отплата; в този смисъл, както вече казах, то е място на паметта, място, което помни. Всеки гражданин знае, че на това място всичко, което прави, ще бъде записано и съхранено, следата ще бъде произведена автоматически⁹⁴. Например заминавайки в чужбина, той за добро или за лошо се изплъзва от помнещия поглед на територията ­ по-лесно е да стане революционер, педофил, просяк, гений...

В този процес съвременният свят като че ли е прекрачил една критична граница. Избледняла е мистичната фигура на нацията, в чиято слава участва отделният гражданин; не работи вече и прогресисткият мит на инвестирането в собственото бъдеще. Днес можеш да нямаш повече никаква връзка с културата или историята на мястото, където живееш, да нехаеш за нацията, която те е приела, и дори да работиш против нея ­ и въпреки това да ползваш благата, които осигурява националната територия. Нещо повече: да се чувстваш в правото си, тъй като си се подложил на дисциплиниращите процедури, които тази територия предполага (и които представляват значителен културен шок за имигрант, идващ от по-слабо развита страна).

С други думи, принципът на териториализация е в процес на метаморфоза, чиито последствия днес още не сме в състояние да оценим. Човекът вече не инвестира “страдания” и “жертви” в земята на предците или в територията на националната държава. Той пасивно се подлага на дисциплиниращите мероприятия и чака отплата според логиката на национал-социалното. Сделката е най-ясна при имигрантите, но определено не касае само тях ­ в известен смисъл имигранти са станали самите граждани на националната държава. А що се отнася до етиката на дара (инвестиция ­ надежда за отплата ­ привързаност), тя се оказва изместена в посока на мрежовите взаимодействия. Така Eвклидовата геометрия на националната територия се подменя с една нова некласическа геометрия на ризома.