Пета част Утопии на дара

Пета част

Утопии на дара

Ако даровият обмен е в основата на човешката идентичност, то политическото, възникнало в пукнатината между настояще и минало, следва в последна сметка да е насочено към промяна на условията на даровия обмен и оттук ­ към промяна на самото условие за възникване на аза.

Утопични моменти в схващането на дара можем да открием във всички епохи. Например будисткият монах дава обет, че ще живее само от подаяния, за да въплъти фантазма на пълната зависимост от другия, пълната кротост. Или обратно, практиката на индийските брамини да не взимат нищо от ръцете на низшите касти: зад нея стои желанието за разделяне на световете. Или преразпределителната милостиня, изисквана от ислямския шериат; или приобщаването към общността посредством поемането на Христовото тяло в тайнството на евхаристия.

В този смисъл утопизмът на модерната епоха, която стои в центъра на тази част, не е оригинален: просто при нея започват да съжителстват все повече утопии, човек може да прескача от една в друга като при телевизионния запинг ­ от дълга към бащите основатели на нацията - към борбата за това жената да има ресурс за равноправно участие в даровия обмен; от формите на скъсване с миналото и зануляването на дълга на синовете ­ към генното инженерство като фантазъм за самосътворяване и отказ от наследство... Ще се спрем на някои утопически фигури на съвременния свят, поставяйки си за цел не да направим изчерпателно описание, а да промислим принципа на конструиране на “другата сцена”¹⁸⁵ на дара. В този смисъл тук ще се опитаме да покажем наличието на едно друго несъзнавано измерение на този феномен (наред с онова, за което говорихме, позовавайки се на Бурдийо, в Първа част - несъзнаваното познаване на ползата от безполезното, на користта в безкористното).

И тъй под утопия на дара ще разбираме представата за едно друго човешко взаимодействие, взаимодействие, в което самият аз мисля и правя себе си друг. В този смисъл въображението на дара решава един фундаментален човешки проблем, който можем да представим по следния начин. Аз ставам себе си чрез другия, във обмена с другия. В перспективата на дара, която сме възприели, това означава: аз ставам себе си дълга към другия и очакването на отплата от него. А както няколкократно беше подчертано в настоящата работа, даровото взаимодействие се мисли по определение като неприсвоимо, като трансцендиращо отделния индивид – в противен случай то дегенерира до икономическа стратегия, която просто си служи с едно друго средство. Как мога да променя себе си при една подобна зависимост от другия ?

Става така, както в съня: културното въображение конструира една друга сцена, където правилата на обмен са други и около тях възниква друго аз и друго ти. Това не значи, че въображението подменя символичното. Сблъсъкът между тези две нива – конструирането и валидността на даровете (въображаемото) от една страна и тяхната циркулация и обмен (соимволичното) от друга – е и основния тласък за развитието в политическата сфера, която е в центъра на нашия интерес. Тематиката на дара е за нас един начин да съчетаем тези две измерения на човешкото взаимодействие, да утвърждаваме, че за да циркулират дарове, необходимо е те да имат психологическа валидност, да бъдат приемани на сериозно; от друга страна, че не може да вярваме в даден дар, ако той не циркулира, ако няма социална валидност. В този смисъл проблемът за примата и първичността тук е излишно да се постави (може да се извърши феноменологическото епохе на подобен род въпроси), понеже по-интересно е да се изследва взаимодействието на двете нива, двете страни на човешкото същество. Ако в хода на настоящето изложение бях изкушен да настоявам повече на въображението, то беше за да преодолея една наследена от марксизма, психоанализата и структурализма нагласа, не само в в българската наука, но и в самия себе си.

Битката за даровия ресурс е един от главните сюжети в политиката. В тази част ще добавим към проблема, така както той беше вече разгледан в началото на настоящата работа, едно ново измерение. Битката за ресурса може да се води по правилата, установени в културата – политикът да отдава по-безкористно времето си за каузата, жена му да се снима в повече сиропиталища и тъй нататък. Но заедно с това битката може да се радикализира, да доведе до промяна на самите условия за даров обмен – да девалвира символните капитали на противника и да си създаде нов ресурс за тяхното производство. Например срещу неуморно стискащия ръцете на избирателите си буржоазен политик и неговата съпруга, обкръжена от сираци, революционерът патриот, марксист, ислямист изправя дар от съвсем друг порядък: жертвата. От икономическа гледна точка тя няма особен смисъл и може би дори отдалечава обществото от ценностите, за които се бори, но в плана на културното въображение, тя ще се окаже изключително ефикасна.

Тук нямам за цел да проследявам исторически тези резки промени на ресурса и правилото на играта, при които новопоявилите се самозванци ще фасцинират групата с нов, по-истински, по-чист дар и ще натрупат ресурс за легитимация. Ще кажа само, че подобни пробиви зачестяват особено в модерната епоха, където около втората половина на миналия век основно правило става всяко ново поколение да нахлува в публичната сфера с ново отношение към света, нова поезия, нови дрехи, нова музика и т.н. Става дума за една култура, където поради ускорилите се социални и икономически процеси, се налага синът да заеме социалното си място преди баща му да е умрял. Новата власт няма време да чака старата да й отстъпи в място. Един от начините на разрешаване на този проблем, това е бягството встрани, скъсването на приемствеността между поколенията, периодичекото измисляне на съвсем нов властови даров ресурс. Младите пуритани, якобинци, болшевики¹⁸⁷, хипита от 68ма, дисиденти от харта 77, алжирски фундаменталисти и т.н. претендират за място не влизайки в битка с предшествениците си, а измествайки правилото на самата борба.