Дарът-норма и дарът-трансгресия

4.2. Дарът-норма и дарът-трансгресия

Тази трансгресивна отсамна дързост се проявява по два начина: в победа над нарочените от комунистическата идеология “врагове”, но също така в прекрачване на самата идеология. С други думи, трансгресията може да бъде официална и неофициална, да се изобразява в пожелателна светлина като светъл пример на саможертва и безкористност, или да се бичува като връзкарство, егоизъм, еснафщина, отживелици. Или, според израза на Тодор Живков, може да бъде “голяма” или “малка правда”. Любопитното в случая е, че и двете фигури са трансгресивни и някак трудно влизат във веберианските схеми, в които сме свикнали да мислим модерността.

Ще наречем първата фигура цикъла “жертва-победа”. Тя изцяло е основана върху фантасмагорията на революцията, от която черпят метафорични сили производните идеологически парадигми: строително-съзидателната, космическо-откривателската, научно-оптимистичната, младежко-романтичната и пр.¹⁴⁷

Става дума за съзнателно и целенасочено производство на социално въображение от апарата на идеологията ­ една инстанция, която се оказа едновременно по-успешна и по-неуспешна от такива свои предшественици, каквито са Светата инквизиция и институциите на националната държава. Успешна ­ защото за рекордно кратко време успява да наложи нужните му структури на въображението; неуспешна ­ защото за още по-кратко време тези структури се изпариха яко дим. Целта на тази невиждана по мащабите си операция е да се наложат нови форми на дълг и покорство. Дълг към Съветския съюз, освободил държави като България от собственото им суверенно правителство с цената на милиони жертви, които лягат на съвестта на всеки, решил да постави под съмнение полу-окупационния тип братска дружба. Дълг към революционерите, които почти половин век останаха във властта под формата на активни борци против фашизма и капитализма (дълг също към децата, внуците и близките им, които били страдали заедно с тях). За да подчертаем символичното значение на революционната биография, нека припомним усилията самият Тодор Живков да бъде удържан като главно действащо лице в бригадата “Чавдар”, превърнала се впрочем в най-аристократичния high club на режима: членовете на този клуб държаха в ръцете си революционната легитимност на Живков. Впрочем сред първите нападки срещу бившия Първи след 10 ноември 89-а бяха за това, че всъщност той не бил никакъв нелегален пълномощник на Партията в бригадата, а доносник на полицейския началник Гешев.¹⁴⁸

Що се отнася до Съветският съюз, където процесите почват много по-отдавна, тук възлова роля изиграва Отечествената война, която произвежда нова многомилионна реколта герои, задавайки революционна легитимност на цяло едно ново поколение управници, спрямо които младите задълго ще бъдат в дълг. Липсата на подобно събитие в последвалите години е и причина за изчерпването на меритократичния модел (афганистанската война се превърна в срамна тайна за режима и така и не можа да произведе герои). Без революции и жертви, тиражирани от пропагандната машина, комунизмът няма как да възпроизвежда официалните си йерархии, той трябва да се транформира в нещо по-рационално ­ или в общество, където се издигаш чрез връзки и роднинства, или в такова, основано на съревнование и способности. Тоест дълговете почват да конституират друг тип социални субекти: местно-роднински феодални владения през брежневската епоха, професионално-корпоративни мафии през времето на преустройството и т. нар. демонтаж на системата.

Официално конструираната революционна трансгресия произвежда хомогенизирано политическо пространство само ако съществува съгласие по отношение на врага. Единственото му въплъщение, по което има пълно съгласие в комунистическите среди, това е капитализмът и неговата “най-уродлива форма”, фашизмът. Прекрачването на добро и зло, живот и смърт, полезно и безполезно в грандиозната битка с тях не се подлага на съмнение: то автоматически се интерпретира в ключа на дара и жертвата. На практика комунизмът свърши тогава, когато стана възможно в публичното пространство да се поставят въпроси като: “Имало ли е всъщност фашизъм в България?”

По другите фронтове обаче системата не успя да изработи консенсус. Десталинизацията не обедини комунистическия елит по една разбираема причина ­ тя прокара разделителна линия вътре в самите партийни редици и по този начин направи невъзможна фантасмагорията на дара, предполагаща по определение тоталност и единство. Някои партийни дейци продължават да са сталинисти, други ­ не, ето защо и борбата с “култа към личността” не можа да се интерпретира в жертвен ключ и да породи своята официална меритокрация. Десталинизаторите, както по-късно и перестройчиците дойдоха на сцената повече на принципа на личните връзки и приятелства.¹⁴⁹ Явлението е още по-отчетливо в случая на групата около Людмила Живкова: това аристократично малцинство в партийните среди бе принудено да развие сложни, езотерични, “масонски” кодове на разпознаване. Меритократичното общество ­ онова, в което властта се легитимира чрез минали заслуги ­ предполага минимален консенсус около символичните давания и взимания. Неспособността на бюрократичния (а това значи: модерен) идеологически апарат да постигне цялост и органика на вярата в “онтологичните” дългове към миналото е и причината за неговия провал: миналото непрекъснато се подкопава от превърнатото в последна инстанция политическо сега.¹⁵⁰

Нека добавим, че дарът и жертвата, положени в политическата иманентност, са главната характеристика на тоталитарните режими през ХХ век, експлоатиращи страха на дребния човек от разкъсването на традиционните връзки с общността. Индивидът е винтче в обществената машина, той се жертва с радост за добруването на колектива. И впрочем всички форми на индивидуализация, като се почне от модните дрехи, “битовото разложение” и се стигне до любовните тъги и изобщо недостатъчната бодрост се преследват с една смесица от патриархален и модернистичен аскетизъм.¹⁵¹ В България до началото на седемдесетте години полицията подстригваше, гонеше за слушане на западна музика, режеше дънките с ножица и слагаше печат върху бедрата на момичета с минижуп; в Албания, страна-резерват на сталинизма, докъм края на осемдесетте години яростно се наказва дори носене на мустаци, черни очила и ходене по улицата под ръка. Да бъдеш “оптимист”, както изискваше идеологията, означава да не се усамотяваш, да бъдеш изцяло в обращение, да се дадеш телом и духом на колектива.

Заслужава, разбира се, специално внимание стахановското движение с всичките му вариации, където икономическият абсурд само подчертава религиозно-идеологическия смъсъл на упражнението. В речта си, посветена на почина¹⁵², Сталин представя нормите и съответно онези, които ги измислят, инженери, интелигенти, като бент пред историческия прогрес: надигналата се творческа стихия на народа помита бента на старите норми и спонтанно почва да ги преизпълнява. Още веднъж доведената до абсурд идеологическа конструкция: от една страна, безкористната саможертва, от друга ­ врагът, в борбата срещу когото тя става единствено възможна. Макиавелисткият ход на Сталин е, че се удрят онези, които сами карат работниците да изпълняват нормите си, инженерите (много от които имат “буржоазен произход” и вече се прочистват). Излиза, че работейки за социалистическата родина повече от необходимото, работниците си отмъщават на тях, задето са ги карали да работят колкото трябва!

Това престараване в дара, което изисква сталинистката пропаганда, напомня с нещо невъзможните за изпълнение морални норми, които християнството поставя пред човека (преодоляването на телесното, “умъртвяването на плътта”¹⁵³). Всички освен жертвите се натоварват с вина; там, където норма е нечовешкото, никой не може да претендира за нормално човешко изпълнение на дълга и оттук ­ за нормални човешки права. Впрочем с въвеждането в обращение на жертвения дискурс сталинизмът се вписа в една тенденция на медиатичната епоха, когато образи, товарещи с вина, циркулират из дадено културно пространство, легитимирайки съществуващата социална връзка (ще се върнем към тази тема в последната глава).

Нека подчертаем и особената роля, която тук има темата за “отчетността и контрола”, тъй както я срещаме не само при Богданов, но и при самия Ленин. Във “Великия почин” например странно съжителстват доброволният труд и комунистическите съботници, позволяващи тринайсеткратно (!) увеличение на производителността с образцовата дисциплина и образцовото разпределение на всеки пунд жито. Болшевишката модернизация се стреми от една страна към тейлъризация на производството, т. е. разчленяване, машинизиране на операциите, от друга към вменяване на тотален дълг на човека към обществото и неговия концентрат, комунистическата партия.¹⁵⁴ Можем да кажем, че тези две тенденции са всъщност свързани: именно загубата на старите мисли в процеса на машинизирането прави възможна новата тотална дарова етика и свързаните с нея нови смисли, крайният абсурд на захвърления в модерността човек е необходимо условие за появата на новата вяра. Форсираната модернизация с разкъсването на старите общностни връзки и старите дарови стратегии е най-прекия път към новото “омагьосване” на света.

Безспорно войната, или по-точно онова, което наричат “защита на родината и мира”, е основният източник на жертвеност. Нека споменем само деветата глава на “Моята борба”, където бъдещият фюрер Хитлер обосновава превъзходството на арийската раса с готовността є към съзнателна саможертва; що се отнася до евреите, те мрат като стадо, треперейки за живота си. Но дар може да стане и трудът: достатъчно е само... да не го заплащате. Ленинските съботници съвсем не са уникално явление през този век. Към жертвоготовност зове народа си и Мусолини, който впрочем стига до фашиското си кредо през школата на ленинизма. “Работниците трябва да работят от сутрин до вечер, без да правят сметки, да дават всичко за благото на родината”, казва той например в речта си пред работниците на Фиат в Торино в началото на 30-те години. Документалните кадри са запечатали дучето с кирка да дава пример по безкористен труд за обновлението на родината, да събаря стари сгради в разчистването на Рим, да работи полугол на вършачка. Не правят изключение консервативните тоталитаризми на Петен, Салазар и Франко, където ударението ще е върху семейството, родината, църквата. Навсякъде жената се призовава към предоставяне на възпроизводителните си способности на Родината; през време на войната нацистите ще стигнат дотам да призовават немските жени да проституират за нацията си, приемайки в леглото си войници, готови да правят бъдещи войници. На студеното и отчуждено общество на плутократи, демократи, капиталисти се противопоставя топлата общност, където всеки се раздава, без да брои. На върха ­ вождът който сам е военен герой (Петен, Тито), посвещава целия си живот на делото и няма истинско семейство (Хитлер, Ленин), жертва сина си (Сталин) и пр.

Наред с това вътрешно сплотяване около дара и жертвата, тоталитарната идеология гордо отхвърля всякаква идея за задълженост на чуждото. Тя дава на човечеството, без да е получила. Затова в комунистическия вариант всичко трябва да започне от нулата, да се измисли нова пролетарска наука, невиждано в историята социално и политическо устройство, съвършено ново изкуство; а що се отнася до държавността, тя търси корените си не в познатите крале и военачалници, а в полу-безименни народни водачи, борили се срещу същата тази държавност. “Да направим от миналото табула раза”, гласи Интернационалът¹⁵⁵; това значи да анулираме дълговете, да не дължим повече нищо на онова, което е било преди нас, да бъдем свободни. Какво ли е било удивлението на гордите революционери, когато са установили, че веднъж освободени от трансцендентния дълг към миналото, те са се озовали в плен на иманентния дълг към политическата власт...

Руската революция започва с отказа на новите управници да плащат задълженията на предходниците си; николаевският заем от 1913 г. за обновяването на Москва ще завлече хиляди дребни вложители от Европа, чиито наследници ще почнат да бъдат овъзмездявани едва сега, през деветдесетте години. Примерът ще бъде последван от революционни режими по цялата планета¹⁵⁶. Скъсвате идентичността си, заявявате, че не сте вече същите и не плащате ­ не е ли това един мощен стимул на революционна енергия? Връщането към международните дългове беше и началото на края: да споменем само, че най-рано и най-рано задлъжнялата на Запада страна беше Полша на Герек. Външният дълг на социалистическите страни ­ обект на слухове и депресивни мечтания ­ беше сред най-страшните тайни на режима. Да споменем и че “геният на Карпатите” Чаушеску докара населението на страната си до животинско състояние, за да изплати външния си дълг, нещо напълно неадекватно от рационално-икономическа гледна точка. Както обикновено, най-радикално стояха нещата в Албания: според член 28 на Конституцията от 1976 година гордата страна на орлите си самозабраняваше да сключва чуждестранни заеми.

Но тоталитарната фантасмагория е далеч по-успешна в плана на това, което можем да наречем битова жертвеност. Управниците произхождат от простолюдието и до епохата Брежнев старателно се представят като “хора от народа”. За първи път в историята така драматично се сриват социалните разлики, поне що се отнася до външното: традиционните форми на изразяване на тези разлики (собственост, достойнство, култура) са премахнати уж в името на равенството, а по отношение на новите (власт, безнаказаност, трансгресивен потенциал) още не са развити съпротивителни сили. Всички са с костюми, всички живеят в държавни жилища, всички са държавни служители, всички идват от село ­ къде е тогава разликата?

Показателна за тази медиатична уловка, в която попада човекът, опитал да сипе новото вино в стари мехове, е книгата на Анри Барбюс Сталин¹⁵⁷, където писателят не спира да се удивлява на скромната, почти спартанска обстановка, в която живее повелителят на една шеста от земното кълбо ­ прост тристаен апартамент, обикновени дрехи, една прислужница, храна, която не е особено изискана. “А вижте нашите управници!”, възкликва възторжено френският писател-комунист.

Показният аскетизъм на новите управници не е свързан само с материалното¹⁵⁸; още по-силно гъделичка популистките нагласи тяхната духовна простота: “хората от народа” говорят като онези, които управляват, смеят се като тях, хитруват като тях (типични примери: Хрушчов, Живков, Чаушеску). Впрочем критиките, отправяни към бившите комунисти, станали капиталисти след 89-а, са красноречиви: упрекват ги, че са почнали да дават израз на социалното си превъзходство, че вече не се крият, че обитават други светове.
Малкият утилитарен цикъл “риск-печалба” напомня най-обикновено нарушение; любопитното в случая на комунистическото общество е, че тази прозаична, неофициалната трансгресия не се отнася към нормата, а имитира драматичната публична трансгресия, върху която се основава самата идеология. Защото, както вече бе казано, тази идеология е хронично трансгресивна, тя така и не успява да транспонира в миналото революционния мит, да построи здрава и неподлежаща на промяна норма. Политическата целесъобразност до самия край доминира над правовия ред, свободното настояще ­ над свещеното минало, ползата над истината.¹⁵⁹ В противоречие с хилядолетната цивилизационна норма самите елити дават пример не на самоограничение и подчиняване на закона, а на революционност, творчество, дръзновение или с други думи, на произвол. Цитираната по-горе реч на Сталин, противопоставяща трудовия ентусиазъм на масите и закостенелите норми на инженерите, е показателна. В същия дух ще изрази презрението си към скучните процедури на демокрацията Ленин, наричайки парламента “говорилня”. Същото първенство на волята над правилата изразяват безбройните реконструкции, преименувания, окрупнявания и разкрупнявания на последните десет години на Живков. Бакалинът, който заделя пъпеши за приятелите си, или родителят, който урежда детето си по втория начин, постъпва точно така, както болшевикът, който секвестира житото на кулака или прилагайки класово-партиен подход, дели хората на наши и чужди. Едва ли е случаен фактът, че единственият позволен обект на осмиване в продължение на десетилетия беше именно бюрократът с черните ръкавели и параграфа в ръка, т. е. онзи, който трябва да защитава реда и който по този начин се явява пречка и за голямата, и за малката трансгресия.

Впрочем в една култура, където всичко е дар и дълг, индивидът просто не би трябвало да възникне, той следва да си остане разтворен в колектива. Случва се обаче точно обратното, защото културата му е устроила друг тип индивидуализация; защото, по израза на Леви-Строс, комунизмът се оказа един вид хитрост на разума, посредством която капитализмът беше наложен независимо от показните идеологически нападки. Ако във веберианския капитализъм той възниква на границата на публично и частно, в неговия комунистически вариант той ще се роди на границата на позволени и непозволени трансгресии.