Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г

Тогава се получи нещо твърде странно. От онова, което можах да науча, виждайки заедно двете личности и от впечатлението, което ми направи другата личност, чийто писателски път и лекарска дейност отдавна познавах и ценях и която за първи път видях външно, чрез всичко това получих силата, първо да изследвам не тази личност, с която сега се запознах, по отношение на нейните кармически и жизнени връзки, но тя някак си хвърляше светлина върху другия, когото отдавна познавах. Оказа се, че другият е живял в древен Египет не в неговия последен, но в по-предишен земен живот, и особеното е, че е бил мумифициран в древен Египет, бил е балсамиран като мумия.

Скоро установих, че тази мумия още съществува. Някъде я видях по-късно, много по-късно. Първоначално това беше изходната точка. Но когато чрез тази личност, която отдавна познавах, веднъж беше запалено изследването, то някак си хвърли своите лъчи по-нататък и се получи възможността сега да изследвам съдбовните връзки на новия ми познат. И тогава се получи следното:

Докато иначе много лесно се намира връзката между сегашния земен живот на даден човек и неговия последен минал живот, тук интуицията ме отведе далече в древен Египет и представи пред душевното ми зрение един вожд в Египет, който доста задълбочено бе въведен в древното египетско посвещение, но като посветен беше стигнал до упадък. В течение на живота си той беше започнал да не взема твърде сериозно посвещението, даже се отнасяше към това посвещение с известна подигравка. Но вождът имаше извънредно сериозен прислужник. Естествено прислужникът не беше посветен, но и двамата имаха задачата да балсамират мумии и за целта трябваше отдалече да се снабдяват с необходимите вещества.

Работата по балсамирането на мумиите в древен Египет е извънредно сложна и е изисквала дълбоки познания за човешкото същество, за човешкото тяло. А от тези, които редовно балсамират мумии, също са били изисквани дълбоки познания и за човешката душа. Вождът, който беше посветен, постепенно достига до един вид лекомислие, до един вид непристойност по отношение на своята професия. Става така, че постепенно, както би се казало на езика на мистериите, той издава неща, които е научил чрез един вид посвещение, на своя прислужник, който се проявява като човек, който постепенно по-добре разбира съдържанието на посвещението от посветения. И така този прислужник става балсамьор на мумии, докато другият не си гледа работата, но разбира се, запазва за себе си всичко, което е свързано с общественото му положение и социалния му ранг. Този другият постепенно започва съвсем да не участва в професията, но всичко, което е свързано с общественото му положение запазва само за себе си. Постепенно той престава да се ползва с уважението на околните и се заплита в различни жизнени конфликти. Но прислужникът, който чрез работа се издига постепенно до много сериозно отношение към живота, по един конгениален начин е обхванат от един вид посвещение, което не е действително посвещение, но живее инстинктивно в него. И под ръководството и сътрудничеството на тези двама хора е балсамирана цяла редица мумии.

Времето изминава. Двете личности минават през вратата на смъртта, изпитват изживявания, за които бих искал да говоря следващия път, свързани в свръхсетивния свят с развитието на кармата, на съдбата и след това, и двамата се прераждат в римско време, а именно около основаването на господството на римските императори – по времето на Август; не точно, но през времето на неговото царуване.

Както казах, това е съвестно изследване, което е също така точно, както може да бъде точно изследване в областта на физиката или химията. Не бих говорил за тези неща, ако от седмици насам не би била дадена възможността да говоря върху тях точно по този начин. Сега този, който е вожд през времето на древния Египет и постепенно става лекомислен посветен, след като минава през вратата на смъртта почувства това като извънредно горчиво земно изпитание с всички последствия на едно такова чувство, на горчиво земно изпитание – намираме го отново като дъщеря на Август на име Юлия, която се омъжва за доведения син на Август, на име Тиберий и води живот, който естествено е оправдан пред нейните очи, но сред тогавашното римско общество е считан за толкова неморален, че тя е изпратена в изгнание. Другият, прислужникът, който чрез труд се издига почти до степента на посветен, но сам се издигна отдолу нагоре, се преражда в това време като римския писател Тит Ливий.

Интересното е как Тит Ливий започва да пише история. Той е балсамирал редица мумии в древен Египет. Душите, които са били в телата на мумиите, се въплъщават като римляни именно в 7-те римски царе – защото тези 7 римски царе са съществували. Времето, когато тези двамата са живели в Египет, вождът и прислужникът, принадлежи на много стара египетска епоха. И по силата на определен закон, който важи именно за прераждането на души, чиито тела са били мумифицирани, тези души скоро са призовани на Земята. Но кармическата връзка на прислужника на вожда, за който говорих, с тези души, чиито тела е балсамирал, е толкова интимна, толкова вътрешна, че той трябваше да пише именно история за тях – естествено трябвало е да включи в тази история и друго, което не е свързано с балсамирането, – но е трябвало да напише именно историята на онези хора, които е балсамирал. Така Тит Ливий става историк.

Сега бих желал само, колкото е възможно по-голям брой от вас, като знаят вече това, да вземат в ръцете си историята на Тит Ливий със знанието, което се получава тук от кармическите взаимовръзки и да оставят да им въздейства стилът на Тит Ливий. Те ще видят, че това, което в стила на Тит Ливий се проявява като странно човешки проникващо и убедително, и същевременно клонящо към мита, се стреми към онова човешко познание, което може да добие само един балсамьор. До такава връзка стигаме едва тогава, когато извършим такива изследвания. Но тогава се получава именно това, което внезапно разпръсва светлина. Трудно можем да си представим произхода на стила на Тит Ливий, този забележителен стил, който също и като историк балсамира хората, които описва – защото такъв е в крайна сметка този стил. Ние трудно можем да си създадем представа за произхода на този стил. Когато насочим вниманието си върху такива връзки, се хвърля светлина върху този стил.

А сега, виждате ли, ние отново срещаме двете личности преродени като Юлия и Тит Ливий. И като Юлия и Тит Ливий те отново минават през вратата на смъртта. Всичко, което едната душа е изживяла – да бъде всъщност почти един вид посветен, но да пропилее тази посветеност в лекомислие и непристойност, горчивината на последиците от това в живота между смъртта и ново раждане, след това прероден като Юлия да изпита особената съдба на тази жена – прочетете това в историята, – всичко това произвежда за живота след живота като Юлия между смъртта и ново раждане, силна антипатия против въплъщението като Юлия, която антипатия се универсализира по странен начин. Можем чрез интуицията да намерим тази индивидуалност в живота между смъртта и ново раждане в такова състояние, като че тя постоянно вика: Ах, никога да не бях станала жена, защото до битието на жена ме доведе онова, което някога извърших в древен Египет!

Можем по-нататък да проследим тези индивидуалности. Тогава стигаме до Средновековието: Там отново намираме Тит Ливий като жизнерадостен поет в средата на Средновековието. Ние се учудваме, че го намираме като такъв, защото външните професии съвсем не са свързани една с друга. Но най-големите изненади, които човек може да срещне, са именно онези, които се получават от разглеждането на произлизащите едно от друго земни съществувания. Намираме римския историк – с онзи стил, произлязъл от познаването на човешкото същество благодарение на мумифицирането, – ние намираме този римски историк в по-нататъшното развитие на този стил, който има голяма лекота и сега е издигнат до лирическата лекота; намираме Тит Ливий отново прероден като Валтер фон дер Фогелвайде.

Валтер фон дер Фогелвайде, пребиваващ в Тирол, където има някои покровители. Между тях има един покровител, твърде странен човек. Един човек, който е на «ти» с всевъзможни алхимици, каквито тогава има цели дузини в Тирол, който е владетел на замък, но се движи навсякъде безделничейки между алхимиците, като при това изпитва и научава извънредно много неща. Именно от това скитане между алхимиците той получава импулса, – както се случва по същия начин по-късно и с Парацелзий, – интензивно да следи всичко окултно. Той придобива извънредно силно окултно чувство и разбиране, и благодарение на това стига до положението да намери в Тирол това, което всъщност тогава е било познато също като нещо легендарно, а именно замъка, планинския замък, скалния замък, който никой друг не би познал, понеже се състои само още от скали – този замък е бил образуван от скали, имащи вътре една кухина, – замъка на царя на джуджетата Лаурин. Демоническата природа на местността, където се намира замъкът на царя на джуджетата Лаурин прави извънредно силно впечатление на тази личност. Така че в не са съединени странни неща: Посвещение доведено до лекомислие, дълбока неприязън от това, че някога е бил жена, вкарана в римската безнравственост и същевременно в римското лицемерие към нравите, и интимно, но външно познание на някакъв вид алхимически въпроси; това познание разширено до свободно чувстване и разбиране на демоничната природата и въобще на духовното в цялата природа. И макар това да не се намира в биографията на Валтер – Валтер фон дер Фогелвайде и този човек се срещат тогава много често. Валтер фон дер Фогелвайде изпива известен подтик, известно влияние от страна на този човек.

А сега, виждате ли, ние проследяваме тук едновременно – което е, така да се каже, кармичен закон – как личностите винаги са привлечени една към друга, как постоянно отново са призовани на Земята едновременно, допълвайки се, или проявявайки се в противоположности. И отново е интересно да видим именно особения лиричен стил на Валтер, който действително се показва такъв, като че е изпитал неприятно чувство, страдание от балсамирането и поради това се обръща към съвършено другата страна на живота, към страната на живота, където човек няма нищо общо с мъртвото, а с пълното радостно съществуване – но и тук отново с известна доза песимистичност. Почувствайте стила на Валтер фон дер Фогелвайде, почувствайте двете предидущи земни съществувания в този стил. Почувствайте също и неспокойния живот на Валтер фон дер Фогелвайде: Той напомня извънредно много на живота, който възниква за някого, когато дълго време е бил заедно с мъртвите и в душата му се отразяват много съдби, какъвто е случаят при един балсамьор. А сега по-нататък. Виждате ли, по-нататъшното проследяване на тази кармична верига ме доведе отново в онази стая – но сега само интуитивно, духом, – където в присъствието на мой стар познат, когото знаех също като мумия – сега аз знаех: като мумия, балсамиран от другия – следователно цялата линия ме доведе отново в тази стая. И аз намерих душата, която през древния прислужник балсамьор, през Тит Ливий, Валтер фон дер Фогелвайде, беше преминала в модерния лекар Лудвиг Шлайх.

Така по изненадващ начин се получават взаимовръзките в живота. Кой въобще може да разбере един земен живот с обикновеното съзнание! Той може да бъде разбран само тогава, когато знаем какво се намира в основата на една душа. Теоретически мнозина знаят, че в основата на душата се намират редуващите се земни съществувания. Но това става действително, конкретно едва когато го разгледаме в конкретния случай.

Погледът бе отново изведен вън от тази стая, защото другата личност, която е била мумифицирана в древен Египет, не показа по-нататък никакви значителни следи. Напротив сега се получи също и душевният път на древния вожд, на Юлия, на откривателя на Лауриновия омагьосан замък: това е Август Стриндберг.

Моля ви да вземете целия живот и писателското творчество на Август Стриндберг и да го поставете на фона на това, което току-що описах, вижте особената омраза на Стриндберг към жените, която всъщност не е никаква омраза, защото произхожда от съвършено други основания. Вижте всичко, което преминава като нещо демонично през съчиненията на Стриндберг. Вижте предпочитанията към всички алхимически и окултни изкуства и художествени маниерничения при Август Стриндберг и накрая обърнете внимание на приключенския му живот! Тогава ще откриете, колко добре този живот израства от описаната основа.

След това прочетете мемоарите на Лудвиг Шлайх, отношенията му с Август Стриндберг и ще видите как това отново израства на основата на миналите земни съществувания! Но тук от мемоарите на Лудвиг Шлайх може да проблесне светлина, странна светлина, бих искал да кажа, поразяваща светлина. Личността, при която намерих Шлайх, за която казах, че е била мумифицирана в древен Египет от самия Шлайх, тази личност е същата, за която Шлайх разказва в своите мемоари, че тя отново му е довела Стриндберг. Те са работили заедно над трупа. Душата, която е била в това тяло, отново ги е събрала.

Виждате ли как по този начин нещата, отнасящи се до повтарящите се земни прераждания и кармата, които отначало могат теоретически да бъдат обяснени, стават конкретни. Но тогава онова, което се представя в земния живот, става действително прозрачно. Какво представлява един отделен човешки земен живот, когато не може да бъде разгледан на основата на миналите земни съществувания!

Скъпи приятели, когато обяснявам такива неща, освен обяснението, в мен се поражда и едно чувство. За да бъдат разбрани тези неща в правилния смисъл, – което стана възможно от Коледната конференция насам, – необходима е истинска сериозност у слушателите; сериозна нагласа и сериозно участие в антропософското движение, защото те могат лесно да доведат до всевъзможни лекомислия. Но те се изнасят днес, защото в наше време това е необходимо. Необходимо е Антропософското общество да застане на основата на сериозността и да осъзнае своята собствена задача сред модерната цивилизация.

Ето защо, след като по този начин поставих основата, върху която бих искал да говоря за кармата на Антропософското общество в следващата лекция, която ще бъде в осем и половина часа в сряда, а после в следващите часове, които ще оповестя, да премина към онова, което представляват такива разглеждания на кармата за човека, искащ да разбере собствения си живот според по-дълбокия му смисъл.

Бих искал с няколко примера да ви покажа как трябва да включим духовните процеси в тези събития, за да получим действителен образ на това, което стои в основата им. В духовно отношение настоящото време е свързано с това, което в духовния живот можем да наречем господство на Михаил. Но това господство на Михаил е отново свързано с онова, което в най-дълбокия смисъл също иска и антропософското движение, а именно с това, което то трябва да извършва. Така че със събитията, за които ще говоря, е свързана също съдбата, кармата на Антропософското общество и с това кармата на по-голяма част от отделните личности, които се намират в това Антропософско общество, както ще видим това следващия път. Отделни неща от това, което ще засегна тази вечер, са вече известни на мнозина от вас от лекциите, които изнесох досега. Но днес бих искал от една определена гледна точка да разгледам познати и непознати неща.

Ние виждаме, скъпи приятели, как от Тайната на Голгота насам през образования свят протича едно християнско развитие. И аз често съм описвал по-рано, какъв облик е приело това християнско развитие в редуващите се столетия. Но не може да се отрече, че в това християнско развитие е било замесено и нещо друго. Защото ако не беше така, нашата днешна култура не би могла да бъде така силно проникната от материализма.

Не може да се отрече, че за този материализъм силно са допринесли и християнските вероизповедания, но това не произхожда от християнските импулси, а от други импулси, които са се влели именно в християнското развитие от друга страна.

Ако вземем определено време, например 8-о и началото на 9-то столетие, ще видим как личност като Карл Велики е разнесъл християнството навсякъде между живеещите в онова време в Европа нехристиянски хора, по начин, с който не можем да бъдем съгласни въз основа на нашите хуманитарни понятия. Обаче между тези нехристиянски хора особено изпъкват много от онези, които са били повлияни от онези течения, дошли от Азия през Северна Америка в Европа, които изхождат от арабизма, от мохамеданството. Трябва да схващаме мохамеданството в по-широк смисъл на думата. Повече от половин хилядолетие след Тайната на Голгота виждаме от арабизма да се раждат в мохамеданството всички стари светогледни елементи на арабизма, много неща от една богата, но изградена по нехристиянски начин ученост. Виждаме как тази ученост се разпространява чрез ударни военни походи от Азия през Северна Африка към Западна и Южна Европа. Виждаме как това течение постепенно пресъхва за външния свят, но не пресъхва в развитието на духовния живот. Когато вече пресъхва външният начин на разпространение на арабизма в Европа, виждаме – и тук имаме един от случаите, където от външната история сега трябва да погледнем към духовните основи – как арабизмът се разпространява по вътрешен начин. И при последното разглеждане на кармата, което направих тук, ви казах, че когато разглеждаме редуващите се земни съществувания на отделните хора, не можем да направим никакви изводи от външното, от външното положение как е бил изграден един минал земен живот, понеже се касае за много по-вътрешни импулси. Така също и при историческите личности се касае за много по-вътрешни импулси. И ние виждаме резултатите от минали културни епохи, пренесени в по-късните епохи от личности, от самите хора, но ги виждаме изменени при това пренасяне, така че в новата форма както са били пренесени от дадена личност в ново въплъщение не можем да ги разпознаем отново, само като разглеждаме външното. Нека да обгърнем с поглед едно такова вътрешно течение.

В същото време, когато Карл Велики разпространява християнството – бихме искали да кажем, по примитивен начин, свързан с тогавашното примитивно образование в Европа, – в същото време отвъд на Изток живее една личност, която в сравнение с Карл Велики е на много по-високо културно ниво, Харун ал Рашид. Харун ал Рашид събира в двора си в Предна Азия най-значителните духовни величия на своето време. И дворът на Харун ал Рашид е изпълнен с блясък, така че самият Карл Велики говори с уважение за него. Ние виждаме как архитектурата, поезията, астрономията, географията, историята, антропологията по блестящ начин са застъпени от най-блестящите личности, които носят в себе си още много от древната наука на посвещението.

Виждаме как една друга личност, която носи в себе си елементите на древно посвещение, се присъединява към Харун ал Рашид, който сам е организаторски дух от голям стил и от своя двор е искал да направи, бих казал, универсална академия, където да действат съвместно в едно велико органическо цяло отделните членове на всичко, което тогава е съществувало на Изток като изкуство и култура. Ние виждаме на страната на Харун ал Рашид една друга личност, която носи в себе си елементите на старо посвещение.

Не е така, че човек, който в минало въплъщение е бил посветен, трябва да се появи в следващото въплъщение също като посветен. Даже във връзка с някои неща, които изнасям в тази лекции, можете да повдигнете въпроса: Да, древни посветени е имало, но къде са те сега? Къде се намират днес? Къде бяха в последните столетия? Те са били наистина тук, но трябва да се има предвид, че онзи, който в минал земен живот е бил посветен, при свое ново въплъщение трябва преди всичко да използва едно външно тяло, което може да му даде именно съответната епоха. По-новото развитие на човечеството не дава вътрешно гъвкави тела, гъвкави и меки, за да може в тях непосредствено да проникне онова, което е живяло в минало въплъщение на индивидуалността. И тогава посветените получават други задачи, при които в ударната сила на импулсите несъзнателно действа онова, което е съществувало в миналото при посвещението, но не се явява във формата на инициирано действие.

В двора на Харун ал Рашид като втори организатор живее един съветник, който също притежава извънредно дълбоки разбирания – но при тогавашното въплъщение няма разбирането на посветените, – който прави възможно най-големите услуги на Харун ал Рашид.

Тези две личности, Харун ал Рашид и неговият съветник, минават през вратата на смъртта. И след като стигат там горе в духовното царство, виждат, така да се каже, още последните фази на разпространението на арабизма далеч навътре в Европа от една страна през Африка в Испания, от друга страна също и в Средна Европа. И двамата са велики личности през времето на земния си живот. Харун ал Рашид е направил доста неща за разпространението на арабизма във физическия свят.

Този арабизъм приема особена форма в двора на Харун ал Рашид: Формата, произлизаща от други форми, които познанието и изкуството отдавна са приели отвъд в Азия. Последната голяма вълна на развитието в посока към Азия произлиза от миналата епоха на Михаил като онова, което гръцкият духовен живот, гръцката духовност, гръцкото художествено чувство е създало и което е резюмирано от съвместното действие на Аристотел и Александър Велики, и като цвят на гръцкия духовен живот, е пренесено по необикновено енергичен, но също и образцов начин за разпространение на духовното чрез завоевателните походи на Александър Велики в Азия и в Африка. То е проникнато от възгледите, от начина на мислене и чувстване, научно изразен в аристотелизма в Предна Азия и в Африка. И с това съобразно с убежденията въобще е изграден арабизмът и ориентализмът с онези импулси, които е приела Гърция на Аристотел и които след това намират блестящо разпространение чрез завоеванията и изграждането на културни центрове от Александър Велики.

Когато насочим поглед няколко столетия преди Мистерията на Голгота до походите на Александър Велики, до разпространението на онова богатство от мъдрост, за която току-що споменах, чрез Александър Велики, виждаме отвъд в Азия през столетията чак до Харун ал Рашид, който живее през 8-то следхристиянско столетие, разбирането, възприемчивостта за гръцкия духовен живот във формата, която Аристотел му беше дал. Но то приема своеобразни форми. Въпреки че в двореца на Харун ал Рашид това живее одухотворено, величествено внушително, проникнато от арабизма, въпреки че е подържано от Харун ал Рашид, от неговия съветник и другите, които се намират там и даже е проникнато от древната източна мъдрост на посвещението, все пак това, което живее като аристотелизъм в двора на Харун ал Рашид, не е истинското, развито от Аристотел и Александър Велики. То приема форми, които малко искахт да знаят за християнството.

И така там отвъд в Азия имаме блестящо развиван и подържан под покровителството на Харун ал Рашид и неговия съветник аристотелизъм, който е вреден за християнството полюс, приел една духовна форма, а именно формата на пантеизъм, която никога не можеше да се съедини с християнството, не можеше да се съедини с християнството чрез неговата вътрешна есенция.