Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г

В тази връзка бих искал да ви дам един пример, който е толкова чудесен, че и в мен самия предизвика най-голямото учудване, когато се получи като резултат от изследването. И някои неща от това, което по-рано съм мислил в тази област, трябваше да бъдат коригирани или най-малкото допълнени.

За този, който разглежда историята дълбокомислено, едно събитие именно в първите столетия на християнството се явява заобиколено от странна тайнственост. Виждаме там една личност, която намираме може би вътрешно малко подходяща за целта, виждаме споменатия вече император Константин да приема християнството, за да направи от него това, което то става като официално християнство на Запад. Но ние виждаме – естествено не в словесния смисъл, а като се абстрахираме от по-големи периоди време, – наред с Константин да стои Юлиан Апостата – Отстъпникът, една личност, за която наистина знаем, че в нея е живщла мъдростта на мистериите. Юлиан Отстъпникът е можел да говори за троичното Слънце. Той изгубива живота си, защото поради това е считан за издайник на мистериите, тъй като е говорил за троичното Слънце. Това не е бивало да бъде сторено в онова време, а в още по-ранни времена още по-малко.

Но Юлиан Отстъпникът се намира в особено положение по отношение на християнството. В определен смисъл можем често пъти да се чудим, че този фин, гениален ум е бил така малко възприемчив за християнството; но това идва оттам, че той вижда около себе си малко от онази вътрешна честност, както сам я схваща. А между онези, които го въвеждат в древните мистерии, той още намира много честност, положителна, активна честност.

Юлиан Отстъпникът е убит в Азия. За неговото убийство са разказани много измислени неща. Но то е станало именно поради това, че Юлиан е бил считан за издайник на мистериите. Това е било напълно запланувано убийство.

Когато се запознаем с това, което е живеело в Юлиан Отстъпника, в нас се събужда дълбок интерес как е живяла тази личност по-нататък. Защото това е твърде особена индивидуалност, индивидуалност, за която трябва да кажем: Той би бил много по-подходящ от Константин, много по-подходящ от Хлодвиг, много по-подходящ от други, за да подготви пътищата на християнството! Това е било заложено в душата му. Ако времето би било благоприятно за това, ако биха били налице условията, изхождайки от древните мистерии, той е щял да може да създаде праволинейно продължение от предихристиянския Христос, от действителния макроскосмически Логос, до Христос, който трябва да продължи да действа в човечеството след Мистерията на Голгота. И когато духовно вникнем в Юлиан, откриваме именно странното нещо, че отстъпничество е било само черупка при него, а в основата на душата му всъщност намираме подтик, стремеж да обхване християнството, който стремеж той не оставя да излезе наяве, а го подтиска поради безсмислиците на Целзус, които е писал за Исус. Случва се понякога именно гениална личност да бъде заблудена от безсмислиците на хората. И човек има чувството, че Юлиан всъщност би бил подходящата душа, която да подготви пътищата на християнството, да доведе християнството в присъщия му път.

И тогава оставяме душата на Юлиан Отстъпника в земния ѝ живот и с най-голям интерес я проследяваме като индивидуалност в духовните светове. Но тук имаме нещо неясно. Нещо неясно обгръща тази душа и само чрез най-интензивно усърдие можем да успеем да стигнем до яснота в това отношение. В Средновековието върху много неща съществуват възгледи, които винаги са легендарни, които обаче съответстват на действителните събития. Вече споменах колко адекватни, колко отговарящи на действителни събития – макар и естествено легендарни, – са митовете, легендите, които са свързани с личността на Александър. Колко жив се явява животът на Александър още в описанието на свещеника Лампрехт! Това, което продължава да живее от Юлиан, продължава да живее така, че винаги можем да кажем: Всъщност то иска да изчезне при разглеждането на човека. И когато го проследяваме, трябва да полагаме най-големи усилия да останем с духовния поглед върху него. То постоянно ни се изплъзва. Ние го проследяваме през столетията чак до Средновековието: То ни се изплъзва. И когато все пак успяваме да го проследим, стигаме с разглеждането до едно особено място, което съвсем не е историческо, но е по-историческо от историческото: Ние стигаме накрая до една женска личност, в която намираме душата на Юлиан Отстъпника, до една женска личност, която под едно подтискащо чрез самото себе си впечатление, извършва нещо важно в живота. Тази личност вижда – не в себе си, а в друга личност – копие на съдбата на Юлиан Отстъпника, доколкото Юлиан Отстъпникът провежда поход на Изток и загива там чрез предателство.

Виждате ли, това е Херцелоида, майката на Парцифал, която е историческа личност, за която историята не съобщава, на която в съдбата на Гамурет, за когото се е омъжила и който също загива чрез предателство в един поход на Изток, се посочва нейната собствена съдба като предишния Юлиан Апостата. Чрез това указание, което прониква дълбоко в душата ѝ, Херцелоида извършва това, което се говори за възпитанието на Парцифал от майка му Херцелоида под формата на легенда, но е историческа истина. Душата на Юлиан Отстъпника, която в основите си е останала такава и за която бихме искали да вярваме, че всъщност би била призвана да покаже истинския път на християнството, тази душа се намира в Средновековието в една женска личност, която изпраща Парцифал да търси и покаже на християнството езотеричните пътища.

Виждате колко тайнствени, колко загадъчни са пътищата на човечеството в подосновите и на задния фон на съществуването. Този пример, който по забележителен начин се втъкава в това, което вече разказах във връзка с школата от Шартр, може да обърне вниманието ви върху това колко чудни са всъщност пътищата на човешката душа и пътищата на развитието на цялото човечество. Този пример ще намери продължение, когато ще говоря за живота на Херцелоида и за този, който някога беше изпратен физически като Парцифал. Следващият път ще започна оттам, където сега трябва да прекъснем нашето разглеждане.

Но понеже тази душа принадлежи към онези, които са приели още нещо от древните мистерии, които са живели в субстанцията на древните мистерии в едно време, в което в известно отношение мистериите излъчват все още ясна светлина, тази душа е приела в себе си много от духовността на космоса. Това е някак изтласкано на заден план през времето на прераждането като Херцелоида, но след това отново излиза наяве и ние намираме тази индивидуалност отново преродена в 16-то столетие. И при индивидуалността от 16-то столетие виждаме как изгрява християнизирано онова, която тя е преживяла като Юлиан Апостата. Тази индивидуалност се преражда отново в 16-то столетие като Тихо де Брахе и застава срещу онова, което изниква в западната цивилизация като Коперников възглед.

Този Коперников светоглед дава един образ на вселената, който проследен в неговите последствия, е насочен към това, в мирогледа да прогони духовността от космоса. Коперниковата представа за света води накрая до напълно механистично-машинно схващане на вселената в пространството. И в крайна сметка относно този коперников образ на света един знаменит астроном казва на Наполеон, че не намира никакъв Бог сред тази вселена; че е изследвал всичко, но не намира никакъв Бог. Това е именно изгонването на всякаква духовност.

Към това не можеше да се присъедини охарактеризираната индивидуалност, която сега се намира в Тихо де Брахе, тя не може да се съгласи с такъв възглед за света. Ето защо виждаме как по отношение на своя светоглед Тихо де Брахе приема използваемото в коперниканството, обаче отхвърля абсолютното движение, което се приписва на Земята в смисъла на коперниковия образ на света. При Тихо де Брахе виждаме всичко това свързано с действителна духовност, при която, когато обгърнем с поглед живота му, можем именно да видим как старата карма излиза наяве в този живот на Тихо де Брахе, излиза наяве с пълна сила, иска да стане съдържание на съзнанието. Родителите му, датчани по всякакъв начин искат да го насочат в юридическата кариера. Той е трябвало да изучава правните науки под ръководството на домашен учител в Лайпциг и само когато учителят спял, е можел да използва часовете, в които през нощта общувал с боговете. И тук се показва нещо знаменателно от най-висока степен – това се съдържа също и в неговата биография.

Ще видите, че това е от значение за по-късната оценка на индивидуалността Тихо де Брахе – Херцелоида – Юлиан. С много първобитни инструменти, които сам си изработил, той открива важни изчислителни грешки, направени по отношение определяне местата на Сатурн и Юпитер. И ние имаме знаменателната сцена в живота на Тихо де Брахе, че като млад човек с първобитни инструменти, с които иначе човек никак не би помислил, че може да направи нещо, той се чувства един ден подтикнат да търси точните места на Сатурн и Юпитер на небето. Такива неща биват пропити при него от духовност, която го въвежда в схващането на вселената така, както трябва всъщност да бъде, когато отново се стремим към модерна посветеност, при което схващане стигаме дотам да говорим за духовни същества, както говорим за физически хора на Земята, защото постоянно можем да ги срещаме, защото между човешките индивидуалности, които пребивават тук на Земята, и онези, които са обезплътени и живеят между смъртта и ново раждане, съществува само разлика в битието, разлика в качеството на битието.

Това разпалва в Тихо де Брахе извънредно важна способност за вникване във взаимовръзките, които се виждат, когато тук на Земята човек не счита, че всичко е причинено от земни импулси и изчислява това горе в звездите по математически начин, а когато прозира проникващите едни в други действия на звездните импулси и на човешките исторически импулси. Чрез инстинктивната заложба в душата, която си е донесъл от живота като Юлиан Отстъпника и която тогава не е била проникната от рационализъм или интелектуализъм, а е била интуитивна, имагинативна – такъв е бил вътрешният живот на Юлиан Отстъпника, – чрез всичко това той успява да направи нещо, събуждащо голямо удивление.

Той не можеше да направи голямо впечатление на своите съвременници чрез своите отклоняващи се от Коперник астрономически възгледи и с това, което иначе постига в науката за звездите. Тихо де Брахе извършва наблюдение на безброй звезди и нарисува карта на тези звезди, която единствено прави възможно Кеплер да стигне до своите величествени резултати. Защото Кеплер стигна до своите така наречени Кеплерови закони въз основа на звездната карта на Тихо де Брахе. Всичко това обаче не би направило върху неговите съвременници голямото впечатление, което е направило един не особено важен, но очебиен факт: Той предсказва именно смъртта на султан Сюлейман, като посочва точно часа и деня, когато тя е щяла да настъпи. И неговото предсказание се сбъдва с голяма точност. Ние действително виждаме как в по-ново време в Тихо де Брахе действат древни възгледи, които той е възприел като Юлиан Отстъпника, свързани с духовна интелектуалност. Виждаме как всичко това действа в Тихо де Брахе в по-ново време. Душата на Тихо де Брахе принадлежи към най-интересните души, когато в 17-и век той минава през вратата на смъртта и тя е пренесена в духовния свят.

В теченията, които описах като течения на Михаил, всъщност непрестанно се намира Тихо де Брахе – Юлиан Отстъпникът – Херцелоида; той постоянно се намира в някоя от свръхсетивните функции. Ето защо отново го намираме при важни събития в духовния свят, които са свързани с това течение на Михаил в края на 18-то и началото на 19-то столетие.

По-рано обърнах вниманието ви към великата свръхсетивна школа в 15-то, 16-то столетие, която се намира под самото покровителство и ръководство на Михаил. Тогава за онези, които са в тази школа, започва един живот, който протича така, че в духовния свят се разгръщат сили и дейности, и че тези дейности действат долу във физическия свят, действат във връзка с физическия свят. Така например точно в това време, което последва времето на тази свръхсетивна школа, се пада важна задача на една индивидуалност, за чийто живот често съм говорил – индивидуалността на Александър Велики.

Аз и тук обърнах вниманието ви върху това, как Бейкън от Верулам, лорд Бейкън, е прероденият Харун ал Рашид. И забележителното е, че във връзка с възгледите на лорд Бейкън, които имат толкова силно, меродавно влияние върху цялото следващо духовно развитие именно в по-фините духовни стремежи, в лорд Бейкън се случва нещо, което бихме искали да наречем болестно избликване на древна духовност, която той е имал като Харун ал Рашид. И така виждаме, че от импулса на лорд Бейкън произхожда цял свят от демонически същества. Светът се изпълва с тези демонически същества, изпълва се свръхсетивно и сетивно – естествено, сетивно невидими, – искам да кажа, сетивният свят е изпълнен с демонически същества. На индивидуалността на Александър се пада именно задачата, да води главно борбата срещу тези демонични идоли на лорд Бейкън, на Бейко от Верулам.

И долу се извършват подобни дейности, които са извънредно важни, иначе материализмът на 19-то столетие би се разразил в много по-унищожителна, по-опустошителна форма. Подобни дейности, които стават във връзка с духовния и физическия свят, се падат тогава на течението на Михаил, докато в края на 18-то и началото на 19-то столетие в свръхсетивните области става това, което веднъж вече нарекох възникването на важен свръхсетивен култ.

Тогава в свръхсетивния свят е бил устроен един култ, който протича в действителни имагинации от духовно естество. Така че можем да кажем: В края на 18-то и началото на 19-то столетие на непосредствената граница на физическия сетивен свят, много близко до този физически-сетивен свят – естествено това трябва да се разбира качествено, – витае, носи се едно свръхсетивно събитие, един свръхсетивен процес, който представлява свръхсетивни култови действия, мощно развитие на образи на духовния живот, на мировите същества, на съществата на йерархиите, във връзка с великите етерни действия на космоса и с човешките действия на Земята. Интересно е, че в един особено благоприятен момент на тази свръхсетивна култова дейност, бих искал да кажа, в духа на Гьоте се влива един миниатюрен образ. И този миниатюрен образ, този метаморфозиран, изменен образ, Гьоте описа в своята «Приказка за зелената змия и прекрасната Лилия». Това е един случай, където нещо леко се показва навън. Виждате ли, това е свръхсетивен култ, в който са предимно тези, които са взели участие в течението на Михаил при всички откровения, при всички свръхсетивни и сетивни откровения, за които говорих.

Навсякъде индивидуалността, въплътила се в Тихо де Брахе, играе извънредно голяма роля. Навсякъде той се стреми да запази великите, трайните импулси на това, което се нарича езичество, древната същност на мистериите, именно за по-доброто разбиране на християнството. Той е влязъл в християнството, през времето когато живее като душа на Херцелоида. Сега се стреми да внесе в представите на християнството всичко, което има като посвещение на Юлиан Апостата. Това се явява особено важно за душите, за които говорих тук. С всички тези течения са свързани множество души, които сега се намират в антропософското движение, които честно се стремят към това движение. Те се чувстват привлечени от течението на Михаил именно чрез вътрешната природа и същност на това течение на Михаил. И Тихо де Брахе има важно влияние върху това, в края на 19-то и в началото на 20-то столетие, но предимно в края на 19-то столетие, тези души да слязат на Земята подготвени, за да виждат или чувстват Христос не само така, както го чувстват различните вероизповедания, а отново в цялата му величествена мирова сила като космически Христос. За целта те са подготвяни също и свръхсетивно между смъртта и ново раждане, чрез такива влияния, каквито са тези на Тихо де Брахе, на душата, която е въплътена в Тихо де Брахе. Така тази индивидуалност всъщност постоянно играе извънредно важна роля именно сред течението на Михаил.

Виждате ли, погледите постоянно са били насочени към идващото господство на Михаил – както в старата школа в 15-то и 16-то столетие, така и по-късно при изпълнението на свръхсетивния култ, който от свръхсетивния свят е трябвало да въведе настъпващото по-късно ново господство на Михаил на Земята.

Но, както вече казах това, голям брой платонически надарени души, действали в Шартр, остават в духовния свят след дейността си в Шартр. Днес накарах да окачат други картини от сбирката картини за Шартр, накарах да бъдат окачени тук образи на пророци, но също и картини на чудесната архитектура от Шартр. Индивидуалностите на учители от Шартр, устроени именно платонически, остават в духовния свят. Долу слизат повече аристотелците, които в голям брой се намират например в ордена на доминиканците, но след определено време се обединяват с платониците и действат съвместно именно от свръхсетивния свят и по свръхсетивен начин. Така че можем да кажем: Всъщност платонически повлияните души постоянно са оставали в духовния свят, не са слизали на Земята и днес още най-важните личности от тях не са се превъплътили на Земята, а чакат до края на това столетие.

Напротив мнозина, които са се чувствали привлечени от това, което описах като дела на Михаил в свръхсетивния свят, които по честен начин се чувстват привлечени към едно такова духовно движение, се вливат именно в течението на антропософското движение. И можем вече да кажем: Това, което живее в антропософията, е подбудено първо от школата на Михаил в 15-то, 16-то столетие и от култа, извършен в свръхсетивния свят в края на 18-то и началото на 19-то столетие.

Също поради тази причина, когато във връзка с този свръхсетивен култ се родиха мистерийните драми, първата драма, въпреки че тя много се различава от Гьотевата «Приказка за зелената змия и за прекрасната Лилия», все пак явно показва подобни черти. Тези неща, които претендират да съдържат действителните импулси от духовно естество, не могат да бъдат изсмукани от пръстите, а са виждани и изследвани в съзвучие, в хармония с духовния свят.

Така стоим днес тук с антропософското движение, което се вля в настъпилото междувременно господство на Михаил, призвани да разберем именно същността на това господство на Михаил, призвани за това, именно в смисъла на действието на Михаил през столетията и хилядолетията, сега когато той отново пое в ръцете си ръководството на земното човечество, призвани да действаме в тази насока. Присъщо на вътрешната езотеричност на това течение на Михаил е, че по напълно определен начин предварително е набелязано, онова, което ще стане първо за това столетие.

Но виждате ли, скъпи приятели, за антропософията, когато я вземем в нейното днешно съдържание и я проследим в миналото, намираме малко земна подготовка. Върнете се малко назад от това, което днес се явява като антропософия, и потърсете безпристрастно, с разбиране неразмътено от всевъзможни филологически извъртания, потърсете някъде изворите на антропософияta в течение на 19-то столетие: Няма да ги намерите. Ще намерите само отделни следи от духовно схващане, които след това можаха да намерят употреба в цялото устройство на антропософията като семена, като зародиши, но като зародиши, намиращи употреба по твърде пестелив начин. Но истинска подготовка сред земния живот не съществува.

В замяна на това толкова по-силна е подготовката в свръхсетивния свят. И в заключение, доколко дейността на Гьоте също и след смъртта му – макар в книгите това да изглежда другояче, – е съдействала за изграждането на антропософията, това всички знаете. Най-важното по отношение на тези неща, непосредствено най-важното се е разиграло вече в свръхсетивния свят. Но когато така живо проследим в миналото духовния живот на 19-то столетие до Гьоте, Хердер, даже ако искате до Лесинг, тогава онова, което е действало в отделни духове в края на 18-то столетие, в първата половина на 19-то столетие ни се явява все пак поне много силно духовно повлияно, макар то да се явява в силни абстракции, например при Хегел или в абстрактно образна форма при Шелинг.

Защото аз вярвам, че от начина, по който говоря в моята книга «Загадки на философията» за Шелинг, за Хегел, може да се разбере, че в духовно-душевното естество на това развитие на светогледа исках все пак да насоча вниманието върху нещо, което може да се влее в антропософията. В книгата «Загадки на философията» се опитах да обхвана абстракциите, които се явяват там, също и със сърцето. Бих искал да обърна вниманието особено върху главата за Хегел, а също и върху някои неща, които са казани в тази книга относно Шелинг.

Но ние трябва да отидем по-надълбоко. Тогава ще открием знаменателни явления, които се явяват в духовния живот на първата половина на 19-то столетие и след това, първоначално само потъват в онова, което е духовен живот, материалистичен живот на втората половина на 19-то столетие. И въпреки всичко, в това макар и в абстрактни понятия, има нещо напълно духовно, има духовен живот и творчество.

Особено интересен и колкото повече се задълбочаваме в неговите произведения, все по-интересен става философът Шелинг. Бих искал да кажа, че той започва почти както Фихте с пропити от волята, рязко очертани, чисти идеи. Така се изявява Фихте. Йохан Готлиб Фихте е една от малкото личности в мировата история, може би въобще единствен в известно отношение, една личност, която съединява най-силните абстрактни понятия с ентусиазма и енергията на волята, така че именно в негово лице имаме много интересно явление: Нисичкият, набит Фихте, малко изостанал в своя растеж поради лишенията понесени в младостта, който вървеше по улиците с извънредно твърди стъпки, целият воля, която се изявява при излагането на най-абстрактните понятия, но с тези най-абстрактни понятия въпреки това постига нещо като онези «Обръщения към германската нация», с които по чудесен начин е въодушевил безброй германци.

Шелинг се явява почти както Фихте, не с такава сила, но с такъв род мислене. Но скоро виждаме, че духът на Шелинг са разширява. Също както Фихте и той говори за «аз» и «не-аз»; за всякакви подобни абстрактности говори и Шелинг в своята младост, като с това въодушевява хората в Йена. Това обаче скоро го изоставя, духът му се разширява и ние виждаме да проникват в него представи, които макар и да са изградени от фантазия, все пак са насочени към имагинации. Това върви известно време по-нататък, след това той се задълбочава в духове като Яков Бьоме, описва нещо, което по целия тон и стил е различно от предишната му дейност – основата на човешката свобода, един вид възкресение на идеите на Яков Бьоме. Виждаме след това как в Шелинг почти оживява платонизмът. Той съчинява един разговор върху светогледа – «Бруно», който действително напомня диалозите на Платон и е много убедителен. Интересно е също друго малко съчинение «Клара», в което свръхсетивният свят играе голяма роля.

След това Шелинг продължително време изпада в мълчание. Неговите съвременници философи го считат за жив мъртвец, бих искал да кажа, за един живо-мъртъв. След това той публикува извънредно важното съчинение «Самотракските мистерии», – което отново представлява разширение на духа му. Първоначално все още живее в Мюнхен, докато кралят на Прусия го повиква да изнася лекции върху онази философия в Берлинския университет, за която Шелинг казва, че я е разработил в тишината на уединението в течение на десетилетия. И сега Шелинг се явява в Берлин с онази философия, която се съдържа в оставените от него съчинения «Философия на митологията» и «Философия на откровението». Той не прави особено голямо впечатление на берлинската публика, защото съдържанието на това, което говори в Берлин, е, че с цялото си размишление човекът всъщност не достига до нищо относно светогледите; в човешката душа трябва да проникне нещо, което като действителен духовен свят да оживи размишлението.