Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г

Тук на мястото на старата рационалистична философия при Шелинг внезапно се явява възкресяване на старата философия на боговете, на митологията, едно възкресяване на древните богове, а именно по съвършено съвременен начин. Но от всичко това се вижда, че тук в съвремието действа древна духовност. Това е твърде знаменателно.

В това, което той развива върху християнството във «Философия на откровението», са дадени важни подбуди, макар и в напълно абстрактни форми, подбуди за онова, което за някои точки на християнството трябва да бъде казано също и в антропософията въз основа на духовното виждане.

Не можем така лесно да минем покрай Шелинг, както сториха това берлинчани. Не можем да го отминем така, без да му обърнем внимание! Берлинчани поглеждат много леко на него. Когато един потомък на Шелинг се жени за дъщерята на един пруски министър –външно, свързано с обстоятелствата събитие, макар и тази връзка да е кармическа, – един пруски чиновник чул и казал, че по-рано никога не е знаел, защо Шелинг е дошъл в Берлин, но сега вече знае.

Когато проследяваме Шелинг по този начин, можем да изпаднем във вътрешни трудности и конфликти. Този последен период на Шелинг от една страна е ужасно описван в историята на философията, но навсякъде над тази глава стои заглавието: «Теософията на Шелинг». Винаги се е случваше така, че трябваше много да се занимавам с Шелинг. Въпреки абстрактната форма, от това, което живееше в Шелинг винаги излизаше определена топлота. Така в младостта си се занимавах твърде много с онзи платонически разговор, който вече споменах: «Бруно, или върху божественото и природното начало на нещата». Шелинг, който от 1854 година отново пребивава в духовния свят, ми беше много близък именно чрез този разговор «Бруно». Когато го четях и се вживявах в него, ми ставаше много близък чрез своята «Клара», но особено чрез съчинението му върху самотракските мистерии. Човек лесно навлизаше в действителната, духовна близост на Шелинг. И още в началото на 90-те години на миналото столетие в Берлин ми стана напълно ясно – при другите личности, които са действали в първата половина на 19-то столетие, може да е било друго, но при Шелинг беше ясно: Тук въпреки всичко действа духовна инспирация.

И така ние си изградихме следната картина: Да речем, първо долу във физическия свят минаващият през разнообразните съдбини на своя живот Шелинг – както казах, между тези съдбини имаше продължително уединение, – който е третиран по най-различен начин от себеподобните си, понякога с огромно въодушевление, понякога осмиван, подиграван. Шелинг, който винаги прави значително впечатление, когато се явява лично, той, ниският, набит мъж с извънредно изразителната глава, с още искрящи, огненоискрящи очи до най-дълбока старост, от които говори огънят на истината, огънят на познанието, този Шелинг, колкото повече го разглеждаме, можем напълно ясно да видим, че има моменти, когато в него отгоре се вливат инспирации. Това стана най-нагледно за мен, когато прочетох рецензията на Роберт Цимерман върху съчинението на Шелинг «Възрастите на света» – знаете, че от него произхожда думата «антропософия», но неговата антропософия е храсталак от понятия. Много ценя Роберт Цимерман, но тогава все пак вътрешно трябваше да въздъхна: О ти филистър!

Тогава отново се върнах към самото съчинение на Шелинг за възрастите на света, което също е написано малко абстрактно, но при което човек веднага вижда: Тук вътре има нещо като описание на древната Атлантида по напълно духовен начин, всеячески окарикатурено чрез абстракции, но в него се намира нещо.

Виждате, че навсякъде тук има нещо, което именно при Шелинг действа така, че можем да кажем: Тук долу се намира Шелинг а там горе става нещо, което действа надолу върху Шелинг. Тук при Шелинг става особено нагледно, че всъщност съществува постоянно взаимодействие на духовния свят горе и на земния свят долу относно духовното развитие. Когато към средата на 90-те години се занимавах особено интензивно да търся духовните основи на епохата на Михаил и други подобни неща, самият аз навлязох в една фаза от живота – за тези неща мога само да загатна в моята автобиография, но вече го сторих, – в която трябваше дълбоко да изживея света, непосредствено граничещ с нашия физическо-сетивен свят, който е разделен от него само с тънка стена; в този съседен свят се разиграват всъщност гигантските факти, които не са така ясно отделени от нашия свят. Когато се намирах във Ваймар, където от една страна съизживявах извънредно интензивоно обществения живот на Ваймар във всички направления, но в същото време чувствах вътрешната необходимост силно да се оттеглям от всичко, така че тези неща вървяха успоредно, стигнах всъщност до положението да съизживявам до най-висока степен духовния свят, даже до по-висока степен отколкото физическия. Така че още като младеж не ми беше трудно бързо да обгърна с поглед някой светоглед, който влизаше в моята сфера; но аз трябваше да гледам някой камък или растение, които следваше отново да позная, не три, четири пъти, а петдесет, шестдесет пъти – не можех да свържа лесно душата си с онова, което на физическия свят получава имена по физически начин.

По онова време, през времето на Ваймарската епоха това състояние беше повишено до най-висока степен. Преди там да беше проведено конституционното републиканско събрание, Ваймар беше като оазис, като духовен оазис, съвършено различен от други места в Германия. В този Ваймар, както писах в моята автобиография, изживях тези уединения. И веднъж в 1897 година, за да открия някои неща, отново взех в ръцете си книгите на Шелинг «Божествата от Самотраке» и «Философия на митологията», взех ги само така, не да ги изучавам, а просто като подбуда, както се вземат външни помощни средства. Нали, да речем, някой, който прави изследвания в духовния свят, иска да си улесни изследването: Това са чисто външни помощни средства, които човек има, както има също и технически помощни средства, които нямат никаква връзка със самия изследван въпрос. Ако, да речем, някой иска да прави изследвания върху първите християнски столетия, няколко нощи слага под главата си писанията на свети Августин или на Климент Александрийски; това е външна подбуда, както някое техническо помощно средство, когато човек иска да си спомни нещо. Така и аз взех тогава в ръцете си книгите на Шелинг «Божествата на Самотраке» и «Философия на митологията». Но всъщност имах предвид онова, което в течение на 19-то столетие се разигра именно така, че след това се разля надолу и можеше да се превърне в антропософия.

Когато действително можах да проследя Шелинг в неговата биография, но не съвсем ясно – то стана ясно едва много, много по-късно, когато бях написал вече моята книга «Загадки на философията», там можах, – не напълно ясно – да схвана, колко много неща в съчиненията на Шелинг са били написани всъщност от него под вдъхновение и че вдъхновителят е Юлиан Апостата – Херцелоида – Тихо де Брахе, който сам не се намира въплътен на физическото поле, но е действал извънредно много чрез душата на Шелинг. И при това съзрях, че точно този Тихо де Брахе е напреднал по превъзходен начин след съществуването му като Тихо де Брахе. През телесното устройство на Шелинг е могло да премине само малко нещо. Но когато човек вече знае, че индивидуалността на Тихо де Брахе витае над Шелинг вдъхновявайки го и след това чете гениалните проблясъци в «Божествата от Самотраке», гениалните проблясъци именно в края на «Философия на откровението», с величественото по рода си Шелингово тълкуване на древните мистерии, когато човек се задълбочи в така чудния език, който Шелинг използва, след кратко време той не слуша вече да говори Шелинг, а Тихо де Брахе. И тогава човек съзира как между другите духове точно Тихо де Брахе, който е бил въплътен като индивидуалност също и в Юлиан Апостата, е допринесъл много, за да могат да изникнат някои неща в новия духовен живот, които на свой ред са въздействали така подбуждащо, че поне външните форми на израза можеха да бъдат взети от тях за устроеното по антропософски.

От друга страна, едно съчинение от немската философия, което ми направи голямо впечатление, е това на Якоб Фрошамер: «Фантазията като основен принцип на мировия процес». Това е изпълнено с дух произведение от края на 19-то столетие. Изпълнено с дух затова, защото този смел човек, който е бил отлъчен от църквата, чиито съчинения са поставени от католическата църква в списъка на забранените, е смел също и спрямо науката. Той открива сродството между това, което твори чисто душевно във фантазията, когато човек твори художествено и онова, което действа вътрешно като сила на растежа и на живота. За да се напише нещо подобно в онова време, е необходимо да има нещо необикновено. «Фантазията като основен принцип на мировия процес», като мирова творяща сила, е вече едно важно съчинение.

Така Якоб Фрошамер ме заинтересува много. Опитах се да го опозная действително, не само чрез неговите съчинения. И отново открих: Вдъхновяващият дух е същият, който беше живял в Тихо Де Брахе, в Юлиан Апостата.

И така съществува редица личности, при които може да се види как действа нещо подготвително за онова, което след това става антропософия. Но навсякъде, за да се проникне зад това, е необходима духовната светлина, действаща в свръхсетивната област. Защото от онова, което слезе по-рано долу на Земята, са останали само абстракции. Тези абстракции се конкретизират обаче понякога при дух като Шелинг или при смел човек като Якоб Фрошамер.

Виждате, че, когато днес насочим поглед нагоре към това, което действа всъщност в свръхсетивния свят и знаем в какво отношение стои антропософията към него, то ни служи отлично когато в напълно конкретен смисъл в конкретния духовен живот разширим изследването относно историята: Тук на Земята се намират определен брой души, които честно се стремят към антропософията, които винаги са стояли близо до теченията на Михаил; отвъд в свръхсетивния свят се намират определен брой души, именно учителите от Шартр, които са се задържали там. Между тези, които се намират тук в сетивния свят и онези, които са горе в духовния свят, съществува най-решителната тенденция да обединят своята дейност.

И виждате ли, ако искаме сега да имаме важен помагач за това, което искаме да изследваме за бъдещето на 20-и век, ако искаме да имаме, така да се каже, някого, който може да ни даде съвет по отношение на свръхсетивния свят, когато се нуждаем от импулси, които се намират там, това е индивидуалността на Юлиан Апостата – Тихо де Брахе. Днес тя не се намира на физическото поле, но всъщност винаги присъства и дава сведения за онези неща, които се отнасят за пророчеството относно 20-и век.

И взимайки всичко това заедно, ние установяваме: Хора, които днес приемат антропософията по честен начин, подготвят душите си да се преродят след възможно най-кратко пребиваване между смъртта и ново раждане в края на 20-то столетие и да бъдат тогава също съединени с онези учители от Шартр, които са се задържали досега в свръхсетивния свят.

И нещо, което трябва да приемем в нашите души, скъпи приятели, е съзнанието, че антропософското движение в същността си е призвано да действа по-нататък – и не само в най-значителните си, но в почти всички ваши души тя е призвана отново да се яви в края на 20-то столетие, когато трябва да бъде даден големият тласък за духовния живот на Земята, защото иначе земната цивилизация ще навлезе окончателно в своя упадък, признаците на който тя още днес така силно показва.

Това е, което бих желал да запаля във вашите сърца опирайки се на такива основи, скъпи приятели, нещо от пламъците, от които се нуждаем, за да направим още сега духовния живот толкова силен сред антропософското движение, че да се явим подготвени по правилен начин, когато настъпи великата епоха, в която отново ще действаме на Земята след съкратено пребиваване в свръхсетивния живот, когато настъпи тази велика епоха, при която за спасението на Земята точно в нейните най-важни страни ще се разчита именно на онова, което антропософите могат да направят.

Мисля, че самото виждане на тази перспектива на бъдещето може да въодушеви и вдъхнови антропософите, може да доведе антропософите дотам да събудят в себе си чувства, които да ги носят през настоящия земен живот по правилен, енергичен, решителен, изпълнен с ентусиазъм начин, за да може това да бъде подготовка за онова, което трябва да стане в края на 20-то столетие и за което антропософията трябва да бъде призвана.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 18 септември 1924 г.
Бих искал да устроя днешната и утрешната лекция така, че от това да се получат някои насоки, които от една страна да осветлят действието на кармата, но също и значението на познанията за кармата на хората и за общото историческо развитие на духовния живот. Не можем да разберем кармата в нейното действие, ако насочваме поглед само върху редуващите се земни съществувания на някоя индивидуалност. Без съмнение в земния живот, в който срещаме силно осветен земния път на този или онзи човек или нашия собствен земен път, ние се интересуваме преди всичко от въпроса: Как резултатите от миналите земни съществувания преминават в следващите земни съществувания? Но този начин на действие никога не би се изяснил, ако би трябвало да заседнем при земните съществувания, защото между земните съществувания човекът живее също и между смъртта и ново раждане. И в този живот между смъртта и ново раждане се изработва същинската карма от това, което е станало в един живот във връзка с други човешки души, които са обезплътени, които са кармически свързани помежду си, които се намират също в живота между смъртта и ново раждане, където са във връзка с духовете на висшите йерархии, а също и с духовете на по-нисшите йерархии. И тази карма в нейното изработване става разбираема само тогава, когато можем да насочим поглед към извънземната звездна същност, която така както се явява пред физическите очи, показва само своята външна страна.

Трябва постоянно да повтаряме, че физиците биха били удивени до най-висока степен, ако биха стигнали на мястото, където се намират звездите, които те наблюдават с телескопа, анализират в спектроскопите относно веществата, относно техния състав. Тези физици биха били удивени, ако биха се възкачили на местата, където се намират звездите, които наблюдават с телескопите и биха констатирали, че съвсем не намират там това, което са очаквали! Това, което една звезда показва при наблюдението от Земята, всъщност е само светене навън, което е почти без значение за нейното собствено съществуване. В действителност онова, което звездата съдържа, е от духовно естество, или ако е от физическо естество, то се показва само като остатък от нещо духовно.

Скъпи приятели, вие можете да си изясните това, което се намира в звездите, по следния начин: Представете си, че някой обитател на една друга звезда би наблюдавал Земята по начин, подобен на този, по който нашите астрономи и астрофизици наблюдават другите звезди. Той би описал един диск, който свети навън във вселената и върху който би открил може би светли и тъмни петна. Той би изтълкувал по някакъв начин тези петна. Вероятно тълкуването не ще съвпадне с това, което ние жителите на Земята знаем за нас. Може би когато огънят на Везувий изригва и това би могло да се наблюдава. Този жител на друга звезда би говорил за това, че тук летят някакви комети и други подобни. Във всеки случай онова, което един такъв астроном би описал, би имало твърде малко общо с това, което представлява същността на нашата Земя.

Но кое е същественото за нашата Земя? Помислете само. Нашата Земя е произлязла от онова, което описах в моята «Тайна наука» като сатурново съществуване. Там не е съществувал никакъв въздух, никакъв газ, никаква течност, никакви твърди земни съставни части, а е имало само различни степени на топлина. И в тези различни топлинни състояния се е намирало в зародишна форма всичко, което по-късно става минерално, растително и животинско, а също и човешко царство. Ние човеците също сме се намирали в този Сатурн, в тази топлина.

После това се развива по-нататък. От топлината е отложен въздухът, отложена, отделена е водата, твърдата материя; всичко това, което е отложено по този начин, са само остатъци, които са били отделени, изхвърляни от човеците, за да постигнат те своето развитие. Всичко твърдо минерално, принадлежи към нас, то е само остатък, също и течната материя, също и въздухът. Така че същественото върху нашата Земя не е онова, което се намира в царствата на природата, не е онова, което носим в костите и в мускулите, защото те са съставени от това, което е било отделено и което отново сме приели в телата си, а същественото са нашите души. И всичко друго е всъщност повече или по-малко привидност или остатъчен продукт и нещо подобно.

Земята би била описана истински, само когато бъде описана като колония от човешките души в мировото пространство. И така всички звезди са колонии от духовни същества в мировото пространство, колонии, които можем да познаем. Нашата собствена душа, когато е минала през вратата на смъртта, се движи през тези звездни колонии, изминава своя по-нататъшен път на развитието до едно ново раждане в общност с душите, намиращи се вече там като човешки души, в общност със съществата на висшите йерархии или също и на нисшите йерархии и после, съобразно с това как е изработена кармата, как човекът е узрял, той се връща отново, за да приеме земно тяло. Така че когато искаме да разберем кармата, отново трябва да дойдем до една мъдрост на звездите, до духовно изследане на пътя на човека между смъртта и ново раждане във връзка със звездните същества.

Но точно до навечерието на настъпването на господството на Михаил за хората на по-новото време съществуват големи трудности, за да могат те да дойдат до действителна звездна мъдрост. И имайки задачата да стигне до тази звездна мъдрост антропософията трябва да бъде благодарна на обстоятелството, че в последната третина на 19-то столетие в събитията на земното човечество настъпи господството на Михаил. И между други някои неща, които дължим на господството на Михаил, е именно и това, че отново сме получили безпрепятствен достъп до изследването на онова, което трябва да бъде изследвано в световете на звездите, за да можем да разберем кармата, образуването на кармата в човешкия свят.

Бих искал да ви покажа това с един пример, за да ви въведа бавно в извънредно трудните въпроси, свързани с изследването на кармата. Бих искал да ви приведа един пример, при който можете да видите, илюстрирано това, което трябва да стане, преди да можем да говорим върху кармата и нейното действие по такъв начин, както това ще стане сега в тази лекция. Нали все пак знаем, че ако бихме говори днес пред обикновената публика за съдържанието на тази лекция, това, което е точен резултат, би било считано за глупост, за побърканост. Но това е именно съвсем точно изследване и вие трябва да бъдете запознати с всички отговорности, които човек осъзнава при такова изследване, трябва да бъдете запознати с всичко онова, което се противопоставя на едно такова изследване, при което трябва да се мине, така да се каже, през «трънен жив плет», през «трънена ограда». Значи необходимо е това да се знае от определен брой хора с всички кармически особености на принадлежността към Михаил, за която говорих. Хората трябва да знаят, че при тези неща се касае за сериозно духовно изследване, а не за това, което днес незнаещите хора, които стоят вън от антропософското движение, мислят за такива неща.

Скъпи приятели, по-голяма част от вас ще си спомнят за един образ, който постоянно се явява в мистерийните драми: Образът на Щрадер.

Доколкото това може да бъде случаят при една поетична творба, образът на Щрадер е обрисуван в известен смисъл от самия живот. И личността на Щрадер има един вид образец, изживял развитието на последната третина на 19-то столетие и стигнал в известен смисъл до един вид рационалистично християнство. Една личност, която след извънредно трудна младост – нещо подобно проличава при обрисуването на Щрадер – е станал монах във францисканския орден, но не е могъл да издържи в църквата и е намерил след това пътя си като професор.

Когато тази личност напуска богословието и навлиза във философията, става въодушевен описател на Лесинговата свободомислеща религия. След това стигна до вътрешен конфликт с официалното християнство и иска да основе рационалистично християнство на основата на разума, доста съзнателно. И душевните борби, които намирате при Щрадер в мистерийните драми, са в известен вариант отражение от живота на тази личност.

Но вие знаете, че в последната мистерийна драма личността на Щрадер умира. И когато самият аз хвърля поглед назад върху начина, по който личността Щрадер се е втъкала в целостта на моите мистерийни драми, трябва да кажа: Въпреки че не би съществувала никаква външна пречка да оставя Щрадер да живее по-нататък в драмите, както продължават да живеят другите – той умира по вътрешна необходимост! Така че възможно е даже смъртта на Щрадер в моите драми да бъде считана за изненада. Щрадер умира в определен момент. Аз имах чувството, че по-нататък не мога да изобразявам Щрадер в мистерийните драми.

Защо? Виждате ли, скъпи приятели, междувременно, ако бива да го нарека така, оригиналът умря. И можете да си представите колко дълбоко ме интересуваше този оригинал с пътя на развитието му, понеже точно тогава скицирах образа на Щрадер. Този оригинал ме интересува и по-нататък, също и след като минава през вратата на смъртта.

Но сега тук съществува определена особеност. Когато сме подбудени да проследим с ясновиждащо око една личност във времето, което следва смъртта, онзи период след смъртта, който трае около една трета от физическия земен живот – земният живот се повтаря по определен начин по обратен ред, но с тройна скорост, – какво изживява тогава човек в десетилетията следващи непосредствено земния живот?

Когато тук на Земята си представите човешкия живот, той се разпада на дни и нощи, на състояние на будност и състояние на сън. В състоянията на сън винаги има образни възпоменания за дневния живот. Когато насочим поглед назад върху изминалия живот, ние си спомняме обикновено само дневните състояния, състоянията на будност, съвсем не обръщаме внимание на другото; всъщност би трябвало да устроим спомена така: Аз си спомням за това, което съм преживял от сутрин до вечер, после става прекъсване, от сутрин до вечер – отново прекъсване – от сутрин до вечер – отново прекъсване.

Но понеже от ставащото през нощта не остава нищо в спомена, направо теглим чертата и фалшифицираме спомените, като поставяме едни до други само дните. Но след смъртта трябва да преживеем като ясна реалност това, което е съществувало през нощите, приблизително една трета от живота, а именно преживяваме го в обратен ред. И тук имаме нещо особено: Имаме определено чувство, бих казал, чувство за действителност на това, което ни пресреща на Земята. Ако не бихме имали това чувство за действителност, бихме считали за сънища всичко, което срещаме през деня. Следователно на Земята имаме определено чувство за действителност. Ние знаем, че нещата са действителни, те ни удрят, когато се сблъскаме с тях, изпращат ни светлина, изпращат ни звуци. Накратко казано, съществуват много неща, които ни дават повод да имаме чувство за действителност тук през време на земния ни живот между раждането и смъртта.

Но ако вземем всичко това, което тук имаме като чувство за действителност, ако вземете, скъпи приятели, това, което наричате действителност на хората, които срещате тук, всичко това по неговата интензивност е като сънувана действителност в сравнение с извънредно интензивната действителност, която изживяваме през десетилетията непосредствено след смъртта и които изживява и самият наблюдател. Всичко това ни се явява много по-действително, а земният живот ни се явява като че е бил сън, като че всъщност едва сега душата се събужда по отношение интензивността на живота. Това е особеното.

И когато следях образа на Щрадер, действителността, действителната индивидуалност, която живееше след смъртта, ме ангажира много повече, отколкото споменът за земния живот, който по отношение на това, което се явява след смъртта, изглежда като сън. Така че по отношение на силните впечатления, получени от умрелия, не можех да развия повече интерес за живия и да го описвам.