Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г

С такава нагласа на древен духовен живот, която не иска да се влее в християнството, минават през вратата на смъртта Харун ал Рашид и неговият съветник. Всичките им усилия, целият им копнеж, всичките им сили, след като са минали през вратата на смъртта са насочени към това, от духовния свят да се намесят в историческото развитие, да се намесят, така да се каже, като продължение в онова, което е станало като разпространение на духовния живот на арабизма – по-рано през военните походи и т. н. – от Азия в Европа.

След тяхната смърт от духовния свят те изпращат долу на Земята духовните лъчи, които искат да проникнат духовния живот на Европа с арабизма.

И така виждаме как Харун ал Рашид минава след смъртта си през следното развитие: От Предна Азия, през Южна Европа, през Испания той следи от духовния свят това, което става за разпространението на арабизма и го продължава. Другият, който живее в духовния свят, съответно наблюдава и съизживява по определен начин това, което е долу във физическия свят, поема, така да се каже, в духовния свят един път, едно течение, който в неговата проекция на Земята би се простряло северно от Черно море към Средна Европа.

Така насочваме погледа си нагоре към тези индивидуалности, така да се каже, в духовни пътувания, които се проектират долу на Земята по току-що посочения начин. Знаете вече от историята как аристотелизмът, легендите за Александър Велики са се вляли и разпространили в християнството. В 9-и, 10-и, 11-и, 12-и, 13-и век една от най-популярните теми, за която се разказва навсякъде в Европа, е темата, свързана с Александър Велики. И ние имаме чудесното съчинение на свещеника Лампрехт, Песента на Александър, която навсякъде свързва делата на Александър с духовния свят. Описват се възпитанието и животът на Александър, неговите походи в Азия. Обаче навсякъде се изтъква онова, което живее духовно в този земен живот на Александър. С всеки земен живот е свързано нещо духовно, само че обикновеното съзнание не вижда това. В това разработване на материала в Средновековието се съдържа всичко това. И така аристотелизмът се разпространява чак до схоластиката, навсякъде аристотелски понятия. Но то е само другият полюс – отвъд в Азия арабската форма, тук в Европа християнската форма; песента за Александър проникната напълно от християнското разбиране, аристотелизмът в Европа напълно в християнска форма.

Става даже нещо твърде забележително, твърде странно, че християнските църковни учители, въоръжени в душата си с аристотелизма, водят борба против онези, които са принесли от Азия в Испания другия аристотелизъм и разпространиили там едно нехристиянско учение. И върху картините, нарисувани по-късно, навсякъде виждаме, бих искал да кажа, аристотелизмът водещ борба с християнските църковни отци, а от своя страна църковните отци, държейки в ръка това, което имат от аристотелизма, от Аристотел, тъпчат с краката си Аверое и другите, които също застъпват онзи аристотелизъм, който е проникнал чрез Александър в Европа, но по свой начин.

Тези неща се разиграват външно. Но основавайки се на духовното изследване, можем да кажем: – Харун ал Рашид и неговият съветник продължават да живеят по посочения начин, след като са минали през вратата на смъртта. Така продължават да живеят също и Александър и Аристотел. Самите те обаче, действителните индивидуалности, които веднъж само за кратко се раждат в първите християнски столетия – даже в една интересна от антропософска гледна точка област, – но след това отново се завръщат в духовния свят и се намират там по времето, когато Харун ал Рашид и неговият съветник вече са напуснали от известно време физическото поле. Аристотел и Александър следват други пътища. Техните истински индивидуалности вървят с християнското развитие, отиват към Запад с християнското развитие.

В 9-то столетие става нещо извънредно важно, нещо пълно със значение. Онова, което сега от духовния свят е меродавно за протичащото духовно в Европа, съвпада в свръхсетивните светове с едно събитие, в което не можем лесно да го разпознаем отново, но то съвпада с това събитие. А именно в 869 година в духовния свят става нещо от извънредно голямо значение. Там горе става нещо извънредно важно. Долу на Земята се провежда Вселенският събор в Константинопол, в който догматически се обявява, че който иска да бъде християнин, не бива да казва, че човекът се състои от тяло, душа и дух. Трихотомията, както я наричат, е обявена за нещо еретическо.

По-рано често казвах, че на този събор от 869 година духът е премахнат. В бъдеще хората трябва да казват, че човекът се състои от тяло и душа, и че душата има само някои духовни качества. Това, което става по този начин долу на Земята в Константинопол, е земна проекция, земно отражение, в което обаче не може да бъде отново разпознато онова, чиято проекция е то. То е проекция на едно духовно, но извънредно важно за европейската духовна история събитие, което без съмнение трае много години, но все пак може да бъде, така да се каже, поставено в този момент.

В това 9-то столетие е дошло вече онова време, в което за европейското човечество и за неговия духовен живот е напълно забравено това, което в първите християнски столетия е било още напълно познато за истинските християни: А именно, че Христос е едно същество, което по-рано е обитавало Слънцето, че по-рано неговият живот е бил свързан със Слънцето, че този Христос се е въплътил в тялото на Исус от Назарет, както това бе описано някога тук. Христос, слънчевото същество свързано с космическия свят чрез неговото обиталище на Слънцето преди Мистерията на Голгота и не само слънчево същество, а съществото, което е свързано с всичко, което планетарно е свързано със Слънцето: Това е нещо познато на първите християни. Но този космически произход на Христовия импулс е бил изгубен за хората в 9-то столетие. Величието на Христовия импулс е, така да се каже, изхвърлено. Хората все повече и повече стигнат до това, което наричат чисто човешко, т. е. което става само на физическото поле. Евангелията се вземат и не се обяснява това, което сочи към Космоса, а се разказва като земен епос това, което е съдържание на Евангелията.

Ако искаме добре да разберем онова, което всъщност става по този начин, трябва да бъдем наясно върху факта, че в действителното развитие на християнството е съществувало едно християнство преди слизането на Христос на Земята, преди Мистерията на Голгота. И трябва да се вземат сериозно такива думи, като тези на свети Августин, който казва, че християнството винаги е съществувало, само че онези, които изповядват християнството преди Мистерията на Голгота, не са се наричали християни, а са носели други имена. Но това е само външният израз за нещо, което има извънредно дълбоко значение. В мистериите, в истинските мистерии и даже в онези места, където не се намират древни мистерии, но е действало знанието и импулсът на мистериите, винаги е съществувало християнство преди Мистерията на Голгота. Само че за съществото Христос се е говорело като за същество, което се намира на Слънцето, което може да бъде видяно, с което човек може да работи тогава, когато чрез мъдростта на посвещението стигне така далеч, че фактът на слънчевия живот в неговото духовно съдържание, в неговото фактическо съдържание може да стане за него нещо настоящо.

Така в древните мистерии се е говорило за Христос, който ще дойде. Не се е говорило за земен Христос, живял на Земята, а за идващия Христос, който някога ще бъде тук на Земята, а дотогава хората са го търсели на Слънцето. Но такива неща се разпространяват и в по-късни времена, в някои центрове, до които християнството не стига и в следхристиянските столетия.

И неотдавна, при едно пребиваване в Англия, когато бе проведен курсът в гр. Торки, Западна Англия, близо до онова място, където някога цар Артур е бил с рицарите си – ние можахме да посетим това място, – там именно бе установено нещо, което сочеше към такова закъсняло действие в едно християнство преди християнството. Там до по-късни времена просто се е запазило това, което учените смятат за станало в по-късните времена и което е свързано с легендата за Артур, но то не отговаря на истината, защото учените не са добре запознати с този въпрос. То се отнася за много по-ранни времена. И когато човек стои на мястото, от което може да се гледа морето, както някога рицарите от кръглата маса на Артур са го гледали, действително получава дълбоко впечатление. И ако човек е чувствителен за подобно нещо, той и днес още ще получи впечатлението, който му показва какво са правили всъщност рицарите на кръглата маса, рицарите на Артур, какво са правили те там горе в този гигантски замък, от който като най-късни свидетели са останали само рухналите камъни.

От това място на развалини, което, въпреки че е напълно разрушено, прави огромно впечатление, гледаме в ляво долу към морето. Това е един планински връх, а от двете му страни се простира морето. Гледайки надолу морето, в една местност, където времето се променя почти всеки час, виждаме блестящата слънчева светлина, отразяваща се в морето и веднага след това настъпва бурно време. Когато обгърнем с поглед това, което и днес още става там, пред нас се изправя величествена гледка. Там живеят и тъкат елементарни духове, които изплуват от въздействията на светлината, от въздействията на въздуха, от въздействията на надиплящите се и блъскащи се в брега вълни на морето. Впечатлението от елементарните духове, живещи във всичко това, взаимодействието на елементарните духове в живота, в тъкането на тези елементарни духове и днес още напълно видимо се показва как Слънцето в неговата същност произвежда нещо земно, като се среща с това, което израства отдолу от Земята като първични стихии, като духовни елементарни същества. Там днес получаваме впечатлението: Това е било непосредственият, първичният извор на инспирацията на дванадесетте, принадлежали към Артур.

Ние виждаме, тези рицари на Артуровата кръгла маса, наблюдавайки играта на стихиите на светлината, въздуха, водата, земята, на елементарните духове. Но виждаме също как тези елементарни духове за тях са вестители на посланията на Слънцето, Луната и звездите, което преминава в техните импулси, а именно в по-старите времена. Много неща са се запазили в течение на столетията на следхристиянското време до онова столетие, 9-то столетие, за което сега говоря.

Задачата на ордена на Артур, който е бил основан по указания на Мерлин е бил да култивира Европа, когато тя още навсякъде се намира под влиянието на най-странните елементарни същества. И много повече отколкото се мисли днес, животът на древна Европа трябва да се разбира така, че навсякъде да се вижда намесата на елементарни духовни същества в непосредствения човешки живот.

Но преди християнството да бъде възвестено в тази област дори и в неговите най-стари форми – защото, както казах, животът на Артур води до предихристиянски времена, – там също живее познанието, поне практически инстинктивно, но много ясно практически инстинктивно, познанието за Христос, за духа на Слънцето, преди Мистерията на Голгота. И в това, което рицарите на кръглата маса на Артур са вършели, живее същият космически Христос, който – само че не под името Христос, – се съдържа също и в подтика и размаха на Александър Велики, с който той пренася в Азия гръцката култура с нейния духовен живот. Имало е, така да се каже, по-късни Александрови походи, които са проведени от рицарите на кръглата маса на Артур към Европа така, както е бил проведен походът на Александър от Македония в Азия.

Изнасям тези неща затова, защото при тях можем да видим с един пример, който можах да изследвам именно в последно време как там е било подържано богуслуженето на Слънцето, т. е. древното богуслужене на Христос. Разбира се, това служене се е практикувало за Христос, какъвто е бил за хората преди Мистерията на Голгота: Там всичко е космическо, даже в земно-стихийния преход към космоса. В елементарните духове, които живеят в светлината, въздуха, водата и в земята, е живяло космическото. Там космическото не може да бъде отречено при познанието. Така че през 9-то столетие в европейското езичество живее много предихристиянско християнство. Особеното е, че тези закъснели представители на европейското езичество в това време въобще са разбирали космическия Христос, разбирали са го много по-достойно от приелите Христос както е бил представян в официално разпространеното християнство.

Когато виждаме как животът около цар Артур, животът на самия цар Артур хвърля светлина в настоящето, разбираме колко странно се предава по-нататък, когато чрез силата на кармата, чрез силата на съдбата внезапно застава в настоящето. Благодарение на ясновидството можах да открия един член на кръглата маса на цар Артур, който по много внушителен начин действително води живота на кръглата маса на Артур, малко настрана от другите, отдадени повече на рицарството. Това е един рицар водещ съзерцателен живот. Не подобно на рицарството на Граала, – това не съществува при Артур. Това, което рицарите на Артур вършат, изпълнявайки задачите си, които съобразно тогавашното време са били военни походи, наричани приключения, авантюри. Но този, който ме впечатли повече от другите, в този си живот показа много неща, представляващи чудесна инспирация. Тези рицари са отивали до издаващата се навътре в морето суша, обгръщали са с поглед чудесната игра на облаците горе, надиплящите се вълни долу, сблъсъците едно в друго, което и днес още създава величествено впечатление, виждали са духовното и са се вдъхновявали от него. Благодарение на това са имали сила. Но има един между тях, притежаващ особено проникващ поглед за това надипляне и вълнуване на морската вода, за това, как духовните същества лудуват в надиплящите се вълни, с гротескните си за земния поглед форми. Той е имал чудесен поглед за начина как това чисто величествено слънчево действие действа съвместно с останалата природа, живееи твори в духовното действие и съзидание на тази раздвижена морска повърхност. Той живее в това, което се вижда в тази лъчиста природа на Слънцето, носена, бих казал, чрез водната атмосфера, стигаща до дърветата и до пространствата между дървета по начин, различен от този в другите местности. Тя проблясва, понякога като че играейки в цветовете на дъгата, от пространствата между дърветата.

Рицарят който има проникващ поглед за тези неща, е между намиращите се около кръглата маса на цар Артур,. За мен беше много важно да проследя живота му по-нататък, да видя по-нататък тази индивидуалност, защото именно при нея трябваше да се получи нещо от един, бих могъл да кажа, почти първобитен езически живот, който беше християнски дотолкова, доколкото го описах, в едно по-късно въплъщение. И получи се следното: Именно този рицар на кръглата маса на цар Артур се преражда като Арнолд Бьоклин /швейцарски художник, роден в Базел, живял от 1827 до 1901 г/. И тази загадка, която ме преследваше, извънредно продължително време, можеше да бъде решена само във връзка с кръглата маса на цар Артур. Виждате ли, там имаме християнство преди Мистерията на Голгота, което и днес още може да се напипа с духовние ръце, което още изпраща своята светлина до времето, за което накратко говорих тук.

Личностите, минали през вратата на смъртта, които са познавали добре това християнство преди Мистерията на Голгота, се срещат през времето, когато се провежда осмият вселенски събор в Константинопол, и провеждат, бих казал, един вид небесен събор, който става едновременно със земния. На този небесен събор се срещат Аристотел, Александър Велики, Харун ал Рашид, неговият съветник и някои души, принадлежащи на самия кръг на Артуровата кръгла маса.

Там искащите да действат в смисъла на християнството Аристотел и Александър полагат големи усилия, за да победят арабизма, който живее в индивидуалностите на Харун ал Рашид и другите. Но усилията не се увенчават с успех. Горепосочените индивидуалности не се подават на увещанията. Получава се обаче другото: Древното космическо християнство прониква още по-дълбоко в хората от кръглата маса на Артур, отколкото това става по-рано на Земята в по-суровото поведение на артуровите рицари. И при този събор в свръхсетивния свят, при съдействието на Михаил, Александър и Аристотел взимат, така да се каже, решение по отношение на това, което ще стане в бъдеще и което предвижда как духовният живот в Европа трябва да получи нови импулси в смисъла на един християнизиран александризъм, на християнизиран аристотелизъм.

Харун ал Рашид и неговият съветник остават при старите си разбирания. Да се проследи това, което става чрез този, ако мога така да кажа, свръхсетивен събор, да се проследят следствията на този събор по-нататък в европейската духовна история, има най-голямо значение. Защото, когато насочим поглед върху по-нататъшното развитие на духовния живот, намираме Харун ал Рашид, този чудесен организатор, този велик дух от времето на Карл Велики, отново прероден на Земята. И той отново се явява по-късно сред християнството, но пренесъл през живота между смъртта и ново раждане своя арабизъм. Във външната конфигурация, проявила се тогава във физическия свят, не е необходимо онова, което една такава личност проявява, да бъде подобно на арабския елемент. То се облича в новите форми, но въпреки всичко в тези форми все пак си остава старото – мохамеданство, арабизъм.

Това се проявява действащо в европейския духовен живот, когато Харун ал Рашид се преражда като Бейкън от Варулам. И същото нещо се проявява другояче, проникнато по странен начин с християнството, когато неговият съветник се преражда в Средна Европа и провежда широка дейност в Европа. Този съветник се преражда в лицето на Амос Комениус. Много неща в европейския духовен живот се случват като следствие на това, което преродените духове от двора на Харун ал Рашид основават в своите нови човешки форми в Европа.

И ние виждаме как насреща действа онова, което първо се подготвя, след това действително става, но става по-късно. Защото онова, което се развива по-късно от Бейкън от Верулам, от Амос Комениус, по-рано е действало продължително време от духовния свят на Земята, защото е получило особено интензивни форми чрез свръхсетивния събор в 869 година.

Срещу него сега действа другият полюс, полюсът, който са приели за християнството александризмът и аристотелизмът. Това се израява първо в най-разнообразните явления, случващи се на отделни места, в отделни центрове, където се развива християнският духовен живот. Такъв един център е така наречената школа от Шартр, за която често съм говорил пред някои от присъстващите тук, но не пред всички. Школата от Шартр, която разцъфтява именно в 12-то столетие, съдържа величествен духовен елемент. Силвестър от Шартр, Аланус аб Инсулис, други духове, които се намират в някакво отношение с школата от Шартр или както Аланус аб Инсулис или Силвестър обучават в нея, носят в себе си много от древната мъдрост на посвещението, макар и те самите да не могат в истинския смисъл на думата да бъдат наречени напълно посветени. Книгите, произхождащи от тях, изглеждат като каталози от думи. Но онова, което тогава хората са искали да дадат на пълния живот, не е възможно да бъде предадено в книги по друг начин, освен като реторика, като един вид каталог от думи. Но който разбира да чете, той чете точно в тези книги онова, което великите учители от Шартр са преподавали на многобройни ученици по блестящ, чудесен, духовно проникнат начин.

Там над европейския духовен живот действително е блестяла една духовна звезда в тази школа от Шартр, онзи център, където и днес още се намират чудесно изградените архитектонично катедрали, които показват в една фина форма произведението на вековете.

Това, което е било духовен живот, вникване в природата – но друго вникване, по-духовно вникване, отколкото това, което идва по-късно; един духовен живот, който действа по духовен път, – живее също и на други места. Интересно е това, което този духовен живот излъчва по най-разнообразен начин. Можем да проследим на отделни места във Франция, как духът от Шартр, изхождайки от Шартр, живее във висшите училища, заливайки Франция, прониквайки в Южна Франция, в Италия. Но той живее също и сам по един духовен начин.

Интересно е, че Брунето Латини, който известно време е бил посланик в Испания, завръщайки се в родината си узнава отдалеко за нещастието на своя роден град Флоренция, получава поради това силно душевно сътресение, което съвпадна с лек слънчев удар. В такова телесно състояние човек е лесно достъпен за духовните влияния, които се разпространяват по духовен начин

Известно е, че по пътя за своя роден град Флоренция Брунето Латини изпита един вид елементарно посвещение. Той стана учител на Данте. Духовността на Дантевата «Божествена комедия» произхожда от ученията, които Брунето Латини даде на своя ученик.

В тях живее всичко това, което, бих казал, духовно е било решено на свръхсетивния събор от 869 година.

Защото инспирирането на ученията от Шартр, инспирацията на Брунето Латини, също и инспирацията на Данте, така че в поетическото произведение на Данте да може да живее нещо космическо, всичко това е свързано с импулса, който произхожда от този събор в свръхсетивния свят в 9-то следхристиянско столетие.

Когато вникнем в тези неща, когато обгърнем с поглед целия европейски духовен живот от старата епоха на Александър Велики, от времето на Мистерията на Голгота, до времената, когато се разцъфтява школата от Шартр и ги проследим по-нататък в следващите времена, когато обгърнем с поглед какво става свръхсетивно заедно с всичко, което тук на Земята има своя сенчест образ във физическия свят, едва тогава действително започваме да разбираме това, което днес трябва да наречем течение на Михаил, да разбираме какво иска течението на Михаил.

Тогава можем да прозрем каква е целта на антропософското движение в смисъла на течението на Михаил – за това ще говорим следващия път.

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 12 септември 1924 г.
Ако искаме да имаме човешко мислене и дейност, отново проникнати от духовен живот, ще бъде необходимо с пълна сериозност да приемем такива възгледи за духовния свят, каквито преминаха през душите ни в последните лекции, след като столетия наред са липсвали всъщност на цивилизованото човечество.

Когато хвърлим поглед назад в различните епохи на човешкото историческо развитие, ще видим как в по-древни времена човешката дейност на Земята навсякъде е била свързана с онова, което става в свръхсетивния свят. Не че при по-голямата част от човечеството в последно време да е липсвало известно абстрактно съзнание за свръхсетивното; това не може да се каже. Но липсва смелост у хората да свържат онова, което конкретно става в земната област, също и с конкретните форми на духовния живот.

С такива разглеждания, каквито направихме тук, отново стигаме до това.

Стигаме до това именно, когато успеем да свържем земния живот на човека, както това стана тук, с живота между смъртта и ново раждане и когато успеем да свържем това, което става в един земен живот, с онова, което става в редуващите се земни съществувания.

Нека да разгледаме духовно-свръхсетивното течение, за което исках да кажа, че е свързано с нашето настоящо течение на Михаил, в чиято служба се е поставила антропософията. С това тръгваме по пътя, който в известен смисъл трябва да стигне до кармата на антропософското движение и до кармата на отделните личности, които могат да свържат по честен начин, т. е. изхождайки от самопонятен подтик на вътрешното си същество, живота на душата, на техния дух с антропософското движение.

Обърнах вниманието ви как в известна степен под покровителството на Михаиловата сила е станало свръхсетивно събитие в същото време, когато в 869 година на Земята бе проведен онзи събор, чрез който дълбоко бе повлияно цялото Средновековие в неговия цивилизован живот. Трябва само да наблюдаваме дълбокото страхопочитание, с което просветени духове на Средновековието избягват да говорят за тричленния човек, състоящ се от тяло, душа и дух. Защото този осми вселенски събор в Константинопол обяви учението за тричленния човек като еретическо и при силата, която подобни духовни разпоредби имаха в Средновековието, стана ясно, че сега всъщност целият духовен живот протича на Земята в известно отношение под влиянието и властта на това обявяване на така наречената трихотомия като еретическа.