Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

Това е свър­за­но с факта, че, та­ка да се каже, всич­ки дру­ги сили, те­зи на пла­не­ти­те и те­зи на не­под­виж­ни­те звезди, ис­кат да ни от­ве­дат в космоса. Луната ис­ка да ни пре­мес­ти от­но­во в чо­веш­кия свят, тя, ос­нов­но ни из­т­ръг­ва от космоса. Тя има сили, ко­ито са про­ти­во­по­лож­ни как­то на си­ли­те на Слънцето, та­ка и на си­ли­те на звездите; тя е тази, ко­ято фор­ми­ра на­ше­то срод­с­т­во със Земята. Ето за­що тя ни от­веж­да вся­ка нощ от опит­нос­ти­те със Зодиака към опит­нос­ти­те с пла­не­ти­те и от там - към опит­нос­ти­те със Земята, в момента, в кой­то сме от­ве­де­ни в на­ше­то чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло. Това, от оп­ре­де­ле­на глед­на точка, е раз­ли­ка­та меж­ду зас­пи­ва­не­то и

Ако про­че­те­те мо­ята "Теософия", ще на­ме­ри­те опи­са­ние на те­зи опитно- сти, нап­ра­ве­но от ед­на осо­бе­на глед­на точка. Тук е пре­циз­но опи­са­но то- ва, ко­ето се явя­ва един вид об­к­ръ­же­ние на чо­ве­ка меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Но така, как­то не бих­те ула­вя­ли цве­то­ве­те и звуците, ако ня­мах­те око и ухо от­вът­ре във ва­ше­то същество, бе­ли дро­бо­ве и сър­це така, не бих­те въз­п­ри­ема­ли след смър­т­та това, ко­ето ве­че опи­сах ка­то със­та­вя­що ва­ше­то об­к­ръ­же­ние в ду­хов­но­то - све­та на ду­ши­те и стра­на­та на ду­хо­ве­те - ако ня­мах те във вас Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Овена, Телеца, Близнаците и т.н. Тогава то­ва е ва­ши­ят организъм: вие има­те опит­ност с не­го пос­ред­с­т­вом ва­шия кос­ми­чен организъм. Луната не мо­же по­ве­че да ви отвежда, за­що­то тя мо­же да от­веж­да са­мо до етер­но­то тяло; оба­че то се е раз­г­ра­ди­ло в космоса.

Но в чо­ве­ка про­дъл­жа­ва да жи­вее от та­зи сила, ко­ято Луната му е пре­да­ла в наследство, до­ка­то той ос­та­ва имен­но в све­та на ду­ши­те през ед­но оп­ре­де­ле­но време, така, как­то опи­сах то­ва в "Теософия". Неговият по глед ос­та­ва още свър­зан със Земята, пос­ле той пре­ми­на­ва в стра­на­та на духовете, такава, как­ва­то я описах. Тогава той е в де­на опитност, ка­то съ­що е усе­те­на от са­мия не­го от вът­реш­на­та стра­на на Зодиака, от вън не­бе­то на не­под­виж­ни­те звезди. И ето та­ка той из­жи­вя­ва вре­ме­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да не.

В детайли, то­ва вли­за­не в жи­во­та на ду­хов­ния свят е такова, че ако ви го опи­ша по до­лу­-го­ре след­ния начин - но естествено, не тряб­ва на­й-­ве­че да на­ла­га­ме понятията, за­що­то те­зи не­ща поч­ти не мо­гат да се из­ра­зя­ват със зем­ни понятия. Все пак, мо­га да­ви ги опи­ша по след­ния начин.

Ние опи­сах­ме те­зи опит­нос­ти на човека, ко­га­то той е об­зет от ед­но мъ­чи­тел­но без­по­койс­т­во и казва: аз съм ед­на фор­ма на об­лак в све­тов­на­та кос­ми­чес­ка мъгла, нуж­но ми е да се от­пус­на в нед­ра­та на божествеността. Когато раз­г­леж­да­ме то­ва във връз­ка със зем­ни­те условия, ду­ша­та от­но­во си казва: аз се от­пу­щам във всичко, ко­ето със­та­вя кос­ми­чес­ка­та благодат, раз­ля­та над ед­но за­ся­то с жи­то поле, ко­га­то е разцъфнало, над ливада, ко­га­то е разцъфнала. Всичко, ко­ето се на­веж­да към рас­те­ни­ята и се изя­вя­ва в спи­ра­ло­вид­ни сили, всич­ко то­ва е в ос­но­ва­та си, ло­но­то на божествено- стта, ло­но­то на под­виж­на­та божественост, изпъл­не­на с живот, къ­де­то чо­ве­кът се чув­с­т­ва ог­ра­ден в на­ча­ло­то на вся­ко заспиване.

И Луната е тази, ко­ято го от­веж­да в не­го­ва­та жи­во­тин­с­ка част. Защото си­ли­те на рас­те­ни­ята имат пос­то­ян­на тен­ден­ция да но­сят чо­ве­ка все по­-на­да­леч в универса. Но как­то чо­ве­кът раз­де­ля сво­ята жи­во­тин­с­ка част с жи­во­тин­с­ко­то царство, Луната го от­веж­да от­но­во вся­ка сут­рин в не­го­ва­та жи­во­тин­с­ка част.

Ето та­ка чо­ве­кът е свър­зан с космоса. Така имен­но кос­мо­сът дейс­т­ва ме- ж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането. И око­то на сърцето, око­то на Слънцето, око­то на чо­ве­ка из­жи­вя­ват то­ва през нощ­та по та­къв начин, че имат ед­но чув­с­т­во по­доб­но на това, ко­ето би усетил, би из­жи­вял някой, кой­то има ня­как­ва връз­ка с ня­кой друг. Но то­ва не му е ка­за­но така, то­ва не е и мис­ле­но та­ка от него, те­зи­,кой­то му го казват, са из­ра­же­нията на растенията, чрез ко­ито имен­но той из­кач­ва стълбата, ко­ято го во­ди на­й-­нап­ред в све­та на планетите, пос­ле в све­та на Зодиака.

И така, чо­век мо­же да има, например, след­на­та опитност: имам връз­ка с то­ва чо­веш­ко същество, ли­ли­ите ми го казват, ро­зи­те ми го казват, за­що­то си­ла­та на розите, си­ла­та на лилиите, си­ла­та на ла­ле­та­та имен­но ме тла- с­на към него. Цялата Земя става, та­ка да се каже, ед­на книга, ко­ято ви да­
ва яс­но­та за све­та на хората, све­та на чо­веш­ки­те души, в кой­то той за­поч­ва да живее.

И виж­да­те ли, хо­ра­та из­вър­ш­ва­ха те­зи опит­нос­ти по раз­ли­чен на­чин през раз­лич­ни­те епохи. Погледнете в древ­на Индия: тези, ко­ито ис­ка­ха да на­учат не­що чрез със­то­яни­ето на сън, по от­но­ше­ние на звез­д­ния свят, ис­ка­ха да на­учат са­мо за звездите, за констелациите, на­ми­ра­щи се то­га­ва над Земята, не винаги, а в то­га­ва­шен момент, за­що­то то­ва се променя. Но те ни­ко­га не ис­ка­ха да имат връз­ки с констелациите, на­ми­ра­щи се под Земя- та, чи­ито си­ли пре­ми­на­ват то­га­ва Земята.

Гледайте, значи, чо­век в със­то­яни­ето на Буда или най-общо, със­то­яни­ето на из­то­чен мъдрец, кой­то се стре­ми чрез уп­раж­не­ния да стиг­не до ду­хов­- на­та мъдрост. Гледайте го: кра­ка­та му са кръс­то­са­ни един вър­ху друг, ка­то той е сед­нал вър­ху кръс­то­са­ни­те си един вър­ху друг крака; всъщност, той ис­ка да бъ­де под­виж­на в не­го са­мо гор­на­та част на тя­ло­то и това, ко­ето е във връз­ка с вис­ши­те констелации, а не това, кое то дейс­т­ва съ­що през не­го чрез слън­че­во­то око, това, ко­ето дейс­т­ва през крайниците. Той иска, та­ка да се каже, да сло­жи вън от кръ­го­об­раз­но­то об­ход­но дви­же­ние си­ли­те на крайниците. Можете съ­що да ви­ди­те в по­ло­же­ни­ето на всички, ко­ито се стре­мят към мъд­рос­т­та вър­ху из­точ­ния свят, че те ис­кат да раз­ви­ят връз­ки са­мо с това, ко­ето е над Земята. Те ис­кат да раз­ви­ят поз­на­ва­тел­ни връз­ки са­мо с това, ко­ето е от при­ро­да­та на душата.

Светът би ос­та­нал несъвършен, ако има­ше то­зи на­чин на стре­меж към познанието, ако чо­ве­кът се при­дър­жа­ше са­мо към по­ло­же­ни­ето на Буда, за да пос­тиг­не познание. През вре­ме­то на Гърция вече, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во тряб­ва­ше да вле­зе във връз­ка съ­що със силите, с ко­ито чо­век вли­за във връзка, ко­га­то се раз­ви­ва в по­со­ка към констелациите, на­ми­ра­щи се спо­ред мо­мен­та под Земята.

Това е по­со­че­но в гръц­ка­та ми­то­ло­гия по един въз­пи­та­тел­но фин начин. Защото в гръц­ка­та ми­то­ло­гия ви се каз­ва ви­на­ги по по­вод оп­ре­де­лен тип посвещение: за­ин­те­ре­со­ва­ни­ят е сля­зъл в под­зем­ния свят. От оп­ре де­ле­ни гръц­ки ге­рои мо­же­те ви­на­ги да узнаете, че те из­жи­вя­ват опит­нос­т­та на посвещение, ко­га­то чо­век каз­ва за тях, че са слез­ли в под­зем­ния свят. Това означава, че те са се на­учи­ли да поз­на­ват си­ли­те на космоса, ко­ито дейс­т­ват през Земята, че са се на­учи­ли да поз­на­ват кос­ми­чес­ки­те сили.

Така вся­ка епо­ха има сво­ята спе­ци­ал­на задача. И та­ка из­точ­ни­ят пос­ве­тен се на­уча­ва­ше да познава, за да мо­же­ше да го пре­да­ва на дру­ги­те хора, основно, това, ко­ето се на­ми­ра­ше пре­ди раж­да­не­то или по-скоро, пре­ди зачатието, значи, в об­лас­т­та на ду­ша­та и духа, къ­де­то чо­ве­кът жи­вее пре­ди да сле­зе в зем­ния свят. И това, ко­ето се случ­ва на хо­ра­та по то­зи гран­ди­озен на­чин в из­точ­но­то виж­да­не на света, в из­точ­на­та поезия, то­ва им

се случваше, основно, чрез факта, че по то­ва вре­ме хо­ра­та мо­же­ха да по­то­пят пог­лед в жи­вота, кой­то во­дят пре­ди да сля­зат на Земята.

В Гърция, за­поч­ва поз­на­ва­не­то на това, ко­ето за­ви­си от са­ма­та Земя: Уранос и Гейа. Гейа, Земята, е в из­ход­на точ­ка на гръц­ка­та митология. И гър­кът се стре­ме­ше ви­на­ги да опоз­нае Мистериите на са­ма­та Земя, ко­ито са ес­тес­т­ве­но съ­що кос­мич­ни Мистерии, дейс­т­ва­щи през Земята. Но Мис- териите на под­зем­ния свят, в бук­ва­лен смисъл, гър­кът ис­ка­ше съ­що да ги опознае. И така, в Гърция се раз­ви ед­на ис­тин­с­ка космология.

Погледнете до как­ва сте­пен гър­кът е постигнал, всъщност, до ед­на нис­ка сте­пен - а чо­ве­кът от Изтока, из об­що ни­как­ва - това, ко­ето на­ри­ча­ме поз­на­ние по история. Той се ин­те­ре­су­ва мно­го по­ве­че от това, ко­ето ста­ва­ше през епохата, в която, та­ка да се каже, Земята се фор­ми­ра в космоса, през епохата, в ко­ято вът­реш­ни­те си­ли на Земята, си­ли­те на Титаните, бя­ха в бор­ба сре­щу дру­ги сили, за ко­ито гър­кът го­во­ри ка­то за големи, мощ­ни ду­хов­ни сили, съ­дър­жа­щи ос­но­ва­та на зем­ни­те условия, в ко­ито чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е включено. Ние,в мо­дер­на­та епоха, сме в не­об­хо­ди­мос­т­та да раз­бе­рем историята: мо­жем да покажем, че чо­ве­кът е тръг­нал от ед­но със­то­яние на ата­вис­тич­но съ­нищ­но ясновидство, и е стиг­нал се­га до сво­ето обаг­ре­но от ин­те­лек­ту­ал­ност съз­на­ние са­мо с един ми­ти­чен нюанс, от кой­то той тряб­ва да из­ле­зе с усилие, за да по­то­пи своя пог­лед в ду­хов­ния свят.

Нашата нас­то­яща епо­ха със­та­вя всъщност, един преход, кой­то во­ди към съз­на­тел­но за­во­юва­не на ед­на опит­ност в ду­хов­ния свят. За та­зи цел ни е нуж­но да хвърлим, пре­ди всичко, пог­лед вър­ху историята. Постоянно се случ­ва съ­що в на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко дви­же­ние да се об­съж­дат раз­лич­ни ис­то­ри­чес­ки периоди, ка­то се из­кач­ва­ме до момента, в кой­то хо­ра­та по­лу­ча­ва­ха още сво­ите поз­на­ния от вис­ши­те свръх­се­тив­ни същности; пос­ле та­зи ис­то­ри­чес­ка ево­лю­ция на чо­ве­ка бе прос­ле­де­на чак до на­ша­та епоха.

Всъщност, та­зи ис­то­ри­чес­ка ево­лю­ция на чо­ве­ка е раз­г­леж­да­на от външ­но­то ду­шев­но зна­ние по един начин съ­дър­жащ всич­ко въз­мож­но най-абстрактно. Какви аб­с­т­рак­т­ни пер­с­пек­ти­ви не тра­си­ра днес човека, ко­га­то изу­ча­ва историята! Хората от древ­ни вре­ме­на зна­еха още да след­ват хо­да на историята: те и да­ваха дре­ха­та на мит, сла­га­ха ис­то­ри­ята във връз­ка с ця­ла­та при­ро­да и ней­ни­те събития. Ние ве­че не мо­жем да го правим. Но хо­ра­та не са пос­тиг­на­ли още ка­па­ци­те­та да се питат: как бе­ше това, ко­га­то пър­ви­те хо­ра по­лу­ча­ва­ха от вис­ши­те същ­нос­ти мъдростта, а пос­ле то­ва по­тъ­на в мрак мал­ко по малко? Как беше, ко­га­то Бог слезе, са­ми­ят той, за да се ин­кар­ни­ра в ед­но чо­веш­ко тя­ло чрез Мистерията на Голгота – из- пълни, със Земята, ед­на гран­ди­оз­на кос­мич­на мисия, та­ка че, бла­го­да­ре­ние на то­ва дело, Земята има от то­га­ва ед­на посока?

Цялата те­оло­гия на ХІХ и ХХ век из­вър­ш­ва грях чрез не­въз­мож­нос­т­та да раз­бе­ре Христос в не­го­во­то духов­но значение. Това, виж­да­те ли, тряб­ва да до­не­се мо­дер­на­та на­ука на посвещението. Трябва да има имен­но ед­на мо­дер­на на­ука на посвещението, ко­ято да мо­же да про­ник­не от­но­во в ду­хов­ния свят, ко­ято да знае от­но­во да говори, как­то го нап­ра­вих­ме ние днес, по по­вод раж­да­не­то и смъртта, за жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смърт- та, и меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, за жи­во­та на чо­веш­ка­та ду­ша по вре­ме на съня. Трябва да ста­не въз­мож­но чо­ве­кът да на­ме­ри от­но­во съ­що то­ва дру­го лице, духовното, на съ­щес­т­ву­ва­нието. Целият прог­рес на чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де въз­мо­жен са­мо ко­га­то чо­ве­кът поз­нае съ­що то­ва дру­го ли­це на съществуванието.

Така как­то ня­ко­га хо­ра­та от­п­ра­вя­ха сво­ето поз­на­ние са­мо към вис­ши­те све­то­ве - това, ко­ето мо­же­те доб­ре да наб­лю­да­ва­те в със­то­яни­ето на Буда; така, по-късно, хо­ра­та тър­сей­ки ед­на космология, го про­че­то­ха в ево­лю­ци­ята на Земята и бя­ха пос­ве­те­ни в ис­тин­с­ки­те Мистерии на гърците, това, ко­ето гръц­ки­ят мит раз­каз­ва чес­то на оп­ре­де­ле­ни важ­ни име­ни­ти места; така, след ка­то хо­ра­та изу­чи­ха та­ка Мистериите на не­бе­то – Мис- териите на Земята в науката, из­ляз­ла от посвещението, има­ме нуж­да от ед­на мо­дер­на на­ука на посвещението, ко­ято да може, та­ка да се каже, да се ко­ле­бае в ри­тъм меж­ду не­бе­то и Земята, ко­ято да изпи­та небето, ко­га­то ис­ка да се ос­ве­до­ми за Земята и да пи­та Земята, ко­га­то ис­ка да се ос­ве­до­ми за небето.

И не­ща­та са поч­ти та­ки­ва - мо­га да го ка­жа тук с ця­ла­та си скром­ност - въп­ро­си­те са пос­та­ве­ни и им е от го­во­ре­но до оп­ре­де­ле­на сте­пен в кни­га­та "Наука за окул­т­но­то в ос­нов­ни­те линии" /пре­ве­де­на на ан­г­лийс­ки под заг­ла­ви­ето "An Onthene of Occult Science". В та­зи кни­га е нап­ра­вен опит да се опи­ше това, от ко­ето мо­дер­ни­ят чо­век има тол­ко­ва мно­го нужда, как ня­ко­гаш­ни­ят чо­век от Изтока има­ше нуж­да от Мистериите на небето, как гър­ци­те има­ха нуж­да от Мистериите на Земята. И чо­ве­кът би тряб­ва­ло съ­що да наб­лю­да­ва в нас­то­яща­та епо­ха как­во от всич­ко то­ва има в мо­дер­но­то пос­ве­ще­ние и за не­го­ва­та връз­ка с хората.

За да се ха­рак­те­ри­зи­рат в ня­кол­ко чер­ти при­съ­щи­те за­да­чи на мо­дер­но­то посвещение, имам да ка­жа нещо, ко­ето мо­жах вече, всъщност, да ка­жа на ня­кой от вас, ко­га­то бях там до­лу те­зи пос­лед­ни дни в Оксфорд. Бих ис- кал, всъщност, на­й-­нап­ред да по­со­ча че, до­ка­то за пос­ве­те­ния от на­й-­да­леч­ни времена, важ­но­то бе­ше на­й-­ве­че да вди­га пог­ле­да си към ду­хов­ни­те светове, от­къ­де­то човекът, как­то се знае, слиза, ко­га­то се про­бу­ди в ед­но зем­но тяло, - до­ка­то за пос­ве­те­ния от ед­на след­ва­ща епоха, от зна­че­ние бе­ше това, което се опи­тах да ха­рак­те­ри­зи­рам за вас, при­пом­няй­ки начина, по кой­то гър­ци­те го­во­ри­ха за сли­за­не­то в под­зем­ния свят, ка­то се

па­да на мо­дер­ни­те пос­ве­те­ни да ди­рят ед­на фор­ма на познания, ко­ято да бъ­де ед­на рит­мич­на връз­ка меж­ду не­бе­то и Земята.

Но чо­век ще пос­тиг­не то­ва са­мо ако за­че­те след­но­то нещо. Разбира се, тряб­ва да се поз­на­ва небето, тряб­ва да се поз­на­ва Земята, но после, тряб­ва да се раз­г­ле­да това, в което, из­меж­ду съществата, ко­ито са око­ло нас, не­бе­то и Земята дейс­т­ват най-напред, за да фор­ми­рат ед­но единство; ето то­ва тряб­ва да се разгледа, т.е., да се пос­та­ви пред око­то на сърцето, око­то на Слънцето и пред ця­ло­то око на човека: са­мия човек. Защо­то чо­ве­кът има в се­бе си без­к­рай­но по­ве­че тай­ни от­кол­ко­то те­зи светове, ко­ито мо­жем да въз­п­ри­емем с външ­ни­те сетива, ко­ито мо­жем да си обяс­ним с усе­та свър­зан със сетивата. Да се опоз­нае чо­ве­ка чрез духа, то­ва е за­да­ча­та на днеш­но­то поз­на­ние чрез посвещение. Човек би ка­зал това: то­ва поз­на­ние чрез пос­ве­ще­ние ис­ка да опоз­нае всич­ки неща, до на­й-­дъл­бо­ки­те тай- ни, за да раз­бе­ре човека, из­хож­дай­ки от ця­лос­т­нос­т­та на света, из­хож­дай­ки от ця­лос­т­нос­т­та на космоса.

Сравнете се­га по­ло­же­ни­ето на днеш­ния пос­ве­тен и по­ло­же­ни­ето на пос­ве­те­ния от миналото. Чрез всич­ки ду­шев­ни спо­соб­нос­ти на ня­ко­гаш­ни­те хора, бе­ше въз­мож­но да се про­бу­ди спо­ме­на от пред­шес­т­ва­ща­та на­ше­то сли­за­не в ед­но зем­но тяло, епоха. Това бе­ше също, на­й-­ве­че за пос­ве­те­ни­те от миналото, ед­но про­буж­да­не на кос­ми­чес­ки­те спомени. За гърците, пос­ле дой­де спо­соб­нос­т­та да се по­та­пя пог­ле­да в природата. За мо­дер­ния посветен, при не­го ста­ва въп­рос за то­ва да се поз­на­ва чо­ве­ка директно, в не­го­во­то ка­чес­т­во на ду­хов­но същество. Той тряб­ва то­га­ва да пос­тиг­не спо­соб­нос­т­та да се от­де­ли от своя зе­мен на­чин на въз­п­ри­ема­не на това, ко­ето вкар­ва чо­ве­ка във връз­ка със света. Бих ис­кал да ви дам за то­ва от­но­во примера, кой­то съв­сем нас­ко­ро споменах.

Да се ус­та­но­вят връз­ки­те с душите, на­пус­на­ли Земята пре­ди дъл­го и по­-мал­ко дъл­го време, пре­ми­на­ли врата­та на смъртта, е, всъщност, част от на­й-т­руд­ни­те за­да­чи на поз­на­ни­ето чрез посвещение. Но е въз­мож­но да се ус­та­но­вят връз­ки от то­ва естество, про­буж­дай­ки дъл­бо­ки ду­шев­ни сили. Най-напред трябва, всъщност, да се про­ник­не чрез уп­раж­не­ния да се вли­за в езика, на кой­то тряб­ва да се го­во­ри с мъртвите. Този език е - бих ис­кал да ка­жа - по оп­ре­де­лен на­чин де­те на чо­веш­кия език. Но вие бих­те би­ли на съв­сем пог­ре­шен път, ако вярвате, че то­зи чо­веш­ки език мо­же да ви пос­лу­жи тук по ня­ка­къв начин. Защото, в от­но­ше­ни­ята с мър- твите, това, ко­ето се въз­п­ри­ема на пър­во място, е, че мър­т­ви­те раз­би­рат са­мо в про­дъл­же­ние на мно­го мал­ко вре­ме това, ко­ето жи­вее в зем­ния език под фор­ма­та на имена, на съществителни. Това, ко­ето из­ра­зя­ва не- що, ед­но за­вър­ше­но нещо, оп­ре­де­ле­но от съ­щес­т­ви­тел­но име, то­ва ве­че не съ­щес­т­ву­ва в ези­ка на мъртвите. В ези­ка на мъртвите, всич­ко се от­на­ся

до това, ко­ето се движи, до вът­реш­на­та подвижност. Ето за­що намираме, че след из­вес­т­но време, след пре­ми­на­ва­не­то на вра­та­та на смъртта, те, в действителност, имат са­мо сми­съ­ла на глаголите, на това, ко­ето на­ри­ча­ме из­ра­зи на активност. За да об­щу­ваме с мъртвите, всъщност, ни е нуж­но по­ня­ко­га да им от­п­ра­вя­ме въпроси, фор­ми­рай­ки ги по един раз­би­ра­ем на­чин за мъртвите. После, след из­вес­т­но време, ако мо­жем да им пред­ло­жим вливания, от­го­во­рът идва. Обикновено е не­об­хо­ди­мо да из­ми­нат мно­го нощи, до­ка­то мър­т­ви­ят мо­же да от­го­во­ри на въпроси, ко­ито му за- даваме. Но, как­то казахме, ни е нуж­но да вле­зем в ези­ка на мър­т­ви­те и са­мо за да завършим, ид­ва да ни срещ­не езикът, кой­то мър­т­ви­ят дейс­т­ви­тел­но има в живота, в кой­то му е нуж­но да влезе, за­що­то му е твър­де нуж­но да се от­да­ле­чи от Земята в це­лия си ду­ше­вен живот. Ние вли­за­ме то­га­ва в един език, чи­ито фор­ми ве­че ня­мат ра­бо­та със зем­ни­те условия, в един език, из­в­ле­чен от чувството, от сърцето, в един вид сър­де­чен език.

Тогава ние да­ва­ме на ези­ка форми, как­ви­то да­ва­ме на чо­веш­кия език са­мо в междуметията, къ­де­то каз­ва­ме "Ах!"/Ah/, ко­га­то сме учудени, или каз­ва­ме "Аз", ко­га­то ис­ка­ме да от­ве­дем вни­ма­ни­ето вър­ху са­ми­те нас. Само там зву­ци­те и ком­по­зи­ци­ите от зву­ци по­лу­ча­ват сво­ята грандиозност, сво­ето ис­тин­с­ко знание. И от то­зи мо­мент нататък, го­во­рът ста­ва нещо, ко­ето не се от­ра­зя­ва са­мо от един орган, къ­де­то го­во­рът се тран­с­фор­ми­ра в нещо, ко­ето е такова, че то­ва ко­ето се из­ди­га от цве­тя­та ни да­ва яс­но­та за чо­ве­ка и че ние са­ми­те за­поч­ва­ме да го­во­рим с това, ко­ето ид­ва от цветята. Ние са­ми­те ста­ва­ме цве­тя и цъфтим, та­ка да се каже, с цветята. И до­ка­то ние про­ник­ва­ме в цве­те­то ла­ле с на­ши­те ду­шев­ни сили, ние из­ра­зя­ва­ме в има­ги­на­ци­ята за лалето, това, ко­ето се из­ра­зя­ва тук на Земята в кон­фи­гу­ра­ция на душата. Ние рас­тем от­но­во и вли­за­ме в това, ко­ето е ду­хов­но във всич­ки неща.

Но чрез то­зи при­мер за езика, кой­то ви ха­рак­те­ри­зи­рам тук, вие виж­да­те имен­но че чо­век вли­за все по­-нап­ред във всич­ки дру­ги условия, ко­га­то е пре­ми­нал вра­та­та на смъртта, че ние поз­на­ва­ме твър­де мал­ко не­ща от чо­веш­ко­то същество, ко­га­то поз­на­ва­ме са­мо външ­но­то му ли­це тук долу, че мо­дер­на­та на­ука на пос­ве­ще­ни­ето тряб­ва да поз­на­ва то­ва дру­го ли­це на чо­веш­ко­то същество. Това за­поч­ва ве­че чрез говора. И тя­ло­то на са­мия човек, такова, как­во­то съ­що е опи­са­но - про­че­те­те тру­до­ве­те по то­зи по­вод - ста­ва за нас не­що съв­сем друго, ста­ва за нас са­ми­те един свят, ко­га­то про­ник­нем в на­ука­та на посещението. Дока то пос­ве­те­ни­ят от ми­на­ло­то тряб­ва­ше, по­-с­ко­ро да про­буж­да хората, да при­пом­ня на тех­ния спо­мен ед­на из­гу­бе­на способност, това, ко­ето хо­ра­та са из­жи­ве­ли пре­ди да сля­зат на Земята, пос­ве­те­ни­ят от днеш­но вре­ме тряб­ва да пра­ви това, ко­ето е на­пъл­но ново, това, ко­ето в чо­ве­ка е прогрес, това, ко­ето ще има още ед­но зна­че­ние за човека, ко­га­то един ден са­ми­ят той на­пус­не Земята

Както знаете, на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето вле­зе чрез раз­лич­ни под­но­вя­ва­ния в ду­хов­на­та ево­лю­ция на Земята. Тя пос­то­ян­но при­със­т­ва­ше чрез перио- дите. Тази на­ука на посвещението, от ко­ято ние има­ме нужда, ко­ято мо­же да виж­да в хи­по­те­зи­те на нас­то­яща­та на­ука са­мо ед­но на­ча­ло на от­на­ся­що­то се до поз­на­ни­ето на човека, ще бъ­де съ­що все по­ве­че и по­ве­че оборвана. Вие ще има­те нуж­да от сили, за да пре­одо­ле­ете всич­ки препят- ствия, ко­ито се про­ти­во­пос­та­вят на мо­дер­но­то посвещение. Защото пре­ди мо­дер­но­то посвещение, ко­ето е, що се от­на­ся до него, един ди­алог със свръх­се­тив­ни­те сили, да бе­ше всъщност, ус­пя­ло са­мо в пос­лед­на­та тре­ти­на на ХІХ век да бъ­де премахнато, про­ти­во­по­лож­ни­те си­ли ве­че бя­ха в действие: те докарват, за ед­на го­ля­ма част под не­съз­на­тел­на форма, ед­но със­то­яние на чо­веш­ка­та кул­ту­ра и цивилизация, ко­ето се стре­ми в дейс­т­ви­тел­ност да пре­мах­не чрез всич­ки сред­с­т­ва мо­дер­но­то посвещение.

Помислете са­мо до как­ва сте­пен е ста­на­ло те­ку­що днес про­ти­во­пос­та­вя­не­то на вся­ко познание, ко­ето се пред­с­та­вя в света: то­ва е мо­ята глед­на точка. И хо­ра­та казват: то­ва е мо­ята глед­на точка, без да се раз­ви ват по ня­ка­къв начин. Всеки из­тък­ва сво­ята глед­на точ­ка именно, из­хож­дай­ки от точката, ко­ято за­ема в све­та точ­но в момента, в кой­то каз­ва това. И днес за хо­ра­та ня­ма ни­що по-раняващо, по­-не­по­но­си­мо от то­ва да слу­шат да се го­во­ри прос­то за вис­ше познание, ко­ето се смята, че тряб­ва да бъ­де пос­тиг­на­то по вре ме на ед­на еволюция.