Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Уважаеми гос­ти и скъ­пи мои приятели! В лекциите, ко­ито из­не­сох тук пре­ди Коледа, ста­на ду­ма за връз ка­та на чо­ве­ка с це­лия Космос и осо­бе­но за връз­ка­та му с това, ко­ето пул­си­ра в Космоса ка­то ду­хов­но­-ду­шев­ни сили. Днес от­но­во бих ис­кал да се до­кос­на до те­зи неща, но от съв­сем дру­га глед­на точка.

Човешкият живот, до­кол­ко­то той про­ти­ча ка­то съ­из­жи­вя­ва­не на при­род­ния свят и ка­то ед­но неп­ре­къс­на­то раз­ви­тие на чо­веш­ки­те ду­шев­ни и ду­хов­ни опитности, е пос­та­вен меж­ду две го­ле­ми по­ляр­ни противополож- ности. И чо­веш­ки­те уси­лия за про­ник­ва­не в ду­хов­ния Космос, са в зна­-

чи­тел­на сте­пен пов­ли­яни от въздейс­т­ви­ята на те­зи две противополож- ности.

От ед­на стра­на пред чо­веш­ко­то мис­ле­не и пред чо­веш­кия се­ти­вен жи­вот зас­та­ва т.нар. при­род­на необходимост. Човекът се чув­с­т­ву­ва за­ви­сим пред - тъй да се ка­же - „железните" при­род­ни закони, ко­ито той на­ми­ра нав­ся­къ­де във външ­ния свят. Тези при­род­ни за­ко­ни го про­низ­ват отвся- къде, тъй ка­то чрез своя фи­зи­чес­ки и ете­рен организъм, той е вклю­чен във външ­ния при­ро­ден свят.

От дру­га стра­на в чо­ве­ка жи­вее съв­сем яс­но­то усе­ща­не - и то е не­из­беж­но усе­ща­не за все­ки здрав човек, - че той не би бил на ви­со­та­та на сво­ето ис­тин­с­ко достойнство, ако по вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та не стиг­не до свободата.

Аз мно­гок­рат­но съм из­тък­вал ед­на ха­рак­тер­на осо­бе­ност на съв­ре­мен­на­та ес­тес­т­ве­но­на­уч­на епоха. Тази ха­рак­тер­на осо­бе­ност се със­тои в това, че ес­тес­т­ве­но­на­уч­на­та епо­ха се стре­ми да пре­не­се же­ляз­на­та не­об­хо­ди­мост на при­род­ни­те яв­ле­ния в чис­то чо­веш­ка­та об­ласт на мислите, чув­с­т­ва­та и волята. Последователите на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те све­тог­ле­ди раз­г­леж­дат чо­веш­ка­та сво­бо­да ка­то не­що аб­сур­д­но или ка­то ед­на пъл­на илюзия, ко­ято въз­ник­ва в чо­веш­ка­та ду­ша са­мо за­що­то чо­ве­кът прос­то зас­та­ва със сво­ята во­ля пред ед­но решение, за ко­ето съ­щес­т­ву­ват до­во­ди „за" и „против". И прак­ти­чес­ки ре­ше­ни­ето взе­ма не той, а доводите, ко­ито се оказ­ват по­-сил­ни в да­де­ния момент. Така че по­-сил­ни­те до­во­ди за­ко­но­мер­но по­беж­да­ват по­-с­ла­би­те доводи. С дру­ги думи, сред­на­та су­мар­на ве­ли­чи­на на на­й-­раз­но­род­ни импулси, ко­ито дейс­т­ву­ват вър­ху не­го през це­лия му зе­мен живот, из­т­лас­к­ва чо­ве­ка в ед­на или дру­га посока. Това, че той се чув­с­т­ву­ва сво­бо­ден - твър­дят хо­ра­та с ес­тес­т­ве­но­на­уч­но мис­ле­не - ид­ва от обстоятелството, че в сво­ята цялост, ди­амет­рал­но про­ти­во­по­лож­ни­те до­во­ди „за" и „против", об­ра­зу­ват твър­де слож­но си­ло­во поле, в ко­ето еди­ни­ят вид до­во­ди не­усет­но взе­мат пре­вес и чо­век се оказ­ва из­т­лас­кан в сфе­ра­та на ед­но „ре­ше ние", ко­ето - ес­тес­т­ве­но - ня­ма ни­що об­що с не­го­ва­та сво­бод­на воля.

Срещу по­доб­но обяс­не­ние на не­ща­та оба­че зас­та­ва не са­мо етич­но­то съображение, че ис­тин­с­ко­то дос­тойн­с­т­во на чо­ве­ка из­к­люч­ва та­зи въз­мож­ност - чо­ве­кът да хвър­чи ка­то топ­ка меж­ду до­во­ди­те „за" и „про- тив", а и ед­но осо­бе­но чувство, ко­ето за неп­ре­ду­бе­де­ния слу­ша­тел е вън от вся­ко съмнение: чув­с­т­во­то за сво­бо­да на чо­веш­ка­та воля; и ако по си­ла­та на ня­как­ва те­ория той гре­ши в усе­ща­не­то си за свободата, той би мо­гъл съ­що та­ка да гре­ши и в сво­ите еле­мен­тар­ни се­тив­ни усещания. Изобщо, ако в сво­ята чув­с­т­ве­на сфе­ра чо­ве­кът би мо­гъл да бъ­де из­ма­мен от­нос­но из­жи­вя­ва­не­то на свободата, той би мо­гъл да бъ­де из­ма­мен и в из­жи­вя­ва­не­то на чер­ве­ния и зе­ле­ния цвят, мажора, ми­но­ра и т.н. Ето ­

Обаче проб­ле­мът за не­об­хо­ди­мос­т­та и свободата, с тех­ни­те все­въз­мож­ни от­ра­же­ния вър­ху ду­хов­ния жи­вот на човека, е свър­зан с мно­го по­-вис­ши сфе­ри и изоб­що не мо­же да бъ­де раз­ре­шен на она­зи плоскост, на ко­ято се на­дя­ват да го раз­ре­шат ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мис­ле­не и ежед­нев­ни­ят ду­ше­вен опит на човека. Не тряб­ва да забравяме, че то­зи ва­жен проб­лем сто­еше пред чо­ве­ка съ­що и през оне­зи да­леч­ни епохи, ко­гато ду­шев­но­то му ус­т­ройс­т­во бе­ше съв­сем различно.

От лек­ци­он­ния цикъл, кой­то за­поч­нах тук на 24 Декември 1922, Вие ве­че разбрахте, че та­ка на­ре­че­но­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­но мис­ле­не съв­сем не е тол­ко­ва древно, как­то сме свик­на­ли да смятаме. Ако се вър­нем към ня­коя от древ­ни­те епохи, там ние ще от­к­ри­ем ед­но чо­веш­ко светоусещане, ко­ето е тол­ко­ва едностранчиво-духовно, кол­ко­то и днеш­но­то све­то­усе­ща­не е едностранчиво-натуралистично. И кол­ко­то по­-на­зад се вглеж­да­ме в те­зи от­ми­на­ли епохи, тол­ко­ва по­-мал­ко ще от­к­ри­ва­ме в тях това, ко­ето днес на­ри­ча­ме при­род­на необходимост; за­що­то в своя не­пов­то­рим мис­ло­вен тембър, в сво­ето звучене, при­род­на­та не­об­хо­ди­мост при гър­ци­те бе­ше не­що съв­сем друго. И ако се от­п­ра­вим още по-назад, то­га­ва на мяс­то­то на при­род­на­та необходимост, ние ще от­к­ри­ем та­ки­ва си­ло­ви въздействия, ко­ито спо­ред сво­ята ця­лос­т­на характеристика, бя­ха по­-с­ко­ро свър­за­ни с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то провидение. Докато днес, ако ми поз­во­ли­те то­зи три­ви­ален израз, спо­ред уче­ни­те це­ли­ят свят е из­пъл­нен с при­род­ни сили, през древ­нос­т­та мис­ли­те­ли­те нав­ся­къ­де в све­та от­к­ри­ва­ха ду­хов­ни сили, ко­ито - съ­що как­то и хо­ра­та - дейс­т­ву­ва­ха с оп­ре­де­ле­ни цели, са­мо че тех­ни­те це­ли бя­ха мно­го по­-ма­щаб­ни от чо­веш­ки­те цели. Да, чо­ве­кът бе­ше по­то­пен всред не­обоз­ри­мо­то си­ло­во по­ле на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни цели, на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни намерения. И в то­ва ду­хов­но светоусещане, чо­век на­соч­ва­ше пог­ле­да си към бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сили, ко­ито оп­ре­де­ля­ха мо­ти­ви­те на не­го­ва­та воля. Когато в ес­тес­т­ве­но­на­учен сми­съл днес чо­век мисли, той се усе­ща де­тер­ми­ни­ран чрез при­род­ни­те си­ли и при­род­ни­те закони. В древ­нос­т­та той се усе­ща­ше де­тер­ми­ни­ран от не­ос­по­ри­ми­те ду­хов­ни си­ли и ду­хов­ни закони. За раз­ли­ка от днеш­ни­те натуралисти, древ­ни­те хо­ра - въп­ре­ки че бяха, тъй да се каже, ду­хов­но де­тер­ми­ни­ра­ни - в мно­го от слу­ча­ите сти­га­ха до из­жи­вя­ва­не­то на чо­веш­ка­та свобода. Днешните на­ту­ра­лис­ти си въобразя- ват, че чо­веш­ки­те дейс­т­вия се ръ­ко­во­дят от при­род­на­та необходимост. Древните оба­че знаеха: чо­веш­ки­те дейс­т­вия се ръ­ко­во­дят от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сили!
Достатъчно е са­мо да пог­лед­нем как бе­ше пос­та­вен въп­ро­сът за сво­бо­да­та и не­об­хо­ди­мос­т­та в ус­ло­ви­я­-та на съ­вър­ше­но раз­лич­ния ду­хо­вен свят, за да си кажем: всъщ­ност по то­зи на­чин външ­ни­те съ­би­тия изоб­що не мо­гат да ни съ­об­щят ни­що от това, ко­ето ста­ва в на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на жи­во­та и на кос­ми­чес­ка­та еволюция.

И все пак в кос­ми­чес­ка­та ево­лю­ция - до­кол­ко­то от ед­на стра­на тя е при­ро­ден процес, а от друга: от­к­ро­ве­ние на Духа - мо­же да се вник­не и то твър­де дълбоко. Това мо­же да ста­не са­мо с по­мощ­та на Антропософия- та. Само тя мо­же да вник­не в це­лия сми­съл на то­зи дъл­бок и раз­тър­с­ващ ду­ша­та проблем.

Впрочем ево­лю­ци­ята на при­род­ния свят обик­но­ве­но се раз­г­леж­да по един край­но ог­ра­ни­чен начин. Днес ес­тес­т­во­из­пи­та­те­лят се чув­с­т­ву­ва за­дъл­жен да из­с­лед­ва в ка­би­не­та си от­дел­ни и нес­вър­за­ни един с друг при­род­ни процеси, да ги наг­ла­си в зри­тел­но­то по­ле на микроскопа, да ги под­ло­жи на един или друг експеримент. И той изоб­що не раз­би­ра кол­ко жес­то­ко ог­ра­ни­чен се оказ­ва при та­къв из­с­ле­до­ва­тел­с­ки подход.

Обаче всеки, кой­то се на­еме да раз­г­ле­да ду­шев­ния и ду­хо­вен жи­вот на човека, всъщ­ност из­ця­ло след­ва съ­щия из­с­ле­до­ва­тел­с­ки подход. Психо- лозите с пра­во се бо­ят да се из­п­ра­вят пред ця­лос­т­но­то обяс­не­ние на чо­веш­ка­та проблематика. Те при­бяг­ват до „тяс­на­та специализация" и се опит­ват да свър­жат в ед­но ця­ло съв­сем раз­но­род­ни фраг­мен­ти на мисли, чув­с­т­ва и т.н., на­дя­вай­ки се, че та­ка мо­гат да ос­но­ват ед­на доб­ра психо- логия. Също как­то уче­ни­те в кли­ни­ка­та или фи­зи­ко­-хи­ми­чес­ка­та ла­бо­ра­то­рия се опит­ват да из­ко­ват един вид „ми­рог­лед на фи­зи­чес­ки­те си- ли", из­хож­дай­ки са­мо от от­дел­ни казуси, наб­лю­де­ния и експерименти.

Обаче в дейс­т­ви­тел­ност по­доб­ни опи­ти ни­ко­га не во­дят до ед­но ця­лос­т­но об­х­ва­ща­не на ре­ал­ния свят, ни­то в об­лас­т­та на физическите, ни­то в об­лас­т­та на ду­хов­ни­те явления. Аз да­леч не ис­кам да ка­жа не­що ло­шо за те­зи тяс­но спе­ци­али­зи­ра­ни изследвания, напротив, ка­к­то зна­ете мно­гок­рат­но съм ги оп­рав­да­вал в ед­на или дру­га от мо­ите лекции. Но то­ва още по­ве­че ни за­дъл­жа­ва да кажем: След ка­то по то­зи на­чин - чрез вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду от­дел­ни­те си фраг­мен­ти - при­ро­да­та и све­тът не се от­к­ри­ват на човека, ние сти­га­ме до убеждението: чрез сво­ите изследва- ния, наб­лю­де­ния и експерименти, чо­ве­кът ни­ко­га не мо­же да си из­г­ра­ди един пра­ви­лен и оза­рен от ис­ти­на­та светоглед. Естествено, чо­век мо­же да из­с­лед­ва чер­но дроб­ни­те клет­ки или чер­нод­роб­ни­те процеси, как­то и мо­зъч­ни­те клет­ки или мо­зъч­ни­те процеси; в те­зи на­со­ки той не­съм­не­но мо­же да стиг­не твър­де далеч. Само че те го от­веж­дат в стра­нич­ни пъти- ща, а не към глав­на­та цел. Ето за­що пра­ви­лен въз­г­лед за ця­лос­т­ния чо­веш­ки ор­га­ни­зъм по то­зи на­чин не мо­же да се получи, по­не­же в слу­чая лип­с­ва ед­на ръководна, ед­на все­об­х­ват­на идея за ус­т­ройс­т­во­то на чо-­
веш­кия организъм. Ако тя съществуваше, тяс­но спе­ци­али­зи­ра­ни­те из­с­лед­ва­ния щя­ха да имат съв­сем друг вид, а не как­то днес хи­ми­ята или астрохимията, фи­зи­ка­та или астрофизиката, би­оло­ги­ята и т.н. нап­раз­но се опит ват да стиг­нат до един прав­до­по­до­бен об­раз на външ­ния свят и да обяс­нят как си вза­имо­дейс­т­ву­ват раз­лич­ни­те при­род­ни си­ли и закони. Човекът мо­же да стиг­не до един прав­до­по­до­бен об­раз на външ­ния свят, са­мо ако из­ра­бо­ти в се­бе си она­зи спо­соб­ност да съ­зер­ца­ва във външ­на­та природа, ко­ято приб­ли­зи­тел­но би от­го­ва­ря­ла на съ­зер­ца­тел­на­та му способност, зад чернодробните, бъбречни, сър­деч­ни и мо­зъч­ни про­це­си да вник­ва имен­но във все­об­х­ват­на­та идея за ус­т­ройс­т­во на чо­веш­кия организъм.

Разбира се, мо­же да се възрази: да, ве­ро­ят­но един ден про­це­си­те в чер­ния дроб и мо­зъ­ка на чо­ве­ка ще на­ме­рят сво­ето за­до­во­ли­тел­но би­оло­ги­чес­ко обяснение. Обаче на свой ред ние мо­жем да кажем: естествено, са­мо че вза­имо­дейс­т­ви­ята меж­ду чер­ния дроб, мо­зъ­ка и т.н. са свър­за­ни с це­лия чо­веш­ки организъм. Но до­ри и да се обър­нем са­мо към от­дел­ни­те процеси, ние - ра­но или къс­но - ще сме в със­то­яние да се добе­рем до ця­лос­т­ния об­раз на чо­веш­кия организъм, включ­ващ в се­бе си все­въз­мож­ни въз­дейс­т­вия - химически, физически, би­оло­ги­чес­ки и т.н.

Ето, пред нас е ця­лос­т­ни­ят об­раз на чо­веш­кия организъм. В не­го дейс­т­ву­ват оп­ре­де­ле­ни при­род­ни си­ли и закони. А да­ли те дейс­т­ву­ват и в про- с­т­ран­с­т­во­то око­ло човека? Да, в из­вес­тен сми­съл те дейс­т­ву­ват и вън от него. Моля да не бъ­да раз­б­ран погрешно. Нещата ви­на­ги са относител- ни. Ако вник­нем в про­це­си­те на чо­веш­ко­то ухо, ще установим, че те пред­с­тав­ля­ват ед­но от­но­си­тел­но цяло. Но в случай, че раз­г­ле­да­ме слу­хо­вия ор­ган ка­то про­дъл­же­ние на ухо­то в по­со­ка към мозъка, ние съ­що сти­га­ме до ед­но от­но­си­тел­но цяло. Ако съ­еди­ним външ­но­то и вът­реш­но­то ухо, ние от­но­во сти­га­ме до ед­но по­-го­ля­мо от­но­си­тел­но цяло, кое- то ве­че при­над­ле­жи към главата, а тя на свой ред при­над­ле­жи на це­лия организъм. Стремежът към един ця­лос­тен и все­об­х­ва­тен възглед, включ­ващ в се­бе си всич­ки си­ли и закони, дейс­т­ву­ва­щи в чо­веш­кия органи- зъм, ви­на­ги ни во­ди до по­доб­ни резултати.

Един та­къв все­об­х­ва­тен и то­та­лен пример, взет от външ­ния свят, е де­но­нощ­ни­ят цикъл. В то­зи слу­чай то­тал­нос­т­та ид­ва от вза­имо­дейс­т­ви­ето на цял ред при­род­ни закони. В хо­да на де­но­нощ­ния ци­къл - как­то в на­ше­то обкръжение, та­ка и в са­ми­те нас - се ра­зиг­ра­ват на­й-­раз­лич­ни фи­зи­чес­ки и хи­ми­чес­ки процеси. И ние бих­ме мог­ли да обобщим: всъщ­ност де­но­нощ­ни­ят ци­къл е един вид „времеви" организъм, включ­ващ в се­бе си ред при­род­ни процеси, все­ки от ко­ито ние мо­жем да изу­чим отделно.

Друг, още по­-го­лям при­мер на „тоталност" има­ме в го­диш­ния цикъл. Ако пог­лед­не­те то­зи го­ди­шен ци­къл и всичко, ко­ето ста­ва със Земята и
чо­ве­чес­т­во­то в хо­да на ед­на го­ди­на - до­ри и са­мо във външ­ния ат­мос­фе­рен пласт - ако прос­ле­ди­те про­це­си­те в рас­те­ни­ята и минералите, Вие ще установите, че сте из­п­ра­ве­ни пред един още по­-в­се­об­х­ва­тен „време- ви" организъм, чи­ито при­род­ни про­це­си мо­же­те да из­с­лед­ва­те под фор­ма­та на чернодробни, стомашни, бъб­реч­ни про­це­си и т.н. и т.н. Практи- чески в го­диш­ния ци­къл има ед­но ор­га­ни­чес­ко нат­руп­ва­не - ду­ма­та е приблизителна, но все пак мо­же да се упот­ре­би - ед­но ор­га­ни­чес­ко нат­руп­ва­не на та­ки­ва процеси, ко­ито под­ле­жат на под­роб­но ес­тес­т­ве­но­на­уч­но изследване.

Бихме мог­ли да ка­жем - си­гу­рен съм, че до­ри и зад те­зи бег­ли думи, Вие ще се до­се­ти­те кол­ко дъл­бо­ки и се­ри­оз­ни са нещата, - че са­мо ако на един чо­век лип­с­ва аб­с­т­рак­т­но­то от­но­ше­ние към външ­ния при­ро­ден свят, ко­ето го тлас­ка към днеш­ни­те фи­зи­чес­ки и хи­ми­чес­ки експеримен- ти, има­щи за цел да обяс­нят яв­ле­ни­ята в бо­та­ни­ка­та или зоологията, са­мо ако от­х­вър­ли ця­ла­та ес­тес­т­ве­но­на­уч­на абстракция, той мо­же да до­бие усет за кос­ми­чес­кия ор­га­ни­зъм на де­но­нощ­ния и го­диш­ния цикъл. И до­би­вай­ки то­зи усет, той открива, че не­ща­та тук всъщ­ност са иден­тич­ни със са­мия него. Позволете ми да обяс­ня как­во имам предвид.

Нека спрем вни­ма­ни­ето си на­й-­нап­ред на го­диш­ния цикъл. Ако нас­т­ро­им ду­ши­те си на съ­ща­та вълна, как­ва­то ус­пях­ме да пос­тег­нем тук пос­лед­ния път не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди Коледата, ние ще установим, че от на­й-­пър­ва­та про­лет­на зе­ле­ни­на до пе­ри­ода на цъфтенето, се ра­зиг­ра­ват оп­ре­де­ле­ни процеси. Да, ние има­ме един не­об­х­ва­тен сбор от при­род­ни процеси, ко­ито се ра­зиг­ра­ват в по­со­ка от ко­ре­ни­те към цве­то­вете. А наесен, ко­га­то нас­тъ­пи увях­ва­не­то на рас­ти­тел­ния свят, ние има­ме про­це­си от съв­сем друг вид.

По то­зи на­чин ние об­х­ва­ща­ме в ед­но ор­га­нич­но ця­ло го­ля­ма част от за­оби­ка­ля­щи­те ни при­род­ни процеси. Ние виж­да­ме как през лет­ни­те ме­се­ци рас­ти­тел­ни­ят свят про­ме­ня своя вън­шен облик; жи­во­тин­с­ки­ят свят - също, осо­бе­но низ­ши­ят жи­во­тин­с­ки свят, насекомите. Ние виж­да­ме как през ля­то­то Земята „отваря" всич­ки­те си ор­га­ни към прос­то­ри­те на Кос- моса, и как бла­го­да­ре­ние на то­ва оп­ре­де­ле­ни Земни про­це­си се на­соч­ват навън, към Космоса. Ние виж­да­ме как на­есен и зи­ме те­зи про­це­си от­но­во се при­би­рат към Земята, как Земята - бих мо­гъл да ка­жа - нат­руп­ва все по­-го­ля­мо над­мо­щие над буйния и бли­кащ про­ле­тен живот, до­веж­дай­ки го до един вид при­вид­на смърт или по­не за­бул­вай­ки го в про­дъл­жи­те­лен и дъл­бок сън, ся­каш ця­ла­та Земя се зат­ва­ря за въз­дейс­т­ви­ята на Космоса. Тук в го­диш­ния ци­къл ние виж­да­ме две противоположности, чи­ито не­из­б­ро­ими със­тав­ни час­ти са обе­ди­не­ни в ед­но зат­во­ре­но цяло.

И ко­га­то спрем ду­шев­ния си пог­лед вър­ху един та­къв го­ди­шен цикъл, кой­то ни се пред­с­та­вя ка­то ед­но зат­во­ре­но цяло, в смисъл, че от оп­ре­-­
делен мо­мент той за­поч­ва но­ва­та си фаза, която, об­що взето, пов­та­ря ста­ра­та фаза, ние откриваме, че тук сме из­п­ра­ве­ни не пред друго, а пред ед­на при­род­на необходимост. И ние, хората, мал­ко или много, учас­т­ву­ва­ме в та­зи при­род­на необходимост. А ако сме из­ця­ло вклю­че­ни в нея, то­га­ва ние бих­ме по­пад­на­ли в бе­зус­лов­но под­чи­не­ние пред та­зи при­род­на необходимост. В хо­да на го­диш­ния ци­къл се про­явя­ват оп­ре­де­ле­ни при­род­ни сили, ко­ито имат от­но­ше­ние към нас, хората, до­кол­ко­то сме жи­те­ли на Земята. Впрочем Земята не се про­ме­ня тол­ко­ва бързо. Разби- ра се, още в след­ва­щи­те дни ние вли­за­ме в други, по­-мал­ки цикли, оба­че Земята ед­ва ли се про­ме­ня тол­ко­ва бързо, че в про­дъл­же­ние на един цял живот, чо­век да за­бе­ле­жи оне­зи пос­те­пен­ни изменения, ко­ито го­ди­на след го­ди­на се нат­руп­ват вър­ху ця­лос­т­ния об­лик на Земята. И така, до­кол­ко­то вся­ка го­ди­на ми­на­ва­ме през пролет, лято, есен и зи­ма в на­ше­то соб­с­т­ве­но тяло, ние сме вклю­че­ни в при­род­на­та необходимост.

Да, та­ка тряб­ва да се раз­г­леж­дат нещата: са­мо ис­тин­с­ка­та опит­ност да­ва познание; вся­ка те­ория тръг­ва от ед­на стро­го ог­ра­ни­че­на жи­тейс­ка об­ласт и вед­на­га се опит­ва да обяс­ни це­лия живот. Ние не тряб­ва да из­хож­да­ме от час­т­ни­те за­ко­ни на гравитацията, от за­ко­ни­те на рас­ти­тел­на­та вегетация, от за­ко­ни­те на жи­во­тин­с­ки­те инстинкти, от за­ко­ни­те на логиката, за­що­то все­ки час­тен закон, по­пад­нал в чо­веш­ка­та глава, бър­зо пре­рас­т­ва във фал­ши­ви обобщения. Ние прос­то тряб­ва да наб­лю­да­ва­ме един или друг феномен, къ­де­то има вза­имо­дейс­т­вие меж­ду при­род­ни­те сили. Такъв фе­но­мен е го­диш­ни­ят цикъл.

Обаче до­ри и един по­вър­х­нос­тен пог­лед ни убеждава, че спря­мо го­диш­ния цикъл, чо­ве­кът има из­вес­т­на свобода; спря­мо го­диш­ния ци­къл той има от­но­си­тел­но свобода. Антропософският све­тог­лед под­чер­та­ва то­зи факт още по-ясно. Защото ан­т­ро­по­соф­с­ко­то обяс­не­ние на­соч­ва на­ше­то вни­ма­ние пър­во към оне­зи две ре­ду­ва­щи се състояния, ко­ито са при­съ­щи на все­ки чо­век в хо­да на денонощието: със­то­яни­ята на буд­ност и сън. Знаем, че до­ка­то чо­век е буден, не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и не­го­ви­ят Аз се на­ми­рат в от­но­си­тел­но единство. Докато чо­век спи, в лег­ло­то ос­та­ват тяс­но преп­ле­те­ни­те фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, а вън от тях са ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът.

И ко­га­то с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то познание, за ко­ето Вие сте ос­ве­до­ме­ни от на­ша­та литература, се обър­нем към фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на чо­ве­ка в за­ви­си­мост от то­ва да­ли той спи или е буден, то­га­ва ус­та­но­вя­ва­ме следното.

Когато ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са из­вън фи­зи­чес­кия и ете­рен организъм, то­га­ва в то­зи фи­зи­чес­ки и ете­рен ор­га­ни­зъм въз­ник­ва един живот, ка­къв­то във външ­на­та при­ро­да мо­жем да на­ме­рим са­мо в ми­не­рал­но­то и рас­ти­тел­но царство. Обстоятелството, че фи­зи­чес­ки­ят и ете­рен ор­га­-­
низъм на чо­ве­ка включ­ват в се­бе си и та­ки­ва процеси, ко­ито не са са­мо ми­не­рал­ни и растителни, се дъл­жи на осо­бе­на­та организация, за­ви­се­ща от вре­мен­ното при­със­т­вие на ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът в чо­веш­кия ор- ганизъм. Ако със сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и своя Аз чо­ве­кът не се по­то­пи навреме, т.е. ако за­къс­нее да се по­то­пи във фи­зи­чес­ко­то си и етер­но тя- ло, то­га­ва той би ос­та­нал в сфе­ра­та на ми­не­рал­ния и рас­ти­те­лен живот. Но в ми­га на заспиването, чо­ве­кът по­па­да под дейс­т­ви­ето на ед­на тен- денция, ко­ято се стре­ми да го пре­вър­не в ми­не­рал­но­-рас­ти­тел­но същест- во. И по вре­ме на съ­ня та­зи тен­ден­ция по­лу­ча­ва явен пре­вес над всич­ки дру­ги процеси.

Ако със сред­с­т­ва­та на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние се вглеж­да­те в спя­щия фи­зи­чес­ки човек, то­га­ва в то­зи спящ чо­век - ес­тес­т­ве­но в рам­ки­те на не­об­хо­ди­ми­те раз­ли­чия - Вие ще от­к­ри­ете един ве­рен об­раз на всич­ко оно- ва, ко­ето през про­лет­та и ля­то­то про­низ­ва на­ша­та Земя. Минералните и рас­ти­тел­ни си­ли на­рас­т­ват не­удър­жи­мо и буйно, раз­би­ра се, под дру­га форма, а не ка­то зе­ле­ни­те про­лет­ни растения, ко­ито по­ник­ват от Земята. И все пак, как­то казах, това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва по вре­ме на съ­ня в чо­веш­кия фи­зи­чес­ки и ете­рен организъм, е един ве­рен об­раз на Земята през се­зо­ни­те на про­лет­та и лятото. Човекът от съв­ре­мен­на­та кос­ми­чес­ка епо­ха е ор­га­ни­зи­ран имен­но в съ­от­ветс­т­вие с та­зи външ­на природа. Той мо­же сво­бод­но и без­п­ре­пятс­т­ве­но да от­п­ра­вя своя фи­зи­чес­ки пог­лед към та­зи фи­зи­чес­ка природа. Той спо­кой­но мо­же да съ­зер­ца­ва всич­ки фа­зи на про­лет­ния растеж, на про­лет­но­то цъфтене. В мига, обаче, ко­га­то чо­век по­лу­чи оп­реде­ле­ни ин­с­пи­ра­ции и имагинации, то­га­ва с по­мощ­та на по­то­пе­но­то си в съ­ня фи­зи­чес­ко тяло, той ще съз­ре се­зо­на на лятото. Защото да спиш, то­ва означава: про­лет­та и ля­то­то да нав­ля­зат във фи­зи­чес­ко­то и етерно тяло. Неудържимият и бли­кащ от мла­ден­чес­ки си­ли жи­вот започва. И ко­га­то ние се пробудим, т.е ко­гато Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло от­но­во се при­бе­рат в чо­веш­кия организъм, то­га­ва то­зи не­удър­жим и бли­кащ жи­вот на фи­зи­чес­ко­то и етер­но тя­ло из­вед­нъж ути- хва. За ду­хов­но обу­че­ния пог­лед се­га за­поч­ва един жи­вот във фи­зи­чес­кия и ете­рен ор­га­ни­зъм на човека, кой­то е твър­де бли­зък до есен­ния и зи­мен жи­вот на ця­ла­та планета. И практически, ако ние прос­ле­дим чо­ве­ка в ре­ду­ва­щи­те се пе­ри­оди на буд­ност и сън, не­из­беж­но ще ус­та­но­вим един сбит и мик­ро­кос­ми­чес­ки об­раз на есен, зима, пролет, лято. Да, не­об­хо­ди­мо е са­мо да прос­ле­ди­те фи­зи­чес­кия и ете­рен ор­га­ни­зъм на един чо­век в рам­ки­те на 24 ча­са - ес­тес­т­ве­но със сред­с­т­ва­та на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние - и Вие ще ус­та­но­ви­те един цял го­ди­шен ци­къл в об­лас­т­та на микрокосмоса. Така че, ако вник­нем ис­тин­с­ки и дъл­бо­ко в спя­щия и бу­ден човек, в та­зи не­го­ва част, коя то но­щем ос­та­ва в лег­ло­то и дру­га­та част, ко­ято де­нем бди и дейс­т­ву­ва във външ­ния свят, то­га­ва ние сти­га­ме

Обаче не­ка се­га раз­г­леж­да­ме и това, ко­ето по вре­ме на съ­ня се от­де­ля на­вън от чо­веш­кия организъм: Азът и ас­т­рал­но­то тяло. Ако се обър­нем към спя­щия чо­век с по­мощ­та на ин­с­пи­ра­ци­ята и интуицията, ние ще установим, че до­ка­то той спи, не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло и не­го­ви­ят Аз са по­ве­ре­ни на ду­хов­ния свят, на ду­хов­ни­те сили, и че в то­зи ду­хо­вен свят ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът ще стиг­нат до един съз­на­те­лен жи­вот ед­ва в по­-къс­ни­те пре­въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя. И ние тряб­ва да сме на­пъл­но сигурни: По вре­ме на съня, т.е. меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са до та­ка­ва сте­пен не­дос­тъп­ни за външ­ния свят, до­тол­ко­ва са „оттеглени" от света, до­кол­ко­то и ця­ла­та Земна пла­не­та през зи­ма­та е „оттеглена" от прос­то­ри­те на Космоса. По вре­ме на съ­ня Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло дейс­т­ви­тел­но се на­ми­рат в тех­ния „зи­мен сезон". Но по то­зи на­чин по вре­ме на съ­ня в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм нас­тъп­ва ед­но за­бе­ле­жи­тел­но смесване, ед­на съчетание, ко­ето за пла­не­тар­ни­те ма­ща­би на Земята напр. е въз­мож­но са­мо до­кол­ко­то тя при­те­жа­ва две про­ти­во­по­лож­ни „полукълба": прак­ти­чес­ки по вре­ме на съ­ня спря­мо сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло чо­век се на­ми­ра в лятото, а спря­мо ас­т­рал­но­то тя­ло и своя Аз, чо­век се на­ми­ра в зимата.

По вре­ме на бо­дър­с­т­ву­ва­не­то не­ща­та са пос­та­ве­ни обратно. Тогава за фи­зи­чес­ко­то и етер­но тя­ло нас­тъп­ва зима. Азът и ас­т­рал­ни­ят ор­га­ни­зъм на чо­ве­ка са обър­на­ти към оне­зи кос­ми­чес­ки сфери, с ко­ито те мо­гат да под­дър­жат връзка, до­ка­то чо­век е буден. Когато Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло се по­то­пят във фи­зи­чес­ко­то и етер­но тяло, то­га­ва за тях - за Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло - нас­тъп­ва лято. Отново има­ме сли­ва­не меж­ду зи­ма по от­но­ше­ние на фи­зи­чес­ки­-­етер­ния организъм, и ля­то - по от­но­ше­ние на Азът и ас­т­рал­ния организъм.

Нали раз­би­ра­те - ако раз­г­леж­да­ме Земята, в ней­ни­те раз­лич­ни ге­ог­раф­с­ки области, ние ще има­ме ед­но вре­мен­но и лято, и зима; са­мо че ние не мо­жем да вмес­тим те­зи го­диш­ни вре­ме­на ед­но в друго. Обаче в чо­ве­ка неп­ре­къс­на­то има ед­но вза­им­но про­ник­ва­не на мик­ро­кос­ми­чес­ко­то ля­то и мик­ро­кос­ми­чес­ка­та зима. Спи ли човек, не­го­во­то фи­зи­чес­ко ля­то се сли­ва с не­го­ва­та ду­хов­на зима; бу­ден ли е чо­век - не­го­ва­та фи­зи­чес­ка зи­ма се сли­ва с не­го­во­то ду­хов­но лято. Във външ­на­та при­ро­да чо­век има обо­со­бе­ни­те ля­то и зи­ма под фор­ма­та на го­диш­ния цикъл, в се­бе си оба- че, той пос­ти­га ед­но мик­рос­ко­пи­чес­ко сливане, та­ка че раз­по­ла­га с ед­на пос­то­ян­на зи­ма и с ед­но пос­то­ян­но лято. Докато за външ­ния при­ро­ден свят, зи­ма и ля­то се ре­ду­ват във вре­ме­то и в ед­на ге­ог­раф­с­ка об­ласт ца­ри или зима, или лято, за чо­веш­ко­то съ­щес­т­во те­зи две те­че­ния са вза­им­но впле­те­ни и съ­щес­т­ву­ват едновременно, ма­кар и по един твър­де

Във външ­ния ход на при­род­ни­те про­це­си ние има­ме един вид „сък­ра­тен курс" на при­род­ни­те си­ли и при род­ни­те закони. Само че до­ка­то в ед­на ге­ог­раф­с­ка об­ласт те дейс­т­ву­ват пос­ле­до­ва­тел­но и не мо­гат да се не­ут­ра­ли­зи­рат взаимно, в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не е така. Там те се не­ут­ра­ли­зи­рат напълно. А то­ва ста­ва бла­го­да­ре­ние на обстоятелството, че чо­ве­кът за­ко­но­мер­но ре­ду­ва със­то­яни­ето си на бо­дър­с­т­ву­ва­не и сън. Чове- кът се прев­ръ­ща в сво­бод­но съ­щес­т­во имен­но за­що­то при­род­ни­те необ- ходимости, ко­ито ина­че се ма­ни­фес­ти­рат във времето, при не­го се не­ут­ра­ли­зи­рат и вмес­т­ват ед­на в друга.

Ето за­що и чо­век ни­ко­га не мо­же да се из­диг­не до раз­би­ра­не­то за свобо- дата, ако той не проумее: ви­на­ги ко­га­то не­го­ва­та фи­зи­чес­ка и етер­на при­ро­да са в със­то­яни­ето на ля­то и зима, към тях той при­ба­вя зи­ма­та и ля­то­то на своя ду­хо­вен живот.

И така, Вие виждате, че до­ка­то наб­лю­да­ва­ме външ­на­та природа, ние сти­га­ме до та­ки­ва образи, до как­ви то е из­к­лю­че­но да стиг­нем при чо­ве­ка - ни­то в не­го­вия сън, ни­то в не­го­ва­та будност. Тук ние тряб­ва да сме съв­сем точни: В рам­ки­те на чо­веш­ка­та природа, ес­тес­т­ве­ни­те при­род­ни про­це­си гу­бят сво­ята валидност! И ед­ва ко­га­то те­зи ес­тес­т­ве­ни при­род­ни про­це­си прес­та­нат да сму­ща­ват на­ша­та чо­веш­ка природа, ние сти­га­ме до ис­тин­с­ка­та въз­мож­ност да пог­лед­нем в ду­хов­но­-мо­рал­на­та същ­ност на човека. По то­зи на­чин ние из­г­раж­да­ме ед­но етично, ед­но мо­рал­но от­но­ше­ние към човека, съ­що как­то из­г­раж­да­ме и ед­но при­род­но от­но­ше­ние към природата.

Ако с та­ка из­во­юва­ни­те поз­на­ния пог­лед­нем на­вът­ре в се­бе си - в под­к­ре­па на то­ва твър­де­ние мо­гат да се по­со­чат още мно­го фак­ти - ние сти­га­ме до един обоб­щен и „кондензиран" вид на всич­ко онова, ко­ето ина­че е раз­тег­ле­но в хо­да на времето. И ед­ва сега, след ка­то раз­г­леж­да­ме на­ша­та чо­веш­ка същ­ност по то­зи нов начин, ние за­поч­ва­ме да вна­ся­ме не­що но­во и в от­но­ше­ни­ето ни към вре­ме­то и не­го­во­то протичане.

Повърхностната на­уч­на ме­то­до­ло­гия не се из­ди­га дотам, че да заяви: Когато се вглеж­даш в човека, ти тряб­ва да до­ло­виш она­зи по­ли­фо­нич­на тъкан, ко­ято в хо­да на вре­ме­то съ­щес­т­ву­ва са­мо ка­то от­дел­ни и пръс­на­ти звуци. И ако из­ра­бо­тим един вид ду­хов­но ухо, то­га­ва из­вед­нъж в чо­ве­ка ще за­пе­ят всич­ки лет­ни и зим­ни звуци, ко­ито ина­че се по­раж­дат тук или там в хо­да на времето. Времето дейс­т­ви­тел­но се прев­ръ­ща в пространство. Цялото кос­ми­чес­ко об­к­ръ­же­ние - вклю­чи­тел­но и вре­ме­то - тръг­ва сре­щу нас от дъл­би­ни­те на Вселената; за онова, ко­ето зву­чи от нас са­ми­те - то е ка­то фо­ку­си­ра­но в един център, в ед­на точка.

Открием ли в се­бе си центъра, къ­де­то вза­имо­дейс­т­ву­ват физическите, ду­шев­ни­те и ду­хов­ни кос­ми­чес­ки сили, ние мо­жем да се обър­нем по съв­сем друг на­чин към външ­ния свят. Тогава чо­веш­ка­та во­ля се ус­т­ре­мя­ва към ис­тин­с­ко­то ху­до­жес­т­ве­но творчество, а нак­рая и към та­ко­ва от­но­ше­ния спря­мо външ­ния свят, ко­ето е не прос­то ед­но па­сив­но поз- нание, а по­-с­ко­ро свет­ла и ра­дос­т­на са­мо­жер­т­ва и та­зи са­мо­жер­т­ва бих мо­гъл да опи­ша по след­ния начин. Човекът не гле­да ве­че в све­та с аб­с­т­рак­т­но­то и сту­де­но мис­ле­не на сво­ята глава; той за­поч­ва да гле­да в све­та с ця­ло­то си същество. Той за­поч­ва да се на­мес­ва в жи­во­то и мощ но раз­ви­тие на све­та по съв­сем друг начин, от­кол­ко­то се на­мес­ва­ше в до­се­гаш­ни­те фак­ти на ежедневието. Живото и мощ­но раз­ви­тие на све­та не­усет­но се прев­ръ­ща за не­го в един нов култ, в един кос­ми­чес­ки култ. И от­се­га на­та­тък във все­ки миг от жи­во­та си, чо­век мо­же да све­ще­но­дейс­т­ву­ва в то­зи кос­ми­чес­ки култ. Всеки зе­мен култ е са­мо един сим­во­ли­чен об­раз на кос­ми­чес­кия култ. Да, то­зи кос­ми­чес­ки култ е ис­тин­с­ка­та кул­ми­на­ция на все­ки зе­мен култ. И са­мо ако док­рай и пра­вил­но се про­ник­нем с това, ко­ето бе­ше ка­за­но днес, ние ще се из­ви­сим до въз­мож­нос­т­та да раз­г­леж­да­ме кой­то и да е ре­ли­ги­озен култ в яс­ната и чис­та свет­ли­на на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то познание. Точно та­зи ще бъ­де и за­да­ча­та ни през след­ва­щи­те дни, скъ­пи мои при­яте­ли и ува­жа­еми гости: да вник­нем по­не ма- л­ко в от­но­ше­ни­ето на Антропософията към раз­лич­ни­те фор­ми на култа.