Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Уважаеми гос­ти и скъ­пи мои приятели! Преди два дни го­во­рих за това, как го­диш­ни­ят ци­къл на Земята мо­же да се от­к­рие съ­що и в чо­веш­кия организъм. Тогава обър­нах вни­ма­ни­ето Ви вър­ху ед­на важ­на осо­бе­ност - че при­род­ни­те действия, ко­ито са нав­ся­къ­де око­ло нас, се разиграват, тъй да се каже, под фор­ма­та на един „времеви" ор­га­ни­зъм в хо­да на ед­на ка­лен­дар­на година. По то­зи на­чин в хо­да на ед­на го­ди­на се сти­га до един вид нап­лас­тя­ва­не и вза­имо­дейс­т­вия меж­ду от­дел­ни при­род­ни про­це­си и при­род­ни факти.

Обаче меж­ду при­род­ни­те цик­ли и тях­но­то от­ра­же­ние в чо­ве­ка има съ­щес­т­ве­на разлика. Докато в ед­на ге­ог­раф­с­ка об­ласт при­род­ни­те про­це­си се ра­зиг­ра­ват последователно, при чо­ве­ка те се ра­зиг­ра­ват едновремен- но. Като един за­вър­шен и ця­лос­тен организъм, чо­ве­кът има дос­та сход­с­т­ва със Земния организъм. Обаче при Земята не­ща­та са ус­т­ро­ени така, че зим­ни­те про­це­си в ед­на ге­ог­раф­с­ка об­ласт и лет­ни­те про­це­си в дру­га ­
геог­раф­с­ка об­ласт са яс­но раз­г­ра­ни­че­ни в кос­ми­чес­ко­то прос­т­ран­с­т­во и не си при­чи­ня­ват вза­им­ни смущения. При чо­ве­ка оба­че не­ща­та из­г­леж­дат по друг начин. Докато спи, не­го­ви­те фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло са в един вид лято, в един мо­гъщ и не­удър­жи­мо бли­кащ жи­вот на фи­зи­чес­ко­то и етер­но тяло. Докато чо­ве­кът спи, в не­го­вия фи­зи­чес­ко­-­ете­рен ор­га­ни­зъм пос­ле­до­ва­тел­но нас­тъп­ват един вид про­лет и лято. Обаче в съ­що­то вре­ме ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се на­ми­рат в един вид зима. Така че при чо­ве­ка ля­то и зи­ма съ­щес­т­ву­ват едновременно, дейс­т­ву­ват едновре- менно. Подобни са тех­ни­те съ­от­но­ше­ния и по вре­ме на бодърствуване. Докато чо­век е буден, не­го­во­то фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло се на­ми­рат в един вид есен и зима. В съ­що­то време, про­бу­де­ни от се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния на външ­ния свят, про­бу­де­ни от мислите, които чо­век из­ра­бот­ва от­нос­но външ­ния свят, чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло и не­го­ва­та Азова ор­га­ни­за­ция нав­ли­зат в един вид про­лет и лято. Отново вът­реш­на­та про­лет и вът­реш­но­то ля­то се сре­щат с вът­реш­на­та есен и вът­реш­на­та зима.

Когато ду­хов­но­-на­уч­но­то поз­на­ние срав­ня­ва пла­не­тар­ния ор­га­ни­зъм на Земята с чо­веш­кия ор­га­ни­зъм - нап­ри­мер по от­но­ше­ние на лет­ни­те и зим­ни про­це­си - то ни ка­ра да се за­мис­лим вър­ху със­то­яни­ето на про­ти­во­по­лож­ни­те Земни полукълба. При чо­ве­ка не­ща­та са ус­т­ро­ени така, ка­то че ли ля­то­то от ед­но­то по­лу­къл­бо би мог­ло да се пре­не­се свет­ка­вич­но в зи­ма­та на дру­го­то полукълбо.

По то­зи на­чин оба­че въз­ник­ва нещо, ко­ето се свеж­да приб­ли­зи­тел­но до следното: зим­ни­те про­це­си не­ут­ра­ли­зи­рат лет­ни­те про­це­си и от дру­га стра­на лет­ни­те про­це­си не­ут­ра­ли­зи­рат зимните, та­ка че се сти­га до един вид рав­но­вес­но положение. Днес офи­ци­ал­на­та на­ука не мо­же да стиг­не до то­зи извод, по­не­же тя е в пъл­но не­ве­де­ние спря­мо чо­веш­ко­то същест- во. При чо­ве­ка при­род­ни­те си­ли дейс­т­ву­ват по та­къв начин, че зи­ма и ля­то - ако ми поз­во­ли­те то­зи на­чин на из­ра­зя­ва­не - пос­то­ян­но ра­бо­тят за сво­ето вза­им­но неутрализиране.

Човекът но­си в се­бе си, ця­ла­та об­к­ръ­жа­ва­ща го природа; са­мо че при­род­ни­те про­це­си неп­ре­къс­на­то се неутрализират, до­ка­то нак­рая се сти­га до там, че в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во настъпва, об­що взето, ед­но със­тояние на покой. Както от две­те стра­ни на ед­на вез­на има­ме оп­ре­де­ле­ни тежес- ти, ко­ито мо­гат да се урав­но­ве­сят до със­то­яние на пъ­лен покой, та­ка и при чо­ве­ка се пос­ти­га ед­но пъл­но урав­но­ве­ся­ва­не на про­ти­во­по­лож­ни­те при­род­ни процеси.

Вземете при­ло­же­ни­ето на мо­ята кни­га „Върху за­гад­ки­те на душата". Ако ня­кой пра­вил­но ос­мис­ли всичко, ко­ето раз­к­ри­вам там за тро­ич­но­то устройство*10 на чо­ве­ка - днес то­ва ряд­ко мо­же да се срещ­не - той ще стиг­не до твър­де ин­те­рес­ни изводи. Ние раз­г­ра­ни­ча­ва­ме в чо­ве­ка три системи: нервно-сетивна, ритмична, и сис­те­ма веществообмен-крайни-
ци. Тези три сис­те­ми си вза­имо­дейс­т­ву­ват непрекъснато. Свикнали сме да казваме: нер­в­но­-се­тив­на­та сис­те­ма дейс­т­ву­ва пре­дим­но в главата. Обаче в из­вес­тен сми­съл - пог­лед­на­то фун­к­ци­онал­но - це­ли­ят чо­век се стре­ми да ста­не „глава". Същото ва­жи и за дру­ги­те системи, за рит­мич­на­та система, за сис­те­ма­та веществообмен-крайници.

Впрочем, ако взе­мем нер­в­но­-се­тив­на­та и ве­щес­т­во­-­об­мен­на система, ще ус­та­но­вим меж­ду тях ед­на не­съм­не­на противоположност, ко­ято за ду­хов­но­-на­уч­на­та ана­то­мия и фи­зи­оло­гия не пред­с­тав­ля­ва ни­как­ва тайна. Ако нап­ри­мер се раз­хож­да­ме по улицата, с на­ша­та дви­га­те­л­на сис­те­ма (или сис­те­ма­та веществообмен-крайници) ние из­вър­ш­ва­ме ед­но дви­же­ние в пространството. В на­ша­та нер­в­но­-се­тив­на система, на то­ва дви­же­ние съответствува, приб­ли­зи­тел­но в съ­ща­та степен, ед­но със­то­яние на покой. Моля Ви да нап­ра­ви­те уси­лие и да раз­бе­ре­те те­зи неща. Аз казах: „ед­но със­то­яние на покой". Обикновено ду­ма­та „покой" се упот­ре­бя­ва ка­то ед­но аб­со­лют­но понятие. Ако ня­кой се­ди на стола, той прос­то седи; изоб­що не се мисли, да­ли в то­зи мо­мент чо­ве­кът не е из­пъл­нен с безпо- койство, напрежение, страх. В ежед­нев­ния жи­вот обик­но­ве­но хо­ра­та не раз­г­ра­ни­ча­ват те­зи не­ща и до­ня­къ­де те имат право.

Обаче по­ло­же­ни­ето с на­ша­та нер­в­но­-се­тив­на сис­те­ма е съв­сем друго. Ако се дви­жим по­-бър­зо или ако тичаме, ние пра­вим то­ва с на­ша­та дви­га­тел­на организация. Но в съ­що­то вре­ме в на­ша­та нер­в­но­-се­тив­на сис­те­ма въз­ник­ва ед­на зас­той­на тенденция, ед­на тен­ден­ция към покой. Кол- кото по­-бър­зо се движим, тол­ко­ва по­-под­чер­та­на е та­зи тенденция. Да, но всичко, ко­ето ста­ва в на­ша­та дви­га­тел­на организация, а съ­що и в на­шия ве­щес­т­во­об­мен (нап­ри­мер дви­же­ни­ето на хра­ни­тел­ни­те сокове) съ­от­ветс­т­ву­ва ед­на тен­ден­ция към по­кой в на­ша­та нер­в­но­-се­тив­на органи- зация. Тези не­ща са ви­ди­ми до­ри външно.

В гла­ва­та е цен­т­рал­но­то пред­с­та­ви­тел­с­т­во на нер­в­но­-се­тив­ния органи- зъм. Спрямо на­ша­та дви­га­тел­на система, гла­ва­та е прос­то един „лени- вец". Тя се дър­жи така, ся­каш да­ден чо­век се е нас­та­нил удоб­но в един файтон, кой­то ко­не­те тег­лят напред. Главата ос­та­ва спокойна. Нашата гла­ва неп­ре­къс­на­то се стре­ми към спокойствие. Тя изоб­що не се ин­те­ре­су­ва например, че аз дви­жа ръ­ка­та си. Дори ин­тен­зив­но­то дви­же­ние на мо­ята ля­ва ръ­ка пре­диз­вик­ва ед­на ус­по­ко­ител­на тен­ден­ция в дяс­на­та по­ло­ви­на на мо­ята глава; как­то и ин­тен­зив­но­то дви­же­ние на мо­ята дяс­на ръ­ка пре­диз­вик­ва ус­по­ко­ител­на тен­ден­ция в ля­ва­та по­ло­ви­на на мо­ята глава. Едва чрез та­зи ус­по­ко­ител­на тен­ден­ция е въз­мож­но да „съпро- вождаме" на­ши­те дви­же­ния с оп­ре­де­ле­ни мис­ли и представи. Съвърше- но пог­реш­но е обяс­не­ни­ето на ма­те­ри­алис­ти­чес­ка­та наука, че пред­с­та­ви­те въз­ник­ват бла­го­да­ре­ние на нер­в­ни­те процеси. Обратно, ако те­зи пред­с­та­ви са свър­за­ни нап­ри­мер с ня­как­во дви­же­ние в пространството,

Вече го­во­рих пред Вас за оне­зи про­ти­во­по­лож­ни със­то­яния при човека, ко­ито неп­ре­къс­на­то пос­ти­гат един вид равновесие. В при­род­ния свят лет­ни­те и зим­ни при­род­ни про­це­си са про­ти­во­по­лож­ни и не дейс­т­ву­ват ед­нов­ре­мен­но в ед­на ге­ог­раф­с­ка област. В чо­веш­кия ор­га­ни­зъм оба­че про­ти­во­по­лож­ни­те про­це­си се раз­п­ре­де­лят рав­но­мер­но и пос­ти­гат вза­им­но равновесие. Да, при чо­ве­ка про­ти­во­по­лож­ни­те про­це­си про­ти­чат успоредно, нас­ло­яват се и дейс­т­ву­ват едновременно. Но равновесието, до ко­ето сти­гат те, не мо­же да ни ста­не ясно, ако не раз­де­лим „средната" или рит­мич­на сис­те­ма на чо­ве­ка на още две части. Става ду­ма за ди­ха­тел­ния ри­тъм и за кръв­но­цир­ку­ла­тор­ния ритъм. Така ние го­во­рим за „горна" и „долна" рит­мич­на система. Обаче в сре­да­та меж­ду „горе" и „долу" се на­ми­ра он­зи чо­веш­ки орган, кой­то в на­й-­го­ля­ма сте­пен се стре­ми към равновесие, за­що­то как­то отгоре, та­ка и отдолу, той е про­низ­ван от про­ти­во­по­лож­ни при­род­ни сили.

Ето как чо­ве­кът се раз­па­да на две половини. Горната по­ло­ви­на об­х­ва­ща нер­в­но­-се­тив­на­та система, ко­ято - ес­тес­т­ве­но - се стре­ми да се раз­п­рос­т­ре над це­лия чо­веш­ки организъм. Аз лес­но мо­га да си пред­с­та­вя как от ед­на­та стра­на има­ме нер­в­но­-се­тив­на сис­те­ма и при­над­ле­жа­ща­та към нея ди­ха­тел­на система, а от дру­га та стра­на - кръв­но­цир­ку­ла­тор­на­та сис­те­ма и веществообмена. Двете стра­ни се урав­но­ве­ся­ват взаимно.

Онзи ор­ган в чо­веш­ко­то тяло, кой­то пред­с­тав­ля­ва съ­щин­с­ка­та аре­на на равновесието, е сърцето. Динамичните вза­имо­дейс­т­вия меж­ду „горе" и „долу" на­ми­рат тук сво­ята урав­но­ве­се­ност и хармония. Само че чо­веш­ко­то сър­це да­леч не е она­зи помпа, как­то си го пред­с­та­вя днеш­на­та фи- зиология. Сърцето е урав­но­ве­ся­ва­щи­ят ор­ган меж­ду гор­на­та и дол­на

Вие виждате, че ако ис­тин­с­ки се стре­мим да раз­бе­рем човека, ние тряб­ва да осъ­щес­т­вим ед­но все­об­х­ват­но и фун­да­мен­тал­но наб­лю­де­ние вър­ху него, да­вай­ки си сметка, че в слу­чая външ­ни­те при­род­ни за­ко­ни изоб­що са неприложими.

Ако от­б­ли­зо раз­г­ле­да­ме ис­тин­с­ка­та същ­ност на човека, ще открием, че в не­го са вло­же­ни ре­ди­ца закономерности. Ние се на­уча­ва­ме да раз­би­ра­ме чо­ве­ка ед­ва след ка­то проумеем: Да, в се­бе си той но­си час­ти­ца от са­ма­та природа, но по та­къв начин, че при­род­ни­те про­ти­во­по­лож­ни про­це­си се не­ут­ра­ли­зи­рат взаимно. Ако вник­нем с ду­хов­но­-на­учен пог­лед в та­зи час­ти­ца от природата, ще установим, че по от­но­ше­ние на фи­зи­чес­ко­то и етер­но тя­ло - до­ка­то чо­век спи - тя е про­ни­за­на от ми­не­рал­ни и рас­ти­тел­ни свойства. Да, спя­щи­ят чо­век е про­ник­нат от ми­не­рал­ни и рас­ти­тел­ни свойства, ко­ито пре­диз­вик­ват в не­го един вид лято.

И ед­ва сега, вник­вай­ки по един пра­ви­лен на­чин в не­удър­жи­мия и бли­кащ жи­вот тук, ние сти­га­ме до не­го­во­то ис­тин­с­ко значение. Кога всъщ­ност блик­ва то­зи живот? Когато Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло не са тук, ко­га то Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло по вре­ме­то на съ­ня са на­вън в ду­хов­ния Кос- мос. И от­къ­де ид­ва то­зи бли­кащ живот? Отговор ще по­лу­чим имен­но от ан­т­ро­по­соф­с­ко­то ду­хов­но­-на­уч­но познание.

Нека се обър­нем към спя­щия човек. В лег­ло­то ос­та­ват не­го­во­то фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, ко­ито спо­ред Антропософията мо­жем до­ня­къ­де да срав­ним със зем­на­та почва, с ми­не­рал­но­то царство, пред­с­тав­ля­ва­щи ­

осно­ва­та на рас­ти­тел­ния жи­вот - ес­тес­т­ве­но рас­ти­те­лен жи­вот в съв­сем дру­ги форми, дос­тъп­ни оба­че за ду­хов­но­-на­уч­но­то познание.

Над те­зи те­ла ся­каш треп­ти един пламък, кой­то не поз­во­ля­ва на Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло да се приб­ли­жат до спя­щия човек. Впечатлението е та- кова, ка­то че ли ду­хов­ни­ят наб­лю­да­тел виж­да в лег­ло­то ед­на час­ти­ца Земя, про­ни­за­на от край до край с не­удър­жи­мо бли­ка­щи рас­ти­тел­ни си- ли, и свър­за­но­то с нея - но все пак на­пъл­но са­мос­то­ятел­но - си­яние на ас­т­рал­но­-­Азо­вия организъм.

А как из­г­леж­дат не­ща­та в будност? Представете си следното: пред­с­та­ве­те си как увях­ва­що­то рас­ти­тел­но цар­с­т­во и це­лия ми­не­ра­лен свят прос­то изгарят, оза­ре­ни от бу­шу­ва­щия в тях ас­т­рал­но­-­Азов пламък. Докато е буден, чо­ве­кът има не­що об­що с увях­ва­що­то рас­ти­тел­но цар­с­т­во и с це­лия раз­па­дащ се ми­не­ра­лен свят. Общо взето, рас­ти­тел­ни­те про­це­си в то­зи слу­чай на­по­до­бя­ват (ма­кар и не­ща­та да из­г­леж­дат съв­сем различ- но) по­жъл­те­ли­те есен­ни дър­ве­та с на­ве­де­ни кло­ни и по­вех­на­ли листа, умо­ре­ни и умиращи, но по­гъл­на­ти от мъл­ча­ли­ва­та и се­ри­оз­на иг­ра на сто­ти­ци и хи­ля­ди ог­не­ни езици. Тези под­виж­ни ог­не­ни ези­ци не са ни­що друго, ос­вен ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, ко­ито жи­ве­ят в етер­но­то и фи­зи­чес­ко тяло. И се­га въз­ник­ва ло­гич­ни­ят въпрос: Добре, но как из­г­леж­да то­зи ог­нен танц нощем, по вре­ме на съня, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са из­вън фи­зи­чес­ко­то и етер­но тяло?

Ако от­но­во на­со­чим пог­лед към спя­що­то чо­веш­ко тя­ло - след­вай­ки все­въз­мож­ни­те съпоставки, ко­ито мо­гат да бъ­дат нап­ра­ве­ни от мно­гоб­рой­ни­те ми лек­ции по те­зи въп­ро­си - ние ще ус­та­но­вим следното: Ние ще ус­та­но­вим че под ог­не­ни­те ези­ци на Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло не­що става. Там е спя­що­то фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето пре­ли­ва от не­удър­жи­ми­те рас­теж­ни сили. Тези рас­теж­ни си­ли не­усет­но съ­жи­вя­ват ми­не­рал­ния свят на човека. Неговите на­й-­мик­рос­ко­пич­ни час­ти­ци и, ако мо­га та­ка да се из- разя, „трохите" на фи­зи­чес­ко­то тя­ло се­га из­г­леж­дат така, ся­каш тех­ни­те ато­ми би­ха се разпаднали, ся­каш от ця­ло­то тя­ло се офор­мя ед­на под­виж­на ми­не­рал­но­теч­на­-въз­ду­хо­об­раз­на маса, ко­ято е про­ни­за­на от не­удър­жим и бли­каш жи­вот - и та­зи вът­реш­на сила, ко­ято при­чи­ня­ва всич­ко това, как­во пред­с­тав­ля­ва тя? Виждате ли, то­ва което виб­ри­ра вът­ре в етер­но­то и фи­зи­чес­ко тя­ло - до­ка­то ние спим - е от­з­ву­ча­ва­ща­та удар­на въл­на на на­шия кос­ми­чес­ки жи­вот пре­ди раждането. Докато сме будни, та­зи удар­на въл­на е в покой.

Когато пла­мъ­ци­те на ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се свър­жат с етер­но­то и фи­зи­чес­ко тяло, то­га­ва виб­ра­ци­ите от на­шия кос­ми­чес­ки жи­вот пре­ди раж­да­не­то утих­ват напълно. И ед­ва сега, след ка­то сме до­би­ли та­зи важ­на и стро­го лич­на опитност, ние се на­уча­ва­ме да вник­ва­ме пра­вил­но в про­це­си­те на външ­на­та природа. Едва се­га разбираме: Всичко, ко­ето

Ако ис­ка­ме пра­вил­но да раз­бе­рем дейс­т­ву­ва­щи­те навън при­род­ни си­ли и за­ко­ни - с из­к­лю­че­ние на жи­во­тин­с­ки­те и фи­зи­чес­ки­те чо­веш­ки си­ли - тряб­ва да заявим: В ли­це­то на при­род­ни­те си­ли и за­ко­ни ние зас­та­ва­ме пред Земното минало, пред за­ле­за и бав­на­та смърт на Земната планета. И ако раз­миш­ля­ваме вър­ху външ­на­та природа, ние тряб­ва да пос­ве­тим на­ши­те раз­мис­ли всъщ­ност точ­но на та­зи бав­на Земна смърт.

Но за да се съ­жи­ви уми­ра­ща­та Земя, за да при­еме тя в се­бе си им­пул­си­те на бъдещето, съ­щес­т­ву­ва са­мо ед­на възможност: в ми­не­рал­ния и рас­ти­те­лен свят да се вло­жат си­ли­те на ду­ша­та и Духа; а имен­но - в жи­во­тин­с­кия свят да про­ник­нат ду­шев­ни­те сили, а в чо­ве­ка да про­ник­нат ду­хов­ни­те сили.

Но по то­зи на­чин це­ли­ят свят се из­п­ра­вя пред нас раз­де­лен на две ос­нов­ни части. Ако от­п­ра­тим пог­лед към външ­на­та природа, ко­ято е със­та­ве­на пре­дим­но от ми­не­рал­ни и рас­ти­тел­ни процеси, ние бих­ме мог­ли да я срав­ним с на­шия спящ фи­зи­чес­ко­-­ете­рен организъм.

Да, ако се вгле­да­ме във външ­ни­те фи­зи­чес­ки процеси, ние тряб­ва да до­ба­вим още следното: Всъщност от те­зи ми­не­рал­ни и рас­ти­тел­ни про­це­си на външ­на­та при­ро­да за­ви­сят и всич­ки ос­та­на­ли фи­зи­чес­ки процеси. Вземете нап­ри­мер из­х­ран­ва­не­то на жи­ви­те същества: то за­поч­ва не от другаде, а от при­ема­не­то на из­вес­т­ни ми­не­рал­ни и рас­ти­тел­ни вещества. Животните, а на свой ред и човека, ги пре­ра­бот­ват и включ­ват във ве­щес­т­во­об­мя­на­та си. И все пак ця­ла­та външ­на при­ро­да - до­кол­ко­то е със­та­ве­на от фи­зи­чес­ки и етер­ни про­це­си - но­си ха­рак­те­ра на това, ко­ето ние има­ме в ли­це­то на на­шия спящ фи­зи­чес­ко­-­ете­рен организъм. От дру­га страна, до­ка­то сме будни, ние но­сим в се­бе си Азово-астралния организъм. В съ­що­то време, ако ми поз­во­ли­те то­зи израз, на­ши­ят фи­зи­чес­ко­-­ете­рен ор­га­ни­зъм се на­ми­ра в своя „зи­мен сън". Но при чо­ве­ка не­ща­та са ус­т­ро­ени така, че буд­ни­ят Азово-астрален организъм, съ­жи­вен в своя „ле­тен сезон" от външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния и от са­мо­за­раж­да­щи­те се мисли, неп­ре­къс­на­то пос­ти­га ед­но ди­на­мич­но рав­но­ве­сие с фи­зи­чес­ко­то и етер­но тя­ло по вре­ме на тех­ния „зи­мен сън".

Ако оба­че раз­г­леж­да­ме не­ща­та от ду­хов­но­-на­уч­на глед­на точка, ние ще ус­та­но­вим следното: Ние ще установим, че към дъл­бо­кия зи­мен сън на на­ша­та пла­не­та из­п­ра­ща сво­ите си­ли ед­но ду­хов­но лято; че лет­ни­ят се­зон на Земята ви­на­ги е про­ник­нат от ед­на ду­хов­на зима. Само че те­зи със­то­яния не пос­ти­гат ни­как­во равновесие, по­не­же те са ва­лид­ни за про­ти­во­по­лож­ни­те Земни половини, а не за ця­ла­та Земя. Нека до­пъл­ня още и това, че фи­зи­чес­ка­та зи­ма се под­сил­ва от ду­шев­но­-ду­хов­на­та зима, а фи­зи­чес­ко­то ля­то - от ду­хов­но­то лято.

И всич­ко то­ва ни показва, че как­то чо­ве­кът но­си в се­бе си сво­ето ми­на­ло и сво­ето настояще, та­ка и ця­ла­та за­оби­ка­ля­ща ни при­ро­да съ­що но­си в се­бе си сво­ето ми­на­ло и сво­ето настояще.

Впрочем ние се до­кос­ва­ме до „настоящето" са­мо в гра­ни­ци­те на на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, и то до­ка­то сме будни. А до „миналото" - до оно­ва ми- нало, ко­ето дейс­т­ву­ва в об­лас­ти­те на Духа - ние се приб­ли­жа­ва­ме на­й-ве­че чрез фи­зи­чес­кия и ете­рен ор­га­ни­зъм по вре­ме­то на съня. Изобщо ми­не­рал­ни­ят и рас­ти­те­лен свят са ре­зул­тат от ми­на­ли­те ета­пи на съще- ствуванието. Минералният и рас­ти­те­лен свят се прев­ръ­щат в нас­то­яще са­мо по­ра­ди обстоятелството, че в чо­ве­ка дейс­т­ву­ват оп­ре­де­ле­ни ду­шев­ни и ду­хов­ни сили. А в нас­то­яще­то ве­че са вло­же­ни и къл­но­ве­те на бъ- дещето.

Ако е ис­ти­на това, ко­ето из­на­сям пред Вас - а то е ед­на не­съм­не­на ис­ти­на -, че в сво­бод­ния от ду­хов­на дейност фи­зи­чес­ко­-­ете­рен организъм, ние но­сим в се­бе си пе­ча­та на миналото, то­га­ва тряб­ва да за­явим и след- ното: Зората на бъ­де­щия свят ние сме длъж­ни да тър­сим един­с­т­ве­но в на­шия Аз и на­ше­то ас­т­рал­но тяло, ця­ло­то бъ­де­ще на Земята ние сме длъж­ни да тър­сим в сфе­ри­те на Духа.

Днес чо­ве­кът е нап­ред­нал до та­ка­ва степен, че той е в със­то­яние да при­ба­ви еле­мен­тар­ни­те си­ли на Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло към фи­зи­чес­ко­-етер­ния организъм. Минералният и рас­ти­те­лен свят да­леч ня­мат те­зи качества. Минералните ка­чес­т­ва на Земята - та­ка как­то ни се пред­с­та­вят те - се про­явя­ват ка­то нещо, кое то не до­пус­ка Духа вът­ре в се­бе си, а са­мо се ос­та­вя да бъ­де об­гър­на­то и за­ля­то от не­го­ва­та твор­чес­ка мощ. Растителната при­ро­да от своя стра­на съ­що се про­явя­ва по та­къв начин, че тя не до­пус­ка ду­шев­ни­те си­ли в се­бе си, но все пак - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - се до­кос­ва до тях в сво­ите на­й-­ви­со­ко раз­по­ло­же­ни части. Защото от ду­хов­но­-на­уч­на глед­на точ­ка рас­те­ни­ето из­г­леж­да та­ка че: ако тук до­лу има­ме ко­ре­ните, в сре­да­та - стъблото, а го­ре - цветове-те, то имен­но в цвет­на­та ко­ро­на на ед­но ус­т­ре­ме­но на­го­ре дър­во например, то­ва дър­во се до­кос­ва до ас­т­рал­ния свят; ас­т­рал­ни­ят свят не про­ник­ва в него, но все пак то се до­кос­ва до ас­т­рал­ния свят.

По то­зи на­чин въз­ник­ват цвет­ни­те ко­ро­ни на храс­ти и дървета, по то­зи на­чин въз­ник­ва це­ли­ят про­ле­тен цъфтеж, ця­ло­то про­лет­но оба­яние на Земята - а имен­но ка­то ед­но съп­ри­кос­но­ве­ние меж­ду на­й-­ви­со­ко разпо­ло­же­ни­те час­ти на рас­те­ни­ята и са­мия ас­т­ра­лен свят. Аз чес­то съм при­бяг­вал до по­етич­но­то сравнение, че цвет­на­та одеж­да на рас­те­ни­ето е ка­то целувката, ко­ято то си раз­ме­ня със Слънцето, със Слънчевата светли- на. Макар и ас­т­рал­но действие, всич­ко то­ва пред­с­тав­ля­ва един вид съ- прикосновение.

Ако се вгле­да­ме в за­оби­ка­ля­ща­та ни природа, там ние да­леч не раз­г­ра­ни­ча­ва­ме ис­тин­с­ка­та същ­ност на ми­не­рал­ния и рас­ти­те­лен свят; там ние да­леч не виж­да­ме това, ко­ето мо­жем да установим, ако със­ре­до­то­чим вни­ма­ни­ето си вър­ху чо­веш­ко­то съ­щес­т­во. В чо­ве­ка ние виж­да­ме вза­им­но свър­за­ни­те минерални, растителни, ас­т­рал­ни и Азови сили. Сега ние тряб­ва да из­к­лю­чим животните, ма­кар и са­мо за миг.

По-нататък ще го­во­рим от­но­во за тях. Но това, от ко­ето фи­зи­чес­ки­те дейс­т­вия за­ви­сят в на­й-­го­ля­ма степен, ние от­к­ри­ва­ме не другаде, а тък­мо в ми­не­рал­ния и рас­ти­те­лен свят. Тези два свята, ако мо­га та­ка да се изразя, „застават" под дейс­т­ви­ята на ас­т­рал­ни­те и Азови сили. Обаче ас­т­рал­ни­те и Азови си­ли не са на­вън в минералите, в растенията. Минера- лният и рас­ти­те­лен свят, об­що взето, са пос­ле­ди­ци от ми­налото.

Ако чо­век пог­лед­не с вяр­но око на ми­не­рал­но­то цар­с­т­во и на за­раж­да­що­то се в не­го рас­ти­тел­но царство, той не­из­беж­но тряб­ва да си каже: но да, нав­ся­къ­де в крис­тал­ни­те форми, нав­ся­къ­де в пла­нин­с­ки­те хребети, нав­ся­къ­де в рас­ти­тел­ни­те масиви, аз виж­дам чу­дес­ни­те па­мет­ни­ци на она­зи жиз­не­на и твор­чес­ка мощ, ко­ято ве­че угасва. Ако оба­че на­со­чим пог­лед към чо­веш­ко­то същество, към съ­ща­та та­зи угас­ва­ща твор­чес­ка мощ, чи­ято кул­ми­на­ция е би­ла в пре­диш­ни­те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя, и ко­ято се­га се про­явя­ва в етер­но­то му и фи­зи­чес­ко тя­ло ка­то на­рас­т­ва­ща слабост, то­га­ва ние ще от­к­ри­ем как це­ли­ят фи­зи­чес­ки и ете­рен чо­веш­ки ор­га­ни­зъм е прос­то оза­рен от свет­ли­на­та на ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, с дру­ги ду­ми - оза­рен от това, ко­ето сво­бод­но се раз­г­ръ­ща ка­то мис­ло­вен жи­вот вър­ху аре­на­та на вза­им­но урав­но­ве­се­ни­те при­род­ни процеси.

В чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ние виждаме, тъй да се каже, ми­на­ло­то и бъде- щето, зас­та­на­ли ре­дом ед­но до друго. Ако се обър­нем към външ­на­та при- ­ро­да - до­кол­ко­то тя е из­г­ра­де­на от ми­не­рал­ни и рас­ти­тел­ни свойс­т­ва - ние зас­та­ва­ме пред об­ра­за на миналото. Докато она­зи си­ла в човека, ко­ято в не­го­во­то нас­то­яще дейс­т­ву­ва ка­то еле­мент на бъдещето, пред­с­тав­ля­ва ве­че са­ма­та за­лож­ба на свободата. И точ­но та­зи свобода, скъ­пи мои приятели, е нещо, ко­ето в при­ро­да­та не съществува. Ако външ­на­та при­ро­да би би­ла пре­доп­ре­де­ле­на да ос­та­не в гра­ни­ци­те на ми­не­рал­ния и
рас­ти­те­лен свят, то­ва за нея би оз­на­ча­ва­ло пос­те­пен­на смърт, съ­що как­то и фи­зи­чес­ко­-­етер­ни­ят чо­веш­ки ор­га­ни­зъм пос­те­пен­но се раз­па­да след смър­т­та в кос­ми­чес­кия етер. Да, фи­зи­чес­ки­ят и ете­рен ор­га­ни­зъм уми- рат; чо­ве­кът оба­че не умира, за­що­то не­го­ви­те ас­т­рал­но тя­ло и Аз но­сят в се­бе си не смърт, а съзидание.

И се­га - за да не бъ­де спо­ле­тя­на от смърт и външ­на­та природа, чо­век тряб­ва да вло­жи в нея си­ли­те на своето ас­т­рал­но тя­ло и си­ли­те на своя Аз. А то­ва означава: ако чо­век ис­ка да га­ран­ти­ра са­мо­то бъ­де­ще на уми­ра­ща­та Земя, чрез сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и своя Аз той тряб­ва да из­ра­бо­ти в се­бе си пред­с­та­ви­те за свръх се­тив­ния свят и да ги вклю­чи в пла­не­тар­ния ор­га­ни­зъм на Земята. Да, от всич­ко онова, ко­ето в не­го е свръх­се­тив­но и невидимо, чо­век тряб­ва да очак­ва за се­бе си ед­на но­ва ин­кар­на­ция в след­ва­що­то въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя. От сво­ите тлен­ни фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, чо­век не мо­же да очак­ва това. По съ­щия на­чин оба­че и са­ма­та Земя не мо­же да очак­ва ни­как­во бъ­де­ще от ми­не­рал­ния и рас­ти­те­лен свят. Само ако ние вло­жим в Земята това, ко­ето тя не прите- жава, Земната пла­не­та мо­же да се на­дя­ва на ед­но бъдеще, на ед­на своя бъ­де­ща инкарнация. А това, ко­ето на­й-­оче­бий­но лип­с­ва на Земята, са ак­тив­ни­те мис­ли на човека, ко­ито из­рас­т­ват в не­го­вия са­мос­то­яте­лен и не­за­ви­сим от при­ро­да­та организъм. Ако чо­век ре­али­зи­ра и прев­ръ­ща сво­ите мис­ли в ед­на ви­ди­ма действителност, то­га­ва той оси­гу­ря­ва на Зе- мята ней­но­то бъдеще. Обаче за та­зи цел чо­век тряб­ва да се из­диг­не над оби­чай­но­то природознание, над офи­ци­ал­на­та наука, защо­то тя му да­ва са­мо отражения, са­мо ог­ле­дал­ни образи, а не дейс­т­ви­тел­ни мисли. Само имагинацията, ин­с­пи­ра­ци­ята и ин­ту­ици­ята мо­гат да съ­жи­вят на­ши­те мисли. Приемем ли ги в се­бе си, ние вла­га­ме в жи­во­та на Земята жи­ви и трай­ни образи, при­те­жа­ва­щи ог­ром­на сила.

Преди го­ди­ни аз на­пи­сах ед­на мал­ка кни­га за „Теорията на поз­на­ни­ето в Гьотевия светоглед". Там съ­що ста­ва­ше ду­ма за твор­чес­ко­то и съ­зи­да­тел­но мис­ле­не на човека. „Това мис­ле­не - ка­зах аз - пред­с­тав­ля­ва ис­тин­с­ка­та ду­хов­на връз­ка на чо­ве­чес­т­во­то с бо­жес­т­ве­ния свят." Защото до­кол­ко­то чо­ве­кът се ос­та­вя на отраженията, на ог­ле­дал­ни­те образи, ко­ито ид­ват от външ­на­та природа, той са­мо пов­та­ря очер­та­ни­ята на ми­на­ло­то и жи­вее в мър­т­ви­те ос­тан­ки от бо­жес­т­ве­ния свят, в мър­т­вия труп на бо­жес­т­ве­ния свят. Само ако съ­жи­ви сво­ите мисли, той по­лу­ча­ва и оно­ва Причастие, с ко­ето е про­ник­нат це­лия свят; са­мо то­га­ва той свър­з­ва се­бе си с ду­хов­на­та ево­лю­ция на Космоса.

Всъщност ду­хов­но­то поз­на­ние е ед­но ис­тин­с­ко Причастие, то в на­ча­ло­то на един нов кос­ми­чес­ки култ, съ­от­ветс­т­ву­ващ на съв­ре­мен­ния човек. Този кос­ми­чес­ки култ въз­ник­ва по­ра­ди това, че чо­век все по­ве­че и по­ве­че се убеждава: мо­ят ми­не­ра­лен и рас­ти­те­лен ор­га­ни­зъм е про­ни­зан от

И ако след всич­ко то­ва чо­век се вгле­да в своя организъм, той ще има яс­но­то усещане: Ето, се­га аз съм на ис­ти­на свър­зан със звез­д­ния свят. Да, до­кол­ко­то звез­д­ния свят пред­с­тав­ля­ва сбор от неп­ро­мен­ли­ви ду­хов ни си­ли - об­г­раж­да­щи нап­ри­мер Земята ка­то съз­вез­ди­ята на Зодиака - в своя фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм чо­ве­кът е дъл­бо­ко свър­зан със звездите. Но до­кол­ко­то от своя стра­на сам вла­га сво­ите ду­хов­но­-ду­шев­ни си­ли в Зо- диака, чо­ве­кът ак­тив­но про­ме­ня об­ли­ка на света.

По съ­щия на­чин чо­век е про­ник­нат и от сво­ята кръв. В кръв­та дейс­т­ву­ва етер­ни­ят организъм. Всичко, кое то цир­ку­ли­ра в чо­веш­ко­то тя­ло - кръв, лим­фа и т.н. - е про­яв­ле­ние на етер­ния организъм. И точ­но с то­зи свой ете­рен организъм, чо­ве­кът вли­за във връз­ка - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - с дейс­т­ви­ята на звездите, с дви­же­ни­ята на планетите. Както не­под­виж­ни­те звез­ди из­г­раж­дат здра­ви­те и пос­то­ян­ни фор­ми на чо­веш­ко­то тя­ло или вли­зат в ня­как­во от­но­ше­ние с него, та­ка и дви­же­ни­ята на пла­не­ти­те се на­мес­ват в про­це­си­те на на­ша­та кръв.

На пръв пог­лед Космосът пред­с­тав­ля­ва един мър­тъв свят. Човекът оба­че е в със­то­яние да го пре­об­ра­зи чрез своя ду­хо­вен ус­т­рем и той на­ис­ти­на го преобразява, ко­га­то из­ди­га мис­ли­те си до сфе­ри­те на имагинацията, инспирацията, интуицията, осъ­щес­т­вя­вай­ки по то­зи на­чин ду­хов­но­то Причастие на ця­ло­то човечество. За та­зи цел обаче, той тряб­ва да при­те­жа­ва не­пом­ра­че­но и буд­но съзнание.

Да, то­ва съз­на­ние тряб­ва да ста­ва все по­-жи­во и все по­-сил­но и то­га­ва чо­ве­кът на­ис­ти­на ще на­ми­ра все по­-точ­но пъ­тя към ду­хов­но­то Прича стие. Ето за­що днес бих же­лал да Ви ока­жа ед­на мал­ка помощ, бих же­лал да Ви дам две ме­ди­та­тив­ни из­ре­че­ния и винаги, ко­га­то ги из­п­ра­вя­те жи­ви пред Вашите души, та­ка че да усе­ти­те тех­ния под­ви­жен смисъл, Вие ще зна­ете че в ду­ши­те Ви се по­раж­да един нов кълн. С по­мощ­та на то­зи нов кълн мър­т­ви­ят свят - в кой­то е пос­та­вен чо­ве­ка - се пре­об­ра­зя­ва в един жив свят. И от нед­ра­та на сту­де­ния мър­тъв свят плам­ва жи­во­тът на бъдещето. Всичко то­ва мо­же да ста­не са­мо тогава, ко­га­то чо­век дъл­бо­ко ос­мис­ли сво­ето род­с­т­во с Космоса.
Докосват се до мен в Земните си­ли
...тук аз си пред­с­та­вям ма­те­ри­ал­ния Земен свят, кой­то оси­гу­ря­ва твър­ди­те и здра­ви фор­ми на моя организъм...

Докосват се до мен в Земните сили,

Дарявайки ме с об­ра­за на веществата,

Съществата не­бес­ни на звез­ди­те над нас.

Дарявайки ме с об­ра­за на веществата,

Съществата не­бес­ни на звез­ди­те над нас.

И виж­дам ги аз - как чрез мо­ята во­ля -

В лю­бов се те преобразяват.
Ако оба­че се за­мис­лим вър­ху онова, ко­ето струи в на­шия те­чен органи- зъм, в на­ша­та кръв, лим­фа и т.н., ние ще установим, че то ве­че не е от­ра­же­ние на звез­д­ни­те и не­бес­ни Същества, а на звез­д­ни­те действия, на звез­д­ни­те дела, с дру­ги ду­ми - на вът­реш­ни­те и външ­ни пла­не­тар­ни дви- жения. И ако аз зас­та­на по един пра­ви­лен на­чин в света, ако про­умея връз­ки­те си с ду­хов­ния Космос, ще мо­га сам да оду­хот­во­ря то­зи наш свят.
Напират към мен във Водния живот,

Вдъхвайки ми си­ла­та на ве­щес­т­ва­та

Делата не­бес­ни на звез­ди­те над нас.
...с дру­ги думи, то­ва са пла­не­тар­ни­те въздействия. А се­га по-нататък:
И виж­дам ги аз - как чрез мо­ите чув­с­т­ва -

В мъд­рост се те преобразяват.

Докато с по­мощ­та на мо­ята во­ля аз мо­га да виж­дам как в ду­хов­на­та ат­мос­фе­ра на бъдещето, звез­д­ни­те Същества се пре­об­ра­зя­ват в огъ­ня на любовта, с по­мощ­та на мо­ите чув­с­т­ва аз мо­га да раз­ли­ча ме­та­мор­фо­зи­те на оне­зи сили, ко­ито ра­бо­тят в мо­ята кръв, в моя те­чен организъм; там те са от­ра­же­ния на звез­д­ни­те действия, на звез­д­ни­те дела. Така ба­лан­си­ран - в чув­с­т­ва и во­ля - чо­ве­кът мо­же да из­жи­вя­ва се­бе си по пра­ви­лен начин. Сега вече, обър­нат към ми­ро­ви­те си­ли на Космоса, жер­т­во­го­тов­ни­ят чо­век мо­же да вло­жи там, във ве­ли­кия храм на Космоса - ка­то тран­с­суб­с­тан­ция - и своя ли­чен ду­хо­вен принос.

Всичко, ко­ето ина­че би би­ло са­мо ед­но аб­с­т­рак­т­но познание, се­га се прев­ръ­ща в ед­но но­во от­но­ше­ние към света, про­тъ­ка­но от во­ля и чув- ства. Сега све­тът се прев­ръ­ща в храм, в оби­та­ли­ще на Бога. Израствайки в чув­с­т­ва и воля, поз­на­ва­щи­ят чо­век се прев­ръ­ща в жертвоприносител. Вътрешното от­но­ше­ние на чо­ве­ка към све­та пре­рас­т­ва от поз­на­ние в един нов кос­ми­чес­ки култ.

И ако Антропософията ис­ка да из­пъл­ни сво­ята ис­то­ри­чес­ка мисия, тя тряб­ва да за­поч­не от тук, от момента, ко­га­то чо­веш­ко­то поз­на­ние тряб­ва да пре­рас­не в един нов кос­ми­чес­ки култ.

Това, ко­ето ус­пях да из­не­са днес пред Вас, е са­мо ед­но начало. Следва- щият пе­тък ще про­дъл­жа те­ма­та и ще за­сег­на съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду кос­ми­чес­кия култ и чо­веш­ко­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­но мислене. Да, днеш­на­та лек­ция е към своя край. Тя, впрочем, не бе­ше случайна, и точ­но в днеш­ния ден, аз по­же­лах да и пре­дам то­зи ос­но­вен смисъл: за­що­то точ­но днес, ко­га­то от­но­во зас­та­ва­ме пред зат­ва­ря­щия се го­ди­шен кръг - по­не външ­но не­ща­та из­г­леж­дат та­ка - ние тряб­ва да раз­бе­рем на­й-­пос­ле как да из­г­ра­дим от­но­ше­ни­ето си към времето, как от ми­на­ло­то тряб­ва да из­ко­вем бъдещето, как ние сме длъж­ни - тръг­вай­ки от поз­на­ни­ето - да ра­бо­тим за бъдещето, и то по то­зи на­чин да тво­рим в име­то на Духа, за­ра­ди Духа.Едно от стихотворенията, ко­ито проз­ву­ча­ха та­зи сутрин, за­поч­на с думите: „Всяка Нова Година из­дъл­ба­ва и но­ви гробове". Тук е ста­ена ед­на дъл­бо­ка истина. Но вяр­но е и другото: че вся­ка Нова Година за­лю­ля­ва и но­ви люлки. Което до­кос­ва миналото, то не от­ми­на­ва и бъде- щето. За днеш­ни­те хо­ра на­й-­важ­но от всич­ко е да раз­бе­рат то­ва бъдеще, да проумеят, че не­удър­жи­мо бли­ка­щи­ят вън­шен жи­вот е спо­та­ил в се­бе си и смъртта, и то не за друго, а за да се обър­нем към он­зи живот, чи­ито из­точ­ни­ци се ко­ре­нят в на­ши­те соб­с­т­ве­ни им­пул­си за действие. Ето за­що и вся­ка Нова Година е ед­но напомняне, един сим­вол на обновление- то. Ако от ед­на стра­на се вгле­да­ме в но­ви­те гробове, а от дру­га - в са­мо­об­но­вя­ва­щия се живот, ние ще от­к­ри­ем и оне­зи сили, кои то прос­то коп­не­ят за за­ро­ди­ши­те на бъ­де­щия свят.

И днес на­ша­та ис­тин­с­ка за­да­ча се със­тои имен­но в това: да до­ло­вим как све­тът е об­гър­нат от нас­т­ро­ението на Св. Силвестър, от нас­т­ро­ени­ето на за­ле­за и гроба, но как в сър­ца­та на оне­зи хора, ко­ито не­умор­но ра­бо­тят и нап­ред­ват към сво­ето ис­тин­с­ко бо­го­чо­веш­ко достойнство, треп­ти нас­т­ро­ени­ето на но­вия ден, нас­т­ро­ени­ето на изгрева. Нека на­со­чим на­ши­те мис­ли към сим­во­лич­ния Св. Силвестър и сим­во­лич­на­та Нова Година не са­мо спо­ред тривиалния, фи­лис­тер­с­ки и праз­ни­чен начин, не­ка да ги на­со­чим така, че те да се пре­вър­нат в оне­зи съ­зи­да­тел­ни и твор­чес­ки сили, от ко­ито се нуж­дае са­ма­та ево­лю­ция на Земята. Нека от­к­ло­ним те­зи си­ли от ста­ра­та гроб­ни­ца на на­ша­та уми­ра­ща ци­ви­ли­за­ция и ги на­со­чим от древ­ния Св. Силвестър към кос­ми­чес­ка­та Нова Година. Но всич­ко това, скъ­пи мои приятели, ще се осъ­щес­т­ви са­мо тогава, ко­га­то чо­ве­кът вло­жи там, във ве­ли­кия храм на Космоса и своя ли­чен ду­хо­вен принос.

Дарявайки ме с об­ра­за на веществата,

Съществата не­бес­ни на звез­ди­те над нас:

И виж­дам ги аз - как чрез мо­ята во­ля -

В лю­бов се те преобразяват.
Напират към мен във Водния жи­вот

Вдъхвайки ми си­ла­та на ве­щес­т­ва­та

Делата не­бес­ни на звез­ди­те над нас:

И виж­дам ги аз - как чрез мо­ите чув­с­т­ва -

В мъд­рост се те преобразяват.