Матилда Мешулам Израел София България Интервюирал: Леонтина Израел
Ще ми разкажеш ли за съпруга си? Какъв човек беше?
Изтегляне 371.97 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Ще ми разкажеш ли нещо за неговото семейство
- Какво е работил съпругът ти след войната
- След като се е пенсионирал, работил ли е
Ще ми разкажеш ли за съпруга си? Какъв човек беше?Срещнах го съвсем случайно на 1-ви май, 1942-ра година, съвсем случайно. Започна да разказва вицове, започна да разказва за баща си и майка си, която е от Будапеща. Беше много интересно. Аз бях на 20 години. За няколко дни се сгодихме. Той все ми викаше: ”Брат ти, брат ти, какво ще каже брат ти? Ами ако не разреши?” А аз казвах: ”Ако не разреши, ще избягам.” Как съм си го представяла това ще избягам, не знам. Акъл?! И още като се венчахме, заминахме на село – това беше сватбеното ни пътешествие. Но на село не живяхме зле, живяхме добре. Още нямахме значки, после вече ни сложиха значки. Съпругът ми беше много, много добър, много начетен, много умен, много мъдър. Изобщо с него аз живях много щастливо. Много работи научих от него. Много държеше на семейството си, обичаше си децата, обичаше си снахата, внучките. Беше човек с голяма култура. Той знаеше 7 езика, владееше ги свободно. Много трудове е написал, но човек докато е жив ..... после го забравят. Той имаше много силно чувство за хумор. Непрекъснато разказваше вицове и понеже знаеше много езици, хубаво имитираше. Всички винаги го караха да разказва вицове. Беше много уважаван човек. Ще ми разкажеш ли нещо за неговото семейство?Баща му, Марко Израел, е бил много заможен човек, но в последствие фалира. Той е имал още трима братя и баща, който е бил “светец”, толкова добър, а баба му била “огън”. С чичовците не знам дали са имали контакти, но с братовчедите знам, че са се обичали, виждали са се, търсели са се. Майка му е била родом от Будапеща, сираче и той, понеже много е пътувал, я вижда в Будапеща и се оженва за нея. Тя е говорела немски, френски, ладино и тук научава и български. Как го научава, тя си знае, но е говорела много смешно, както ми разказват всички. Била е много, много добра жена. Тя непрекъснато е помагала на разни хора. Всички много са я обичали. Като се е кажело “мадам Леонтин”, всички са знаели за кого става въпрос. Тя умира млада, на 50-годишна възраст, имала е болно сърце. Мъжът ми е имал сестри. Имаше четири сестри – Рашел, Сарика, Елизабет, Рене. Двете – Сарика и Рене, живяха в Израел, Рашел – също, обаче тя умира млада. Остават двете сестри. Сарика не е омъжена, Рене – омъжена. Елизабет е отишла в Израел още 1935-та година. Стояла е там известно време и се връща пак в България и след време пак заминава за Израел и там се запознава със съпруга си. Той пък има близки в Южна Америка и решил, че като отиде в САЩ, ще може често да се вижда с брат си. Вдигат се от Израел и отиват в Лос Анджелис и те са се видяли с брат си един единствен път. Той си е мислел, че така ще бъде по-лесно. Но тя не можа да свикне в Америка. Тя непрекъснато си мислеше за България, непрекъснато пишеше писма на мен и на брат си, повтаряше непрекъснато: ”Аз мисля на български, аз смятам на български.” До такава степен, че веднъж, докато се е движела из улиците на Лос Анджелес, видяла една табелка “д-р Петров” и решила, че това не може да е друг, освен славянин, какъвто ще да е. Влязла при него и се оказало, че той е от Пловдив и започват една връзка по телефона непрекъснато, даже ги е лекувал по телефона, станал им домашен лекар. Тя много тъгуваше за България, много. Особено напоследък, когато вече е била много болна, непрекъснато е казвала на близките си, че иска да дойде, но тя вече не можеше да лети със самолет. Явно тя искаше да остане тук. Рашел, най-голямата умира много млада, две дъщери имаше тя. Сарика не се омъжва. Тя беше много, много умна, владееше много езици, корспондентка беше в много фирми. Рене, която е завършила фармация във Франция, в Страсбург. Сестрите много обичаха брат си, когато отивахме в Израел, посрещаха го като цар, като най-близък. Какво е работил съпругът ти след войната?Той е започнал да учи в Монпелие и след това се е прехвърлил в Париж и е живял там 10 години, бил е даже асистент, но се връща в България. Отначало в Пловдив е имал частен кабинет, но видял, че работите не вървят добре и се чудел какво да прави. Междувременно започват законите срещу нас, идва заповед за гражданска мобилизация и той ликвидира всичко и заминава за Карнобатско. В Париж се е занимавал с много неща. Там е искал да специализира, защото е имал много голям избор за специализация, но накрая избира уши, нос, гърло. Докато бяхме на село, той се занимаваше и като общо практикуващ, и като специалист уши, нос, гърло, и правеше даже операции. След това тук в София работеше в Министерството на народното здраве, началник на противоепидемичния отдел. Той много си обичаше работата, хвърчеше, но започна процеса в СССР и всички лекари – евреи в Министерството бяха уволнени. Касета 2 Страна A
След като се е пенсионирал, работил ли е?След като се пенсионира, беше назначен за председател на духовния съвет в Синагогата. Той много се бори за реставрацията на Синагогата, защото тя е паметник на културата. По това време Людмила Живкова беше решила да ремонтират Синагогата и да я направят концертна зала. Той много се бори против това и каза, че понеже не може да се бори с висшестоящите, поне само религиозна музика да се слуша в залата. Но успяха да отклонят това решение и реставрацията продължи доста време. След промените започнаха да идват пари от Джойнт и държавата може би е отпуснала, но тя е почти реставрирана и наистина е едно бижу. Сега да беше жив да я види! Той толкова много искаше да я види. Той не беше добре със зрението, имаше диабет, тежък, и трябваше да напусне Синагогата. Този, който го наследи, идваше в къщи, за да получи от него съвети, напътствия. Той успя да привлече много хора в Синагогата. Той въведе едно обяснение на всеки празник. Правеше едно малко есе и обясняваше защо се празнува, каква е причината, какво е събитието и сега продължават пак така. Разкажи ми за твоя живот след войната. След войната дойдохме в Карнобат. Аз имах тежка бременност, трябваше да родя в Пловдив. Самата ми гинеколожка ми каза, че трябва да родя там, където има повече лекари, защото имам голямо количество албумин, да не получа кома. Родих в Пловдив и след това вече с бебето се прибрах в Карнобат. Майка ми беше с нас, тя много ми помагаше, защото аз не бях добре след раждането. Когато детето вече стана големичко, на годинка, аз реших, че трябва да уча. Точно тогава започваха курсовете, стажът всъщност, за помощник – фармацевт. Аз бях с намерение след това да продължа. Записах се на тия курсове, на този стаж, който траеше 2 години и след това в София се явих на изпит и станах помощник – фармацевт. Живеехме съвсем близо до аптеката, така че можех да прескачам в къщи, да видя какво става, как е детето и започнах да работя в аптеката в Карнобат. Междувременно дойде заповед от София, че назначават съпруга ми на работа. Аз никак не исках да се местим, защото работата ми беше хубава, аптекта – близо, къща имахме много хубава, в центъра, удобна. Имах много приятели, не само аз, имахме, но нямаше как. Съпругът ми тръгна, в София няма никаква квартира, не знаехме къде да живеем, не можехме да отидем и ние. И така живяхме месеци наред. Междувременно се роди и другото дете. Аз с децата в Карнобат, той – в София. Най–после, намери се квартира, дойдохме и започнаха “прелюдиите”. Купихме апартамента, в който живееше сестра ми. Тя замина за Израел. Но апартаментът беше заселен. В едната стая живееше семейство с дете, а в другата – болна от туберкулоза. Добре, че тя ходеше от време на време някъде да се лекува. Ние живеехме в третата стая и тези, които живееха в другата стая минаваха през хола. Това беше ужасно. Ние никога не се чувствахме като в къщи. Петима души в една стая, нямаше къде да сложим леглата, спяхме по земята на дюшеци. 13 години изкарахме така, докато най–после едните си купиха апартамент, другите ги преместиха и си останахме сами. Аз в началото не работех, но ми бяха обещали едно място в аптеката на Лъвов мост като помощник – фармацевт, на мястото на една колежка, която беше пред пенсия. Обаче временно постъпих в Института по заразни и паразитни болести. Там колективът беше много, много добър. Започнаха да ме убеждават, че в аптеката няма да се чувствам по – добре, че цял ден трябва да стоя права, че няма да ми бъде така удобно, както ми е тук и аз, понеже свикнах с тях, останах. Добре, ама след време трябваше да се преквалифицирам. Не можех да работя като помощник – фармацевт на лаборантска работа. И започнах пак на нова сметка – пак изпити, пак курсове. Взех си дипломата за лаборант. Работата ми беше наистина много интересна. Работих в началото с д-р Поликар, след това с д-р Коен. Много интересно, ходехме в командировки, изследвахме хората за бацилоносителство, но аз не бях здрава и трябваше да се пенсионирам. Бях навършила вече възраст, имах достатъчен трудов стаж и се пенсионирах. Преди това много исках да си продължа образованието, когато дойдохме в София, да взема висше образование, обаче беше невъзможно. Първо – две деца, второ – аз не можех да не работя, защото не бяхме изплатили апартамента. Имахме голяма сума, взета в заем от приятели. Много мислихме, много умувахме и накрая решихме, че трябва да се пожертвам и така стана. Съжалявам, разбира се за това, но бях доволна от работата си. Бях в научна лаборатория, много експерименти се правеха там, много интересно беше, бяха ме оценили, аз много си обичах колектива. Изобщо беше хубаво. Децата пораснаха. Малкият беше по–буен като малък, големият пък беше своенравен, но с времето постепенно улегнаха и двамата. Големият завърши, стана инженер, малкият завърши физика, след това задочно биология. Добри момчета са, с високи успехи и двамата, на добра работа. Големият – Марсел много късно отиде да служи в казармата. Не знам защо непрекъснато го отлагаха и трябваше да служи с дечурлигата и после го назначиха в Завода по изчислителна техника, където не беше никак доволен. След това се премести в БАН. После имаше някаква оферта за Испания и отиде да работи и сега работи там. Мишо работи в Института по хигиена, много е ценен, много го обичат, много е умен. Добро момче! След като всичките ти братя и сестри са отишли в Израел и техните деца са там, защо вашето семейство не замина? Защото моят съпруг не искаше и да чуе за заминаване. Той искаше да си остане тук, беше член на Партията и мислеше, че мястото му е тук. Аз много съжалявах, защото цялото ми семейство беше там – сестри, братя, племенници, братовчеди, на майка ми сестрите. Много исках да отида, обаче той държеше на своето. Майка ми живееше при нас. Тя отиде на гости при брат ми с намерение да остане там, обаче брат ми не е бил много добре материално в началото, не е имал много добра работа и тя е видяла, че ако остане, ще бъде само едно бреме и пак се върна и каза, че мястото й е тук. Много се разбираха със съпруга ми. Той много я уважаваше и си остана тук. Но на мен много ми се искаше да заминем и много често ходех на гости в Израел и ванаги отивах най– малко за 2 месеца. Добре се чувствах и в семейството на мъжа ми и всъщност там отсядах, при тях. Но непрекъснато бях и с моите близки, с моите братя, сестри. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало Изтегляне 371.97 Kb. Сподели с приятели:
|