Матилда Мешулам Израел София България Интервюирал: Леонтина Израел

Той каква фабрика е имал?

В Ашомер Ацаир живеехме много задружно, говорехме само на иврит и даже ни глобяваха, когато почвахме да говорим на български. Уреждаха ни хубави екскурзии, за ден, за два до хижата. Освен това ни учеха да търсим даден предмет, писмо. Криеха го някъде и тръгваме две групи. Всяка група търси писмото и печели тази, която го намери. Показваха ни го със стрелки, с надписи – “зад дърво”, “зад камък” и непрекъснато търсехме. Освен това ни научиха на морзовата азбука, която знаех на изуст. Имахме два големи хълма. И заставахме – единият на единия хълм, другият – на другия и със знаменца разговаряхме. Тире, точка, тире, две точки и т.н. Тирето беше с две ръце. Учеха ни много хубави неща, нещо като скаутите сега. Много играехме гимнастика. Играехме на какви ли не игри. И на “жандари и апаши” играехме, на крокет играехме. Много общи игри. Много хора играехме. Например аз знам абсолютно всички хора, играла съм на всички хора, на ръченица, на Пайдушко, на...

Къде играехте хора?

Коя ти беше най–добрата приятелка от училище?

Ще ми разкажеш ли как сте празнували Песах?

Ние си имахме специална посуда за Песах. Когато идваше Песах, всичко се измиваше и се прибираше и се вадеше другата посуда за Песах. Имахме си съдове – чинии, тенджери, вилици, лъжици, всичко беше отделно. След това всичко на нова сметка се измиваше и се подреждаше. Един ден преди Песах се преобръщаше цялата къща да няма една троха хляб. Всичко се изчистваше, даже един ден преди Песах майка ми ни караше да ядем навън, за да не падне някоя троха. И ядяхме не маца, а наричаха ги бойос. Пак по същия начин питки, направени от брашно и вода, без сол, без мая и те ставаха твърди като камък и спомням си, майка ми ги задушаваше на пара и така омекваха. Такива хубави гозби се готвеха, а този хляб, не можеш да си”топнеш” даже. Но 8 дни го ядяхме и си спомням, че снаха ми си позволяваше да яде хляб и това много дразнеше баща ми. Спазваха се осемте дни. Освен това, на Кипур особено, вечеряме всички и след това се отива в Синагогата, вечеряме рано, отиваме в Синагогата и след това чак на другата вечер се събираме да ядем. Целият ден минава в “пост и молитва”. Ние, децата, цял ден насам – нататък, обаче се стараехме да правим танит, който можеше, разбира се. Но аз специално, от годината, в която почина баща ми, до днес, не съм прескачала нито една година. Винаги правя танит на Кипур. Вечер като се връщахме от Синагогата, късно, не палехме лампа. Имаше едно момиче, турче, което идваше вечер да ни запали лампата, да си приготвим леглата и всичко и си отиваше. Така е! Не се пали лампа, не се пипат пари.

А на Рош Ашана?

Рош Ашана беше много хубав празник, весел. Тогава винаги ни купуваха нови обувки и то не само на мен, на всички деца. Носехме бели чорапи, рипсени, тогава нямаше чорапогащници, бяхме с черни лачени обувки с копче. И за да бъдат лъскави непрекъснато си търкахме обувките в чорапите, за да лъщят. Винаги се стараеха нашите да имаме някаква нова дреха на Рош Ашана. Пак се събирахме семействата, пак се готвеше по–специално.

След като се омъжи, продължихте ли да спазвате всички традиции в новия ви дом?

Да, не бяхме религиозни, но спазвахме всички традиции. На всеки празник това, което обикновено се прави, не го пропускахме. На Пурим се правеха сладкиши, На Ту Бишват са плодовете, на Песах ядяхме маца, разбира се не през цялото време. Празнувахме 8 дни. Първите два дни си спомням, че не се работеше и последните два дни. Срещу Песах се събирахме много семейства, като бях малка, а след това, само ние и си четяхме Агадата. Агадата, това е легендата за спасението ни от Египет.

Шабат празнувахте ли?

Шабат – да. Майка ми почистваше в четвъртък, петък се готвеше, а в събота не се правеше нищо. Събота беше ден за почивка. Само се загряваше яденето, измиваха се съдовете и повече нищо не се правеше. Това беше наистина ден за почивка.

Кой палеше свещите?

Свещите майка ми палеше.

Бяха ли децата ти възпитавани в духа на еврейската традиция?

Да, бяха възпитавани в духа на еврейството, като Марсел например, се стараеше да научи ладино, говореше ладино. Мишо – не. Той всичко разбираше, но не говореше ладино. Сега се отпусна, говори. Покрай майка ми в къщи се говореше на ладино и така децата научиха. Отначало говорехме на ладино, за да не могат да ни разберат, но след това вече всичко разбираха. Марсел още говори. Сега малко го бърка с кастеляно, но пак говори ладино. Стремяхме се, колкото можем, да ги възпитаваме в тоя дух. Познаваха доста добре нашата история, знаеха, че трябва да бъдем на масата всички заедно.

Кои са ви били приятелски семейства – български и еврейски?

Мъжът ми беше много зает, но пак намирахме време да се съберем с приятели. Той имаше двама лекари много близки – д-р Митко Даскалов и негов колега д-р Константинов. Обикновено ходехме на концерт с тях и след това се събирахме или у нас, или у тях, или някъде навън. Тогава присъстваше и Саша Попов със съпругата си Вера и семейство Дреникови. Наистина това бяха хубави вечери. Весело беше.

А от работата?

От работата – колежките ми. Идваха често в къщи със семействата – Николина Поцова с д-р Поцов, Милето със съпруга си, Елена с д-р Поликар, който ми беше началник. С тях наистина много често се събирахме. С Роза Коен, и това бяха наистина хубави вечери.

Как ти се отразиха събитията през 1989-та година?

След 1989 година, поради икономическото положение в страната животът ми стана малко по–труден. Обаче в замяна на това, еврейският живот в нашите среди стана по– активен. Сега непрекъснато ходя в Еврейския дом, имам много приятели, имаме различни клубове – клуб по ладино, клуб по иврит. Освен това непрекъснато ни филмират филми, безплатно в залата. Слушаме разни доклади, сказки. Посещават ни артисти, специално от “199” са идвали, получаваме от време на време някакви помощи. Изобщо в Еврейския дом кипи живот. С приятелките ми се срещаме много често.

Кои са приятелките ти оттам?

Приятелките ми се Мати Пилософ, Виска Камхи, Рени Таджер, Сара Луна, много са. Всички са ми близки. Там всички се чувстваме близки. Срещаме се два пъти седмично сутрин – от 10 до11 часа, играем гимнастика около половин час и след това слушаме някаква лекция. Или пък празнуваме рождените дни на тези, които са родени в месеца. Иначе следобед имаме иврит, вечер, привечер много често ни водят по изложби. Общо ни осигуряват билети за концерти във Филхармонията, за театрални постановки. Е, не всички ходят, защото сме възрастни хора и не всички смеят да се прибират късно. Но иначе възможностите са големи. Освен това през лятото, за една седмица ни подсигуряват почивка в Банки срещу една минимална сума, наистина минимална. Там прекарваме чудесно. Винаги има програма. Имаме и свободни часове, в които отиваме на разходка из гората. Вечерите са много приятни, винаги има забавления, храната е великолепна, настаняват ни в най–хубавия хотел и се храним в същия хотел. Сега в Еврейския дом има ресторант, в който се храним също с много голямо намаление. Готви се кашерна храна, приготвя се в Дома на родителя, старческия дом и оттам се пренася със специална кола и тук се разпределя. Всички сме много доволни, защото храната е разнообразна и никак не е скъпа.
Марсел беше по–особен, в смисъл, по–затворен, доста сприхав, но много четеше, много постигаше наистина, обаче с повече труд. Мишо беше много буен като малък, след това се укроти. Не играеха никога заедно. Всеки си имаше своя компания. Марсел още от малък беше отличен ученик, Мишел повече играеше. След това и двамата бяха отличници и учителите им още ги помнят. Често срещам една от учителките на Мишел, която винаги му изпраща поздрави и винаги, когато ме вижда, го хвали. Сега обаче като станаха големи мъже, много се обичат, много се търсят. Марсел прекара в Израел известно време, баща му му го издейства, докато работеше в Духовния съвет, да научи езика. Там беше в Йешива за 6 месеца и научи иврит. Сега забелязвам, че среща малко трудности, защото от дълго време не е говорил. Беше сам в Йерушалаим.
Касета 3

Страна A
Обикновено чакахме с голямо нетърпение празника Пурим. Първо, защото идва пролет, второ, защото ни даваха пари. Всички близки ни даваха по нещичко и тогава се правеха най–много сладкиши. Имахме едно семейство, шекерджии. Те от захар приготвяха най –различни фигури – агънца, ножици, птички и всяко дете си купува по едно такова и цял ден вървим по улиците и ги ближем. Освен това в къщи имаше много сладкиши, най–различни, които са специално за Пурим. Освен това всички се маскирахме. Децата се маскирахме в училище, маскирахме се и по улиците, кой каквото намери, това облича. Но най–смешно беше вечер, когато се маскираха възрастните и на групи, на групи, посещаваха всяка къща, всяка, абсолютно всяка къща и започваха догадките: “Този е еди кой си, онзи е еди кой си.” И докато не им свалят маските, докато не разберат кой кой е, не ги оставяха на мира. Изобщо Пурим беше един хубав, весел празник. Нашите празници повече са свързани с някакво освобождение, малко са нашите религиозни празници. След Пурим идва Песах, за него ти разказах. Преди това Ту Бишват. Ту Бишват, това е Нова година на дърветата, празник на дърветата. Спомням си вечер, понеже имахме много голяма градина, овощна, вечер, на Ту Бишват баща ми ме хващаше за ръката и ме извеждаше на двора и ми казваше: “Слушай сега, слушай как пъпките вече са готови да се разпъпят. Това е техният празник, те нещо си говорят помежду си. Това е празникът на дърветата.” И наистина беше много приятно. След това в къщи плодове най–различни. Тогава имаше плодове, които сега нашите деца не познават. Например имаше рошкови. Рошковите приличат на плода на акациите – едни дълги кафяви с малки кръгли семки вътре, по две – три семки вътре. Бяха вкусни, беше сух плод, обаче вкусен. Освен всички други плодове имаше и рошкови – леблебия, сухи плодове. От другите сочни, всичко – ябълки, круши, портокали, банани. Вадехме разни компоти. Тогава не замразявахме плодове и зеленчуци, ами на компоти каквото имахме. Това беше на Ту Бишват. Разказах ти за торбичките. Ние, еврейчетата, бяхме привилегировани затова, че празнувахме и нашите, и християнските празници. Освобождаваха ни от училище. Например на Песах ни освобождаваха първите два дни. Той се празнува 8 дни, но първите 2 ни освобождаваха. На Кипур, който е религиозен празник, също ни освобождаваха. На всеки празник, който се празнуваше официално, нас ни освобождаваха от училище и нашите съученички ни завиждаха, че празнуваме и едните, и другите празници. Кеф! Сукот, това е вече празник, който е във връзка с жътвата, с прибиране на плодовете от градините. Тогава се прави в двора на Синагогата, нашата беше с много голям двор, се прави една шатра от брезент и дъсчици, сковаваха и вътре висяха най–различни плодове – грозде, ябълки, чушки, лук даже, какво ли не, всичко, каквото произвежда земята и дърветата. Беше наистина живописно, красиво като го гледаш. Вътре имаше сложени пейки и обикновено мъжете, след молитва, влизаха в шатрата и даже много често молитвата се четеше в шатрата и след това се черпеха с малко мастика, хляб, сирене, кашкавал, грозде. А ние, децата, играехме навън и много от нашите момчета, които бяха по–палави, понякога взимаха иглички и мъжете като седят вътре в шатрите и се облегнат, телата им се очертават. И момчетата лекичко отиват с игличка и ги боцват. Много пъти затова са ни се карали и са ни гонели. На двора имаше много буйна трева. След това всяко дете събираше трева, даваше я на близките си и на баща си и той ни посипваше главите и казваше:”Да растете като тревата!” това е Сукот, трае 8 дни. Сега вече и жените влизат в шатрите. На времето влизаха само мъжете. Дискриминация! Кипур е религиозен празник, цял ден минава в пост и молитва. Родителите ни отиваха в Синагогата, децата също се въртяхме около Синагогата, на двора или пък влизахме вътре само, за да вдигаме шум. Цял ден бяхме на свобода. На този ден не се яде, но децата – кой каквото хване в къщи, това си хапва. Но нямахме никакъв контрол, защото родителите ни бяха в Синагогата. Беше много хубаво. Непрекъснато бяхме заедно. С това, че бяхме непрекъснато заедно, всяка болест, която хванеше едно дете, заразна болест, трябваше да мине през всички – заушки, разни ангини, шарки, защото заразата се предаваше от дете на дете, ние бяхме непрекъснато заедно. Не ни беше чужда никаква болест, детска. На Кипур, вечер, когато вече се прибираха родителите в къщи, прибираме се и ние и започва голямата трапеза. Ханука пак е във връзка с освобождение. Празнува се 8 дни. Пали се ханукия, всяка вечер се пали по една свещичка и така, докато стигнат 8. Той е весел празник, хубав празник. Обикновено на този празник се прави халва. Тук в София, изобщо в Западна България, халвата се прави от брашно, Източна, в Югоизточна – халвата се прави от грис. Това е типичното за Ханука, приятно е когато се палят свещите, тогава се пее една хубава песен. Когато бях малка, си спомням в училище винаги изнасяхме някяква пиеска с главната героиня Естер, Мордехай, Аман и след това танци, веселба. В училище беше наистина много хубаво, след това като възрастни пак се събирахме по къщите и сега тук в Бетама пак така празнуваме, всеки ден палим по една свещичка и е весело, и пеем.

Разкажи ми за сватбата ти.

Омъжих се през 1942 г., много лоша година, много лошо време. По време на войната нямаше нищо, никакви дрехи. Исках да бъда булка, бях много млада. Намерих една рокля, в заем от една позната, намерихме на младоженеца костюм от един негов приятел, който му беше голям, долу панталона му се прегъваше и това ни правеше смешни. Обаче беше много весело. Тръгнахме от къщата на сестра ми, която живееше съвсем близо до Синагогата и отиваме пеш, защото то е на 100 метра. В Синагогата имаше много хора. Още по пътя като вървяхме, понеже имахме контакти с турците, с циганите, живеехме съвсем близо до тях, когато тръгна церемонията вече, всички тичат след нас. Даже някои викаха: ”Кака Мати се жени, кака Мати се жени!” на връщане правихме много снимки и отидохме в къщата на брат ми, която е в съседство с къщата на сестра ми. Там вече ни чакаха много приятели и гости. Дворът им беше много хубав, постлан с плочи и понеже беше топло, юни месец, хора, танци – всичко беше на двора. Имаха куче, което, горкото като видя толкова много хора, не можеха да го задържат вързано, та го бяхо скрили в една барака, за да не се дразни. Толкова весело беше! А два дни преди това моят брат реши да покани всички близки. Първата вечер покани своите приятели, семейства няколко. Втората вечер вече бяхме роднините и още на другия ден, мъжът ми беше граждански мобилизиран на село, още на другия ден заминахме на село. Това беше сватбеното ни пътешествие. На село ни посрещнаха много радушно, мъжа ми го обичаха много, обаче мен не ме харесаха, защото съм била много слаба. На село обичаха обикновено по–закръгленки, бели, червени, а аз бях много слабичка, бледа. “Абе докторе, много ти е слаба булката, много ти е слабичка, много ти е жълтичка, болна ли е булката ти?” След това, разбира се, всички много ме обикнаха. Направихме на село нова сватба. Имахме една туркиня, която идваше всяка година в къщи да варосва. Тогава нямаше латекс, нямаше тапети и всичко се варосваше. Тя варосваше в къщи, беше много сръчна. Тя ни правеше в къщи кускус, тя ми разточи и баклавата за сватбата. Спомням си, че беше направила две големи тави баклава, които занесохме на село. И понеже всички бяха близки на доктора в селото, направихме една голяма сватба на нова сметка. Цялото село дойде, всички ни пожелаваха благоденствие, дълъг живот, отрупаха ни с подаръци. Беше наистина един много хубав ден, остана ми един много хубав спомен от това село, за разлика от други места, на които бяхме след това. Много се събирахме там с учителите, с чиновници и след сватбата всеки ден имах в къщи гости, които идваха да поговорят с булката. На село като че ли сватбата беше по–сърдечна, отколкото в града.
Имахме една туркиня в Карнобат, която се славеше с ясновидските си способности. Тя наистина беше някакъв феномен. Много познаваше. Сестра ми имаше един разкошен пръстен с брилянт и имаше навик като си мие ръцете, да го сваля и веднъж като го свалила, забравила да си го сложи и пръстенът изчезнал. Те обвиниха едно момиче, туркинче, което им помагаше в домакинството, но тя отричаше да го е откраднала. Тогава сестра ми отиде при тази жена и тя каза:” Пръстенът е у вас и ти ще го намериш някой ден.” А сестра ми беше обърнала цялата къща и не го беше намерила. След много време, вече всички бяхме забравили за пръстена, им се развали покрива. Къщата им беше едноетажна, но все пак беше висока и извикаха майстор, за да го оправи. Той се качи на една стълба и каза, че нещо горе блещука. Това се оказа пръстенът на сестра ми. Много мислиха и умуваха как е попаднал там, защото покривът беше висок и не може човек да го хвърли чак там и накрая разбраха, че някоя сврака го е откраднала, защото блести. После тази същата жена каза, че пардесюто на брат ми, което той търси дълго време, е някъде в магазина, затрупано с много неща и даже каза какъв цвят е и наистина после го намериха затрупано с много други работи. Беше някакъв феномен тази жена! Като баба Ванга.

Кой готвеше у вас?

Майка ми. Когато е дошла в къщата на баща ми, не е можела да готви изобщо и сестрите ми са й се смеели, но после стана превъзходна готвачка. Синовете ми още си спомнят за нейните гозби. От нея аз научих да готвя много еврейски ястия, които сефарадски рецепти предадох и на снаха си – “апио” – предястие от целина и моркови, “агристада”- бяло пилешко месо с бял сос, бамя, “албондигитас кон меренджена” – телешки кюфтенца с патладжан, пастел – баница с месо, “борекас” – банички, “боикос” – соленки, “бормоелос” – от маца, прави се за Песах, “роскитас де алхашу” – сладки, “ушите на Аман” – сладки за Пурим, “лече папеада”- сгъстено мляко, “фритикас де праса” – кюфтенца от праз и много, много други. В къщата на баща ми се хранехме само кашер. Помня, че хазанът колеше животните. Всички пазарувахме от Халите. Всеки си имаше месар, от когото пазаруваше, а кашерното месо беше отбелязано с лилав печат.

Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview
interview -> Молхов Хаим Меворах
interview -> Касета 1, Страна А
interview -> Луна Давидова
interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А
interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала
interview -> Грация Нисим Албухайре
interview -> Адела Хинкова
interview -> Софи Леон Пинкас
interview -> Виктор Барух
interview -> Бина Йосиф Декало

Изтегляне 371.97 Kb.

Сподели с приятели: