Като дете помниш ли някакви политически събития?

Като дете помниш ли някакви политически събития?

Баща ми беше строг, но много добър. Всички деца в квартала го обичаха. Понеже беше диабетик, вечно носеше бонбони в джоба си и което дете срещне, винаги му даваше бонбони. Имаше едно детенце...той ходеше с бастун и като го види, веднага се обръща и той го тупва леко по дупенцето с бастуна и му дава бонбонче. Много обичаше децата. Освен това той носеше винаги в джобовете си плодове от градината и пак така раздаваше на децата. Той много обичаше хората, имаше много силно влияние, беше много мъдър, беше по-възрастен и го обичаха, слушаха го. Много ме обичаше, обаче не го показваше. Беше строг. Като ме погледнеше “на криво”, аз замръзвах, въпреки че когато беше в добро настроение, или пък не съм направила никаква беля, ме взимаше на коленете си, разказваше ми приказки. Беше на 73 години, когато почина, аз бях 15 годишна. Аз бях за него и дете, и внучка.

Как се обличаше?

Аз така си го спомням – винаги ходеше с костюм, имаше едно пардесю – бежово, ходеше с бомбе, с бастун, винаги стегнат, винаги спретнат. Той не ми позволяваше, както на много деца, сядахме някъде и те започваха да “люпят” семки. Той не ми позволяваше. Казваше: “Който иска да яде семки, ще яде в къщи. Да не съм те видял на улицата”. Или пък - с филия в ръка. Много деца излизаха с филиите навън. Всички деца ядяха на улицата и на мен ми се искаше така. Обичаше реда. Има си определен час за вечеря, ще седнем всички, ще вечеряме и след това, “ излез и играй”. Играехме до късно.
Цялото семейство вечеряхте заедно...

Цялото семейство! Не обядвахме винаги заедно, защото той ходеше в магазина, но на вечеря – цялото семейство.

За майка ти ще ми разкажеш ли?

Майка ми, много е изстрадала, горката. Тя остава вдовица по време на войната, с дете на една годинка и като инвалид от войната й дават един павилион. Продавала е цигари, кибрит, такива – дреболии. С това се е прехранвала, защото майка й не е била здрава и другите сестри били по-малки и докато пораснели, тя е издържала цялото семейство. След това вече, те като пораснали, започнали да работят тук-таме и вече се облекчило положението. Всички от Пловдив я знаели като “Rebeka de la budka”. Баща ми я видял в Пловдив, влюбил се в нея и започнал да обикаля. Тя не искала да се свърже с него, заради разликата във възрастта, обаче той бил толкова настойчив, че най-после тя се съгласила. Убедил я, че той е много добър и наистина, той много се грижеше за нея. Както казват, “носеше я на ръце”. Всяка нейна дума беше за него закон и много се грижеше за нея. Не е лесно да отидеш в дом, в който децата на мъжа ти са вече почти на твоята възраст.

Значи случайно са се запознали?

Случайно я е видял и започнал да я гони, да посещава често Пловдив. Той често е пътувал, докато най–после я кандардисал. Много й е било тежко в началото, защото е била млада жена, на възрастта на неговите дъщери. Това е било малко скандално, може би. След това, като съм се родила аз, това е било още по-скандално – възрастен човек, който вече чака внуци, ражда му се дъщеря. Но беше за много късо време, той почина и майка ми остана сама. Живеехме с брат ми Хаим, доведения ми брат. Той беше много добър, грижеше се за нас. Всъщност, той най-много се грижеше за мен.

Когато беше жив баща ти, щастливо ли живееха с майка ти?

Да, много щастливо.

Тя ли се грижеше за къщата или сестрите ти й помагаха?

Тя се грижеше за къщата. Сестрите ми вече бяха женени. Едната след това се развежда и се прибира пак в къщи и е живяла заедно с майка ми. Те не й викаха “мамо”, защото то е смешно. Те бяха на една възраст. Викаха й Ребека. Живееха в мир. След това, вече като я опознаха, се отнасяха много мило с нея. Тя се грижеше за всички, а специално внуците, умираха за нея. На Сабето малкият син вечно искаше да спи у нас, а той вечер се напикаваше. Вече беше голямо момче и като кажеше:”Ще дойда да спя у вас”, аз му казвах:”Не, не те искам, няма да идваш!” и той казваше:”Чакай, бе, аз ще си нося и “пишандора”, който носеше, за да не опикава дюшеците.

Майка ти хубава ли беше?

Много беше хубава. Руса, светла, светли очи. Изобщо не приличам на нея. Приличам на баща ми. Беше много кротка. Тя имаше скътани дрехи, от една лъскава материя, в едно особено розово, което беше типично за облеклото за онова време, когато тя е била млада – силно вталено горнище и пола, до долу. Къде остана това нещо, не знам, много ме е яд, че не се запази. Иначе си ходеше съвсем обикновено, както си ходят всички.

Знаеш ли каква е била сватбата им?

Религиозна, разбира се, както беше и моята. И моята сватба беше религиозна.

Имахте ли прислужница в къщата?

Когато съм била на три месеца, нашите са прибрали едно момиче, сираче, да стои до люлката. И на няколко пъти ме е обръщала с люлката. След това, като поотраснах, аз много силно се привързах към нея и тя ми беше като сестра. Тя говореше много хубаво турски и аз научих от нея турски. И баща ми и майка ми знаеха и в къщи се говореше повече на турски, отколкото на ладино. Сега съм го забравила. Години наред не съм говорила и съм го забравила. Тя беше уж прислужница, но беше като още едно дете на баща ми. Той много я обичаше. Тя беше много кръшна и много хубаво пееше и като започнеше да пее, веднага започваше да танцува и да щрака с пръсти. Баща ми й обещаваше да я запознае с някое момче и ако тя го хареса, той да я ожени, да й даде чеиз и всичко, обаче тя една нощ пристава, изчезва и е нещастна през цялото време. Тя от нас научи ладино, аз от нея - турски. След това имахме и други момичета. Всъщност те не бяха слугинчета. Имаше една нещастница – жена, която живееше със сестра си. И двете бяха нещастни. Тя не беше съвсем “в ред”. Викахме я за по-тежка, за по-мръсна работа. Винаги я викаха нашите – да почисти пода (тогава имахме балатум), да го намаже, да го излъска, да донесе вода от чешмата, защото тя нямаше с какво да се прехранва. Тя се хранеше у нас, обличахме я. Тя нямаше нищо против, напротив, много често идваше в къщи. Едната беше Мирем, а другата - Мирям.
За празниците само вашето семейство ли се събирахте, или идваха и други ваши роднини?

За празници, за Песах специално се събирахме само нашето семейство, но иначе, всяка вечер бяхме някъде или у нас. При съседни семейства – на варена царевица, на пуканки, тиква. Така, без специални приготовления. След вечеря се събирахме. Децата си играеха в едната стая, възрастните – в другата, всяка вечер, зиме и лете. По време на войната, нали имахме полицейски час, просто не можеш да преминеш улицата. И всеки двор имаше врата към съседния. И така, от единия край на улицата, ние можехме да стигнем до другия без никой да ни забележи през тези вратички. Както го наричаха “комшулък”.

Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview
interview -> Молхов Хаим Меворах
interview -> Касета 1, Страна А
interview -> Луна Давидова
interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А
interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала
interview -> Грация Нисим Албухайре
interview -> Адела Хинкова
interview -> Софи Леон Пинкас
interview -> Виктор Барух
interview -> Бина Йосиф Декало

Изтегляне 371.97 Kb.

Сподели с приятели: