Матилда Мешулам Израел София България Интервюирал: Леонтина Израел
Изтегляне 371.97 Kb.
|
Мъжете по лагери ли бяха?Мъжете – по лагери, до късна есен, почти до зимата, до края на декември по лагери. Но мъжа ми не го взимаха, защото беше граждански мобилизиран. Аз на село все пак можех да отделям нещо, от нещата, които ни се полагаха. Например селяните там не ядяха захар. Те мислеха, че захарта е, когато си болен, да си направиш чай. Захарта, която им се полагаше с купони, ми я носеха и аз я носех но изселените в Карнобат, на брат ми. Хляб – хазайката ми месеше едни огромни самуни, бях записана при нея за храна и 15 км от града, сама тръгвах. Как не ме е било страх, между нивите? Отивах пеш до града, защото там се придвижват с волски коли. Кога ще я чакам аз тази волска кола? И им носех хляб. Е, не че съм ги изхранвала, но все пак от време на време хапваха хубав хляб. На село беше друго. Само веднъж имах едно огорчение на село, но то пък завърши добре. Имаше една вечеринка в съседното село, там беше кметството всъщност и дойдоха и ни поканиха официално. Ние отидохме заедно с учителите, с тях дружахме, с директора на училището, отидохме всички. Но като стана 8.45, дойде един агент, който познавахме от Карнобат и каза:”Хайде, отивайте си!”. Казахме, че сме поканени официално, а той: ”Значка носиш, хайде!”. И тогава стана нещо, което не очаквахме, всички учители, които тръгнаха с нас, си тръгнаха и от вечеринката. И тогава се събрахме в къщата на кмета и прекарахме много хубаво до сутринта, обаче горчилката си остана. След Невестино, ни преместиха в Свищов. Там, където лекарят беше мобилизиран, назначаваха граждански мобилизиран. Мен не пуснаха да отида. И започвам аз молба след молба, до Министерството на вътрешните работи, до къде ли не и най–после, след 4 месеца ми разрешиха да замина. В Свищов хората са малко по– други. Дали от влиянието от Румъния, не знам какво е, но са някак по–“аристократи”. Там например аз не чувствах силно това унизително чувство от значката. Хората бяха такива, че не ни даваха възможност да страдаме от това. По–лесно се живееше. Там преподаваше министърът на финансите, Иван Стефанов, жена му – французойка. Живееше съвсем близо до нас и въпреки че имаше полицейски час, ние рискувахме и отивахме да слушаме радио ”Лондон” и бяхме добре информирани. Хазаите ни бяха много добри, много толерантни, при тях не чувствах, че съм на чуждо място. Там живяхме до 31 декември. Точно срещу Нова година получаваме назначение за Горна Оряховица. И тръгваме ние, а тогава снеговете в Горна Оряховица, в северна България бяха горе-долу човешки бой. Ужасно беше, много студено, много сняг! Ние с целия си багаж пристигнахме вечерта, към 21.30 часа. Гарата е далече от града, взехме един файтон и спираме при първия хотел, до който ни закарва файтонджията. Влизаме и хотелиерът като ни вижда, казва: “Искате стая? Марш, марш навън! За такива като вас нямам стаи! Вън!”. Излязохме и къде да отидем? Не познаваме никого, не познаваме града. Къде да отидем? Файтона вече освободихме.И тръгваме ние с багажа по улиците, безлюдно, срещу Нова година, хората празнуват. И най–после, стигнахме до един друг хотел. Хотелиерът ни погледна, погледна и каза:”Какво да ви правя? Хайде, влизайте! Сега ще дойда да запаля печката, но при едно условие – утре сутринта, рано, рано се изпарявате!” Сутринта тръгваме пак да търсим квартира. Където и да отидем, без даже да ни питат нещо, само като ни видят значките, ни хлопват вратите под носа. Най– после намерихме една квартира. Той не искаше да дава квартирата под наем, но имаше празна стая и ни взе. И се настанихме у тях. Мъжът ми закъсняваше вечер. Не че закъсняваше, а дните бяха къси, идваше си винаги към 17.30 – 18.00 часа и аз съм сама в стаята. Хазаинът ми хлопаше на стената и ми викаше: ”Магде (той така ми викаше), ела да слушаш новините. Една вечер като отидох, той ми каза: “Слушай, Магде, Хитлер едно нокътче еврейско няма да остави, да знаеш.” И аз реших, че там не може да се живее. Разказах го това на дъщеря му, с която бяхме близки, в съседна къща живееше и тя ми каза: “Остави го. Той е изкуфял старец. Той е много лош. Той е много проклет.” Казах, че аз повече не оставам тука. Тръгнахме да търсим квартира. Срещам случайно един висок, много фин мъж, побелял, със значка на ревера. Веднага отивам при него, запознаваме се. Той се оказа, че също е граждански мобилизиран инспектор по тютюните. И му разказвам историята. Той ми казва: “Моите хазаи са много симпатични. Те са прогресивни хора, ще питам дали имат още една стая. Хайде, ще се срещнем след обяд.” И ми каза, че хазаите са съгласни. Веднага, същия ден. Платено – неплатено, вдигам багажа и заминаваме. Там вече в къщи живеех по друг начин. Хазайката – вдовица, учителка. Тя имаше дъщеря, която беше болна и син – епилептик. Беше много нещастна, горката. С нея се сприятелихме. Тя ми правеше много услуги. Един ден излизам да пазарувам и две момчета, може би са били на 14-15 години и единият ме хвана за колана на палтото и казва: “Слушай, ако още веднъж те видя... такива като теб нямат място в нашия град.” И тогава ми удариха два юмрука по гърба и един ритник и аз реших, че повече няма да излизам на улицата. Хазайката ми пазаруваше. Много лошо изкарахме в Горна Оряховица – до юни месец. Междувременно вече бях бременна. Къщата беше непосредствено до пътеката за Арбанаси. Аз живях 6 месеца в Горна Оряховица, но не познавам града и там излизахме малко вечер да се поразходим. Отидох веднъж на баня, не ме пуснаха. Попитах защо. “Е, как защо? Тази значка? В банята как ще влезеш без значка?” И можете да си представите как сме се къпели в къщи в корита! В Горна Оряховица беше ад, ад! Отидохме на кино. Откъде да знаем? Още втория ден отидохме на кино и тъкмо започна прожекцията и лампите светнаха и се чу: “Двамата евреи там горе, със значките, вън! Иначе няма да продължи прожекцията!” И тогава аз казах, че в този град живот няма да има. И така беше, нямаше живот. След 9-ти септември, собственикът на хотела – Хаджииванчев, още му помня името, е бил арестуван и е бил в мазето на околийското и извикаха мъжа ми: “Твоят приятел Хаджииванчев е там долу. И той отива долу и го пита: “Познаваш ли ме?”, а той: ”Не, не ви познавам.” “Е как да не ме познаваш, ти си ме гонил. А това познаваш ли? (и мъжът ми показал жълтата значка под ревера си)” – казал мъжа ми. И хотелиерът казал: ”Докторе, моля ви спасете ме!”. И тогава мъжът ми казал:”Ти от мен лошо няма да видиш, но от тук жив няма да излезеш.” Той наистина е имал много грехове. Тогава получихме нова заповед за Стражица. В Горна Оряховица почти всяка нощ минаваха бомбардировачи за Плоещ. Всяка нощ бягахме към Арбанаси. Една нощ мъжът ми дойде и каза, че ще го изпращат да чука чакъл, защото е давал на бомбардировачите сигнали с електрическо фенерче. Едвам се отърва тогава. Добре че сестрата беше много близка с околийския началник и тогава му се размина, че иначе не знам какво щяхме да правим – аз, бременна, без работа. Отиваме в Стражица. Там пък - жандармерия. Там беше министърът на вътрешните работи професор Станишев. Там беше едно будно село, сега вече е град и там “вреше и кипеше”. Тази жандармерия следеше непрекъснато. Имаше един криминален престъпник, избягал от лондонски затвор. Той е дал 100 000 лв., за да гонят партизани. Имаше един поп, вечно беше на една моторетка и той е издавал партизани. Те бяха една тройка – аптекарят, затворникът и попът и когато мъжът ми отиваше в аптеката да купува материали за амбулаторията, винаги са го провокирали. И аз все му казвах: “Мълчи, каквото и да ти казват, мълчи. Нищо няма да постигнеш, ще те пребият.” Хазаите ни бяха много добри. Той беше стрелочник. Спомням си, живеехме горе високо, по едни дървени стълби и имахме едно голямо легло със сламен дюшек. Не можеш да се обърнеш, непрекъснато шуми. Но все пак беше спокойно. 9ти септември посрещнахме там, там свалихме значките. Беше голяма радост, че сваляш тая мръсна значка. Дойдоха руснаците, мъжът ми за 24 часа беше кмет на селото. Даже вечерта като се прибрахме, ни охраняваха, партизаните бяха вече слезнали и те ни охраняваха. По едно време чуваме една стрелба, чудим се какво става, а то един от партизаните искал да влезе в селото, а те не знаят кой е и стрелят срещу него. Можеха да се избият. След това си взехме багажа и хайде, в Карнобат. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало Изтегляне 371.97 Kb. Сподели с приятели:
|