Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
XVI В крехката памет на Иешу се врязаха като върху мраморна плоча и мидрашът на високия човек, и хулата на мъжете. Те бяха казали зли думи за майка му и за мургавия проповедник — и в сърцето на юношата закипя нещо незнайно дотогава. В тъмния подмол на душата му се подигна кървав гняв срещу високия мъж — кървав гняв срещу майката — кървав гняв срещу цял Назарет. ...Нещо зло и забранено бе станало, за да се роди той — u не му бяха казали това. С какви очи излизаше онзи сух мъж да говори за Мешиах — и да съди света? Та не трябваше ли по-напред себе си да осъди? И защо майка му бе направила това — защо бе извършила грешното, нередното, за да се роди той? ...Той бе чувал всеки ден в синагогата да си шъпнат дръзките деца за него и за греха в техния дом — и смътно се досещаше... Ала умът му се губеше в догадки — и той все още не знаеше... А сега изеднаж разбра и ненавистта на дърводелеца към него и към майка му, и смелите подмятания на връстниците, и студените думи на братята, и съжалението в погледа на Елишеба и на коена. Та всичко му се видя просто и достъпно: той е бил чуждо дете. Когато излезе от синагогата, Иешу не потърси родителите си. Той отмина крайните хижи на градеца и тръгна към северния хълм, дето често отиваше, кога бягаше от хора. А там му бе добре. Защото жълтеникавите обгорени скали на хълма го викаха да остане насаме, прохладният вятър раздипляше неговите червени коси, в безреда разсипани по плещите, а самотните пътеки се преплитаха нагоре и го зовяха в мълчаливите сенки на своите канари. И той се покатери по безводния песъчлив връх. Пред очите му се синееха далечните планини от Сафедската верига, впиваше се в небето като клин върхът на Хермон, окръжен от разсипани зелени бърда и насечени сиви хълмове. А там, отдето бе изгряло слънцето, в широка модра сянка се чупеха Сихемските планини, гънеше се плоският червен гребен Гелбое и се белееше облият Табор, приличен на кръгла моминска гръд. Една дълга преломена ивица очъртаваше в пресни шарки ниската котловина на река Иарден, а зад нея — високите пясъчни равнини на Гилеад, изпъстрени с нарове и прошарени със загорели лозя. И там, дето слънцето стоеше високо, неподвижно, натегнало над земята, криволичеха назъбените върхове на Себаста, а до тях се преплитаха в две стръмни острия върховете на Мегидо, прилични на два меча, вцепени един в друг. И вдън кръгозора, дето сивите сипеи на лявата верига влизаха в небето, отеднаж се спускаше остро в светлата прозрачност на морето синята ивица на Кармел. „...Табор и Хермон се възрадваха45, дочули Твоето име, а студените вълни на Иарден плискаха далече хвалбата за Твоите деяния!“ Това бе писано за Обещания — за Оногова, Който ще дойде — и не ще Го познаят... А къде ли можеше да се роди Той? ...Високият мъж бе казал, че Мешиах може да е роден вече. Той дори може да е тука, между хората, ала те Го не познават... Не, не! — В този далечен градец, изгубен сред планините, отчужден от пътища и близки градове, не би се Той родил!... В Назарет се царе не раждат: тук живеят зли хора, чийто живот са само виното, шехарът, гневът и сластта: не ще се роди в Назарет Мешиах! Та и сред самите назаретци се носи притча, мълвена по цял Гелил ха Гойим: „Може ли от Назарет нещо добро да излезе?“
...В душата на юношата се свиваше нещо друго — нещо тъмно и зло: ядно презрение към всички пълзеше там. И Иешу Виждаше своята майка и високия мъж — един до друг, а отвъд тях стояха останалите хора: там бе Иосеф дърводелецът, сестрите на Иешу и братята му, старата Елишеба, сродниците му и вси хора от Назарет. А той стоеше сам — отделен от другите, чужд, изоставен — едно чуждо дете, за което не мисли никой и което никой не милва... Ив гърдите на юношата се подигна нещо тежко, стисна гърлото му — и от очите му закапаха едри сълзи.
Който иде от горе, от вси е най-горен, А който иде от земята, земен бива —
Който иде от Небето, от вси е най-горен. Благовестие според Иоканаана, III:31 В края на изкуса Бог ще възкреси душата ти. Най-напред ще усетиш Ръката Му, после ще зърнеш Окото Му, най-сетне ще чуеш Гласа Му. Тогава Той е в тебе. Хенрикец Арпио: „Вътрешна Голгота“, V:7-9 I Водено от Духа, детето, което не бе рожба на брак, а чедо на Любов, растеше. А край него се чистеше пустиня, защото никой го не обичаше. И то живееше, отцепено от цял свят — и с никого се не сбираше, защото не виждаше душата си отразена в ничии очи — и словата на никой човек не можеха да запълнят въпросите на сърцето му. И детето възрасна, та стана младеж — и закрепна телом и духом. И беседваше само със себе си. В свещените свитъци, които бе чел през дни на крехко детинство, сега Иешу долавяше само лъжа — и гиздавите речи на Закон и Пророци му се виждаха багра пъстрилка по дрехи на слепец. А сега той възрасна духом — и много разбра — и много научи — и много видя в душата си. ...И в самотните часове на студени нощи, кога всички заспиваха под вкочанялото виене на ледна буря, Иешу разтваряше вратата на майчиния си дом, из- лизаше и я хлопваше зад себе си, сякаш се боеше да го не сподири някой. А мълчалива бе нощта в тези часове — мълчалива и тиха като жена, която е дълго плакала. И младежът се изгубваше в мрака, като че ли не мислеше да се връща. Той отиваше на високия хълм край Назарет, дето вихърът шибаше лицето му с ледни камшици. И там, в безмълвието на среднощна тъма — Човекът говореше със Себе Си. — Черна u дълбока скръб Те чака! Твоята скръб ще бъде no-дълбока от вълните на Мъртвото море. По- черна от вража мъст ще бъде Твоята тъга, Сине Божи!
— Ти разцепи живота на две — както преди векове друг бе разцепил Червеното море – да мине по сухо народът му. Ще те възненавидят хората, защото се никому не нрави, че желаеш да внесеш на земята небе. Те ще те убият, Сине Божи! — Нека Ме убият! Аз съм зрял за смърт и силни са моите членове!
но съска и червени светкавици тъчат с гръм огнени савани за света, той падаше по очи — и се молеше. — С Обич и Презрение препълни душата Ми, Господи! Вихърът е Твой огнен Шъпот, ала — глуха е душата Ми още! Мълнията е Твоя пламенна Уста, ала — ледно е челото Ми още! Мракът е Твой тъмен Пръст, ала — сляпо е сърцето Ми още! — Стой, Сине Мой! Ти ще чуеш, ще видиш — и Моята целувка ще косне Твоя лоб!
— Да бъде! — Да бъде! ...И в безмълвието на среднощната тъма огнен шъпот разкъсваше небето, за да впие светло жило в сърцето на Човека. И чуваше тогава Човекът глас, който му говореше, както душа на душа говори — затаено, дълбоко и скрито: — Ти си Мешиах! Ти си Мой Помазаник! Ти дойде в света, за да бъде заклеймена душата Ти с греховете на цял свят — и да преживееш падането на всяка твар! Когато Гневът Ми се излее над човешкия род, той ще се косне до Твоя Език — и през душата Ти ще се разсипе по света! — Душата Ти е път на всяка Моя мълния — сърцето Ти е друм на всяка капка от Моята роса — Твоята помисъл е звук на всяко Мое слово! Чрез Тебе слизам Аз в хората — и в Твоя храм сбирам отломките от Себе Си, за да ги оживотворя с допиране на огнен Пръст! Язва трябва да бъде Твоята Обич — и проказа трябва да стане Твоето Милосърдие! И всяка правда, която Твоите устни не са промълвили на света, ще Те пърли като пламък — и като мълния ще Те обжегва всяка истина, която си утаил от вселената! — Да бъде! — Да бъде!
Цяла нощ Човекът стоеше на върха и говореше със Себе Си. И когато бурята утихна, та през тихите облаци се показаха белите лъчи на кротка зорница, той още стоеше на върха. — Небето ще приюти оногова, когото земята отпъди. И онзи, когото братята изгонят, намира От- ца. На долните в живота ще бъдеш сътрапезник — и вино ще пиеш с неуки рибари, а хляб ще ломиш с разкаяни разбойници и разпътни жени. Ала — от Тебе ще треперят, царе и вожди, а пророци ще целуват праха, полетял от полите на дрехата Ти. — Славен ще бъде денят на Твоя живот! Позорна ще бъде нощта на Твоята смърт. — От тебе всички ще побягнат — всички до един! — И тугини46 ще Те изпроводят до гроба, а Твоите ще кажат: „Не го познаваме!...“ —Люта участ Те чака, Сине Мой! Готов ли си на смърт и отвъд смърт да идеш? Готов ли си да слееш жило и престол, слава и казън, тъмница и небе, целувка и разпятие? — Готов съм, Отче Мой! Готов съм! Така говореше Човекът със Себе Си. И в първите лъчи на изгрева, багрещи високите студени планини, се топеше като кръв пурпурът на нов ден. Очите на сепнатия Човек пиеха с наслада виното на този изгрев, защото това бе знакът на завет между Човека и Бога. II А на разсъмване, додето Назарет още спеше, синът на дърводелеца влизаше вкъщи. И всеки ден се сбъдваха една по една страшните думи на Бога — и онова, що се говореше нощем в мрака на назаретския хълм, ставаше ден по ден жива истина. Изкриво гледаха синовете на дърводелеца своя брат, защото се луташе замислен и се не допираше до струга, нито улавяше длето да им помогне. Затова младият Иосеф и Иехуда го гледаха под вежди и му казваха: — Ти цял ден почиваш. Виждаме те: за рабин си роден!... Ала добре ще е да помогнеш на баща си и на братята си! Стар е баща ни — не виждаш ли? Не храни къща треперлива ръка!... А ти си млад — и работа не ще ти се опре! А Иешу отвръщаше: — Не сме за длето всички... Комуто е по сърце — да работи! — Града проглушихте с острия звук на своите сечива — и света изпълнихте с гърмежа на своята гордост — че сте баща си отменяли в работа! Не ви ли стига?...
— Недейте, недейте! Болен е брат ни! Не го ли сглеждате, че неспокойно върви и си говори сам на се- бе? Болен е Иешу: оставете го! Не ставайте на чужда душа съдници! А и старият дърводелец под око поглеждаше Иешу и думаше на майка му: — Нещастен син храниш, Мириам! Безумие пърли душата му, зла болест мъти ума му — не видиш ли? Таен грях му е духа молепсал: нали е син на грях! — при знахар трябва да го водиш, че може беда да ни слети! А сестрите на Иешу се бояха да не срещнат погледа му, защото знаеха, че брат им не е с ума си... И дори майка му го следеше и слушаше го нощем да приказва в съня си — и да плаче — и да се моли. И болка се впиваше от ден на ден в сърцето й, та често отиваше при старата Елишеба — да я запита що да прави. А Елишеба й каза един ден: — Ще трябва Иешу да види свещения град — и в храма да получи изцеление. Пасха47 наближава: заведете го в Иерушалаим!... И наистина, мнозина от Назарет — мъже и жени — се готвеха за празника да отидат в свещения град, за да изпълнят словата на Моше, записани в книгите на Тора48 . И дърводелецът каза еднаж на своя дом, че му се ще да посети Иерушалаим и храма, защото се бои да не умре отхвърлен от милостта на Иахве. А Мириам, жена му, запита самин ли ще върви. Иосеф я погледна, защото не разбра. И тя втори път запита ще дойде ли и тя със синовете и дъщерите си. Дърводелецът кимна с глава.
А отвъд голямата стъгда се виеха гъсти маслини — и тежки сиви клонове простираха морно зеленината си в мътни кичури. Сред стъгдата няколко прегърбени тамариси чакаха своята болна пролет, разкривени смоковници сплитаха гладки стъбла, а под тях почиваха мулета и осли, натоварени с нещо и набързо привързани. ...Първите дни на нисан9 — дните на свещената луна — бяха сбрали през ранна сутрин на голямата стъгда много хора, които се суетяха край големи товари, сложени по земята. И от всичко личеше, че мъже и жени се тъкмят да отиват в Иерушалаим. А от Назарет до свещения град имаше пет деня път. И глъчката на сбраните будеше опразнения градец, сродници се търсеха един другиго с висок глас, мъже товареха осли и мулета, жени водеха откъснат разговор. Когато слънцето изгря, по стръмните пътеки надолу плъзнаха едри петна от хора — като мътен ручей, който скача от канара на канара. Затихнал бе шумът. Само тих разговор се водеше. Чуваше се тъпият тропот на товарните животни и хрускането на пясъка под дървените подлоги на сандалите.
А една широка чета вървеше малко зад другите: там бе семейството на дърводелеца и сродниците му. Старият Иосеф бавно подкарваше своите осем мулета, натоварени с дрехи, храна и завивки. С него вървяха жена му Мириам, синовете му и двете му дъщери. После креташе по-малката му сестра, Мириам, вдовица на Калипай, със своя връстен син Шимеон бар Калипай. Младежът водеше за ръка старата Елишеба и нейната сляпа дъщеря Естер, която отиваше в Иерушалаим с надежда да й върне Господ очите. А Иешу бар Иосеф вървеше самин, замислен, останал назад. От време на време дърводелецът извръщаше глава да го търси с очи, а майка му се боеше да ги не напусне по пътя.
После изеднаж друмът се спускаше по широката долина край река Иарден, за да се излее в сенчестите поли на горист хълм. Но трябваше цял ден път, за да се стигне дотам. А навръх хълма се издигаха стръмните крепости на Бетшеан, което значи Дом за покой; езичниците звяха този град Скитополис. Градът се издигаше като голяма гранитна корона, надвиснала над река Иарден. Ала в града живееха езичници, та поклонниците не дръзваха да влязат и нощуват там, понеже веленията на Тора им забраняваха да се допират до неверници, за да се не осквернят. И вечерта, малко пред залез, назаретските тълпи стигнаха до стените на Бетшеан. На разбита войска приличаха те, изморени от вървеж — на разбита войска, която под плясъци на бич налита да обсажда чужди град. Там, под стените на града, мъжете снеха товарите, почнаха да набиват колове, за да опънат шатри, а жените стъкнаха огньове — да готвят вечеря. И когато слънцето зайде, в града на езичниците влезе младеж с бяла гъжва от лен и дълга кремава дреха. Косите му бяха червени като пожар, а очите му — зелени като морска глъбина. Замислено бе лицето му — и той не каза никому нищо. А жителите на града се прибираха от работа, изглеждаха го плахо и зачудени отминаваха. Защото го познаваха, че е хебреин, а хебреите51 не влизаха в езически град. IV Той обходи града на езичниците като свой град. Нищо го не смути, сякаш в този град се бе родил. Големите храмове от камък, пред които се издигаха в полукръг мраморни мъже и жени с окълцани ръце и божествена усмивка, показваха на младежа своите бели стълпове, изрязани от изкусна ръка на гръцки майстор. А в една дълбока падина разтваряше кръгъл широк отрез градското ристалище52, прославено преди години от Дамасек До Cop. Но сега градът бе западнал, та никой не идваше да гледа надбягване с коне и шествия на мимове, маймуни и танцувачки. Там стояха само високите изваяния на древни поети, ретори и мъдреци — стояха като бели мъртъвци под дъжд и слънце. Мраморът бе пожълтял и подножията — обрасли с лишеи. А зад голямата назъбена скала навръх града се издигаше театърът на комедията. Неговите стъпала падаха надолу, в сърцето на самата канара, за да стигнат широкия разрязан кръг, дето преди време е била играна от сидонски мимове и коринтски танцувачки историята на вси древни богове. Ала сега всичко мълчеше и се разнасяше само бавното уморено падане на капките от спукания водосток. Ивпукнатините на мраморния подиум се стичаше зеленясала вода, по каменните стъпала на театъра въртяха стъкловидни очи хамелеони. Сякаш този град бе жива притча за човешката суета... — Кои са, Господи, тези мраморни мъже и жени — и що търсят тука? Бяла усмивка свети на техните склопени бърни, а замрелите движения на ръцете им са а движения божествени. — Техните очи са ослепели, защото вечно гледат слънцето, техните дрехи са разкъсани от съскането на вятъра, а арфите им мълчат, по свитъците в ръцете им няма писани слова, техните сандали не са прокъсани от ход. — Те са израсли тук, между скалите — и тук са останали, за да се радват на своята божествена неподвижност. Кой ги е сложил тука, Господи — бяс ли — или човек? — Не ги е сложил бяс, Сине Мой! Бяс не проповядва вяра — и съблазънта не отразява в своя поглед хубостта на небесата. Човек издигна тук мраморните мечти на своята вяра: отслабнали от лутане, неговите подкосени нозе коленичиха пред Върховната хубост — и изсече образи на гиздост човешка, та свои богове ги назва. — Но защо бе това лутане, Отче Мой — и защо човек мина вси завои на заблудата, преди да Те познае? Защо Те търсеше в безчувствения камък, защо Те зовеше в мълчаливото растение, защо Те почиташе в кръвожадния звяр, защо Ти се покланяше в образ на човек?
- Тъй, тъй, Отче Мой! —...Онези, които Ме виждаха в билката, камъка, звяра и човека, не са изгубени, защото в живота Ме диреха: ала тъмното постигане на първите хора не разбра, че Аз съм живот на канарата, на цветето, на звяра и на човека — а помисли, че самата вселена е Бог — и почна да вае на Бога образи, които виждаше по земята. — Аз съм тайната на живота — Скритото, що движи вселената, Едното, пръснато навред — и те помислиха, че Моите образи са едно с Мене самия. Ала що? Те бяха по-близо до Мене — и те ще разберат.
Скри се луната зад стръмните скали на Скитополис, а Иешу бар Иосеф се още луташе по върлите улици на чуждия град. Край него мълчеше всичко. И в мрака едва можа да намери портите на града. Но те бяха затворени до сутринта, а пред изгрев още керванът на поклонниците трябваше да потегли. И що можеше да търси назаретецът сред тези непознате друговерци? Те живееха с грабеж и убийство... И младият човек потърси изход, ала стените бяха високи и крепостта мълчаливо скланяше над него своите каменни ръце. И той се повърна. Там, дето завършваше голямото ристалище в развалини на срутени стълпове мрамор, стената бе недоградена — и стръмни каменни падини водеха вън от града. Оттам с ловкост и сила можеше човек да излезе, ако се не боеше, че опасно плъзване ще го убие. И Иешу бар Иосеф се спусна по неравните отвесни скали. Срещнаха го разярените стъпала на стената, гневно се разклатиха плочите под неуверената стъпка на протегнатия крак. Чу се гръмливо сриване на камъни, една скала стисна като със зъби дрехата му, нозете му се плъзнаха — и той увисна, като дращеше с нозе камъните — да се задържи. Ала под него бягаше едрият пясък, дрехата се раздра — и той полетя надолу. И когато нозете му опряха на висок назъбен камък, той разтреперан си спомни опасността — и в душата му заигра вяра, че нечия силна Ръка е подкрепила снагата му. А долу, кога минаваше широкия засъхнал ров, луната хвърли своите сетни полегати лъчи — и върху скъсаната дреха на младежа се мернаха две бледи петна. ...Той приличаше на крадец, ограбил презнощ сък-ровищата на чужд град. V Гузно лицемерие бе цялото пътуване: Иешу видя. През деня се пееха псалми, а вечер се пращаха на Йехова славословия за щастлив завършек на деня. Цял ден по пътя се говореше за славата на Господа и на Неговия Цион53. Ала това се не раждаше от сърцето и не идеше от душата: то оставяше следа само върху устните, от които отлиташе, за да се изпълни писаното в Тора. Те пееха: „Обърнах очи към планините54, отдето ще дойде подкрепата ми. От Господа е подкрепата ми — от Господа, създал небе и земя. Ще те запази Господ, сине Израельов, броня на твоята десница ще бъде Йехова! От всяка беда ще те запази Елохим, от всяка беда ще запази душата ти! Елохим ще запази стъпките, които влизат в живота — отсега и довека!“ А бог мълвеше на Своя Син: „...Не Ме позна Твоят народ, не Ме позна — и неговият разум се отдалечи от Мене, както лодка се отцепва от канарата, що й пази завет. И от векове насам гибелни друмове поглъщат стъпките му. Не Ме позна твоят народ, не Ме позна — и неговата мъдрост бди само върху жъртвите, предписани от храма като Моя храна... О, печален жребий! О, злочест народ! С кръв на телци и с месо на овни Ме храни векове Твоят народ — и Моите уши оглушаха от писъка на дръзките му молитви! Та всеки Абрахамов потомък иска от Мене да му платя скъпо тлъстината, що Ми е принесъл в жъртва! О, печален жребий! О, злочест народ!“ Така мълвеше Бог, ала само един Го чу: друг нямаше уши да слуша истини... И те вървяха там, към големия град на Бога — всеки с по една скрита надежда, която топлеше в сърцето си и за която се готвеше да подкупи Господа с жъртва или принос... Те пееха: „Възрадвах се, кога ми казаха: да идем в дома Господен! И стъпиха нозете ни в дворовете ти, Иерушалаиме! В дворовете на Иакова стъпиха нозете ни, Иерушалаиме! И — ето пред нас Иерушалаим — ето града с неговите общители! Че там възлязоха колената, колената на Бене Израел възлязоха там, колената Господни — да разкрием душата си в Божие име! Че там седнаха на съдни престоли избраните — на престоли в Давидовия дом.“ „Нека прати Вечния мир чрез твоята сила, Ционски алмазе, и плодородие — чрез стълбовете на стените ти!“ Те пееха и песента им се губеше в прашното небе, връщаше се назад, отекната от канарите — и те я чуваха разбита и безсмислена, сякаш Бог се отвръщаше от псалома на лицемерните устни... Те вървяха цял ден по долината на река Иарден, край зелени поляни, по които пасат стада. А долината се оросяваше от певливи поточета, едри цветя пъстреха зелените морави, слънцето висеше спокойно над широкото зелено море. ...Скръбно и тежко се носеха звуците на псалмите в задухата на прашния въздух, сякаш падаха по камъните и оставаха там, без да стигнат до Бога.... Поклонниците дигаха облаци прах със своите боси нозе, тропотът на товарните животни звучеше в тъпи звукове на тежко стадо, а гласовете замлъкваха един по един, защото гърлото се пълнеше с прах — и думите губеха място. Чуваше се чаткане на тояги, които чукат по всеки срещнат камък. Изпотените лица се лепяха с прах и ставаха червени като керемиди. По челото и шията се стичаха ивици кална вода. Умората от тридневен път бе накарала жени и деца да капнат. Керванът спираше, покачваха децата и жените на мулета, отново потегляха. И пак се понасяше напред тежкото шествие на морните — и в душата на всички кряскаше нещо, та горчиво недоволство кривеше мълчаливите устни. И те вървяха, както върви безредо стадо — вървяха към града на своя Бог. Край тях се редяха чужди градове, притиснати
Извиваше се като пречупен плосък гръб Сукхот със своите глинени къщи, Архелаис протягаше червеникавите камъни на своите стени — като смазана ръка на сакат човек, Фазаелис надигаше разрушени кули — блед спомен за Херодеса Велики55, който бе основал града в чест на своя брат. И след тежък тридневен път поклонниците стигнаха до Иерихо, големия Град на палмите. Той се издигаше над задушната долина като росна зелена китка, подарена от Бога на морния пътник. Голямото предградие, окръжено с високи финикови гори, пръскаше надалек прясна миризма на плодни градини и мокър блясък на разорани полета. Но в града живееха езичници, та назаретците спряха да нощуват в безлюдното предградие.
Край високите огньове, чиито пламъци се издигаха право нагоре като тънка червена чърта, се залутаха сенки. Зад сините палмови корони трепнаха едри бели звезди. Низ пътя се приближаваха тъмните образи на последните от кервана. И в тъмнината се понесе над заспалия град техният късен псалом — псаломът на поклонниците: — На що да уподоби песента ми надяващият се на Господа — и на що да оприличи кинора ми благочес- тивецът? — На Ционския хълм прилича надяващият се на Господа — и на Иерушалаим е подобен благочестивецът. Защото не ще бъде разклатен от буря онзи, чиято душа търси Свещения град! И не ще срути погибел сърцето на оногова, пред чийто път свети зорницата на Цион! Стръмни планини са крепост край него — и твърдиня е Вечният около своя народ — отсега и довека! Че не ще даде Господ жезъл на грешници да разсипе достояние на праведници, та да не прострат праведниците в беззаконие ръце.
Мир на Бене Израел!“ И тяхната песен се носеше над заспалите росни градини, разбиваше се о стените на нечестивия град — и глъхнеше далеко по зелената равнина. Но морни бяха назаретците, отпаднало пееха гласовете — и звуците им полека-лека замираха. Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|