Молитвата в стария и новия завет

Конкретно, Пророкът възвестява радостната новина на предстоящо връщане на бежанците от Вавилония. Това е възвестяване на мир, спасение и изкупление: "Твоя Бог царува" – ясно показва, че царството Божие е нещо, което се отнася до спасението на Неговия народ. Това е плодът на Неговото милосърдие и на Неговата победа над злото.

Възклицанието "Твоя Бог царува" от предишния текст тук присъства в друг вид: “Ето вашия Бог", а след това се пояснява: "Идва с мощ". Същото нещо – Божия победа, която е същото като спасение на народа. Победата над злото винаги е триумф на Бога през човека.

Така при пророците непрекъснато се сменя това разбиране на Божието царство: понякога ударението е повече на мощта, а понякога на милосърдието.

При пророк Михей Божието царуване е представено чрез образа на пастира, който събира, търси, нежно гледа (2:12-13; 4:6-7), и това е доказателство, което обърква други народи.

Същия образ намираме и при пророк Йеремия, който представя Божието царуване с образа на "добрия пастир" (Йер. 23:16; Иез. 34:1) и с това е свързана критиката към човешките пастири, които са царували в Израел. Това царството не е давало плодове на мир нито щастие на народа.

Темата за "Божието царство" в Новия Завет е само продължение на разбирането, което срещаме в Стария Завет. Постоянно се слага ударение на делото на Божието милосърдие и на Божията сила, което е в съгласие със спасение и изкупление на Неговия народ, което е донесено чрез Исус Христос. Темата "царуване" е централна в Новия Завет, сърцевина на възвестяването от Исуса, че Царството Божие е вече близо.

Когато Исус изпраща апостолите и, можем да кажем, се определят мисиите, Той им дава заповед: "и като ходите, проповядвайте и казвайте, че се приближи царството небесно; болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте..."(Мат. 10:7-8).

Същата е заповедта и когато изпраща седемдесет и двама свои ученици, на които казва: "В който пък град влезете и не ви приемат, излезте по стъгдите му и кажете: и праха, полепнал по нас от вашия град, ви отърсваме; обаче да знаете, че се приближи до вас царството Божие" (Лук. 10:10-11).

Когато Исус говори за царството Божие, говори за него като за победа на Бога над силите на злото: "Ако пък Аз изгонвам бесовете с Божий Дух, то значи, дошло е до вас царството Божие." (Мат. 12:28). При Лука Исус веднага след като е научил учениците си на молитвата Отче наш, преминава към обясняване по отношение на победата над силите на злото. (11:14). Молбата "да дойде Твоето царство" се отнася към бъдещето, но има своите корени в настоящето. Човекът, който искрено моли вече в себе си, по един начин носи в себе си царството Божие.

Исус възвестява царството Божие като реалност, която е близо (Мак. 1:15; Мат. 4:17; 10:7; Лук. 10:11) или е вече присъстваща (Лук. 11:20; 17:20-21) – Исус го идентифицира със себе си (Мат. 11:11-15). Друг път пък говори за царството Божие като нещо, което трябва тепърва да дойде (Мат. 8:11) или като за ценности, които ще имат стойност в бъдещето (Мат. 25:34) в контекста на последния съд (Мат. 7:21-23; Лук. 22:29-30). В строгия смисъл "царството Божие" е бъдещето. Всъщност, царството Божие е близо, защото времето се е изпълнило (Марк. 1:15), тоест изпълнило се е времето на обещанията, дошло е време на осъществяване. Това е възвестяване на Есхатон и при това по два начина:

а) по отношение на миналото – обещания, че царството Божие е бъдещето. Но, царството Божие е и настоящето, защото с идването на Христос е започнало осъществяването му (притчата за семето). Започнало е и малко по малко расте.

б) Царството Божие (есхатон) е бъдещето по отношение на евангелското сегашно, и това се отнася към дефинитивното небесно царство, което ще се осъществи в "последния ден", когато ще бъде окончателната победа над силите на злото.

Св. Павел пише: "а след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си. А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта" (1 Кор. 15:24-26). Християнинът, когато моли да дойде Царството Божие, моли да расте семето на доброто, което ще изтиква злото. Бог побеждава злото и чрез него, както казва св. Павел: "Тоя, Който почна у вас доброто дело, ще го върши дори до деня на Иисуса Христа." (Фил. 1:6).

а) императивна воля, която се отнася до човека, тоест до онова , което човекът е призван да осъществи в живота чрез послушание към Бога.

б) спасителна воля, като определени стойности, които сам Бог желае да осъществи, и се отнасят се особено до историята на спасението.

Но винаги става дума за една и съща воля, която се гледа от две гледни точки. Тези две гледни точки са вече присъстващи в Стария Завет и това:

а) при псалмиста: "Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог” (Пс. 142:10), или при свещеника Ездра: "Извършете неговата воля" (Иез. 10:11). Ясно е, че тук става дума за Божия воля, която на човека показва пътя, който трябва да последва, или Божи императив, който в практиката трябва да се спазва (Закон на Яхве);

б) когато пророкът донася Божието слово: "Моят съвет ще се сбъдне, и всичко, що Ми е угодно, ще сторя." (Ис. 46:10), тоест псалмист: "И каквото да се хареса на Господа това прави на небесата и на земята, в морето и в бездните" (Пс. 134:6), където става дума за творителна, а не спасителна воля на Бога. Също намираме и в Новия Завет:

а) "защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка..." (Мат. 12:50), и на друго место: "Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. " (Мат. 7:21). Св. Павел говори: "защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Исуса." (1 Сол. 5:18), "и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия." (Рим. 12:2).

б) св. Павел пише: "благодат вам и мир от Бога Отца и от Господа нашего Иисуса Христа, Който отдаде Себе Си за нашите грехове, за да ни избави от сегашния лукав век, по волята на Бога и Отца нашего." (Гал. 1:3-4), и на друго место добавя: "както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Исуса Христа, по благоволение на Своята воля" (Еф. 1:5).

Денят на Исуса е Неговото Второ пришествие. Така, когато християнинът моли да дойде Божието царство, моли също и да дойде самият Бог. В Стария Завет намираме: "Твоя Бог царува" (Ис. 53:7), "ето вашия Бог " (Ис. 40:9).

Св. Йоан в книгата Откровение го нарича: "благодат вам и мир от Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде" (Откр. 1:4 ,4:8), а последните думи на книгата са: "Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе! " (Откр. 22:20).

Повик на първата Църква, която преминава чрез огъня на изпитание и мечтае за спасение: "И Духът и невестата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди!" (Откр. 22:17). В Дидахе намираме: "Нека да дойде твоята благодат и нека изчезне този свят."

Молитвата - повик за идване на Исус Христос, която Църквата и днес повтаря, не е инспирирана от презрение към света и към живота, но има свой корен в Царството Божие, което вече частично владее в сърцето на Неговите ученици. Царството Божие – победа над злото само е дар Божи и не може човекът да го достигне със своите сили.

От собствения си опит знаем как човек трудно решава и малкия проблем. Затова Исус призовава учениците си да молят за идването на Царството Божие, за растеж. Човек трябва да се освободи от робуване на самия себе си. Човекът трябва да бъде за други...

Да царуваш не означава ти да превземаш, но да позволиш ти да бъдеш превзет – да бъдеш прибежище. "А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят" (Мат. 11:12). Сила и мощта при Исуса са винаги: любов, прошката, доброта, ... сила на Кръста. Това е силата, с която се побеждава злото.

Исус прави винаги волята Божия: "А волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден. Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен." (Йоан 6:39-40). Всъщност, става дума за два аспекта на Божията воля, но те се допълват. Онова, което Исус прави е делото на Отца и Отецът прави чрез послушанието с любов на Сина. Исус ще приеме волята на Отца и в най-трудните моменти на живота си Исус казва на Отца си: "Не моята, но твоята воля".

При Йоан намираме молитвата на Исус, която в много неща прилича на онази в Гетсиманската градина: "Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час. Отче, прослави името Си!" (Йоан 12:27-28).

Славата на Отца се осъществява чрез делото на спасение, което се случва чрез Исуса. Послушанието към Бога е условие за приятелство с Бог: "Послушание ми е мило, а не жертва". Послушанието изисква активно и трудно търсене на Божията воля. Тя не е заради Бога, но заради човека. С послушание към Бога човекът не дава на Бога,а приема от Бога. Бог иска послушание от човека, защото иска най-добро за човека. На първо място човек получава, когато прави Божията воля. Когато човекът каже: "Нека да бъде Твоята воля", това не е загуба, а награда, която човекът получава. Има християни които ще кажат: "нека да бъде Божия воля" като някакъв вид фатализъм, когато нищо повече не може да се направи. Тогава се вдигат ръцете по един начин и може да се каже с горчивина: "Нека да бъде Твоята воля". Или, когато нещо не завърши щастливо, така както ние сме го искали, но все пак казваме: "Нека да бъде Твоята воля", а поради искреност би трябвало да кажем: "Жалко, нека да бъде Божията воля".

Това показва, че има нещо, което не функционира при тази молба на Отче наш, защото може да се каже, че се използва най-често в трудните моменти на живота. (Така примерно като илюстрация за това може да се използва следваща притча: Пита свещеникът своя енориаш: "Как сте?", "А, лошо, отче, нищо друго не е останало, но всичко да предадем в Божите ръце").

Волята Божия, която ние, когато молим и желаем, не е воля на някакъв тиранин, деспот... Това е волята на Отца, Който ни обича. Волята Божия е волята на любов за спасение на човеците и на народите, защото Бог е Този "Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината." (1 Тим. 2:4). "А волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден." (Йоан 6:39). Исус знае това много добре, когато в Гетсиманската градина моли: “Да бъде Твоята воля".

Кръстът е само един от видовете мистерия на Волята Божия. Волята Божия изпълняваме, когато знаем да приемем болката, но волята Божия изпълняваме и когато се борим срещу страданието. Да се спре само до кръста и до страданието, винаги е трагично. Смисъла на Кръста е възкресението. Също така, ако се спираме само на страданието, това ни пречи да видим плодовитостта на страданието. Когато жената трябва да роди дете, има големи болки, но когато роди, радва се и тя и другите заради новия живот. Волята Божия не е само нещо, което предизвиква страдание, нещо трагично. Св. Павел казва: "Радвайте се винаги. Това е за вас Божия воля".

Съществуват опасности по отношение на нашето разбиране за Божия воля: a) да се убедя, че Божията воля е онова, което всъщност аз желая; б) да си мисля, че винаги зная каква е Божията воля.
3.5.7. Насъщния ни хляб дай ни днес
Втората част на молитвата Отче наш се различава от първата и по форма и по съдържание. В първата част са императиви в трето лице под форма на желание; в другата част са императиви в второ лице под форма на молба.

И съдържанието е различно. В първата част са изразени желания, които се отнасят към делото, което Отецът прави чрез Исус Христос в тайната на спасението – да се доведе до пълнота, а във втората част молещият насочва своя поглед към своето земно състояние и моли от Отца нещата, които са необходими за живота. Все пак молитвата има своя компактност, молитвите от втората част само се додават към онези от първата част, за да може молещия да бъде сътрудник в осъществяване на онези желания от първата част, му е необходим и всичко онова от втората част.

В молитвата Отче наш в пълен смисъл се проявява християнския реализъм. От молитвата Отче наш се вижда че християнството не е и не може да бъде фанатизъм. Първата молба на втората част която изглежда като най-проста създава най-големи затруднения на екзегетите. Всъщност проблемите са два:

а) Истинското значение на гръцката дума "епиоусиос"

б) Колко широко може да се интерпретира дума "хляб"

Истинско значение на гръцката дума "епиоусиос": Проблемът с тази дума е, че тя се явява само на това място, и не може да се открие въобще в гръцката литература. Тогава при опита да се разбере значението на тази дума, се явяват много различни интерпретации. Гърцките отци са дали интерпретация в две посоки:

1. Съществителното - епи + оусиа = същност (свръхестествени хляб)

2. Глаголът - ЕПИЕНАИ = достатъчен = хляб който е достатъчен за един ден. Така интерпретациите са се развили в различни посоки:

а) евхаристичен хляб или хляб на бъдещето в небесна гозба/трапеза или Словото Божие.

б) ежедневен хляб – материален.

ц) и евхаристичен и ежедневен хляб.

В Библията думата хляб има широко значение, като и в наше съвремие. И днес думата хляб не означава само онова което ядем. В Библията думата хляб е означавала и материална и духовна храна. Така и маната в пустинята е бил хляб, въпреки че от 26те пъти колкото се говори за мана в Стари Завет се нарича “хляб” само 11 пъти. От тях 4 пъти като "хляб с небе" (Ис. 16:4; Пс. 104:40; Неем. 9:15; Прем. 16:20), един път "хляб ангелски" (Пс. 77:25), 6 пъти просто само се нарича “хляб" (Ис. 16:8.12.15.22.32; Числ. 21:5), един път "ангелска храна" (Прем. 16:20).

Новият Завет следва много подобно използване на термина: Св. Павел говори за "духовната храна": а в 1 Кор. казва: "и всички са яли същата духовна храна" (1 Кор. 10:3). Ясно е че тук става дума за маната.

а) Затова някои считат, че Исус когато е учил на молитвата Отче наш може би се е молил за мана. Това мнение е подкрепено от понятията, които се намират в книга Изход 16:15: "това е хлябът, който ви даде Господ за храна", и още 16:29: "Господ ви е дал събота, затова и дава в шестия ден хляб за два дена", и 16:9: "кажи им: вечер ще ядете месо, а сутрин ще се насищате с хляб и ще познаете, че Аз съм Господ, Бог ваш."

б) Освен това се казва, че Исус е оставил същия ред на думите като и е в Изх. 16:15 слагайки думата хляб на първо място, докато всички други молитви започват с глагола. Така "хлябът" за който молим – сравнявайки с библейската тематика – е и конкретния материален хляб, така и маната, която е нужна за живота на човека по неговия път към Обетованата земя. Но, то може да се разшири и в духовна храна – както намираме и във Втор. 8:3: "той те смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с мана, която ти не знаеше, не знаеха и твоите бащи, за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което излиза из устата на Господа". Същия текст Исус е използвал, когато е отхвърлял изкушението в пустинята. (Мат. 4:4). Св. Павел нарича маната “духовна храна” Така в 1 послание до Коринтяни св. Павел казва: "и всички ядоха една и съща духовна храна и всички пиха едно и също духовно питие". (1 Кор. 10:3-4), а в книга Откровение на Победителя се обещава "съкровената мана" (Откр. 2:17), символ на духовната храна, която ще бъде във времената след идването на Исус Христос.

в) Аналогията с маната ни припомня за шеста глава от евангелието на Йоан (Йоан 6:26-29) когато Исус изрично казва: "Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий" (6:27). Народът веднага спонтанно мисли за маната, но Исус настоява да издигне думите си на висше ниво. Много хора виждат в реакцията на народа: "Господи дай ни винаги този хляб" връзка с молбата в Отче наш когато се казва: "насъщния ни хляб дай ни днес".

При Матей намираме: "дай ни днес", а при Лука: "давай ни всеки ден", но всъщност е едно и също. Ученикът се моли за това всеки ден, а не за три или пет дни напред: ученикът с тази молитва свидетелствува своето упование в Божието провидение.

Бог е давал мана на народа само толкова колко е било нужно за всеки ден. Онзи който е взимал повече, му се е разваляло. (Изх. 16:20).

Когато е сътворявал човека Бог го е сътворил с тяло и душа. Затова за човека е необходим и материалния хляб. Сигурно е че Исус е мислил и за това. За да може човек да бъде в служба на царството Божие, човек трябва да яде, за да може да живее.

"Дай ни" всеки ден; дай на нас, а не само на мен. Отче наш е молитва на обвинение за несправедливост, защото някои имат прекалено много, а някои умират от глад. В една минута в света умират около 17 човека от глад.

Но, когато молим за хляб, тогава това включва не само материалния хляб, но и всичко от което човек има нужда за да живее: хлябът е и справедливост, достойнство, свобода...

И любов е нужна за живота като и хляб, като и приятелство, доверие, уважение... Затова молбата би могла да се изкаже и с тези думи: "Дай ни всичко това което ни е нужно за живот". Напълно е ясно че когато молим за хляб, това въобще не означава, че ние не трябва да работим.

В Пс.126:2 четем: "Напразно вие ставате рано, седите до късно, ядете хляба на скръбта, когато Той на Своя възлюбен дава сън" – тук ударение се слага на това че Бог е Този Който дава хляб, а не че хлябът е продукт на човешкото умение, това не освобождава от работа.

Ние молим "насъщния ни хляб дай ни”, но ние сме призвани и също така да даваме. В един друг откъс четем: "давайте, и ще ви се даде" Лк. 6:38 – да дадеш нещо е условие за да можеш да приемеш! Когато човекът приеме нещо, това го и обвързва за да може да даде. Ако "мое" никога не става “наше” тогава няма благословия. За да може да се преумножи хляба, трябва да се преобърне сърцето.

Може би тази молба е най-изслушаната но, сравнително малко се разбира и сериозно се приема на сърце, че много хора умират от глад. Много хора умират от глад, но някои умират и от това че ядът прекалено много..."

И затова е нужно

а) да се моли за хляба

б) да се работи за хляба

ц) да се дава хляб на другите

д) да се празнува празник на хляба – Евхаристията
3.5.8.1 И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжниците
При тази молба версията на Матейсе различава от версията на Лука. Така при Матей намираме: "и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си". (Mат. 6:12), а при Лука: "и прости нам греховете ни, защото и сами ние прощаваме на всеки наш длъжник". Както може да се види молбата има два съществена елемента:

a) молитва за това Отецът да прости на нас

б) връзката между прошката на Бога и на нашата прошка към човеците

Може да се сметне че версията на Матей е оригинална, докато при Лука я е малко преработена. Матей е запазил паралела между ‘дълговете’ и ‘длъжниците’.

Но е сигурно, че и версията на Лука е ценна, защото тя ни обяснява че нашите "дългове" пред Бога са нашите грехове. Човекът е вечен длъжник пред Бога. Той никога не връща достатъчно от онова което приема.

- дълг е онова, което приема;

- дълг е и онова което е трябвало да направи, а не го е направил – това са нашите пропуски направени по отношение на любовта, справедливостта, добротата,... нашите грехове са и нашите пропуски.

По Исусово време евреите са били също съзнателни че човекът – грешник е длъжен на Бога, но са вярвали че може да плати тези дългове с добрите си дела. В притча за длъжника който е бил длъжен 10.000 таланта³³ (Мат. 18:24…) просто желае да каже, че човекът не може да изплати този дълг никога.

В друга притча (Лук. 7:41-42) задължението е 500 и 50 динари, но все пак се подчертава: че не е могъл да ги върне. Поучението е следното: различава се дълг от дълг, грях от грях, но нито един не може да се изплати, може само да бъде опростен. Прошката е самата благодат. И в молитвата Отче наш молещия, моли за прошката като благодат, а не като връщане на дълга. За връщане на дълга е достатъчно човек да признае, че не може да спаси сам себе си. Да признае че е беден, ча е немощен, недостоен... Но тази молба има и втора част: "прости нам, както и ние прощаваме". Вече в Стария Завет намираме тази връзка (Прем. 12:22): "кога ние съдим, да мислим за Твоята благост, и кога нас съдят, да чакаме помилване".

В книгата Премъдрост на Сирах четем: "Прости на ближния си обидата, и тогава, след като се помолиш, ще ти се простят греховете. Човек към човека гняв има, а от Господа прошка проси;към подобния на себе си човек той няма милосърдие, а се моли за своите грехове; сам, бидейки плът, питае злоба: кой ще очисти греховете му?Помни края и престани да враждуваш: помни изтлението и смъртта и пази заповедите помни заповедите и не бъди злобен към ближния;помни завета на Всевишния и презирай невежеството." (Сир. 28:2-8)

Прошката е изискване, което се ражда от логиката на самата молитва, в която молим за прошката от Бога.

Това изискване е особено представено в притча за немилосърдния длъжник (Мат. 18:23-35): "рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? " Лукавия раб е злоупотребил с доброта на господаря си. Неговата молба не е приета поради това и той ще трябва да понесе последствията от своите дългове. За това заключението на притчата е ясно: "Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.”

Това поучение е всъщност онова което Исус вече е казал в своята проповед на планината: "Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (Мат. 7:1-2).

Същия принцип намираме и в речта за блаженства: "Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани." (5:7). Много подобни мисли намираме и в текста при евангелист Лука: "Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете; давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери." (Лук. 6:37-38).

Ученикът трябва да си спомня за това учение когато иска да моли молитвата Отче наш, както и сам Исус призовава към това съвсем ясно когато казва: "И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви." (Мак. 11:25).

Много подобни думи на Исус, евангелист Матей ни поднася веднага след като Исус е научил учениците си на молитвата Отче наш. Така Исус казва: "Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви." (6:14-15).

Виждаме че прошката на греховете е тясно свързана с моята прошка. При Матей се вижда че нашата прошка трябва да бъде преди тази молба която отправяме към Бога Той да ни прости греховете ни.

Така Лука говори за прошката в сегашно време: “и прости нам греховете ни, защото и сами ние прощаваме на всеки наш длъжник”, докато Матей говори за прошката в миналото време: “и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”.

В момента на молитвата ученика вече е простил на всеки, който по било какъвто и начин го е наранил и обидил. Това трябва да предхожда на молитвата. За това говори евангелист Матей на едно друго място: "И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си". (Мат. 5:23-24)

Тази прошка на Бога за която има условие ние да простим, би могла да се разбере в смисъл, че ние с нашата прошка заслужаваме Божата прошка.

Човекът наранен от греха няма способността да прощава. Чрез своето наранено естество такъв човек иска да се отмъсти. Заради това Исус изпраща Светия Дух. Също така да обича враговете си – е възможно само чрез силата на Божията благодат, със силата на Духа. Затова това е възможно само на човеците които са изпитали Божията прошка, които са усетили и изживели прошката като дар от Бога.

Св. Киприян казва: “Нека да прощаваме, защото добрия Бог вече е простил и на нас. Той ни е простил не за да ни даде пример на поведение, но чрез прошката, Той влага в нас силата на любовта и на милосърдието и чрез тази сила ние имаме способността да прощаваме". Тази сила ние получаваме чрез прошката...

Св. Павел пише: "но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа." (Еф. 4:32) или на друго место: "като се търпите един други и си прощавате взаимно, ако някой има против някого оплакване: както Христос ви прости, така и вие." (Кол. l3:13).

Св. Павел казва: "подражавайте Богу" (Еф. 5:1) и за това трябва да му подражаваме и в прошката, защото от Него сме приели силата чрез която това може да се случи. Тази истина не се противопоставя на молитвата “Отче наш” в която изглежда като че ли нашата прошка е преди прошка на Бога.

Всъщност нашата прошка трябва да предхожда нашата молитва. Това е психологически елемент който слагаме на пръв план. Не можем да бъдем немилосърдни спрямо другите в момента когато молим замилосърдие от Бога. Божията прошка не е предизвикана от нашата прошка, но стойността на нашата молитва зависи от нашата прошка.

Бог не е зависим от човека, но молитвата ни е зависима от нашата истина.

Така когато един Исусов ученик се моли молитвата "Отче наш" трябва да съзнава:

1. Че нашите дългове не могат да бъдат платени. Прошката за нашите дългове може да бъде приета само като благодат.

2. Бог не приема лицемерна молитва.

3. Че прошката може да се извърши само чрез силата на благодатта, която е приета чрез Божия прошка. В псалм 129-ти четем: "Но в Тебе е прошката, нека благоговеят пред Тебе." (Пс. 129:4).

Прошката е борба срещу паметта.

Петър е попитал Исуса: "Колко пъти да простя..." Исус му обяснява че на прощаването няма край. Винаги трябва да прощаваме.