Молитвата в стария и новия завет

На подобното мнение са и много Отци, така че може да се говори за общо убеждение от времето на светите отци за това, че молитвата Отче наш е резюме на евангелското учение.

Един от съвременните богослови А.Пронзато, много точно казва, че молитвата Отче наш е Божията клопка за човека: в тази молитва Бог е искал човек да моли точно онова, което Бог желае човек да се моли.

Затова, както казва същият автор, това е молитвата, която трябва да молим прави, тоест може да я моли само онзи, който е готов да тръгне – тоест да се отдаде на работа. Може да я моли само онзи човек, който е готов да позволява на Бога да му смени волята, а не само да държи на своята воля.

Затова молитвата Отче наш е молитвата на зрял християнин. Това не е молитва, която само се учи наизуст, но е молитва, която учи, формира. Това е молитва, с която се учи как да се живее християнски. Отче наш е молитва за хората, които не се предават, които не са се помирили със съдбата си. Това е молитва, която не е позволено да изговаря онзи, който не позволява докато той нещо иска (моли) и от него да се нещо поиска (да му се поставят някои въпроси).

Това е молитвата, която много дава и много изисква. Тя е модел на християнската молитва.
3.5.1. Две версии на молитвата "Отче наш"
Молитвата "Отче наш"е предадена нам само от двамата евангелисти: Матей и Лука, но с някакви малки разлики.

А можем да се запитаме коя версия е автентична? Става ли дума за същата молитва?

В стародревната книга Дидахе, учението на дванадесет апостоли има още този завършък: "Защото твое е царството и славата и сила във векове. Амин.!"

Лесно може да се забележи разлика, преди всичко в началото. Лука казва само "Отче”, а при Матей намираме: "Отче наш...". Освен това различен е и броят на молбите: при Матей те са 7, докато при Лука те са 5; някои думи се различават примерно при Матей става дума за "дълговете", а Лука говори за "греховете"...

Как може да се разясни от къде произлизат тези различия – защото са тези разлики в молитвата Отче наш. По кой начин може да се разясни този факт за различна формулировка на Отче наш? В история на егзегеза са дадени четири отговора:

1. Исус два пъти е поучавал учениците си и са били тези два варианта.

2. Лука е запазил оригинала по-добре, докато Матей го е разширил.

3. Матей е запазил оригинала, а Лука го е съкратил.

4. Лука и Матей вярно са предали две различни традиции, които са били в употреба при различни общности.

Мат. 6:9-13	Лук. 11:2-4
Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.	Отче - - Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; - - - насъщния ни хляб давай ни всеки ден; и прости нам греховете ни, защото и сами ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не въведи нас в изкушение - -

Първо мнение - че Исус два пъти е поучавал учениците си и са били тези два варианта, при модерните егзегети няма никаква подкрепа – смятат че не е реално. Защото такова мнение предполага, че думите на Исуса са били точно записани, като че ли на магнетофон. Когато става въпрос за второ и трето мнение тук още не всичко е ясно, защото някои смятат че текстът на Лука е по-обективен, а някои пак мислят че текстът на Матей е по-обективен.

Главната причина, поради която някои смятат, че текстът на Лука е оригинален е, че е по-кратък от текста на Матей. Литургическите форми винаги имат тенденция да се разширят. Някои от критикуващите имат склонност да вярват, че по-късият вариант е нормално по-стар.

Това, което говори в подкрепа за Матей, са други аргументи: преди всичко един вкус на семитско. Освен това, тук има и една хармония и стил на молитва, и тенденция на Лука да съкращава, тоест да изоставя повторения и онова, което му се струва като излишно.

Четвъртото мнение е най-вероятно: става дума за два варианти от една и съща молитва.
3.5.2. Две катехези за молитвата
И при Матей и при Лука молитвата Отче наш се включва в общо поучение за молитвата. Така при Мат. 6:5-15 имаме:

1. Обръщане на внимание, че не трябва да се моли като лицемерите, тоест, за да бъдат видени от хората: Исусовият ученик трябва да моли в скритост на сърцето и именно тук се проверяват автентичните верски ценности.

2. Обръщане на внимание да не се моли като езичниците, които насочват всичките свои сили към думите.

3. Поучение за автентична молитва на учениците: "А вие молете се така..."

4. Изисква се условие за молитвата на учениците: това е безусловната прошка.

Егзегетите отдавна са забелязали, че тук става дума за катехеза на молитвата при някоя християнска общност, където тези, които са се обърнали отскоро, са били приучвани към автентичен евангелски живот. В този контекст е и донесена молитвата на Исуса – Отче наш. Евангелистите, които са писали евангелието, най-вероятно не са търсели прецизност, а наблягане на съществени елементи

Така също имаме при евангелист Лука (Лук. 11:1-13):

1. Представен е Исус в молитва и като модел на молещия и молба от страна на учениците: "Господи, научи ни да се молим."

2. Исус изпълнява желанието на учениците: учи ги молитвата Отче наш като типична молитва на учениците.

3. След това последва притча, в която по един начин повече са подчертани решителност, кураж и постоянство в молитвата, а по друг начин - доверие и сигурност в изслушването.

4. След това следва три пъти поканата: "Искайте", "търсете", "чукайте", ... "кой иска... търси... чука..." и това гарантира, че молитвата ще бъде изслушана.

5. И накрая, сравнение на земния баща, който "с добрите дарове" дарява децата, с Отец Небесен, Който винаги е готов да подарява Светия Дух.

Катехезата при Матей е давана на евреите, които са знаели от детството си какво е молитва, но сега трябва да бъдат насочени и водени по новите пътища на евангелието. Затова тук са и конкретни предупреждения за опасностите, които са били видими при хората на молитвата.

Катехезата при Лука е насочена към християните, които са произлизали от езичество и които са още в самото начало и които е трябвало да бъдат окуражени да се предадат на пътя на молитвата в пълно доверие.

Оттук и двете версии на молитвата Отче наш имат своето обяснение, поради две различни конкретни положения, в които молитвата е била предавана. Имаме два текста, които произлизат от две различни обкръжения, зависими от изискванията на катехеза и от различни набожности. И Лука и Матей предават молитвата Отче наш така, както е интерпретирана в определена общност. Трябва да знаем, че в първата Църква молитвата Отче наш е била задължителна тема във формацията на християните – било за тези, които са произлизали от евреите или за тези, които са произлизали от езичество.

Да научи молитва Отче наш, да я разбира и да я моли е било фундаментално задължение на всеки християнин.

Освен това, Отче наш, въпреки някои разлики и при Лука и при Матей е запазила същата структура.

1. В началото се призова "Отец - Отче" и това ни говори, че става дума за молитва на синовете. Молитва на деца Божии.

2. След това следват три при Матей, спрямо две при Лука молби под форма на желание за пълнотата на евангелски мистерии в история на спасението.

3. След това при Матей 4, а при Лука 3 просби, които се отнасят до големи нужди на вярващите в тяхната актуална евангелска ситуация.

Тази структура на молитвата Отче наш, вярно е запазена в процеса на устно предание, което позволява определена свобода във формулировки и тя свидетелства за голямата поучителна стойност на първата християнска общност.

Отче наш е неделима молитва, в себе си е единствена – нейна особеност не е в някаква нейна особена молба, но в нейната цялостност.

Онова, което се показва като сигурно е, че апостолическата общност – първа общност на Църквата – е пазила молитвата Отче наш като ценност в една или друга версия, тоест като молитвата, която е научена от самия Исус. Църквата е била сигурна, че въпреки някои модификации, които са се случили, е запазила вярно молитвата Отче наш. Най-важното, вътрешната специфичност е запазена, въпреки че в някоя от общностите е малко съкратена или продължена.

Така и първата християнската общност е смятала като легитимни и автентични и двете версии на Отче наш, защото са верни на учението на Исуса.

Накратко, може да се каже, че по-кратката версия на Лука съдържа всъщност интегралната версия на Матей. При Матей няма нито един елемент, който поне имплицитно не се съдържа и във версията на Лука.

Вече св. Августин е забелязвал това отношение и затова казва: "При евангелист Лука (11:2-4) молитвата Господня има пет, а не седем молби. И поради това, реално не се различава от версията при Матей. Неговото резюме в пет молби ни помага да разберем как трябва да разберем онези седем при Матей. Лука показва как при Матей третата молба не е нищо друго, освен повтаряне на предишните и така той желае по-добре да се разберат двете, а не донася трета".

Освен всичко, онова което Матей е сложил на последното място "избави ни от лукавия", Лука не е сложил именно, за да изтъкне, че това се отнася към предишната молба, която се отнася до изкушение. Така и Матей и Лука са донесли автентична молитва, която е подучена от Исус и са я донесли без съществени разлики. Някои от авторите допускат, че Исус е поучавал учениците повече пъти, с малки и неважни разлики. Онова, което Исус е поучавал и със силата на Духа ни е предадено, преди всичко е Дух, а не букви, преди всичко е съдържание, а не формули. И при тази молитва, във формулата, която Исус ни е оставил, трябва да открием духа на новата молитва, иначе ще остане само формула.

Да можеш да молиш Отче наш е било привилегия. Църквата не го е давала на всички. Отче наш е била една от най-големите ценности на Църквата и е била запазена само за нейните членове в пълен смисъл. И днеска литургията ни е оставила малка следа от това: "Ние се осмеляваме да казваме...". Да призоваваш Бог като “Отец” е неизмерима привилегия и достойнство на християнина. Молитвата Отче наш не е била приета като нещо революционно. Няма нито един призив, който в онова време би предизвиквал скандал, съмнение, а също така в обръщението "Отче", по отношение към Бога. Това не е непознато в Стария Завет. Старият Завет е постигнал доста висока степен на съзнание по отношение на бащинство на Бога. В Малахия четем: "Син почита баща, и роб - господаря си; ако Аз съм баща, то де е почитта към Мене?" (Мал. 1:6)

Втор. 32:6: "Това ли въздаваш Господу, народе глупав и несмислен? Не е ли Той твой Отец, Който те усвои, създаде те и те уреди?"

Ис. 63:15-16: "Назърни от небесата и погледай от жилището на Твоята светиня и на Твоята слава: де е Твоята ревност и Твоята мощ? Голямото Твое милосърдие и Твоите към мене милости са спрени. Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец."

Ис. 64:7-8: "Ти скри от нас лицето Си и ни остави да гинем от беззаконията си.
Но сега, Господи, Ти си наш Отец; ние сме глина, а Ти - наш ваятел, и всинца сме дело на Твоите ръце. "

Йер. 31:9: "Те отидоха със сълзи, Аз пък ще ги поведа с утеха."

Йер. 31:20; Пс. 2:7; 26:10; 67:6; 88:27-28; 102:13 и т.н.

Дори и еврейската литература от онова време показва високо съзнание, че Бог действа в живота на народа и може да се каже, че изглежда като пророческа. А особено молитвите, в които се славят Божията бащинска любов, доброта и милосърдие.

И това високо съзнание и разбиране за бащинство на Бога, с откровение на Исуса, това съзнание при учениците и в първата Църква е било отново нещо друго, много по-дълбоко и по-силно. Всъщност, това е съзнание за нова идентичност, идентичност на ново творение в Исус Христос: "Защото в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, а новата твар" (Гал. 6:15). "И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново." (2 Кор. 5:17).

Християнинът е станал брат на Исуса и със силата на тази благодат - дете Божие: "защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя. " (Рим. 8:29). Братът винаги остава брат и от него не можем да се отречем.

Така в историята е сътворено ново отношение между Бог и човек: единородният е станал първороден между много братя, а всички - деца на същия Отец. Чрез Исус Христос християнинът е станал по особен реален начин, дете Божие.

"А на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Неговото име, - даде възможност да станат чеда Божии " (Йоан 1:12).

"Вижте, каква любов ни е дал Отец - да се наречем чеда Божии и сме." (1 Йоан 3:1; виж. Еф. 1:3-6; Гал. 3:26-28).

Апостолите стават вестители на тази голяма истина: Бог е Отецът. "А Вие ,когато молите, говорете 'Отче'." "А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!" (Гал. 4:6).

Християнинът е поканен да вика, моли: Отче – Aвва, също като и Исус.

В първата Църква повикът "Авва!" е бил резервиран за християните които са се усещали нови творения.

В еврейската набожност е било непонятно да се обърнеш към Бога с "Авва". Думата Авва се използвала само в семейството като обръщение към баща в истински смисъл. При тях понятието Отец е останало, без съмнение, само в метафоричен смисъл.

Исус, напротив, е използвал именно тази дума "Авва - Отче³¹" (Марк. 14:36). Сигурни сме, че тук става дума за така наречения "Ipsissima vox Christi"³², и евангелистът ги е запазил и предал поради новината и мистерията, които е съдържала тази дума. Сигурно е, че ако Исус не беше говорил така, никой евангелист нямаше да има кураж да сложи тези думи в устата на Исуса. Затова и християнинът, когато се обръща така към Бога, прави това със силата на Исусовия Дух, Когото е приел при кръщение. Виждаме сега защо първите християни са пазили тази молитва само за тези, които са кръстени, тези, които са напълно членове на християнската общност. През милостта на кръщението християнинът може да каже "Отче" като онзи, който е житейски свързан с общността на Троица.

Молитвата Отче наш е молитвата на "братя" и на "деца", които в Отца на Исуса разпознават своя собствен Отец. Затова и християните с радост са молили: "Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа" (2 Кор. 1:33; Еф.1:3; 1 Петър. 1:3). Това има следното значение: "Благословен да бъде Бог и Отец на нашия първороден брат". Св. Йоан Златоуст, когато тълкува "Отче наш" пише: "Онзи, който призова Бога с "Отче наш" вече само с тези думи призовава за прошката на грехове, освобождение от вечно осъждане, оправдаване на душата, изкупване, осиновение, притежаване на слава, братството с Единородния Син и накрая изобилие на Свети Дух. Онзи, който не е приел всички тези дарове, не може да призовава Бог с думи 'Отче'." Това е молитва, свързана с чистотата на душата и сърцето. Исус малко по малко въвежда своите ученици в тази истина, използвайки често израза "вашия Отец". Често към думата Отец се намират определения: добър, милосърдни, праведен... Бащинството на Бога е разказано в притчи за милосърден отец и изгубена овца. В един момент Исус ще подчертае, че Бог е такъв отец, че никой друг на тази земя не би могъл да има същото това име. Така казва Исус: 'и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата..." (Мат. 23:9). На земята никой е толкова добър, че да може да се нарича добър. Исус казва: "Един е само добър".

Голяма е привилегията да бъдеш "Дете Божие", но в същото време е и задължение.

Не е достатъчно да се родиш като дете, но трябва да станеш дете: "Ако не стенете като децата..." казва Исус. Исусови изисквания са големи: "И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.” (Мат. 5:48). "И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден." (Лк. 6:36).

В книгата Битие има едно изречение, може да се каже най-тъжното в цялото Свещеното писание, което е изпълнено с разочароване: "и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си." (Бит. 6:6). Човек наместо да стане дете може да стане нещо друго.

Пред повика "Отче" Исус, според това което е записал Матей, е добавил "наш". Изглежда, че по този начин Матей иска да не се отиде в индивидуалистична или интимистична религиозност, призовавайки Бога с ”Отче мой”. Така, преди да моли за хляб и за прошка, християнинът трябва да знае да споделя с другите Отца...

В евангелието понятие Авва се среща 177 пъти.

Ако не се интересуваме къде са ни братята или сестрите, сигурно е, че няма да можем да знаем къде се намира и нашият Отец. До Бога не може да дойдем, ако се дистанцираме от нашите братя или сестри. Бог не позволява да го намери някой, който не позволява да бъде намерен от братята и сестрите. Бог не може да отговори на онзи човек, който не отговаря на молбите на братята и сестрите.

В края на притчата за милосърдния отец, синът, който не иска да влезе в къщата, където се намира неговият брат, казва на отца: "онзи твоя син...", докато бащата му отговаря "Твоя брат..." всъщност отецът иска да каже: "ако той не е твоя брат, нито аз не съм твоя отец..."

Така молитвата Отче наш е всъщност молитва, която включва и другите, задължително изисква братство, солидарност... За да бъдем синове, задължително е да се научим да бъдем братя.

При евангелист Матей намираме едно малко обяснение – веднага след "Отче наш" намираме допълнение "който си на небесата". Това е едно пояснение. "На небесата" означава "някъде другаде", тоест Бог надминава каквото и да било прецизно място или възможност да се дефинира. "На небесата" всъщност означава мистичност.

В различни случаи, Исус, когато моли "повдига очи към небето" (Мак. 6:41; Йоан 11:41; 17:1). Да повдигнеш очи към небето означава да преминеш към по-високо ниво, към нещо, което надминава човешкото ниво и възможности, да се премине в сферата на Божественото, където и невъзможното е възможно. Също така, често намираме и призив при Исуса: "Отец небесни" или "на небесата". Това само потвърждава, че "небесни" не означава отдалеченост, дистанция, но всъщност това е възможност, която е дадена на човека, тоест да може да излезе от земното измерение. Исус упреква Петър: "махни се от Мене, сатана! защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо." (Мак. 8:33).

Небето е свързано със земята и връзката не е прекъсната. Небето се строи на земята. Първото призвание на човека е да бъде "градинар", а това означава, че и земята е "свято място", където се посрещат Бог и човек. Ако не го се намери тук, тогава човекът няма да го намери на никое друго място.

Земята е сътворена от Бога при създаването на света и земята е мястото, където човекът се осъществява. Това е едно от 4 съществени измерения на човека. (Първото е, че човекът е създаден за Бога, второто е, че е създаден да живее с другите хора, третото, че е индивидуален и че се осъществява в своята плът и четвърто основно измерение е, че всичко това се осъществява на конкретна земя, вселена, която е сътворена от Господа и затова е нещо свято). И светците, които дълбоко са влезли в живота на Бога са се отнасяли с голям респект и любов не само към човеците, но и към животните и към природата - Божие сътворение. Да си спомним само св. Франциск, св. Йоан Кръстни или св. Силуан Атонски. Това е едно важно измерение.

Какво желае онзи, който призовава Бога с дума "Отче"? Това е инстинктивно желание на новото творение, което е опитало красотата и достойнството на Божите деца. Затова е желание Бог да свърши делото, което е започнал в Исус Христос – да го завърши в живота на онзи, който моли, но и в историята на спасението, в която молещият живее в смисъла, в който св. Павел пише към Филипяни (1:6): "като съм уверен в това, че Тоя, Който почна у вас доброто дело, ще го върши дори до деня на Иисуса Христа."

Всъщност, желанията бихме могли да резюмираме в този смисъл: "Отче довърши добро дело, което си започнал в Исус Христос, за Когото всичко е сътворено, заедно с моите братя чрез Евангелието".

"Да се свети твоето име" е типична еврейска формулировка. Знаем, че "Божието име" е самият Бог, Който се открива, Бог, Който има име. Така името Божие се идентифицира със самия Бог до такава силна степен, че когато се каже "име" е същото, като че ли се казва "лице" и това са синоними. Така примерно четем:

Ис. 60:9: "в името на Господа, твоя Бог".

Пс. 75:2: "Знаен е в Иудея Бог; велико е Неговото име у Израиля"

Понякога Божие “име” по някои начин означава външни образ на Бога когото Той разкрива.

Ис. 59:19: "И ще се уплашат на запад от името на Господа, и на изгрев-слънце - от славата Му".

Пс. 8:2: "Господи, Боже наш! колко е величествено Твоето име по цяла земя! Твоята слава се простира по-горе от небесата."

Славата и величието на Господа са достойнства на Яхве, които са разкрити чрез Неговите дела. Така името на Яхве и славата на Яхве са проява на образа на Яхве, Който се е явил чрез слово и дела. Святостта е също Божие откровение на себе си. Бог е пълнотата на святостта и човекът с никакво свое дело или с молитва не може нищо да вземе или да придаде. Да осветява името на Яхве или да благославя името на Яхве от страна на човека означава: да приема и да разгласява Божия съвършеност, която се проявява в Неговите дела; или да приеме Божиите следи, който Бог е оставил в своите дела и да изповядва и възвестява чрез тях мистерия на Бог, Който е Свят.

В този смисъл, човек казва да "се свети Божието име": послушание към Бога, чрез покланяне и послушание към Бога, през благодарност, когато признава и слави Бога в Неговите дела. Осветява се "Божие име" през молитва, дела на любов, чрез похвали на Бога – през прослава на Бога, както Библията обича да казва: "И каза Моисей на Аарона: ето за кое говореше Господ, когато рече: в ония, които се приближават до Мене, ще се осветя и пред целия народ ще се прославя." (Лев. 10:3).

Иез. 28:22: "и кажи: ето, Аз съм против тебе, Сидоне, и ще се прославя сред тебе, и ще познаят, че Аз съм Господ, кога произведа съд над него и явя в него Моята светост ".

Но, имайки предвид че Исус е откровение на Бога, Той е "образ Божи" (2 Кор. 4:4), познанието на Божия слава, която свети на образа на Исус Христос" (4:6), означава че Исус е откровение на Божия святост.

Поради това Йоан казва, че Исус е "откровение на невидимия Бог" (1:18). А самия Исус ще каже към своя Отец: "Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня." (17:4), и още: "и явих им Твоето име и ще явя, та любовта" (17:26). Това означава, че Исус е открил Божието съвършенство, святост, така че хората да могат да го познаят и да го признаят.

В тази светлина изразът "Да се свети Твоето име" можем да интерпретираме по следния начин: молещият проявява своето желание Бог да бъде прославен, хвален, прославян и почитан... както това желае самият Бог в Исус Христос. В този смисъл е и молитвата на Исус: "Отче, прослави името Си..." (Йоан 12:28), а това означава: моето желание е чрез мене да се изпълни Твоето дело и чрез него Ти ще проявиш Своето съвършенство, а хората ще опознаят Твоето Име и ще славят Твоята святост.

А това означава, че да се осветява Божието име, преди всичко е дело Божие. Бог е Този, Който прави Неговото име да бъде свято между народите. Поради това и този повик се намира в пасивна форма: "Ти си свети (нека да бъде свято) от Теб твоето име."

Исус говори: "Отче, прослави името Си..." (Йоан 12:28). Бог е Този, Който прославя Своето име (Еф. 36:22-23), а това потвърждава и Старият завет, както четем в псалом 113-ти: "Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина. Защо езичниците да казват: та де е техният Бог? " (Пс. 113:9-10).

Славата Божия е прекалено голямо нещо, за да може молещият се сам да я осъществи. Молещият е включен само със своята малка част на отговорност. Всичко друго прави Бог сам. Всъщност, молещият, когато моли, желае да ангажира Бога, да го "накара" Той самият да прославя Своето име и да увеличава Своята слава. "Направи Твоето име да бъде свято".

Ясно подчертавайки тази истина, не може да се забрави или да се подтиска отговорността на молещия се, който е включен в това дело на осветяване на Божието име и това се получава чрез искрен и истински живот.

Ако е истина, че Исус е "образ на невидимия Бог." (2 Кор. 4:4), също така е истина, че молещият е "образ на Неговия Син", или както казва св. Павел: "А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен." (2 Кор. 3:18). Достойнството, което сме приели ни кара да пазим достойнство на Бога, от Когото имаме всичко.

Още Старият завет е наблягал много на това: "Затова тъй казва за Иакововия дом Господ: тогава Иаков не ще бъде в срам... Защото, кога види около себе си децата си, дело на Моите ръце, той свето ще почита името Ми и свето ще почита Светия Иаковов, и ще благоговее пред Бога Израилев. Тогава духом блуждаещите ще познаят мъдростта, и непокорните ще се научат на послушание." (Ис. 29:22-24). В псалом 112 четем: "Хвалете, раби Господни, хвалете името Господне." (Пс. 112:1;134:1).

В Новия Завет намираме текстове: "Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец." (Мат. 5:16).

В това желание Отец да осветява своето име се намира и молбата Отецът да даде на молещия се сила, за да може да вземе участие в осветяването на Божието име , тоест да му помага, за да стане още повече образ Христов и така чрез себе си да прославя Бога: "прославете Бога в телата си и в душите си" (1 Кор. 6:20). Не може да се прославя Неговото име без Неговата светлина: Св. Йоан говори за Исуса "Светло истинско дойде на светът."

Също така, християнинът може със своя живот да профанира Божието име: "безчестиш Бога, като тъпчеш закона? "Защото заради вас името Божие се хули между езичниците" (Рим. 2:23-24). Исус се е доверил на християнина: "Вие ще ми бъдете свидетели" не толкова с устата, доколкото с делата. Пророк Езекиил донася думите Божи: "Аз ги съдих според техните пътища и според техните дела" Иез. 36:19.