Не просто дърводелец

По-нататък Луис добавя: "Можете да Го обявите за глупак, можете да плюете по Него и да Го убиете като демон. Но можете също така да паднете в краката Му и да го наричате Господ и Бог. Но нека не изричаме снизходителните безсмислици, че е бил просто Велик учител по нравственост. Той не ни е предоставил подобна възможност. Не е имал такова намерение."1

Посветил 28 години в анализ на новозаветния текст, Ф. Дж. Хорт пише: "Думите Му са до такава степен част от самия Него и изразяват самия Него, че нямат смисъл като абстрактни твърдения за истините, изказани от Него в качеството му на божествен пророк. Ако Го отстраните като първостепенен (макар и не единствен) субект на всяко твърдение, всички те ще се разпаднат."2

По думите на Кенет Скот Латурет, историк на християнството от Йейлския университет: "Не учението на Исус Го прави толкова удивителен, макар че и то би било достатъчно, за да открои изключителността Му. В основата всъщност е единството на учението и човека. Те не могат да бъдат разделени." Латурет заключава: "За всеки мислещ читател на евангелията става ясно, че Исус разглежда Себе Си и Своето послание като неделима цялост. Той е велик учител, но е и нещо повече. Учението Му за Божието царство, за човешкото поведение и за Бога е важно, но Неговата позиция е, че то не може да се откъсне от самия Него, без да бъде опорочено."3

Исус твърди, че е Бог. Той не ни е оставил никаква друга възможност. Неговото твърдение трябва да е вярно или невярно, затова то се нуждае от сериозен анализ. Въпросът на Исус към Неговите ученици: "Но според както вие казвате, кой съм Аз?" (Мат. 16:15) предполага няколко възможности.

Първо ще разгледаме Неговото твърдение, че е Бог, като неистинно. Ако е невярно, се очертават две и само две възможности. Той или е знаел, че не казва истината или не е знаел. Ще разгледаме всяка възможност поотделно и ще проверим нейната достоверност.

Мнозина ще кажат, че Исус е бил учител с висок морал. Но нека бъдем реалисти. Как може Той да бъде такъв учител и умишлено да подвежда хората по най-важния пункт от Своето учение -- собствената Си самоличност!

Тогава би било логично да заключим, че Той лъже съзнателно. Този възглед за Исус обаче не съответства на онова, което знаем както за Него, така и за резултатите от живота и учението Му. Където и да е проповядвано Исусовото послание, животът се е променял към добро, народи са подобрявали съществуването си, разбойници са ставали почтени хора, алкохолици са били изцелявани, хора, изпълнени с омраза, са започвали да излъчват любов, несправедливите са ставали справедливи.

Уилям Леки, един от най-известните историци на Великобритания и опонент на организираното християнство, пише: "Типично е за християнството да представя на света един идеален герой, който на фона на всички промени, станали за осемнадесет века, е въодушевявал сърцата на хората с пламенна любов. Той е проявил способност да въздейства на всички възрасти, народи, темпераменти и обстоятелства. Бил е не само най-високият образец за добродетелност, а и най-силният стимул за нейното осъществяване на практика... Простото свидетелство за тези три кратки години активен живот е допринесло повече, за да стане човечеството по-добро и да се обнови, отколкото всички философски трактати и всички моралистични проповеди."4

Историкът Филип Шаф казва: "Това свидетелство, ако не е истинно, трябва да е откровено богохулство или лудост. Първата хипотеза не може да издържи нито за миг пред нравствената чистота и достойнство на Исус, признати от всички и очевидни във всяка Негова дума и действие. Самоизмамата по такъв важен въпрос и при толкова ясен и във всяко отношение логичен ум е просто немислима. Как може да е ентусиаст или луд, Той Който никога не губи душевното си равновесие, преминавайки спокойно през всички беди и гонения, както слънцето -- над облаците, Той, Който винаги дава най-мъдрия отговор на подвеждащи въпроси, Който спокойно и хладнокръвно предрича Своята смърт на кръста, възкресението Си на третия ден, изливането на Святия Дух, основаването на Своята Църква, разрушаването на Йерусалим -- предсказания, които се сбъдват буквално! Герой, който е толкова самобитен, толкова съвършен, така последователен, завършен, човечен и въпреки това -- толкова извисен над всяко човешко величие, не може да бъде нито измама, нито измислица. Както добре е казано, поетът в този случай трябва да е по-велик от своето творение. Трябва да си нещо повече от Исус, за да създадеш Исус."5

И на много други места в изследванията си Шаф убедително опровергава тезата, че Христос е лъжец: "Как, от гледна точка на логиката, здравия разум и опита, би могъл един самозванец, т.е. измамник, егоист и покварен човек, да измисли и последователно да поддържа отначало докрай най-чистия и най-благороден характер, който историята е познавала, с най-съвършения облик на истина и действителност? Как той би могъл да начертае и успешно да изпълни един план за нечувани добри дела, нравствено величие и извисеност, как би могъл да жертва собствения си живот за това, въпреки най-силните предразсъдъци на своя народ и на времето, в което е живял?"6

Ако Исус е искал да накара хората да Го следват и да вярват в Него като в Бог, защо е отишъл сред юдеите? Защо е отишъл като дърводелец от Назарет в една толкова малка по територия и население страна, която се е придържала толкова стриктно към неделимото единство на Бога? Защо не е отишъл в Египет или пък, още по-добре -- в Гърция, където хората са вярвали в различни богове и в най-разнообразните им проявления?

Този, който е живял като Исус, проповядвал е като Исус и е умрял като Исус, не може да бъде лъжец. Какви други възможности остават?

Човек, който се смята за Бог, изглежда като онзи, който днес се мисли за Наполеон. Такъв човек би мамил себе си и другите и вероятно ще бъде затворен, за да не нарани себе си или някой друг. У Исус обаче не забелязваме отклоненията и липсата на равновесие, които обикновено съпровождат умопомрачението. Ако той беше луд, неговото спокойствие и самообладание със сигурност щяха да будят учудване.

Нойс и Колб в едно медицинско изследване7 описват шизофреника като човек, който е насочен не към действителността, а към себе си. Шизофреникът иска да избяга от света на действителността. Нека да приемем това определение. Претенциите да бъдеш Бог несъмнено говорят за стремеж към оттегляне от действителността.

Но според останалото, което знаем за Исус, е трудно да се предположи, че Той е душевно неуравновесен. Това е човекът, изрекъл едни от най-дълбоките прозрения, засвидетелствани някога. Неговите напътствия са освободили много хора от духовното им робство. Кларк Х. Пинък пита: "Дали Той се е заблуждавал относно Своето величие, бил ли е параноик или неволен измамник, или шизофреник? От друга страна, Неговото вещо и дълбоко учение подкрепя единствено версията за душевното Му здраве. Да можехме и ние да бъдем така здрави, както е бил Той!"8 Студент от Калифорнийския университет ми каза, че преподавателят му по психология твърдял: "Всичко, което трябва да направиш, е да вземеш Библията и да прочетеш части от учението на Христос пред мнозина от пациентите ти. Тук са всички съвети, които са им нужни."

Психиатърът Дж. Т. Фишър твърди: "Ако вземете всички авторитетни статии, написани от най-квалифицираните психолози и психиатри по въпроса за душевното здраве -- ако ги свържете, пресеете и изключите излишното многословие, -- ако вземете само зърното и отсеете плявата, и ако по-нататък се сдобиете с тези неподправени части от чистото научно познание, изразени сбито от най-надарените сред вечно живите поети, вие ще получите едно непохватно и незавършено обобщение на Проповедта на планината, което при сравнението с оригинала ще загуби безкрайно. Вече почти 2000 години християнският свят държи в ръцете си цялостния отговор на своите безспирни и безплодни копнежи. Тук... се корени представата за успешно изживян човешки живот -- с оптимизъм, в душевно здраве и удовлетворение."9

По думите на К. С. Луис: "Историческата трудност да бъдат обяснени животът, словата и влиянието на Исус по начин, който не е по-краен от развитата в християнството позиция, е много голяма. Никога не е било задоволително обяснено несъответствието между дълбочината и трезвостта... на Неговото нравствено учение и неистовата мегаломания, която би трябвало да се крие зад богословското Му учение, ако Той наистина не е Бог. Следователно хипотезите, които не са християнски, се подхранват една друга непрестанно, белязани с безплодието на объркаността."10

Филип Шаф заключва: "Подвластен ли е такъв ум -- ясен като небето, ободряващ като планински въздух, остър и пронизващ като сабя, необикновено жизнен и деятелен, винаги в готовност и винаги запазващ самоконтрол -- на крайна, изключително сериозна заблуда относно собствения си характер и собствената си мисия? Абсурдна представа!"
ГОСПОД ЛИ Е ИСУС?
Самият аз не мога да заключа, че Исус е лъжец или безумец. Единствената друга възможност е, че той е Христос, Синът Божи, както сам твърди.

Когато обсъждам това с повечето евреи, които познавам техните отговори са доста интересни. Те обикновено ми казват, че Исус е морален, честен религиозен водач, добър човек или някакъв пророк. Тогава споделям с тях твърденията на Исус за самия Себе Си, както и материала, за който говорих в тази глава относно трите възможности (лъжец, безумец или Господ). Когато ги попитам дали вярват, че Исус е лъжец, отговорът е категорично "Не!" Следващият ми въпрос е: "Вярвате ли, че Исус е бил безумец?" Отговорът е: "Разбира се, че не." "А вярвате ли, че е Господ?" Преди да си поема дъх, чувам кънтящото: "Абсолютно не." И все пак човек е в състояние да избира само сред тези три възможности.

Проблемът при тях не е коя е възможна, тъй като е очевидно, че и трите са възможни. Въпросът е по-скоро: "Коя е по-вероятна?" Вашето решение за това, кой е Исус Христос, не трябва да е безполезно интелектуално упражнение. Не можете да се измъкнете, определяйки Го като велик учител по нравственост. Подобна възможност не съществува. Той или е лъжец, или безумец или Господ и Бог. Трябва да направите своя избор. По думите на апостол Йоан: "А тия са написани, за да повярвате, че Исус е Помазаника, Божият Син, и [което е по-важно, б. а.], като вярвате, да имате живот в Неговото име." (Йоан 20:31)

Доказателствата очевидно потвърждават тезата за Исус като Господ. Но някои хора отхвърлят безспорните факти под влиянието на собствените си разбирания за нравственост. Те не искат да се сблъскат с отговорността да Го наричат Господ или с последствията от това.

2 Hort, F. J. A. Way, Truth and the Life (New York: MacMillan and Co., 1894), p. 207.

3 Latourette, K. S. A History of Christianity (New York: Harper and Row, 1953), p. 44, 48.

4 Lecky, W. E. History of European Morals from Augustus to Charlemagne (New York: D. Appleton and Co., 1903), v. 2, pp. 8,9.

5 Schaff, Ph. History of the Christian Church (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1962), p. 109.

6 Schaff, Ph. The Person of Christ (New York: American Tract Society, 1913), pp. 94-95; p. 97.

7 Noyes, A. P. and L. C. Kolb, Modern Clinical Psychiatry (Philadelphia: Saunders, 1958) (5th ed.).

8 Пинък, К. Х. Set Forth Your Case (New Jersey: The Craig Press, 1967), p. 62.

9 Fisher, J. T. and L. S. Hawley, A Few Buttons Missing (Philadelphia: Lippincott, 1951), p. 273.

10 Луис, К. С. Miracles: A Preliminary Study (New York: The MacMillan Company, 1947), p. 113.

Какво казва науката?

Често в часовете по философия или история се сблъсквам с предизвикателството: "Можете ли да го докажете научно?" Обикновено отговарям: "Ами не, аз не съм учен." След което се чува как студентите злорадстват и се открояват няколко гласа: "Не ме занимавайте с това" или "Вижте, трябва да приемете всичко с вяра" (има се предвид сляпата вяра).

Наскоро, докато летях за Бостън, говорих с пътника до мен по въпроса защо аз лично вярвам, че Христос е Този, за Когото се представя. Пилотът, който беше излязъл да поздрави пътниците, дочу част от нашия разговор. "Вие имате проблем" -- каза той. "Какъв?" -- попитах аз. "Не можете да го докажете научно" -- бе неговият отговор.

Манталитетът, до който са стигнали съвременните хора, е поразяващ. По някакъв начин днес, в края на ХХ век, толкова много от нас смятат, че ако нещо не може да се докаже научно, то не е вярно. Всъщност тъкмо това твърдение е невярно! Винаги е налице проблемът, свързан с доказването на каквото и да било за даден човек или събитие от историята. Трябва да разберем разликата между научното доказателство и това, което наричам удостоверяващо историческо доказателство. Нека обясня какво разбирам под двете понятия.

Научното доказателство се основава на показването, че нещо е факт, като се повтори събитието в присъствието на човека, поставящ факта под съмнение. Съществуват условия, които се контролират и при които могат да се правят наблюдения, да се извличат данни и опитно да се проверява истинността на хипотезите.

"Научният метод, както и да се определя, е свързан с измерването на явленията, експериментирането или повторното наблюдение."1 Доктор Джеймз Конант, бивш ректор на Харвард, пише: "Науката се състои от взаимносвързани поредици от понятия и понятийни схеми, които са се развили в резултат на опити и наблюдения и са плодотворни за бъдещи опити и наблюдения."2

Проверката на истинността на хипотезите чрез опити, които са под контрол, е една от ключовите техники на съвременния научен метод. Например някой казва: "Течният сапун не се разтваря във вода". И така, завеждам този човек в кухнята, наливам 20 см3 вода в мивката при 25о температура и сипвам вътре сапуна. Той потъва във водата. Направени са нужните наблюдения, събрани са данни и хипотезата е проверена емпирично: течният сапун се разтваря във вода.

Ако научният метод беше единственият метод за доказване, не бихте могли да докажете, че сте присъствали на първия час от учебните занятия тази сутрин или че сте обядвали. Тези събития не могат да се повторят в условия, които се контролират.

А сега ще се спра на това, което наричам удостоверяващо историческо доказателство. То се основава на показването, че нещо е факт извън каквото и да било разсъдъчно съмнение. С други думи, съждението се извлича въз основа на тежестта на доказателствата. Това означава, че не съществува разумно основание за съмнение в решението. То зависи от три вида свидетелства: устни и писмени свидетелства, както и веществени доказателства (напр. пистолет, куршум, бележник). Използвайки удостоверяващия метод за определяне на това, което се е случило, бихте могли доста успешно да докажете вън от всякакво разсъдъчно съмнение, че тази сутрин сте били на училище: вашите приятели са ви видели, водили сте си записки, преподавателят ви помни.

Научният метод се използва само за доказването на неща, които могат да се повторят. Той не е приложим при доказването или опровергаването на много въпроси, свързани с дадена личност или събитие в историята. Научният метод не е подходящ, когато се търси отговор на въпроси като: "Живял ли е Джордж Вашингтон?", "Мартин Лутер Кинг бил ли е борец за човешки права?", "Кой е бил Исус от Назарет?", "Робърт Кенеди бил ли е министър на правосъдието на САЩ?", "Исус Христос възкръснал ли е от мъртвите?" Тези въпроси са извън сферата на научното доказателство и трябва да ги поставим в сферата на удостоверяващото доказателство. С други думи научният метод, основан на наблюдения, събиране на данни, излагане на хипотези, извличане на заключения и експериментална проверка с цел да се открие и обясни емпирично повторяемостта в природата, не дава категоричен и окончателен отговор на въпроси като: "Можете ли да докажете възкресението?" или "Можете ли да докажете, че Исус е Божият Син?" Когато хората се базират на удостоверяващия исторически метод, те трябва да проверят достоверността на свидетелствата, с които разполагат.

Винаги ме е поразявал фактът, че християнската вяра не е сляпа и невежа, а е вяра, приета с ума. Всеки път, когато някой в Библията е призован да прояви вярата си, тя е основана на разума. Исус казва в 8 гл. на Евангелието от Йоан "И ще познаете истината", вместо да я пренебрегвате. Когато питат Христос: "Коя е най-голямата заповед?", Той казва: "Да възлюбиш Господ, твоя Бог, от цялото си сърце, от цялата си душа и с целия си ум." Проблемът на повечето хора е, че не обичат със сърцата си. Фактите за Христос никога не стигат до техните умове. На нас ни е даден ум, формиран от Святия Дух така, че да познаваме Бога, дадено ни е и сърце да Го обичаме, и воля, за да Го изберем. Трябва да бъдем активни и в трите сфери, за да прославяме Бога и да развием в най-голяма степен взаимовръзката си с Него. Не знам как е при читателите ми, но моето сърце не може да се наслаждава на това, което умът ми е отхвърлил. Сърцето и умът ми са създадени, за да действат заедно, в хармония. Никога никой не е бил призоваван да извърши духовно самоубийство заради вярата си в Христос като Спасител и Господ.

В следващите четири глави ще разгледаме доказателствата за достоверността на писмените документи и надеждността на устните свидетелства, както и на разказите на очевидците за Исус.

2 Conant, J. B. Science and Common Sense (New Haven: Yale University Press, 1951), p. 25.

Достоверни ли са библейските свидетелства?

Докато преподавах в университета на щата Аризона, един професор заедно със студентите си по литература ме заговори след поредната "свободна" лекция. Той ми каза: "Г-н Макдауъл, вие обосновавате твърденията си за Христос с документ от втори век, който е толкова остарял, че не става за нищо. Показах днес на студентите си, че Новият Завет е бил написан толкова дълго време след Христос, че изобщо не може да се говори за точност на свидетелствата в него."

Отговорих: "Вашето становище и заключенията ви за Новия Завет са безнадеждно остарели още преди 25 години."

Мнението на този професор за текстовете, свързани с Исус, има за свой източник изводите на немския критик Ф. К. Баур, който предполага, че повечето от новозаветните документи не са били написани до края на II в. сл. Хр. Той заключава, че тези текстове произхождат главно от митове или легенди, появили се и разпространили се в дългия период между времето, в което е живял Исус, и времето, в което са записани тези свидетелства.

През двадесети век обаче, археологическите находки потвърждават точността на ръкописите в Новия Завет. Откритията на ранни ръкописи върху папирус (ръкописа на Джон Райлънд от 130 г. сл. Хр., папируса на Честър Бийти от 155 г. сл. Хр., папируса на Бодмър от 200 г.пр. Хр.) хвърлят мост върху промеждутъка от времето на Христос до съществуващите ръкописи с по-късна дата.

Милър Бъроуз от Йейлския университет пише: "Друго следствие от сравнението на гръцкия език в Новия завет с езика на папирусите (от откритията) е, че нараства увереността в точното предаване на текста от самия Нов Завет."1 Подобни открития засилват убедеността на учените в достоверността на Библията.

Уилям Олбрайт, най-известният библейски археолог в света, пише: "Вече можем да кажем със сигурност, че няма никакво сериозно основание да се датира която и да е книга от Новия Завет след ок. 80 г. сл. Хр. -- две пълни поколения преди времето между 130 и 150 г., което се сочи от по-крайните новозаветни критици днес."2 Олбрайт изразява отново този възглед в интервю за "Християнството днес": "Според мен всяка книга от Новия Завет е била написана от приел християнството юдеин между 40-те и 80-те години на I в. сл. Хр. (най-вероятно между 50 и 75 г. сл. Хр.)"3

Сър Уилям Ремзи е признат за един от най-великите археолози, живели някога. Той е ученик на немската историческа школа, според която Книгата Деяния на апостолите е създадена в средата на II век сл. Хр., а не през I век, както се твърди в самата нея. След като чете съвременни критики за Деянията, Ремзи се убеждава, че тази книга не представя достоверно фактите от онова време (50 г. сл. Хр.) и следователно няма смисъл да се взема предвид от който и да било историк. Така в своето изследване върху историята на Мала Азия Ремзи почти не обръща внимание на Новия Завет. Неговите проучвания обаче накрая го принуждават да разгледа текстовете на Лука. Той открива съвършената точност на историческите детайли и постепенно отношението му към книгата Деяния започва да се променя. Ремзи е принуден да заключи, че "Лука е първокласен историк... Този автор трябва да се постави наравно с най-великите историци."4 Поради точността и на най-дребните детайли Ремзи в крайна сметка признава, че Деянията не може да са документ от втори век, а по-скоро са написани в средата на първи век сл. Хр.

Много от либерално настроените учени са били принудени да се съобразят с по-ранното датиране за Новия Завет. Заключенията на д-р Джон Робинсън в неговата последна книга Ново датиране на Новия Завет са поразяващо радикални. Изследването му го води до убеждението, че целият Нов Завет е написан преди падането на Йерусалим през 70 г. сл. Хр.5

Според някои съвременни критици на формата на Писанието, разказът се е предавал от уста на уста, докато не е бил записан под формата на Евангелия. Макар че периодът е много по-кратък, отколкото първоначално се е смятало, те заключават, че евангелските разкази са приели формата на фолклорни жанрове (легенди, приказки, митове, притчи).

Едно от най-силните възражения срещу идеята на критиците на формата за развитието на устното предание е, че периодът на устното предание (както го определят критиците) не е достатъчно дълъг, за да позволи промените в преданието, които тези критици изтъкват. Говорейки за краткостта на интервала от време, включен в новозаветните текстове, Саймън Кистъмейкър, преподавател по библейско изучаване -- в колежа Дорт, пише: "Обикновено събирането на фолклорни материали сред хората от примитивни култури изисква работа на много поколения. Това е постепенен процес, разпростиращ се през векове. Но в съответствие с мисленето на критиците на формата трябва да заключим, че евангелските разкази са създадени и събрани в период обхващащ малко повече от едно поколение. Според подхода на тези критици формирането на отделните части на Евангелията трябва да се разбира като "телескопичен" проект (т.е. свиване, при което една част влиза в друга, б. пр.) с ускорено действие."6