Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год



страница10/25
Дата22.07.2016
Размер4.49 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   25

III.3. Драмата на геополитическото свиване


Русия бе носещата конструкция на съветската “империя”. Тя се ползваше със страха, респекта и авторитета на една от двете Велики сили. Нищо в света не можеше да се решава без нейната воля. Други бяха нейните геополитически мащаби, размах и влияние. Русия контролираше едно от най-стратегическите геополитически Големи пространства, от което чрез взрив се родиха 15 (!) държави – безумен и неизбежен (дали е така обаче?) взрив на дезинтеграция на силно интегрирано пространство, при която се отдели чудовищна енергия. Спазмите на редуцирането на геополитическата роля на Русия, етапите на разпадането на родови, човешки, военни, културни, комуникационни, технологични и производствени връзки, са няколко:

- Първият, 1985-1989 г. (от идването на власт на Горбачов до падането на Берлинската стена): свиване на Русия и нейното влияние и въздействие от глобалния обхват до съветска Евразия и частта от Централна и Източна Европа, преградена от запад с невидимата Желязна завеса. Русия сякаш се оттегля от света.

- Вторият, 1989-1991 г. (от падането на Стената стена до края на СССР): свиване на Русия и нейното влияние и въздействие до границите на СССР. На 12.06.1990 г. е приета Декларация за държавния суверенитет на Русия.

- Третият, 1991-1994 г. (от края на СССР до началото на първата война в Чечня): свиване на Русия и нейното влияние и въздействие до границите на Руската Федерация (РФ). На 31.03.1992 г. е приет Федералният договор.

- Четвъртият, 1994-2000 г. (от началото на Първата Чеченска война до смяната на Борис Елцин с Владимир Путин): съпротива срещу вътрешни центробежни тенденции и мощни външни въздействия, които се стремят да свият Русия и нейното влияние и въздействие до границите на славянското ù население. На 26.03.2000 г. Вл. Путин е избран за президент на РФ.

Анализът показва, че Русия успя да се справи с четвъртия геополитически спазъм, да го овладее, да не се разпадне. Не съществуват гаранции обаче, че той няма да даде рецидиви и разсейки, че най-лошото се е разминало. Бъде ли Русия натикана в границите на славянското ù население, автоматично ще започне нов етап на свиване, целта на което ще бъде свеждането на Русия до образувание, обхващащо само населените със славяни нейни европейски територии.

Руската Федерация, няма все още усещане за себе си като протяжност и граници, няма силни интергиращи елементи, демократични навици. Тя тепърва ще съгражда традиции - на баланс на властите и на гражданско общество, на либерален дух и на правов крепеж на държавата, в които да втъче изконната си същност. Все по-трудно ще ù бъде да доказва, че за нейния народ интересите и правата на колектива са над интересите и правата на човека, че “индивидът може да постигне духовно просветление единствено с всички останали.”[3]

Николай Бердяев размишлява "Защо най-бездържавният народ е създал такава огромна и могъща държавност, защо най-анархичният народ е така покорен на бюрокрацията, защо свободният по дух народ като че не иска свободния живот".[4] Навярно това е заради огромните пространства, заради вечната схватка с природата за оцеляване, заради агресивната външна среда, съдбоносните сражения за свобода и обединение, постоянните прегради пред модернизацията на обществото, вавилонското разноезичие – те са генерирали повече държава, но и повече власт, която да консолидира тази държава. Според Алексей Арбатов: “Съществуването както на царската, така и на съветската империи се опираше на четири неотделими един от друг стълбове. Първият – авторитарният или тоталитарен, сурово дисциплиниран политически режим, управляващ чрез натиск и сплашване. Вторият – колосалната военна мощ, значително превишаваща икономическите ресурси на страната и усилваща се в ущърб на всички останали функции на държавата и на благосъстоянието на народа. Третият – във висша степен централизираната и управлявана главно от държавата икономика, работеща за военната мощ и потребностите на бюрократичния истаблишмент. Четвъртият – месианската идеология, призвана да узаконява и оправдава останалите три стълба на имперското могъщество.”[5]

Русия преживява болезнено шока от загубата на Империята – с кавички или без, на великостта. Подобен катаклизъм е жесток удар за всяка държава. Но има специфики, които правят физическото и морално страдание на Русия още по-силно. Сред тях на първо място е присъщата (както на САЩ, така и) на Русия убеденост, че тя е държава-месия, държава с мисия - майка на страждущите, защитница на онеправданите, спасителка на Европейската цивилизация от нашествията на татаро-монголските племена. Хенри Кисинджър пише: “В Русия национализмът исторически се възприема като мисионерски и имперски.”[6] Руската политика може да бъде ирационална, емоционална, да отстъпва от интересите си в името на лоялност, приятелство, подкрепа, съгласие и съчувствие. Тя възприема с такъв драматизъм новата си роля, защото смята, че след като е направила толкова за Европа, не заслужава да бъде просяк, парий, беден роднина. Драматизъм привнася и религията ù, православието, с характерните за него уединение, размисъл, съмнение, мистицизъм, вяра в ирационалното, готовност да се страда днес, в името на светлото бъдеще – някога, тук или на онзи свят. Докато САЩ имат ясни критерии за праведност, за богоугоден живот – материален успех, физическо здраве, лично щастие; то в Русия вярата множи терзанията – дали се живее смислено, човечно и праведно.

Русия се изживява като пространство на духовността, като огнище на духа, братството, справедливостта и социалната солидарност, като страна, чиито хора пренебрегват гордо, с достойнство излишните материални блага и черпят хранителни сокове от своя национализъм – жилав, неизтощим, въпреки ниския жизнен стандарт. За руския народ дългът към абстрактното човечество стои често над дълга към конкретните чужди кредитори. Това е народ, готов - по Михаил Салтиков-Шчедрин - да изправя Кулата в Пиза, докато в двора му тоалетната се руши[7]. Странна, страстна общност от хора; “особен тип цивилизация, наследяващ и продължаващ хилядолетната традиция на Киевската Рус, на Московското царство, на Руската империя и на СССР”[8]. “Держава”, която смята, че с приемането на православната вяра е станала “своеобразен мост между Източната и Западната култура”[9] и е убедена, че нейната столица Москва е обречена като "Трети Рим" да стане наследница на Рим и Константинопол.

Русия се опира на триадата, изкована по формулата на граф Сергей Уваров: “Православие, самодържавие, народност"[10]. Тя тачи многовековната си история, извлича от нея чувство за отговорност, предопределеност, призваност, дори (спорно или не) за изключителност. Чрез своето многобройно, в различна степен талантливо, пишещо братство, тя не пести похвалите и възклицанията към самата себе си. Даже дълбокото и всеотдайно приемане на комунизма се обяснява с черти на руската душевност, морал, бит и култура. Както твърди Александър Флоров: “Руският феномен комунизъм се роди именно от сблъсъка между източния деспотизъм, руската община и западните социални теории.”[11]

Русия е твърде голяма, за да бъде само регионална държава и с твърде много проблеми, че да бъде суперсила. Русия не може да не е евро-Азиатска държава, защото 80% от нейната територия е в Азия. В европейската ù част живеят 85% от нейното население, така че с пълно право тя е Евро-азиатска държава. Но най-точното за нея е Евро-Азиатска - с ударения и върху двете геополитически съставки. Точно това разбиране за Русия безспорно е колкото сериозен недостатък, толкова и огромно предимство. То е много мощен извор за самочувствие и правота, защото черпи основания от науката Геополитика, опира се на предложената и обоснована от самия Дмитрий Менделеев идея за двойствения произход на руската държава. Той твърди, че Русия трябва да свърже и слее Европа с Азия: “Страната ни е особенна, стояща между чука на Европа и наковалнята на Азия, длъжна е така или иначе да ги помири”[12]. За Александър Дугин: “Културно-исторически същността на Русия, нейното духовно самоопределение, нейната "идентичност", безусловно се определя от формулата "нито Изток, нито Запад" или "нито Европа, нито Азия, а Евразия"[13]. На Русия се гледа като на “сърцевината и главната опора на евразийския континентален блок, интересите на който противостоят на хегемонистичните тенденции на “океанската държава” САЩ и на атлантическото “голямо пространство”[14]. Тъй като Русия заема така любимия на всички геополитици Хартланд, т.е. “сърцевинната земя”, нейната роля в международната сигурност е ключова. Класическият императив на класика на геополитиката Хилфорд Макиндер гласи: “Който управлява Източна Европа, господства над Хартланда; който управлява Хартланда, господства над Световния остров (т.е. над Евразия), а който управлява Световния остров господства над целия свят”[15]. Ето защо е обяснимо следното разбиране за цивилизационната мисия на Русия: “На нея по волята на съдбата или Бога е отредена ролята на държател на равновесието между Източната и Западната цивилизации.”[16]

Православието играе базисна роля в руската идентичност. Но осъзнаването на ролята на Русия в глобалната политика и нейната отговорност като коректив на агресивни атлантически амбиции, може лесно да прерасне в твърдения за богоизбраност и изключителност на Русия и руския народ. Ето какво пише Ал. Дугин: “Фактът за принадлежност към руската нация трябва да се преживява като висше антропологическо достойнство. Пропагандата на тази национална изключителност (без най-малкия отенък на ксенофобия или шовинизъм) трябва да стане ос на политическото възпитание на народа. На народа следва да се внуши мисълта, че раждайки руско дете, всяко семейство участва в национална мистерия, попълвайки духовното и душевно богатство на целия народ. Децата трябва да се разбират като общонационално достояние, като физически израз на вътрешната енергия на великия народ. Руското дете трябва да се разбира най-напред именно като руско, а след това вече като дете.”[17]

Руският орел е двуглав - с едното лице гледа на Изток, с другото - на Запад. Въпреки че Русия е омагьосана от съдбата да дири себе си из огромните азиатски пространства, отношението на Европа също я тласка натам. Да чуем Иван Илин: “М.В.Ломоносов и А.С.Пушкин първи разбраха своеобразието на Русия, нейната особеност в сравнение с Европа, нейната “не-европейскост”. Ф.М.Достоевски и Н.Я.Данилевски първи разбраха, че нас Европа не ни познава, не ни разбира и обича.”[18] След богатия опит на Русия от контактите ù със Запада, може да се разбере защо тя трудно ще загаси впилото се в душата ù недоверие към него, подозрението в егоистични подбуди и готовност да си осигури по-добър и защитèн живот за нейна сметка. Но най-много обиди тя е натрупала от отношението му към нейната религия и етнос. Наистина е чудно колко леко, безотговорно и примитивно се насочват огнени речи и стрели към православието, как му се приписват намерения, произтичащи от останали далеч в миналото идеи и идеологии, каквато например е панславизмът. Зб. Бжежински не е единственият, който сочи православния свят като приоритетен геополитически противник на Западната цивилизация. Жалкото е, че в неговата кохорта се подреждат вкупом мнозина водещи политици у нас, обвиняващи нашия народ в цивилизационна непълноценност. Що се отнася до панславизма, ненавистта към него съвсем не е оригинална. Още Фридрих Енгелс го нарича “нелепо, антиисторическо движение, поставило си за цел да подчини цивилизования Запад на варварския Изток”. Енгелс смята, че славяните “никога не са имали своя собствена история”, че “само с помощта на чуждоземния ярем са били насилствено повдигнати на първото стъпало на цивилизацията”, че “навсякъде са били угнетители на всички революционни нации.”[19]


1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница