УЧЕНИЕ ЗА СУБЕКТА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Индивидът - субект на международното престъпление

В наказателното право поначало е общоприето, че субект на престъплението е физическо вменяемо лиие, навършило опре­делена възраст. С оглед на това основните качества, които трябва да притежава едно лице, за да бъде възможен субект на престъпле­ние, са три: 1) човешки индивид или физическо лице; 2) вменяемо; 3) навършило определена възраст.

Установени са два критерия, или по-скоро двуединен крите­рий за състоянието на невменяемост (чл. 33, ал. 1 НК). Първата не­гова страна е медицинският, или психиатричният критерий, въз основа на който се сочат три общи причини, а именно: а) умствена недоразвитост (олигофрения); б) продължително разстройство на съзнанието или хроническа душевна болест; в) краткотрайно разс­тройство на съзнанието.

Известно е, че олигофренията има три степени - идиотия и имбецилност, които поначало водят до невменяемост, както и де- билност, при която лицето е невменяемо само за по-сложни и спе­цифични случаи на поведение. Продължителното разстройство на съзнанието се обуславя от тежки душевни страдания, които харак­теризират невменяемото състояние на лицето (например циклофрения и шизофрения). При краткотрайно разстройство на съзна­нието невменяемостта е временно състояние (например commotio cerebri).

Втората страна на двуединния критерий се състои от два мо­мента: а) интелектуален момент - лицето не е могло да разбира свойството или значението на извършеното; б) волев момент - то не е могло да ръководи постъпките си. Наличието на всеки един от двата интелектуални под момента или на втория момент води до невменяемост на лицето. Следователно argumentum contrario ли­цето е вменяемо, когато е могло да разбира свойството и значени­ето на извършеното и да ръководи постъпките си.

Нашият НК разграничава три категории наказателно отговорни лица: а) пълнолетно лице - навършило 18-годишна въз­раст; б) непълнолетно лице - навършило 14 години, но не навършило 18 години; в) малолетно лице - ненавършило 14-годишна въз­раст.

Пълнолетните лица са наказателноотговорни, когато в състояние на вменяемост извършат престъпление. За тях се презумИРА,че са вменяеми. Непълнолетните лица са наказателноотговорни, ако са могли да разбират свойството и значението на деянието И ДА ръководят постъпките си, т. е. когато са действали с „разумение" За тях обаче се презумира, че са невменяеми и при всеки конкретен случай трябва да се установи, че са действали в състояние на вме­няемост (чл. 31, ал. 2 НК). Малолетните лица ipso jure са невменя­еми и не са наказателноотговорни (чл. 32, ал. 1 НК).¹

Субект на международното престъпление може да бъде съ­що отделният човешки индивид ИЛИ физическо лице. В чл. 25, т. 1 и 2 от Римския статут (1998 г.) е установена лична наказателна отго­ворност. Съдът има юрисдикция спрямо физическите лица в съот­ветствие с този статут. Лице, което е извършило престъпление, но­си лична отговорност и подлежи на лично наказание.

Следва да възразим срещу погрешната теза, че е „по-прецизно да се го­вори не за вменяемост изобщо, а за вменяемост за наказание, която е присъща на наказателноотговорното лице и изразява пригодността му за наказване, и такава за вина и престъпление, която е присъща на субекта на престъплението и изразява способността му да прояви вина" .Очевидно авторът не е изяснил и смесва по на­шето наказателно право съотношението между субект, престъпление и вина, капо и между самите елементи или свойства на престъплението - деяние, со­циална опасност, вина, противоправност и наказуемост на деянието. Деяние­то е съзнателен и външно проявен волев акт, предполагащ вменяемост на ли­цето, което го е извършило. Вината предполага също вменяемост на лицето и представлява субективно свойство или субективен елемент на престъплението, т. е. включва се в понятието за престъплението и не е негова равнопоставена категория. Наказуемостта е също отделно юридическо свойство или елемент на престъплението и предполага, че лицето е възможен субект на престъпле­ние, т. е. че е вменяемо, и че е извършило общественоопасно, виновно и нака­зателно противоправно деяние.

По силата на чл. 31, т. 1 от Статута едно лице не носи нака­зателна отговорност, ако към момента на извършване на деяние­то: 1) то страда от душевна болест или дефект, който го лишава от възможност да оцени неПравомерностга или естеството на поведе­нието си, или от възможност да контролира поведението в съответ­ствие с изискванията на закона; 2) лицето е в нетрезво състояние, което го лишава от възможност да оцени неправомерността или ес­теството на поведението си или от възможност да контролира по­ведението си в съответствие с изискванията на закона. Във втория случай се прави изключение, когато лицето доброволно се е приве­ло в нетрезво състояние при обстоятелства, при които е осъзнава­ло или пренебрегвало риска в резултат на нетрезвото състояние евентуално да извърши деяние, което съставлява престъпление от компетентността на съда (Actio libera in causa). В този случай то но­си наказателна отговорност.

Струва ни се, че така формулираните критерии за състоянието на невменяемост по международното наказателно право съответст­ват на двуединния критерий за невменяемост, посочен в чл. 33, ал. 1 от НК. Наистина в НК не е направено изключение за хипотезата на Actio libera in causa (съзнателно поставяне в невменяемо състояние, при което се извършва намислено преди това престъпление), но то произтича от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и се признава от нашата правна теория и съдебна практика.

На основание на чл. 26 от Статута се изключва юрисдикцията на международния наказателен съд по отношение на лица, които не са навършили 18-годишна възраст към момента на извършване на деянието. Разбира се това не означава, че непълнолетните лица по вътрешното наказателно право на съответната държава не са наказателноотговорни изобщо. Те могат да носят наказателна отго­ворност пред националния съд, ако тя се предвижда по вътрешно­то наказателно право.

Следователно понятията „субект на международно престъпле­ние" и „субект на международна наказателна отговорност" не съв­падат напълно. Субект на международно престъпление може да бъде също физическо вменяемо лице, навършило определена въз­раст. Но субект на международна наказателна отговорност може да бъде само физическо вменяемо лице, навършило 18-годишна въз­раст към момента на извършване на деянието.

Принципът за личната наказателна отговорност по между, народното право е провъзгласен в присъдата на Нюрнбергския трибунал. Този принцип се съдържа и в последвалите многобройни конвенции и договори, както и в двата Устава на Международните трибунали по бивша Югославия и Руанда. Те имат юрисдикция спрямо физически лица и наказателната отговорност е лична.

Въпросът за физическото лице като субект на наказателна от­говорност и за личната наказателна отговорност е традиционен и безспорен в континенталната наказателноправна система, и преди всичко в страните от Централна и Източна Европа. Още в средата на XIX век обаче в някои страни от англосанксонската наказателна система започва да се прилага наказателна отговорност не само на физически лица, но и на отделни корпорации или юридически лица (например в Англия и САЩ). По-късно в САЩ са приети редица за­кони, в които се предвижда наказателна отговорност спрямо корпо­рации за най-различни престъпления - екологични, финансови, от­носно безопасността на труда и други.

Подобна тенденция възниква и в страните от Европейския съ­юз. През 1978 г. Комитетът по проблемите на престъпността при Съвета на Европа препоръчва на страните да признаят юридичес­ките лица за наказателноотговорни, когато бъдат извършени еколо­гични престъпления. Тези препоръки са възприети и в решенията на Седмия (1985 г.) и Деветия (1995 г.) конгреси по превенция на прес­тъпността при ООН. В някои европейски страни те са предвидени от вътрешното наказателно законодателство (например Франция и Холандия).

Някои автори у нас, в Русия и в други страни от Централна и Източна Европа споделят идеята за корпоративната наказателна отговорност, както и за „един качествено нов вид наказателно пра­

Те избягват обаче да изяснят с какви правни методи и средства може да стане това и по какъв начин корпоративната отговорност мо­же да се вмести в установената наказателноправна система 1 основ­ните принципи, общите понятия, категории и институти на наказа­телното право, както и какви наказания следва да се прилагат по ха­рактер, цел, вид и т. н. С оглед на това трябва да се изясни, дали става дума тук за криминални престъпления или за друг вид право­нарушения (например административно-наказателни).

Държавата - субект на международно престъпление и международна отговорност

Не по-малко сложен за решаване е въпросът за отношени­ята между физическите лица и държавата или държавните органи като субекти на международни престъпления и международна отго­ворност. Някои автори, анализирайки международните нормативни актове, стигат до „извода, че субекти на международни престъпле­ния, както и на други международни правонарушения, са преди всичко държавите, а също физическите лица, които действат от тях­но име и осъществяват конкретно тези престъпления". На проце­сите в Нюрнберг и Токио е установено, че официалните представи­тели на държавите-агресори от Втората световна война са извър­шили чудовищни престъпления против човечеството, които са би­ли възведени в „държавна политика". На това основание някои ав­тори разглеждат и в „юридически смисъл съставите на престъпле­нията, осъществени от физически лица и от самите държави, същ₀ за идентични". В подкрепа на така изразеното становище се посоч­ва декларацията на Общото събрание на ООН от 9 декември 1981 г. по силата на която „държавата и държавните дейци, които първи прибягват към използване на ядрено оръжие, извършват най-тежко престъпление против човечеството".

Съставите на международните престъпления, извършени от държавата или от юридически лица и от физическо лице, или инди­вид, което действа от името на държавата като неин представител или от свое име като частно лице, не са и не могат да бъдат иден­тични. Наистина съставите се покриват по редица фактически приз­наци - обекта на посегателство, жертвите, начина и средствата за извършване на престъплението и т. н. Но те не могат да бъдат идентични, защото се различават по техния субект и субективна страна, предвидени са в различни отрасли на международното пра­во и представляват различни основни категории международни престъпления - на държавата и на индивида. Международните престъпления на държавата се регулират от международното пра­во, а международните престъпления на отделния индивид или фи­зическо лице - от международното наказателно право.

Когато международните престъпления се извършват от дър­жавата чрез нейни официални представители или от физически ли­ца, но държавата ги допуска, не би могло също да става дума за „фактическо съучастие на държавата в тези престъпления" (к. н. 1 Д. М.). Съучастието е юридическо, а не фактическо понятие и се характеризира с редица признаци от обективна и субективна стра­на, които не могат да бъдат осъществени едновременно от държа­вата и от физическото лице.

49. Наистина могат да бъдат осъществени едновременно със­тавите на международните престъпления на държавата и на инди­вида. Но тези състави запазват своя самостоятелен характер и предназначение. С други думи, тяхното едновременно осъществяване не гИ трансформира или превръща в единен състав на между­народно престъпление.

В присъдите от Нюрнберг и Токио са признати за виновни в осъществяване на определени състави на международни престъп­ления отделни физически лица, които са действали от името и за сметка на съответната държава. Отговорността на победените дър­жави обаче не е решена с присъдите, а с постигнатите договоренос­ти между четирите велики сили. И това става не на основание на осъ­ществените престъпления от осъдените лица, а въз основа на извър­шените агресивни действия и чудовищни престъпления против чове­чеството от държавите, влизащи в Оста, и техните сателити.

Въз основа на международното право мирните договори в Па­риж от 10.02.1947 г. уреждат отговорността на България, Румъния, Финландия, Унгария и Италия. Отговорността на Япония е уредена в Мирния договор от 8.09.1951 г., подписан в Сан Франциско само с трите велики сили (САЩ, Великобритания и Франция), без Съвет­ския съюз. Руската федерация още не е подписала мирен договор с Япония.

В присъдата на окръжния съд в Токио от 1963 г. (по делото Шимот) за организатори на ядрените бомбардировки над Хироши­ма и Нагазаки са били признати президентът на САЩ и висши аме­рикански военачалници. Известни са и имената на военните летци, които са извършили бомбардировките. Не е известно обаче да е потърсена наказателна отговорност от виновните физически лица, нито отговорност на държавата-извършител по международното право за това жестоко престъпление против човечността.

Следва да отбележим, че след процесите в Нюрнберг и То­кио все по-ясно и последователно се разграничава индивидът като субект на международното престъпление и неговата наказателна отговорност от държавата като субект на международното прес­тъпление и нейната отговорност по международното право.

В конвенциите относно геноцида (1948 г.) и апартейда (1973 г.) се предвижда наказание за физически лица, когато извършат прес­тъпленията геноцид и апартейд, но не и за отговорност на държа­вата, когато нейни официални представители или органи извършат тези престъпления. Наистина има известно сходство във фактичес­кия състав и наименованието на престъпленията, но те се различа- ват съществено по някои фактически признаци, правните основания за отговорността и съответния вид правна отговорност.

С оглед на това в чл. 2 от проекта „Основни положения, уреждащи отговорността на държавата за международни правонарушения" са посочени правните и фактическите основания, при които държавата носи отговорност за извършено международно правона­рушение. Преди всичко трябва да бъде извършено определено дея­ние (действие или бездействие) от държавата чрез нейните органи и упълномощени лица. Като субект на международното правонару­шение държавата представлява „единен социален организъм", кой­то съдържа определена сложна „система от органи и проявява сво­ята воля и действа чрез тези именно органи".

Държавните органи обладават само правата, които са едновре­менно и права на самата държава. От друга страна обаче, „държа­вата може да съществува и действа само чрез своите органи". Де­янията на държавните органи ulta vires могат да се разглеждат като поведение на самата държава, когато са в изпълнение на техните официални функции и задължения, а не на лично или частно осно­вание.

Извършеното деяние по-нататък е международно противоправно, т. е. установен е запрет за неговото извършване или не- извършване в действителен и правомерен международноправен акт. Основни източници на юридическите основания за отговор­ността на държавата могат да бъдат: 1) международните конвен­ции или договори и международните обичаи; 2) решения на между­народни съдилища, както и решения на международни (междупра­вителствени) организации, които имат задължителна сила; 3) ед­ностранни международноправни актове на държавите - деклара­ции, заявления, ноти или изявления на длъжностни лица, чрез кои­то държавата определя конкретни правила или линия на поведение и поема определени международни задължения.

Поведението на държавата е противоправно, когато нарушава международните задължения и по този начин накърнява правата на други субекти на международното право. В международноправните актове се съдържа система от признаци, които характеризират международното правонарушение като модел или еталон, а факти­ческото поведение на държавата, съдържащо така абстрактно опи­саните признаци в този нормативен акт, представлява самото пра­вонарушение на държавата. Конкретно извършеното деяние от държавата трябва да съдържа всички признаци, очертани в между­народната норма, за да се осъществи съответното международно правонарушение. С други думи, деянието на държавата трябва да бъде съставомерно по международното право.

Неизпълнението на международно задължение от държава­та следва да доведе до нарушение на международния право порядък и да се причинят вреди (материални или нематериални) на друга държава или други държави, или на международни организа­ции. Под международна противоправност в поведението на държа­вата обикновено се разбира нарушение на международните догово­ри, на основните права, честа и достойнството на друга държава, неприкосновеността на дипломатическите представителства и тех­ните сътрудници, както и на правата и законните интереси на чуж­денците. С други думи, обект на международните правонаруше­ния е „цялата система от международни правни отношения,... меж­дународният правопорядък". Непосредствен обект са установени­те правни отношения между държавата - правонарушител и пост­радалия субект на тези отношения, които се накърняват, разстрой­ват или разрушават от извършеното правонарушение. Възможен е и косвен обект - правните отношения между пострадалия и трети субекти, както и между държавата - деликвент и третите субекти, спрямо които правонарушението оказва отрицателно въздействие.

Наред с обекта на международното правонарушение, в прав­ната теория се разграничава и обект на международното престъп­ление на държавата - международният мир и безопасност на дър­жавите и народите, правото на самоопределение на народите и на­циите, общопризнатите правила за водене на война.

Причинените вреди (материални и нематериални) Са Неблагопрнятни изменения в международноправните отношения ПРИ което те се накърняват, разстройват или разрушават.

В правната теория и практика съществуват две противоположни схващания за вредата като признак от състава на МЕЖДУНАРОДНОТО правонарушение. Комисията по международно право При ООН възприема мнението на специалния докладчик, че противоправното неизпълнение на международни задължения обхваща В себе си и понятието „причинена вреда".

Противоположното становище обаче изхожда от самостоятел­ната роля и значение на причинената вреда като признак на между­народното правонарушение. Несъмнено между противоправността и причинената вреда съществува тясна връзка и взаимоотношение които имат специфичен характер. Специфичността на връзката произтича не от това, че противоправността обхваща причинената вреда, а от обстоятелството, че „вредата трябва да бъде необходим резултат от противоправността".

С оглед на това противоправността представлява само вън­шен израз на вредоносното правонарушение. В определени случаи поведението на държавата се запретява от международни правни актове именно поради това, че то може да причини вреда. Проти­воправността се проявява, когато действително е причинена тази вреда. Когато поведението на държавата би могло само формално да се разглежда като противоправно, без да е причинена вреда, то не може да се квалифицира като международно правонарушение. Заплащането на компенсация или обезщетение се обуславя от на­кърняването на международните отношения в резултат на причине­ните вреди спрямо участниците в тях.

Причинената обща вреда се състои от вредата на непосредст­вено пострадалата държава и допълнителната вреда, нанесена на други държави от предизвиканите отрицателни промени в между­народните отношения.

Ще отбележим също, че самостоятелната роля и значение на причинените вреди зависи от техния характер, обем, размер или стойност, които определят формата и вида на отговорността на държавата за извършеното от нея международно правонарушение.

Между противоправността и вредата трябва да съществу­ва причинна връзка, която е реално, обективно и закономерно вза­имодействие между нарушения запрет в поведението на държавата и настъпилите отрицателни изменения в установения междунаро­ден правопорядък. Нарушеният запрет е необходимо условие за причиняване на вредата (Conditio sine qua поп).

С оглед на гражданската отговорност някои автори разглеж­дат въпроса за причинната връзка в две направления. Първото се отнася за причинната връзка между „поведението на отговорното лице и противоправния резултат (противоправността като състоя­ние на нарушеност на диспозицията на определена правна норма)". По този начин причинната връзка „обосновава наличието на пра­вонарушение, определя неговото авторство и чрез това обосновава гражданската отговорност на лицето, причинило противоправния резултат". Второто направление се отнася за причинната връзка, която „трябва да съществува между противоправния резултат и вредите", т. е. причинната връзка като „критерий за обема на граж­данската отговорност, доколкото нейното съдържание - задълже­нието за обезвреда, трябва да обхване вредите, които са причинени от правонарушението".

Причинно-следствената връзка в международното право се разглежда въз основа на общото учение за причинната връзка в правото, и по-специално в наказателното право - за съотношение­то между явлението „причина" и следствието „резултат". Разбира се, при международното правонарушение причинната връзка меж­ду противоправността в поведението на държавата и конкретно причинената вреда невинаги е лесно забележима и очевидна. Нещо повече, тя се усложнява от едновременното действие на многоб­ройни фактори и обстоятелства, които външно са неизвестни, неза­бележими или потайни (скрити).

Разбира се, не е възможно в международноправните норми да се посочат a priori конкретни и точни критерии за разграничение между необходимите и случайните причинно-следствени връзки и взаимоотношения. Поради това въпросът трябва да се решава при строга оценка на всяка конкретна ситуация, като се съобразяват внимателно и прецизно общите принципи за отговорността на дЪржавата.

Независимо от това. за всеки конкретен случай причинната връзка между противоправността в поведението на държавата и настъпилите вреди трябва да се докаже, защото тя се явява необхо­дим структурен признак или елемент за установяване на извърше­ното международно правонарушение. От причинната връзка зави­сят характерът и видът на причинените материални вреди (преки или косвени), техният обем или размер, както и тяхното значение за отговорността на държавата.

Необходимо условие за международното правонарушение на държавата е наличието на вина. Отговорността на държавата се поставя изрично в зависимост от нейното „виновно поведение". Става дума за едно традиционно и господстващо схващане в меж­дународната правна теория и практика. Същевременно тази кон­цепция се подлага на сериозна научна критика, защото вината, ка­то субективно или психическо отношение на индивида, не е присъ­ща на природата на държавата.

За да преодолеят тази критика, някои автори подменят проб­лема за вината на държавата с вината на нейните органи и упълно­мощени лица. Те считат, че вината на държавата-правонарушител се проявява чрез нейните органи и длъжностни лица, които по този начин стават субекти на международните правонарушения²¹. В действителност органите или длъжностните лица на държавата из­разяват нейната воля, т. е. волята на държавата и вината на държа­вата. Разбира се, те могат да носят отделно наказателна отговор­ност за собственото си виновно поведение.

Следователно вината е реално и обективно осъществената во­ля на държавата - правонарушител, която се проявява в противоправните действия или бездействия на нейните органи или упълно­мощени лица.

В правната теория се застъпва становище, че вината не е за­дължителен елемент от състава на всяко международно правонару­шение, То се обосновава с произтичащото от „общоюридически за­кономерности" правило относно презумпцията за невинност на дър­жавата - правонарушител. По този начин обаче бремето на доказ­ване пада върху пострадалата държава, а държавата - правонаруши­тел може да се позовава на факти, които доказват липсата на вина.

Посочените схващания произтичат от съществуващите разли­чия при обосноваване на отговорността по наказателното и граж­данското право. Известно е, че деецът може да бъде наказан, кога­то обвинението, включително и вината, е доказано по несъмнен на­чин (чл. 301, ал. 2 НПК). В областта на гражданската отговорност обаче вината се предполага. С други думи „презумпцията за вина няма за обект вината като психическо отношение". Предпоставките за прилагане на презумпцията за вина при гражданска отговорност са две - „наличието на вредоносен противоправен резултат и него­вото авторство". Освен това, в гражданското право съществува отговорност без вина. Това са „всички основания на гражданска от­говорност, чиито състави не изискват вина, по-тежка от небрежност

Следователно при умишлените международни правонаруше­ния, и преди всичко при международните престъпления остава в пълна сила принципът, че няма международна отговорност без ви­на. Когато се отнася за гражданска отговорност по международно­то частно право, съществува отговорност и без вина.

Наред с положителните условия или елементи, характери­зиращи международното правонарушение, в чл. 10, п. 2 от посоче­ния проект са предвидени и негативни обстоятелства, освобождава­щи държавата от отговорност, когато:

а) причинената вреда не е свързана с нейни противоправни де­яния;

б) нарушението на международните задължения не е следствие на нейно деяние;

в) нарушението на международните задължения и (или) вреда­та е пряка последица на непреодолима сила, т. е. непредвидими, не­желателни и неизбежни събития от извънреден характер;

г) нарушението на международните задължения и (или) вреда­та е пряка последица на поведение на държава - контрагент;

д) за освобождаване от отговорност има явно изразено съгла­сие на държавата - контрагент.

Като поведение на държавата се разглежда деянието на всеки неин орган, който принадлежи по силата на вътрешното право на дадената държава към официалните й структури и осъществява прерогативи на държавната власт. Без значение е, дали тези органи на държавата, извършили противоправно и причиняващо вреда де­яние, принадлежат към законодателната, изпълнителната, съдебна­та или друга власт, както и тяхното положение в системата на дър­жавната организация и вътрешния или международния характер на изпълняваните от тях функции.

Деянието може да бъде извършено от физическо или юриди­ческо лице, което не е орган на държавата, но в съответствие с ней­ното вътрешно право е получило пълномощия да действа при кон­кретната ситуация от името на държавата или е действало факти­чески от името на държавата при липса на възможност за официал­ните власти и при обстоятелства, които оправдават осъществяване­то от негова страна на прерогативите на орган на държавната власт.

При същите условия деянието може да бъде извършено от ли­це или група лица, които в този момент са органи на въстаническо движение и след това са станали органи на дадената държава. За деяние на държавата може да се разглежда също и деянието на ор­ган на друга държава или международна организация, който се е предоставил в разпореждане на дадената държава при условие, че този орган действа в осъществяване на прерогативите на нейната държавна власт.

Поведението на държавата може да се квалифицира като международно правонарушение, когато фактическите обстоятелст­ва на извършеното деяние съответстват напълно на посочените ус­ловия, елементи или признаци в международноправната норма. С други думи, това поведение е международно правонарушение, кога­то е СъстАвомерно по определена норма на международното право.

Международните правонарушения следва да бъдат ясно раз­граничени от близки или смесени прояви на държавите, които не съдържат цялата система от признаци, характеризиращи съответ­ното международно правонарушение. В международноправна тео­рия и практика към международните правонарушения не се отнасят актовете на държавата в четири насоки. Първо, недружелюбно по­ведение на държавата, с което се причинява определена вреда на друга държава, но не се нарушава международния Правопорядък (например, когато държавата ограничава определени права на чуж­ди физически или юридически лица или на дипломатически предс­тавители; значително увеличаване на данъчните тарифи и ставки за чужди стоки и т. н.). В тези случаи международноправните норми НЕ съдържат запрети за недружелюбни актове. Държавата действа в пределите на своята вътрешна компетентност.

Второ, квазимеждународен деликт, изразяващ се в престъпно поведение на физическо лице, което противоречи на международ­ното наказателно право или на вътрешното наказателно законода­телство (например за убийство на представител на чужда държава или за причинена му тежка телесна повреда; незаконен трафик на наркотици и хора; пропаганда за война; незаконно завладяване на самолети и т. н.). Всъщност става дума за международни престъп­ления или престъпления с международен характер на физическо ли­це или отделен индивид, които се изключват от отговорността на държавата по международното право.

Трето, случайно събитие (casus), което е съпроводено с право­мерна дейност на държавата, нейните граждани или юридически лица, но е причинило вреда на друга държава и (или) нейно физи­ческо или юридическо лице. Въпреки добрата воля и намерения на държавата и (или) нейни физически или юридически лица, причине­ните вреди са предизвикани от случайно събитие - форсмажорни процеси, земетресение, авария и т. н. С развитието на научно-тех­ническите постижения нарастват и тези случаи за причиняване на вреди на чужди държави, както и вътре във всяка отделна държава.

Четвърто, при акт в състояние на крайна необходимост, извър­шен от държавата или от нейни граждани и юридически лица, за за­щита от сериозна опасност, но са причинени вреди на чужда дър­жава, на нейни граждани или юридически лица, които при нормал­ни обстоятелства не биха били причинени или биха представлявали нарушение на правата и законните интереси на пострадалите. Правомерността на този акт по нашия НК зависи от две съществе­ни обстоятелства: I) действащият при крайна необходимост да не е имал друг правомерен начин да избегне или да преодолее опас­ността (заплахата); 2) причинените от деянието вреди да са по-мал­ко значителни от предотвратените (чл. 13).

За международната отговорност на държавата съществено значение има класификацията на международните правонаруше­ния. Липсата на международен кодекс затруднява и в известен сми­съл усложнява решаването на този въпрос. Въпреки това, в между­народноправната теория и практика се изхожда от съществуващи­те източници за международната отговорност на държавата и се правят опити за разграничаване на различни видове международни правонарушения. Още в класическото международно право са из­разени схващания, макар и общи или неограничени, те да бъдат систематизирани въз основа на общите интереси на множество държави или на държави от определени региони в света. Особено внимание се отделя на противоправните прояви, които са най-опас­ни за международния ред и сигурност, а именно: 1) неспазване на международните договори, които имат важно значение за няколко държави; 2) стремеж на отделна държава към поробване на други народи и към световно господство; 3) нападение без обявяване на война и без да има достатъчно повод; 4) стремеж на държава към господство в открито море, което се признава за международна те­ритория; 5) повреждане на международни пътни съобщения и съо­ръжения, предназначени за осигуряване на международното общу­ване; 6) нарушаване на правата на дипломатическите агенти и орга­ните за международно общуване; 7) нарушаване на правно запретените международни интереси на държавите относно покаялите се изгонване на чужденци, отказ на защита и правосъдие относно чуж­денци, религиозни преследвания и други.

Между двете световни войни се проявява силна тенденция за международна наказателна отговорност на държавата. В изготве­ния „План за международен наказателен кодекс" на първо място е поставена агресивната война. Към „престъпленията на държавата" се отнасят нахлуването на въоръжените сили на територията на друга държава и без обявяване на война; нападение на сухопътните, морските, въздушните сили върху територия, морски съдове или самолети на друга държава; морска блокада на бреговете или прис­танищата на друга държава; намеса във вътрешната политическа борба на друга държава; нарушаване на имунитета на чужди дипло­матически представители и т. н.

Въз основа на този план международните престъпления и на държавата, и на индивида попадат под действието на международ­ното наказателно право и се предвиждат углавни наказания, както за индивида, така и за държавата.

Други автори се обявяват против т. нар. движение на уни­фикация на наказателното право и предлагат като основен и най- важен критерий степента на социална опасност при систематизаци­ята на международните правонарушения. На това основание в зави­симост от степента на заплахата за мира международните прес­тъпления се делят на три групи: 1) агресивни действия; 2) враждеб­ни действия; 3) неприязнени действия.

Съвременното международно право разграничава две катего­рии международни правонарушения, субект на които може да бъде държавата: 1) когато представляват опасност за мира; 2) всички дру­ги правонарушения, които не представляват опасност за мира³². Някои автори изхождат от комплекс взаимно свързани и обусловени критерии при класификацията на международните правонарушения, а именно: а) значимост на международноправ­ните актове и характерът на регулираните от тях правоотношения; б) предполагаем начин на действие на държавата - правонаруши­тел; в) степен на социална опасност и характер на последиците от международното правонарушение. С оглед на това международните правонарушения се делят на три основни категории: 1) обикновени международни правонарушения; 2) особено опасни международни правонарушения; 3) най-тежки международни престъпления.

Като се изхожда от класификацията на престъпленията против човечеството, дадена в Статутите на Нюрнбергския и Токийския военен трибунал (чл. 6 и чл. 5), която е напълно приложима (mutatis mutandis) и по отношение на държавата, се разграничават три ос­новни групи най-тежки международни престъпления: 1) престъпле­ния против мира; 2) военни престъпления; 3) престъпления против човечността.

Формата, видът и обемът на отговорността на държавата по международното право се отличават съществено от тези по вът- решноправната уредба. Особеностите на тази отговорност произ­тичат от две важни обстоятелства. Първо, международните право­отношения възникват между равнопоставени субекти, над които ня­ма централизирани по-горестоящи органи на власт. Второ, право­отношенията възникват от разпоредби на международноправни ак­тове, които поначало не съдържат изрични (verbis expressis) указа­ния за формата и обема на отговорността на държавата - правона­рушител.

Въпреки това, отговорността на държавата се определя въз ос­нова на общопризнатите принципи и норми на международното право и се изразява най-често чрез съглашение между пострадала­та държава и държавата - правонарушител. Възможно е това да се постигне доброволно между двете страни или чрез принуда спрямо държавата-правонарушител от пострадалата държава или от меж­дународна организация. Най-често практикуваният начин са непос­редствените взаимоотношения и преговори между противостоящи­те страни. В чл. 33 от Устава на ООН са предвидени и други мирни средства за решаване на международни спорове - посредничество, помирение, арбитраж, съдебно разглеждане и други.

Държавата Не може да се позовава на своята конституция или други едностранни актове or законодателен, административен друг характер като основание за освобождаването Й от отго­ворност.

Отговорността на държавата се изразява във възстановяване НА положението, което е съществувало до извършване на междуна­родното правонарушение (чл. 11). На възстановяване подлежи цялата положителна материална вреда (damnum emergens), която се състои от: а) стойността на загубеното или повреденото имущество НА пострадалата държава или международна организация; б) от направените разходи за ликвидиране на тези загуби или повреди.

Видът на отговорността на държавата отразява последиците НА международното правонарушение, които зависят от ХАРАКТЕРА на причинената вреда. Тя представлява действителните матери­ални щети, състоящи се от увреденото държавно имущество и раз­ходите по неговото възстановяване.Материалната вреда е пряка, когато е причинена непосредствено или закономерно и по необхо­димост от поведението на държавата. Тя е косвена, когато произтича от случайно стечение на обстоятелствата във връзка с поведение­то на държавата. С други думи критерий за разграничаване на вре­дите на преки и косвени в международното право, както и в граждан­ското право, се явява характерът на причинната връзка между не­правомерното поведение и причинената вреда „пряка или косвена, необходима или случайна, типична или нетипична и т. н.".

Пропусната полза (lucrum cessans) са предполагаеми вреди от загубената възможност да се извлекат определени икономически изгоди в бъдеще. Когато тя е пряко следствие от правонарушение­то на държавата, в международната практика се приема за обосно­вано нейното възстановяване.

С оглед характера на причинените вреди в международното право се разграничават два основни вида отговорност на държавата: 1) материална или имуществена и 2) нематериална (неимуществена), която от своя страна се подразделя на политическа и морална, или се нарича още морално-политическа или само морална

Обемът на отговорността на държавата зависи от характе­ра на извършеното правонарушение и неговите вредни последици.В това понятие се включват всички материални и нематериални не­гативни последици, произтичащи от извършеното противоправно поведение на държавата.

Към обема на отговорността на държавата се отнасят и раз­лични смекчаващи обстоятелства (например стихийни бедствия, които затрудняват държавата при изпълнение на възложените й международни задължения). От значение е и собственото поведе­ние на държавата след извършване на правонарушението. Някои държави в началото на Втората световна война участват на страна­та на нацистка Германия (Италия, България, Румъния и Унгария), но по-късно прекъсват отношенията си с Германия, обявяват й вой­на и участват активно във военните действия до окончателната по­беда над нея.

Формата на отговорност е съществен елемент от обема на от­говорността на държавата в пределите на един или друг вид отговор­ност. Същевременно формата на отговорност е и начин или метод, чрез който държавата - правонарушител удовлетворява пострадала­та държава или възстановява причинените й вреди. Най-сетне, тя мо­же да се изрази в мерки извън пределите на държавата - правонару­шител, когато се отнася за международни престъпления.

От видовете отговорност типични форми за политическата отговорност са ресторация и сатисфакция, а за материалната отго­ворност - реституция и репарация.

Ресторацията представлява възстановяване от държавата - правонарушител на предишното състояние и поемане на всички други неблагоприятни последици (например освобождаване на не­законно заета територия).

Сатисфакцията е форма на нематериална отговорност, при която държавата - правонарушител предоставя удовлетворение на пострадалата страна. Тя се прилага, когато са засегнати честта и достойнството на една държава. Най-характерните примери на сатисфаКция се свеждат до: официално изразяване на съжаление, съчувствие или извинение; уверение, че подобни неправомерни дейс­твия няма да се допускат в бъдеще; оказване почести на флага на потърпевшата страна или изпълнение на химна й Е тържествена об­становка; издигане на паметници и т. н. Сатисфакцията включва и констатацията, че държавата - правонарушител официално призна­ва своето правонарушение.

Репарациите са най-често срещаната форма на материална от­говорност, която дава широки възможности за възмездяване на причинените вреди в пари, стоки, услуги и т. н.

В мирните договори от Париж (1947 г.) с България, Унгария, Румъния, Финландия и Италия са включени разпоредби, в които са предвидени ограничения на техните въоръжени сили, разпускане на всички фашистки организации, осигуряване на демократичните права и свободи на гражданите и т. н.

Репресалии са действия, които биха били неправомерни, ако не бяха предприети в отговор на нарушение от друга държава. Те следва да са пропорционални на предизвикалия ги акт. Правомерността на репресалиите произтича от принципа на взаимността. При международните престъпления право на репресалии има вся­ка държава, ако са засегнати интересите на международната общ­ност като цяло^.

В съвременното международно право вместо репресалии се използва изразът ответни мерки, при които съществуват известни ограничения. Например забранени са репресалии по чл. 2. т. 4 от Устава на ООН, с изключение на самоотбрана срещу военно напа­дение. Същото се отнася и за действия, които могат да нарушат! правата на човека.

Реституцията е възстановяване в натура на имуществото, кое­то е иззето неправомерно от територията на пострадалата държа­ва. Това се отнася и до материални ценности, които се намират под контрола на трета страна. Когато е невъзможно връщането на съ­щите предмети или ценности, се допуска субституция, т. е. замяна на унищожените или повредените имущества със сходни или равно- ценни предмети.

От изложеното става ясно, че държавата може да бъде су­бект на международни правонарушения, включително и на между, народни престъпления. Възможни субекти па международни прес­тъпления са и държавата и индивидът. Най-често те се явяват ед­новременно субекти на едно и също международно престъпление. В този случай индивидът действа от името или за сметка на държа­вата. Когато държавата провежда политика на агресия, геноцид, апартейд и т. н., тя става субект на международно престъпление. Престъпната воля на държавата се изразява и проявява чрез нейни­те представители, които са органи на власт или длъжностни лица и действат от нейно име или за нейна сметка. Същевременно, като физически лица или отделни индивиди, те са самостоятелни субек­ти на извършените от тях международни престъпления. Поначало тези международни престъпления са типично и реално осъществи­ми, когато престъпната насоченост или политика на определени лица или организации, изпълняващи публични задачи и функции, се превръща в престъпна воля на държавата (например нацисткият режим в Германия, фашистките режими в Италия и Япония, расист­ките режими в ЮАР и Южна Родезия).

Възможно е индивидът да е субект на международно престъп­ление, когато действа от името на нелегална или легална организа­ция или като частно лице. В този случай субект на международното престъпление е самото физическо лице. Държавата не може да бъде субект на престъпление с международен характер. Нейното поведе­ние би могло да се квалифицира като международно правонаруше­ние или международен деликт в широк смисъл, ако по този начин на­рушава или не изпълнява важни международни задължения.

Във всички случаи характерът и видът на международното престъпление на държавата са регламентирани в международното право. Държавата е субект на международна отговорност, но не мо­же да бъде субект на международна наказателна (углавна) отговор­ност. Тази отговорност може да бъде морално-политическа или ма­териална, но не и наказателна (углавна).

Международното престъпление на индивида също е предвиде­но в международното право - статут или устав, конвенция, договор и т. н. Без значение е, дали държавата е подписала и ратифицирала съответния международен нормативен акт, щом се отнася за ти-
лични международни престъпления, т. е. против мира и човечест­вото. Те са задължителни за всички държави, включително и за те­зи, които не са членове на ООН. Индивидът е субект на тези между­народни престъпления и субект на международна наказателна (уг­лавна) отговорност. Престъпленията с международен характер или елемент са предвидени в съответен международен нормативен акт, без да е визирано съответното наказание по вид и размер. Държави- те-участници в този акт поемат задължение да очертаят предвидени­те в него престъпления по вътрешното наказателно законодателство и да определят съответните наказания по вид и размер. В тези меж­дународни нормативни актове са дадени само обши указания относ­но наказанието (например да се предвидят „строги наказания" или да се отчита „тежкия характер" на съответното престъпление).

С оглед на имунитета, индивидът като субект на международ­ното престъпление се отличава съществено от държавата като су­бект на международното престъпление.