Планинецка тензионна зона (ПТЗ). Зоната е дефинирана за първи път от Р. Иванов (1960) и подобно на Галенитската (извън площта) – в обвръзка с т. нар. екструзия на фелзитовите риолити от „хоризонта на III кисел вулканизъм”.
Зоната е с генерално ЗСЗ–ИЮИ направление (125–130°), обща дължина 22 km и непостоянна ширина, достигаща 6 km в изток-югоизточния си фланг. Следи се между селата Морянци и Раненци (к. л. Студен кладенец – М 1:50 000) до района на с. Планинец (к. л. Маджарово – М 1:50 000).
Планинецката зона включва серия линейно подредени, преобладаващо удължени по простиранието, но и косо разположени лещовидни или дайкоподобни тела, както и понякога значителни по размери екструзиви с неправилна форма. Контактите на телата са обикновено равни и резки, отговарящи на механизма на внедряване по отворени тензионни пукнатини. Съсредоточени са основно по северната периферия на Белоречката подутина, като разположението на някои от тях „обточва” бедрените части на антиформата, което предполага известен структурен контрол (Йорданов в: Саров и др., 2008с). Преобладава мнението, че телата по зоната са с изцяло субвулкански характер, но ситуацията, особено в СЗ ù фланг (к. л. Студен кладенец – М 1:50 000) не е в потвърждение на това схващане.
Допълнителни данни относно строежа на ПТЗ са приведени в Обяснителните записки към картните листове в М 1:50 000 Черничево, Студен кладенец и Маджарово.
Тялото с риолитов състав, локализирано на около 4 km СЗ от с. Покрован (западната периферия на картния лист), е установено от А. Павлов (устни данни). Разположено е встрани, самостоятелно и сравнително отдалечено от основния обхват на зоната. То е с удължена в посока 140º дайкоподобна форма и извънмащабни размери. Дебелината му не надвишава 15–20 m. По данни на цитирания автор, проявата се предхожда от слаба експлозивна дейност.
Разломни структури в изследвания район са групирани в три основни направления: ЗСЗ–ИЮИ (100–120º) до СЗ–ЮИ (~135º); субмеридионално (165–175º) и субекваториално.
Към разломите от първата система се отнасят структурите, обуславящи Хухленския и Ламбухския грабен. В съответсвие с повече представи за процесите, съпътстващи залагането на Крумовградската група, разломите на външата периферия на блоковете вероятно представляват разломи по отделяне по склоновете (бедрата) на подутините, а североизточният разлом, обуславящ Хухленския грабен, би могъл да се охарактеризира като антитетична структура. Към същата система се отнася северозападният фланг на т. нар. Покровански разлом (Kozhouharov, 1992), просичащ и отсичащ от СИ седиментите на Крумовградската група в Горноселския участък. Денивелацията му вероятно не превишава 50–100 m. По протежението му, наред с механичните, са проявени и хидротермални изменения. Недоказано остава югоизточното продължение на структурата към района на с. Покрован (Кожухаров и др., 1991).
Непотвърдено според Саров (в: Саров и др., 2002) е и североизточното продължение на т. нар. Камилдолски разлом през ядрените части на Камилдолската синформа, югоизточният фланг на който обрамчва от СИ Ламбухския грабен.
Към субмеридионалната система се отнася Орешиновският разсед с пропаднал източен блок и кулисообразно отместеното продължение на структурата на изток и юг от кв. Лъджа. Указаната от Кожухаров и др. (1995) амплитуда от 200–300 m е твърде относителна поради неравномерното развитие на скалите, изпълващи по-старите понижения от основата на разреза.
Към същата система принадлежи и неотразената на картата система в пограничния район източно от вр. Чакдарлъка, по която са осъществени серия отседни движения с неголяма амплитуда (Йорданов и др., 1995ф).
