Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист

4.1.8. Боровишки вулкански комплекс

От Р. Иванов (1972) част от скалите на единицата са отнесени към два комплекса – калдерен и посткалдерен. В. Георгиев, Милованов (2006b) ги разглеждат като „Чамдеренска магмена група”.

Скалите на Боровишкият вулкански комплекс заемат обширни площи в западните и северозападни отдели на изследвания район. Комплексът обединява продуктите на всички докалдерни, син- и посткалдерни олигоценски етапи на единната Боровишка вулкано-тектонска структура в рамките на северозападната част от Североизточнородопската структурна зона.

Възрастта на всички скали на комплекса по стратиграфска позиция и изотопни датировки отговаря на рупелска.

В пълния си обем Боровишкият вулкански комплекс включва следните вулкански подкомплекси, основни официални литостратиграфски единици и задруги. Към предкалдерното развитие на Боровишкия калдерен комплекс се отнасят: Плавовишките латити, Безводенският вулкански подкомплекс, Брястовкият вулкански подкомплекс, Драгойновският вулкански подкомплекс и Новаковският вулкански подкомплекс. Към калдерното и посткалдерното развитие се отнасят: теригенно-туфозната задруга, туфозната задруга, Маденските трахидацити, Мурговските лещови трахириолити, Шаренноските трахидацити, калдерни дайки, Йончевските трахириолити и Тримогилският вулкански подкомплекс. Повечето от тях са застъпени в пределите на картния лист, а останалите се разкриват и са подробно характеризирани в Обяснителните записки към картните листове (М 1:50 000) Искра, Сусам и Николово.

4.1.8.1. Плавовишки латити (PlλOl₁)

На Геоложката карта на България в М 1:100 000 (к. л. Искра) скалите при с. Плавовица са обединени към „задруга на втори среднокисел вулканизъм”, а разкритите на север при мах. Бъчва лави – като секущи тела от „трети среднокисел вулканизъм”. Р. Иванов и др. (1956ф) корелират едропорфирните латити при мах. Бъчва с едропорфирните латити и ултракалиеви латити, отнесени от нас към Брястовския вулкански подкомплекс и ги отнасят към „покров на едропорфирните латити”. Боянов, Маврудчиев (1961) ги отнасят към „олигоценски средно- и едропорфирни пироксен-биотитови латити”.

Описваните скали се разкриват в околностите на с. Плавовица, по Хамбардере и източно и югоизточно от мах. Бъчва и вр. Шилената чука. Разпространение имат и на запад от изследваната площ (к. л. Давидково – 1:50 000).

В пределите на картния лист подложката на Плавовишките латити не се разкрива на повърхността, но вероятно те се разполагат върху скали на Войновския вулкански комплекс. Покриват се съгласно от лави на Безводенския вулкански подкомплекс и с размив от киселите пирокластити на туфозната задруга. Просичат се от Мурговските лещови трахириолити и дайките на Тримогилския вулкански подкомплекс. Отличават се от ултракалиевите едропорфирни латити на Брястовския вулкански подкомплекс (с които са възможен корелат) по пространствената им обособеност, по-малкото количество на едрите порфири от санидин спрямо плагиоклазовите и химичния си състав.

Единицата е представена от розови, едропорфирни преобладаващо по плагиоклаза, в по-малко количество по санидина, масивни латити. Изграждат потоци и покрови. Структурата им е порфирна и гломеропорфирна (по плагиоклаз и клинопироксен). Първичните минерали изграждат 10–25 % от обема на скалата. Представени са от плагиоклази (андезин), някои от които зонални, по-рядко санидин (до 1 cm), клинопироксен (титанов авгит по оптични характеристики) и опацитизиран биотит. Акцесорните минерали са кафеникав, слабо плеохроитен апатит, циркон и магнетит. Основната маса е с микролитова структура. Съставена е от плагиоклазови микролити, ксеноморфен К-фелдшпат и финопрашести рудни минерали. В някои случаи е неравномерно окварцена. Установяват се вторични глинести минерали, кварц и зеолити.

Дебелината на лавите достига 300 m.

Датировки за абсолютна възраст от Плавовишките латити липсват. Спрямо взаимоотношенията им със скали от другите единици възрастта им се определя като рупелска.

4.1.8.2. Безводенски вулкански подкомплекс

Янев, Марчев (1981) описват разглежданите скали като „Безводенски латити”. На Геоложката карта на България в М 1:100 000 (к. л. Искра) са обединени към „латити, Безводенски тип” от „задруга на втори среднокисел вулканизъм”.

Разкритията на Безводенския вулкански подкомплекс се проследяват като почти непрекъсната ивица с изток–западно направление, разположена между яз. Боровица и селата Безводно и Шипка. Те продължават и на запад и изток от площта на картния лист. Южно от с. Безводно се установяват до вр. Ариягидик дорсу и с. Червенушка. Изграждат Безводенския вулкан.

Скалите от единицата се разполагат съгласно върху Войновския вулкански комплекс, Плавовишките латити и Ангелвойводската свита, с кисели туфи на която се прослояват. Покриват се от теригенно-туфозната и туфозната задруга. Покриват се и се процепват от Мурговските лещови трахириолити. Просичат се от трахириолитови тела и калдерни дайки и дайкоподобни тела и дайки на Тримогилския вулкански подкомплекс и Загражденския вулкански комплекс.

Безводенският вулкански подкомплекс е съставен от червено-виолетови дребнопорфирни латити, изграждащи лавови покрови и локално развити, разположени под тях, среднокисели лапилни до лапилно-блокови туфи.

Подкомплексът се поделя на две суперпозиционно разположени единици (от долу на горе): туфозна пачка и среднокисели вулканити. И двете са развити в пределите на картния лист.

Възрастта на скалите от единицата по изотопни датировки и стратиграфска позиция се определя като рупелска.

Туфозна пачка (1BvOl₁). Обособена е от Йорданов (в: Саров и др., 2002ф).

Пачката се разкрива локално южно от с. Безводно, между с. Костанчаир, вр. Ариягидик дорсу и с. Червенушка.

Скалите се разполагат върху лави на Рибнодолския вулкански подкомплекс. Прослояват се с кисели пирокластити, причислени към Ангелвойводската свита. Покриват се от лави на подкомплекса, локално от кисели туфи на туфозната задруга и се просичат от тела и дайки на Загражденския вулкански комплекс.

Единицата е съставена от лапилни, по-рядко до лапилно-блокови среднокисели туфи. Литокластите са сходни с лавите от подкомплекса. Матриксът е преобладаващо грубопепелен.

Дебелината на пачката достига до 100–150 m.
Среднокисели вулканити (2BvλOl₁). Скалите от единицата изграждат преобладаващата част от обема на подкомплекса. Изграждат лавови покрови, отнесени към Безводенския вулкан, центровете на който не са локализирани.

Лавите се разполагат върху Рибнодолския вулкански подкомплекс, Кадънските шошонити и Плавовишките латити. Разполагат се директно върху или се прослояват с кисели пирокластити на Ангелвойводската свита. Покриват се с размив от теригенно-туфитната и туфозната задруга. Покриват се и се просичат от Мурговските лещови трахириолити. Просичат се и от дайкоподобни тела на Тримогилския вулкански подкомплекс.

Единицата е изградена от червено-виолетови до кафяво-червени преобладаващо дребнопорфирни, рядко до среднопорфирни масивни латити. Първичните минерали изграждат 20–25 % от обема на скалата, като саличните минерали са в приблизително равно количество с мафичните. Представени са от плагиоклази (андезин), клинопироксен (0,05 до 2 mm) с включения от субпорфирен ортопироксени и агрегати от биотит. Акцесорните минерали са светлокафяв слабоплеохроитен апатит и магнетит. Основната маса е съставена от плагиоклазови микролити, ксеноморфен К-фелдшпат, кварц и финопрашести рудни минерали. Характерна особеност е неравномерното ú окварцяване.

Дебелината на лавовите покрови е в рамките на 80–100 m.

Възрастта на скалите, определена по K-Ar метод е 33,5 (Lilov et al., 1987), което отговаря на рупелска.

4.1.8.3. Брястовски вулкански подкомплекс

Латитите се разкриват между с. Комунига и р. Величка (на к. л. Сусам) и изграждат един дебел покров с обща дължина на разкриващата се част 9 km. Подложката им не се наблюдава, тъй като на ЮИ граничат с бордовия разлом на Боровишката калдера. Покриват се чрез размивна граница от теригенно-туфозната задруга. Покровът е съставен от две разновидности, отделящи се по размера на фелдшпатовите порфири: едро- до грубопорфирни и дребно- до среднопорфирни. Преходът между тях е постепенен, като първата разновидност заема горните части на покрова.

Дебелината на латитовия покров не е известна, но от ерозията е разкрит на дълбочина над 250 m.

Възрастта на описваните латити не е определена. Поради това, че се покриват от фаунистично доказани олигоценски седименти и поради петрографското им подобие с датираните ултракалиеви латити на Брястовския подкомплекс те се приемат също за рупелски.

4.1.8.4. Теригенно-туфозна задруга

Теригенно-туфозната задруга е поделена на две пачки (от долу на горе): брекчоконгломератна и епикластична.

На места (напр. северно от с. Комунига) пачката съдържа блокове, лещи или неиздържани единични пластове от нечисти коралови варовици с нумулитиди и бивалвии; дебелина до 1–1,5 m. Един такъв пласт се проследява на разстояние 200 m в долината на 2,5 km северно от с. Комунига. На места варовиците са силифицирани – заместени от опал и халцедон с флуор-апатит и ураново орудяване (Янев, Йосифов, 1965ф).

Дебелината на пачката е до 10 m. Може да се предположи, че в района южно и ЮЗ от с. Женда латитовите псефитови (с дециметрови късове, единични до 1 m) и псамитови епикластити с обща дебелина до 20 m се отнасят към същата пачка.

Възрастта на пачката е олигоценска според определената от В. Сапунджиева (Г. Йосифов, 1963ф) във варовиците фауна.

Епикластичната пачка лежи върху брекчоконгломератната, като границата с нея е условна. Приема се, че разрезът ù започва с пласт от средноспечен зеолитизиран игнимбрит (дебел 0,5 m). Той е съставен от зелени (вероятно от присъствието на селадонит) сплескани пемзи с размер до 5 cm и витрокластичен матрикс. Следва редуване от дебелопластови латитови дребнопсефитови до гравийни епикластити с риолитови псамитови до гравийни епикластити, кисели въздушноотложени туфи (fall out tuffs) и тънки игнимбритови пластове. На места (напр. на 1,5 km северно от с. Комунига) в тях се срещат лещи, дебели няколко метра от латитови брекчоконгломерати, напълно подобни на описаните в предидущата пачка. По-нагоре в разреза латитовите епикластити изчезват напълно и пачката се изгражда от среднослоести (слоеве с дебелина 5–20 cm) сиви, бледокремави, резедави, рядко черни псамитови, гравийни до алевритови, рядко псефитови кисели епикластити с единични бели или резедави пемзови късчета. Епикластитите често са обогатени с биотит.

Върху пачката се разполага туфозната задруга, като границата с нея е условна – приема се там, където в разреза започват да преобладават пирокластитите (най-често масивни неспечени игнимбрити).

Максималната ù дебелина е 150–200 m (северно от с. Комунига).

Възрастта на епикластичната пачка се приема за олигоценска, тъй като лежи върху брекчоконгломератна пачка, чиято олигоценска възраст е доказаната с фауна.

4.1.8.5. Туфозна задруга (tOl₁)

На описвания картен лист скалите на задругата заемат големи площи в Боровишката и Мурговската калдера, както и извън тях – северно от селата Безводно и Плавовица, в района на селата Женда и Небеска, по склоновете на Балабантепе (южно от р. Боровица).

Туфозната задруга не е поделена по-детайлно и включва всички кисели пиро- и епикластични скали в Боровишката и Мурговската калдера от началото до края на киселата вулканска дейност. Тя лежи с бърз преход върху теригенно-туфозната задруга, изразяващ се в изчезването на епикластитните пластове, характерни за отдолулежащата задруга. Между с. Безводно и вр. Каря тя лежи директно върху Безводненските латити, а северно от с. Рибни дол – върху Плавовишките латити.

В калдерите задругата се състои от многократно редуване на масивни слабо- до средноспечени игнимбрити, среднослоести въздушноотложени туфи и епикластити, а в най-северозападната част на картния лист – от силноспечени игнимбрити, придружени от туфи и епикластити (Янев, 1990). Извън Боровишката калдерата тя се състои също от многократно редуване, но само на тънки пластове от масивни слабо- до средноспечени игнимбрити, среднослоести въздушноотложени туфи и епикластити. Северозападно от с. Безводно всред туфите от основата на разреза на задругата се разкрива маломощен поток от латити до шошонити (Шабатов и др., 1966ф; Марчев, 1985), който се следи на разстояние 1,5 km.

Силноспечените игнимбрити са изградени от голямо количество порфирни минерали и фиаме всред микрокристален матрикс с единични лито- и ксенокласти. Порфирните минерали (Янев, 1990; Yanev, 1998) са от богат на барий санидин, зонален плагиоклаз (ядро от андезин, периферия – олигоклаз), на места с включения от клинопироксенови микролити, биотит, еденит и единични кварцови кристали предимно в най-горните игнимбритови тела. Счита се, че обогатяването с порфирни минерали се дължи на еолова сепарация на фината пепелна фаза при сухоземни пирокластични потоци (Walker, 1972). Фиаметата, на места с перлитови пукнатини, са със сив или бледозелен цвят и размери до няколко сантиметра в диаметър, най-често с разнищени краища. Те са били изградени от стъкло, образувано от спичането на пемзовите класти, сега заместено от кварц-фелдшпатов агрегат, често със сферолитова структура. Съдържат газови кухини, запълнени с кварц и адулар, продукти на газовата фаза на потоците. Матриксът е също от кварц-фелдшпатов агрегат с аксиолитова структура, обтичащ фиаметата и порфирите. Тази напреднала кристализация е заличила всички следи от спичането на витрокластите. Единичните литокласти са от пемзи, сферолитови риолити, игнимбрити, а ксенокластите – от латити и от кристалинния фундамент.

Туфите между пластовете от силноспечени игнимбрити са идентични на описаните по-горе. Те образуват изолирани лещи или издържани пачки с дебелина от няколко метра до няколко десетки метра. Прослояват се със седименти и епикластити.

Стъклените съставки в пирокластитите (пемзовите и перлитни късове, както и пепелта на основната маса) са напълно променени. Във вътрешността на Боровишката и Мурговската калдера те са заместени от кварц, адулар, различни глинести минерали (илит и/или смесенослоест илит-смектит, илит-хлорит, каолинит – Иванова, Янев, 2006), рядко зеолити (морденит). Най-богатите на адулар зони са с виолетов или зелен цвят. Кристалокластите, предимно фелдшпатите и биотитът са частично променени, съответно аргилизирани или заместени от кварц.

Скалите на задругата, разкриващи се извън Боровишката калдера са масивни слабо- до средноспечени игнимбрити, среднослоести въздушноотложени туфи и епикластити. Те са идентични на описаните по-горе, но са по-тънкопластови и са напълно зеолитизирани (Alexiev et al., 1997; Yanev et al., 2006). Стъклените частици са заместени от клиноптилолит, придружен от морденит, адулар (само в близост до калдерата), опал–СТ, илит/смектитов смененослоест минерал като смектитовият компонент е нехомогенен монтморилонит, на места байделит или нонтронит (Иванова, Янев, 2006).

Като пример ще бъде посочен един профил в извънкелдерните пирокластити на туфозната задруга западно от с. Небеска (от долу на горе, Янев, 1990): розови масивни дребнопемзови неспечени игнимбрити със стъклени късчета (дебелина 40 m); литокристалокластичен псамитов туф (дебелина 1 m) с тънка прослойка от въглища (1 сm) и с овъглени дървесни остатъци; редуване на фини слоеве от резедави псамитови литокристалокластични и гравелитни пемзови туфи (дебелина 10 m); розови неспечени игнимбрити с псефитов размер на пемзите (дебелина 10 m); същите, но с пъстри (зелени и розови) аргилизирани пемзи (дебелина 8 m); гравелитови до псамитови неспечени игнимбрити с бели и резедави пемзови и стъклени късчета (дебелина 10 m); тъмнозелени псефитови неспечени игнимбрити (дебелина 2 m); бледозелени псефитови (със зелени и розови аргилизирани пемзови и стъклени късчета до 8 cm) неспечени игнимбрити (дебелина 1,5 m); зелени псамитови кристаловитрокластични туфи (дебелина 0,5 m); гравелитни до псефитни туфи с много риолитови класти с размери 3-5 cm (дебелина 10 m); риолитови брекчи (късове от фелзитови и „флуидални” риолити с размери до 10 cm), на места без спойка, каито могат да се интерпретират като епикластити или като lаg breccia (по Druitt, Sparks, 1982). 

Дебелината на задругата достига в Мурговската калдера 1200 m (Dhont et al., 2008) по интерпретация на гравитационните данни на Д. Йосифов и др. (1990), а в източната периферия на Боровишката калдера (СЗ от с. Комунига) и извън нея (северно от с. Женда) – 300-350 m.

Силноспечените игнимбрити са изотопно датирани от П. Лилов в района на Сини връх (к. л. Искра – М 1:50 000) – 34-33,5 Ма (Dhont et al., 2008). Единствената изотопна датировка на извънкалдерните пирокластити в района на с. Женда, представляващи долната част на туфозната задруга, е по Ar-Ar метод – 32,16±0,3 Ма (Singer, Marchev, 2000), т.е. също имат раннорупелска възраст.

4.1.8.6. Маденски трахидацити (MdτζOl₁)

Ареалът на развитие на вулканитите е изцяло в пределите на картния лист. Скалите се разкриват между селата Безводно на юг и Шарен нос на север, южно от дайката, внедрена в бордовия разлом на Боровишката калдера.

Описваните вулканити изграждат едно голямо лавово тяло със вариращ състав от трахидацити до трахириолити и едно малко – от едропорфирни трахидацити. Освен тях Марчев (1985) описва и едно малко зонално тяло с високо калиево и ниско натриево съдържание вследствие на адуларизацията на стъклената основна маса (ултракалиеви риолити според Марчев, Фекелджиев, 1981), които могат да представляват суровина за керамичната промишленост. Поради отсъствие на публикуван картен материал последните не са нанесени на картния лист.

Маденските трахидацити (до трахириолити) съставят един купол със сложна конфигурация (4 х 2,5 km), изграждащ масива на вр. Чиляка и един малък реликт от купол на вр. Каря. От Чиляшкия купол се отделят три потока с дължина до 2,5 km – към вр. Голям Маден, към мах. Ряка и един по-къс – към мах. Шарен нос. Потоците лежат върху 140–150 m пачка на туфозната задруга (Марчев в: Харковска, Янев, 1981), а целият купол има максимална дебелина до 300 m (при вр. Чиляка). Едно малко тяло от едропорфирни трахидацити се разкрива северно от вр. Голям Маден.

Чиляшкият купол (Марчев, 1985), както и малкият реликт от купол на вр. Каря имат зонален строеж. в основата се разполага трахидацитов перлит с около 10% порфирни минерали (размери до няколко милиметра) от зонален плагиоклаз, санидин, зонален клинопироксен и опацитизиран биотит, рядко и кварц всред променено стъкло от криптокристален, вероятно кварц-фелдшпатов агрегат. средната част е изградена от трахидацити с около 15% порфирни минерали от плагиоклаз и санидин, малко кородиран кварц, опацитизиран биотит и клинопироксен всред кристализирало вулканско стъкло. най-горната част на купола е от трахириолити с фенокристали (около 2%) от кисел плагиоклаз, кварц, малко биотит и клинопироксен всред сферолитова до ивичесто-фелзитова основна маса. Те са богати на миндали, запълнени с кварц. Във всички вулканити акцесорите са от Ti-магнетит, апатит, титанит и циркон.

Описаното от Марчев, Фекелджиев (1981) тяло от „ултракалиеви” риолити се разкрива южно от Маденските трахидацити, съответно западно от с. Безводно, под вр. Чука. Това е купол със зонален строеж (Марчев в: Харковска, Янев, 1981): външна зона от зелени до черни перлити; преходна зона от адуларизирани перлити с червено-кафяви риолитови сферолити; вътрешна зона от червено-кафяви до бежови риолити. Във връхната част на купола също се разкриват адуларизирани перлити с пореста структура и резедав цвят. Порфирните минерали са еднакви в отделните зони и са от зонален плагиоклаз (количество около 5%), слабо зонален санидин (7%), кварц (4%), две генерации биотит (1%), рядко и амфибол; акцесори: магнетит, апатит, циркон и титтанит. Първата генерация биотит е заместена от по-късен биотит и клинопироксен.

Определена е изотопната възраст по К-Ar метод на валова проба само на трахидацитите на 1,5 km северно от вр. Чиляка – 33 Ма (Lilov et al., 1987), т.е. раннорупелска. По тази датировка и по геоложкото им положение (в долната част на дебелата над 1 km туфозна задруга) приемаме, че Маденските трахидацити са едни от най-ранните прояви на докалдерния кисел вулканизъм в Боровишкия комплекс.

4.1.8.7. Мурговски лещови трахириолити (MτρOl₁)

Дефиниращ белег на Мурговските лещови трахириолити е хетерогенната основна маса, съставена от лещи и матрикс между тях, от където идва и името им. Те са процепени от десетки тела от черни перлити, притежаващи същия дефиниращ белег като лещовите трахириолити. Поради това те представляват съставна част на описваната единица.

Мурговските лещови трахириолити изграждат голямо пръстеновидно тяло с диаметър 5–7 km и различна широчина, простиращо се освен на описвания картен лист и на к. л. Искра на север. То вероятно е внедрено в бордовия разлом на Мурговската калдера (Янев, 1990; Yanev al., 2005), доказана и по геофизичните данни на Д. Йосифов и др. (1990). На описвания картен лист единицата е разпространена в северната му част, между с. Комунига и мах. Бъчва, а на юг достигат до мах. Ряка.

Пръстеновидното тяло се състои от секуща и покровна част. Първата оформя пръстен между махалите Ночево, Мурга и с. Три могили, като ерозията го разкрива до дълбочина 400 m. Източната част на пръстена има меридионална посока и широчина до 2,5 km, южната – 0,5–1,5 km, а западната се разширява до 10 km, достигайки до мах. Бъчва на запад. В тази си част тялото има куполоподобна форма. То има субвертикални контакти, които процепват пирокластитите на туфозната задруга, а в най-югозападната си част – Плавовишките латити. По северния (западно от с. Три могили) и западния контакт на тялото се наблюдават изправени неспечени и силноспечени (напр. при мах. Бъчва) игнимбрити, деформирани при внедряването на лещовите трахириолити. Едно по-малко секущо тяло със СИ посока и размери 2 х 0,5–1 km се разкрива в центъра на пръстеновидното тяло, на 4,5 km СЗ от мах. Ночево. В най-горната си част в района на същата махала секущото пръстеновидно тяло постепенно преминава в няколко потоци (дължина до 1,5 km и дебелина 100–150 m), потекли към вътрешността на пръстена. Те завършват клиновидно сред скалите на туфозната задруга, като се покриват от нейните по-горни пачки с дебелина 100–200 m.

В двете части на тялото лещовите трахириолити имат еднакъв състав, подобна структура, но различия в размерите на градивните елементи (Янев, 1990). Те са червено-кафяви на цвят, плочесто напукани, рядко образуващи правоъгълни призми. Изградени са от порфирни минерали, сиво-зелени (на места кафяви) лещи и матрикс между тях. Порфирните минерали (16–17%) *¹ са от кородиран от топилката кварц (3,5%), санидин (6%, частично адуларизиран и аргилизиран), албитизиран зонален плагиоклаз (5,5%), опацитизиран биотит (0,5%), рядко еденит (0,1–0,2%) и диопсид; акцесори (0,5%): магнетит, циркон, апатит, титанит, рядко илменит и ортит. Лещите, по морфология подобни на фияме, са паралелни на субвертикалните контакти на тялото, а в центъра на неговата западна част (южно от с. Три могили) и в потоците – субхоризонтални. Само в участъците, където секущото тяло преминава в покровно, лещите са безразборно ориентирани. Лещите имат различни размери и форма в двете части на тялото: в секущата са много удължени (размери до 4–5 х 0,1–0,2 сm); в покровната част са със средни размери 5–6 х 0,5–1 cm, максимални 25–30 х 2–3 cm. Малките лещички, особено в покровната част имат назъбени граници и амебовидна форма, по което се отличават от типичното фиаме, като скалата добива емулсионна структура. Лещите са с неизвестен първичен състав, защото повсеместно са заместени от ксеноморфен, на места влакнест кварц и сферични до розетковидни агрегати от късопризматичен албит, последният образуващ и ивици по периферията на лещите. В някои лещи е кристализирал аметист, а в покровната част – ломонтит и/или илит. Матриксът е от микрозърнеста маса, в която изобилстват неправилни, често остроъгълни, звездо- и Y-образни форми, подобни на витрокласти. Той е изцяло заместен от кварц и адулар.

Лещовите трахириолити от двете части на тялото са процепени от множество тела от черни перлити с размери до 15 х 100 m. Те са масивни, без призматично напукване и са съставени от същите, но непроменени порфири (плагиоклазът е кисел олигоклаз) и акцесорни минерали (Yanev, 1998) всред матрикс с емулсионна структура. Тя е обусловена от наличието на два вида различно оцветено стъкло (Марчев, Фекелджиев, 1981), което често придава на перлитите вид на силноспечени игнимбрити. Единият вид стъкло, черно на цвят, образува силно огънати лещички с разнищени краища, черупчести и Y-образни форми с микропотоци от рудни кристалити в тях (обуславящи черния им цвят), а другият, сега напълно клиноптилолитизиран, изпълнява ролята на матрикс между тях. Последният е оцветен розово от изобилните хематитови микролити. Перлитите често съдържат отделни червено-кафяви жилни (с дебелина до 30–40 cm) и сферични (с диаметър до 10 cm) образувания, наречени от някои автори риолитови (Горанов и др., 1960). На места те образуват гъста правоъгълна мрежа, като напр. около мах. Карабекир. Те имат същата структура като перлитите, но са изцяло заместени от кварц и адулар, по периферията – от клиноптилолит.

Генезисът на лещовите трахириолити и перлити, които са известни и в други части на света (наричани често „интрузивни игнимбрити”), е спорен. Според едни автори (Sparks et al., 1999) те се образуват при резорбция на водата в пирокластичните потоци и последваща компресия. Това обаче не обяснява техните секущи контакти, нито различията на променителните продукти на съставящите ги елементи (лещи и матрикс). Според други автори (Иншин, 1972 с пълна библиография; Янев, 1990) това са продукти на ликвирала лава, от която застиват две стъклени фази с различно разпределение на алкалиите, желязото и флуидите. Според тази хипотеза лещовите трахириолити и перлитите са продукти на две порции от такава лава. Ликвационната хипотеза обяснява посочените по-горе особености на вулканитите, но пълната промяна на стъклото в лещовите трахириолити (и зеолитизацията на едната стъклена фаза в черните перлити) не позволява да се изследва първичният им химически състав и да се докаже разлика между предполагаемите две стъклени фази.

Данните за изотопната възраст на вулканитите са силно повлияни от хидротермалната им промяна – Ar-Ar датиране на санидин (вероятно частично или напълно променен) дава 31,8±0,22 Ма (Singer, Marchev, 2000). Геоложките взаимоотношения сочат, че тяхното внедряване е след това на силноспечените игнимбрити и част от слабоспечените такива от туфозната задруга, които те деформират. От друга страна те са пресечени от Шаренноското субвулкански тяло, от калдерните и от дайките на Тримогилския комплекс, всичките те датирани като рупелски.

4.1.8.8. Шаренноски трахидацити (ShτζOl₁)

Скалите са обособени под това географско име от Марчев (1985ф), по тогавашната петрографска номенклатура като кварцтрахити (Liliov et al., 1987). Наречени са по топонима мах. Шарен нос, разположена на 4 km СЗ от с. Безводно. От Боянов, Маврудчиев (1961) те са отнесени към „горната ефузия на едропорфирните риодацити и риолити”, от Р. Иванов (1972) – също като кварцтрахити са отнесени към ІІІ кисел вулканизъм, а от В. Георгиев, Милованов (2006c) са включени в „Мургенския трахириолитов комплекс”.

Шаренноските трахидацити се разкриват в района на махалите Шарен нос и Георгиева. Те изграждат едно голямо (3,5 х 3,5 km) субвулканско тяло с неправилна, най-общо Г-образна форма и няколко малки тела, разкриващи се източно и северно от голямото тяло. Тези тела са внедрени в западната, най-широка част на пръстеновидното тяло от Мурговските лещови трахириолити, там където последните образуват куполовидно тяло. Покривка не се наблюдава.

Скалите на единицата са едро- до среднопорфирни. От порфирите (количество около 25%) преобладават по-едрият зонален санидин, зоналният плагиоклаз (ядро–андезин; периферия–олигоклаз – Yanev in: Dhont et al., 2008) и биотитът. Санидинът и плагиоклазът образуват гломеропорфирни групи с антипертитни сраствания между двата минерала. Освен тях присъстват в малки количества кварц и клинопироксен; акцесори: магнетит, апатит, циркон и титанит. Основната маса е микрохипидиоморфнозърнеста, съставена от плочести фелдшпатови микролити, ксеноморфен кварц и иглест до прътест апатит.

Според химическия си състав описваните вулканити варират от трахити и трахидацити до трахириолити.

Съществува само една изотопна датировка на валова проба по K-Ar метод на едно от телата, разкриващи се ЮИ от основното субвулканско тяло. Тя дава раннорупелска възраст – 33 Ма (Lilov et al., 1987).

4.1.8.9. Кисели вулканити – калдерни дайки (τρOl₁)

Тези кисели вулканити са отнесени от Р. Иванов (1972) към „риолитовата свита” и към „трети кисел вулканизъм” (считани от него за кварцтрахити). Те изграждат едно удължено тяло с размери 2,5 х 0,5 km, разкриващо се СЗ от с. Женда, а западно от него – и една дайка с размери 6,5 х 0,1–0,4 km. Те са внедрени в южния субекваториален бордови разлом на Боровишката калдера (Янев, 1990), наречен от Р. Иванов (1972) разломно-дайков сноп Шарен нос.

Тялото е изградено от сиви дребнопорфирни риолити с впръслеци от кварц, санидин, олигоклаз до андезин, биотит, малко амфибол и диопсид. Основната маса е с фелзитова структура.

Дайката е наклонена стръмно на север, където пресича Мурговските лещови трахириолити. На юг тя пресича пирокластитите на туфозната задруга и различни скали от нейната подложка. Изградена е от дребнопорфирни риолити с розов до сив цвят. Порфирите (Yanev, 1998) са от кварц, санидин с вариращо бариево съдържание, олигоклаз, биотит и амфибол (магнезиева хорнбленда), а основната маса е фелзитова. На места по периферията на дайката се наблюдават бледозелени до кафяви перлити със същия порфирен състав.

Изотопната възраст на дайката е определена по К-Ar метод (валова проба – Lilov et al., 1987) и по Ar- Ar метод (на санидин – Singer, Marchev, 2000) съответно 32,5 Ма и 31,75±0,32 Ма. Тази раннорупелска възраст фиксира края на образуването на Боровишката калдера.

4.1.8.10. Йончевски трахириолити (1YτρOl₁)

Като основна неслоеста литостратиграфска единица се въвежда в настоящата записка. Наименувана е на с. Йончево. Типовият ù локалитет се разполага източно от селото (к. л. Сусам – М 1:50 000).

Тези вулканити са отнасяни от цитираните по-горе автори към същите единици като туфозната задруга. Lilov et al. (1987) и Янев (1990) ги отнасят към „ІІ кисел вулканизъм”, а В. Георгиев, Милованов (2006c) – към „Паничковски трахириодацитов комплекс”.

Йончевските трахириолити (по състав достигащи до риолити) съставят клъстер (група) от десетки куполи на изстискване и криптокуполи (Янев, 1990). Основната им част е разположена на к. л. Сусам и Искра – М 1:50 000. На описвания картен лист в долината на Дермендере се разкриват само три купола с размери до 0,6 х 0,2 m.

Куполите имат зонален строеж (Yanev et al., 1986). Изградени са от централно, кристализирало трахириолитово ядро, преходна перлит-трахириолитова зона и перлитна периферия. Перлитите образуват сърпообразни или лещообразни тела, като изчезват на дълбочина няколко десетки метри.

Трахириолитите са високосилициеви по състав. На цвят са розови до сиви (в дълбочина). Изградени са от порфирни минерали (10–15%) от кородиран кварц, зонален санидин и плагиоклаз, малко биотит и амфибол; акцесори – магнетит, апатит и циркон в сферолитова или фелзитова основна маса.

Перлитите са масивни, без изразени плоскостни структури, бледозелени до кафяви, което е указание за окислителна, т.е. субаерална обстановка на застиване (Yanev, 1987). Изградени са от същите порфирни минерали като трохириолитите, но със стъклена основна маса с микрослоеве на течение, с или без перлитово напукване. Преходната зона и промените по перлитите са разгледани подробно на Обяснителните записки на к. л. Сусам и Искра (М 1:50 000).

Описваните куполи не са изотопно датирани, но по аналогия с датираните куполи от к. л. Сусам и Искра те се приемат за рупелски и се разглеждат като последен продукт от еволюцията на киселия магматизъм на Боровишката калдера (Янев, 1990).

4.1.8.11. Тримогилски вулкански подкомплекс

Подкомплексът съвпада с едноименния комплекс на В. Георгиев, Милованов (2006c), но в настоящата записка се отнася към категорията на неслоестите литостратиграфски единици с ранг на вулкански подкомплекс в състава на Боровишкия вулкански комплекс. Мотив за това е, че се приема за финален етап на еволюцията на магматизма, формирал този комплекс. Ревизията се извършва в настоящата записка.

Вулканитите на подкомплекса са отнесени от Боянов, Маврудчиев (1961) към „горна ефузия на андезитите и латитите” и „горна ефузия на едропорфирните риодацити и риолити”, от Маврудчиев (1965) – към „субсеквентен комагматичен дайков магматизъм”, от Р. Иванов (1972) – към „ІІІ кисел и ІІІ среднокисел вулканизъм” и към „комплекс на фелзитовите риолити”, а на Геоложката карта на България в М 1:100 000 (к. л. Искра) – към „дайков тензионен комплекс”.

Тримогилският подкомплекс се състои от дайки и субвулкански тела с риолитов до трахириолитов, трахидацитов, латитов, рядко и шошонитов състав. Те образуват дайкови снопове (Р. Иванов, 1972), от които на описвания картен лист попадат екваториалните Тримогилски, Шаренноски дайкови снопове и южната част на Равенборския сноп със субмеридионална посока. Дължината им е от няколко до 15 km.

На геоложката карта по състав са отделени две основни скални съвкупности – среднокисели и кисели вулканити.
Среднокисели вулканити (1TψOl₁). Съставът на вулканитите от тази група варира от латити до шошонити, дребно- до среднопорфирни. Те са главният елемент на субмеридионалния Равенборски дайков сноп, който продължава и на к.л. Искра (М 1:50 000) с обща дължина 6 km. Среднокиселите дайки в него имат дължина до 0,8 km.

Латитите съдържат порфири от плагиоклаз, биотит и клинопироксен, а шошонитите – и променен оливин (?). Основната маса е съставена от плагиоклазови микролити, ксеноморфен санидин (?), редки амебовидни кварцови зърна и променени фемични минерали. Шошонитовите дайки са пропилитизирани (вторични минерали – кварц, епидот, хлорит, серицит, карбонат и глини).

Кисели вулканити. Според състава на вулканитите и размера на порфирните минерали те се поделят на: средно- до едропорфирни трахидацити – дайки и субвулкански тела (2ТτρOl₁); дребно- до среднопорфирни фелзитови риолити до трахириолити – тела и дайки (3ТρOl₁).

Дайките с кисел състав и по-специално тези с трахидацитов състав са главният елемент на Тримогилския и Шаренноския дайков сноп. Дължината на отделните дайки варира от 0,4 до 3,5 km, а дебелината им достига 350–400 m. Те имат субекваториално до СИ или СЗ посока. Няколко изометрични субвулкански трахидацитови тела с диаметър до 400 m се разкриват в околностите на с. Три могили, а с трахириолитов състав – североизточно от вр. Чиляка.

Средно- до едропорфирни трахидацити (2ТτρOl₁). На цвят са сиви до сиво-зелени. Те са богати на порфирни минерали (до 50%) – едри няколко сантиметра санидинови кристали, кисел плагиоклаз, малко биотит и кварц, рядко амфибол и клинопироксен всред сферолитова или гранобластова кварц-фелдшпатова основна маса. Много често порфирите и основната маса са карбонатизирани и/или аргилизирани, а фемичните минерали – заместени от кварц.

Дребно- до среднопорфирни фелзитови риолити до трахириолити. (2ТτρOl₁). Цветът им е розов, а при хидротермална промяна – бял. Съдържат редки порфирни минерали с размери до 1–2 mm от кварц, санидин, плагиоклаз и малко биотит. Основната им маса е фелзитова.

Данните за изотопната възраст на дайките от Тримогилския подкомплекс са противоречиви. Възрастта на две шошонитови и една риолитова дайка от Тримогилския сноп, определена по K-Ar метод (валови проби – Lilov et al., 1987) e 27,5–29,5 Ma (рупел-хат). Изотопната възраст на друга шошонитова дайка (на 3 km западно от с. Три могили), определена по Ar-Ar метод (на биотит – Singer, Marchev, 2000) е 31,76±0,44 Ма. Като отчитаме възможното “подмладяване” на радиометричните данни на валовите проби вследствие на хидротермална промяна приемаме втората датировка като по-меродавна, т.е. рупелска възраст.

Каталог: sites -> geokniga -> files -> mapcomments
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист
mapcomments -> Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист

Изтегляне 2.56 Mb.

Сподели с приятели: