Олга харитиди влизане в кръга
Изтегляне 3.53 Mb.
|
|
Нямах възможност да мисля за това, което се случва с мен. В началото приех всичко като някакъв вид етнографска игра. Когато осъзнах, че тя изглежда много пияна, започнах да се страхувам. Започнах да крещя. Попитах я какво прави. Тя просто започна да танцува около стаята, като правеше малки, ситни стъпки и пееше някаква монотонна песен. Беше пияна, луда, всяваща страх - и аз бях напълно под нейна власт. Тъй като бях абсолютно безпомощна, това за мен беше най-ужасното нещо, което някога бях изпитвала. Липсата на свободната ми воля беше ужасяваща. Помислих си, че адът може би е нещо подобно. Тогава Умай започна да пее силно. Изглеждаше абсолютно извън контрол и неотговорна за действията си. Накрая се уморих да й крещя и тъй като всъщност нищо страшно не се беше случило, страхът ми помина малко. Тогава тя напусна стаята и се върна с голям остър нож. Приближи се до мен със заплашителен вид, крещейки нещо на своя език, и започна да забива но-жа в стената около тялото ми. Можеш ли да си предста-виш Олга, колко бях ужасена? Помислих си, че всеки момент ще умра. Мисля, че никой не би могъл да си представи как се чувствах в този момент. Заплаках. Замолих. Започнах да се боря да се развържа, но бях безпомощна. Тогава тя изглеждаше даже още по-луда и започна да порязва ръцете ми с ножа. Когато видях първите капки кръв да текат от тялото ми, страхът някак се превърна в гняв. Бях вбесена срещу Умай и крещях, че ще я убия. Тя ме погледна и изведнъж се промени. С напълно трезв глас ми каза на руски, че няма да спре, докато не изхвърли болестта ми. След това пак се върна към своето пияно състояние и започна да ме дупчи с ножа. Изпитах невероятно чувство на омраза, не само с ума си, но и с цялото си тяло. Но този път не беше толкова омраза към Умай, а повече към самата мен - за ситуацията, в която се поставих, позволявайки да попадна под милостта на Умай по такъв безпомощен начин. Омразата извираше от краката до върха на главата ми. Не знаех какво да правя с това усещане. Помислих, че полудявам. Тогава внезапно животински писък излезе от гърлото ми. Почувствах се като звяр. Видях даже как една огромна фигура излиза от устата ми заедно с вика. И тогава всичко се промени. Мисля, че писъкът промени нещата. Омразата ми незабавно изчезна. В същото време Умай отново стана спокойна и изглеждаше уморена. Тя седна на стола срещу мен и започна да пуши лулата си. Не чувствах вече омраза към нея. Бях толкова изтощена. Поисках да запуша и тя допря лулата си до устните ми за няколко мига. Тютюнът беше силен и имаше мирис, който не познавам. Продължавах да стоя вързана и се чувствах много уморена. „Няма да те развържа - каза тя. - Ако направя това, ще помислиш, че всичко е било просто сън. Имаш нужда от свидетелство. Твоите вериги ще послужат за това. И не се самосъжалявай. Да се съжаляваш - няма да постигнеш нищо. Приятелката ти ще дой-Де скоро. Тя ще ти помогне и ще изпита съжаление към теб." Умай се засмя и напусна къщата. Заспах - както бях завързана за стената. Тогава ти дойде и ме събуди. И
усмихна мило. Докато говореше, все повече и повече имах чувство- то, че съм била аз, която току-що е преминала през това ужасно изпитание. Всичко, което разказа, звучеше тол- кова реално. Исках да й задам още въпроси, но видях, че вече нямаше сила да говори. Аз също бях изморена, затова й зададох последен прост въпрос, преди да я оставя да заспи.
заедно. - Не, ние също се разделихме вчера и той каза, че ще се върне да чака с тебе. Дойде ли? - Не, Олга. Не си спомням да съм го виждала. Тя вече беше заспала, след като изрече тези последни думи. Седнах отново и затворих за момент очи. Мислите бързо нахлуха в ума ми. Очевидно положението надхвърляше възможностите ми да се справя с него. Същото понякога ми се беше случвало и преди, когато съм била в екстремна ситуация. Съзнателният ми разум се чувства объркан и се сковава, докато подсъзнанието ми се опитва да избере най-правилния път. Но в този момент нищо не се появи във вцепенението ми. Не бях способна да реагирам разумно и не знаех дали да заплача, да избягам, да крещя или просто да заспя като Ана. Всичко се беше случило прекалено бързо. Не зная колко дълго седях до Ана, докато спеше, но накрая реших да се върна и да видя отново Виктор и Игор. Двамата ми изглеждаха като единствената връзка с нормалния живот. Те бяха за мен сега символ на стабилност и ред. Загърнах се в палтото и тръгнах бързо на- долу по познатия вече път към тяхната къща. Почуках на вратата и я отворих, без да чакам отговор. Обичаят да се оставят вратите отворени в това село бързо се опроверга, когато една стара жена със сурово изражение погледна към мен, явно раздразнена от моето натрапване. _ Какво искаш? - попита тя на руски с висок глас, ли-шен от всяка следа на гостоприемство. _ Дойдох да попитам нещо Виктор и Игор - избъбрих аз изненадана, че налетях на тази намръщена жена. -Тук няма такива хора - отвърна ми тя сопнато. _ Но аз се срещнах с тях тук тази сутрин - настоях. -дз самата бях тук миналата нощ в другата половина на къшата. Умай ме доведе. Чувствах се все по-неудобно и исках с нещо да пот-върдя на самата себе си действителността. Беше важно да убедя тази жена, че съм била тук с Виктор и Игор и че преживяното с тях е било действително. Тя повтори думите си даже още no-рязко от преди.
Вместо да омекне, както очаквах, изразът на лицето й стана даже по-намръщен, а гласът й още по-груб: - И като млада никога не бих се въвлякла в такова положение с някой мъж. Това си е твоя работа. Не знам нищо, което би могло да ти помогне. Сега хайде, напус- ни дома ми. Бях сигурна, че знае за Виктор и Игор, а вероятно и за Умай и Николай. Не може да живееш в такова малко селце и да не знаеш всичко, което се случва, особено за двама души, които са прекарали нощта в собствената ти къща. Но неприязънта й към мен - една млада неомъжена жена от външния свят, която пътува с неженен мъж, беше повече от ясна. Знаех, че е казала последната си дума. Ядосана се върнах отново на улицата. Тя беше абсолютно пуста. Потисна ме чувство на страх и самота, с кожата си усетих, че хората, които стоят в домовете си около мене, знаят всичко за случилото се, а не желаят да ми помогнат.
„Магазин." Простичката табела на една къща привлече погледа ми. Зачудих се как съм могла да мина по тази улица, без да съм я забелязала по-рано. Въпрекя страха, че несигурността ми ще се засили още повече вътре в магазина, тъй като вратата беше отворена, вля- зох, без да мисля. Стар алтаец стоеше зад тезгяха. Беше полузаспал, като поклащаше главата си при всяко вдишване и издиш- ване, Беше облечен в традиционна топла алтайска дреха препасана с колан около огромния корем. Носеше tim пичната руска шапка от боядисана заешка кожа и това очевидно му помагаше да се чувства уютно в неотопле- ния си магазин. Забеляза ме едва когато попитах нервно какво мога да си купя за ядене. Доколкото можах да ви- дя, по рафтовете нямаше нито храна, нито питиета, само дреболии за деца и неща като сапун и паста за зъби. Като се обърна бавно към мен, старецът ме погледна и каза: - Е, може да си купиш хляб и сладки. Другата храна свърши. Не зная кога ще ми донесат нещо друго за продан., Той ме погледна с безразличие, но имах чувството, че знае всичко за мен. Някакво чувство на напрежение се разпростря в стомаха и гърдите ми. Опитах се да си припомня случаи на т. нар. железо-пътна параноя, описана от прочут руски психиатър от XIX в., която се проявява със силни смущения у хора, кои- ито пътуват за пръв път с влак. Този синдром се отнася и до много други видове параноя, причинена от непозната ситуация. Нямах никакво желание да изпитам тая психо-за и затова съсредоточих цялото си внимание върху покупката. Това ме успокои и купих малко хляб и пакет сухи сладки. Бях оставила чантата и всичките си доку- менти в куфара в къщата на Мария, но за щастие наме-рих достатъчно пари в джоба на палтото си, за да платя Това ме накара отново да се почувствам глупава и безот-говорна, като си помислих колко лекомислено бях запла- нувала и осъществила това пътуване. Когато се завърнах в къщата, Ана още спеше. Няма- ше никакъв знак от Николай. Разтревожи ме мисълта, че не зная нито къде, нито кога ще се появи. Осъзнах, че нещо необикновено се беше случило с чувството ми за време. Струваше ми се, че само няколко часа са изминали, откакто се събудих тази заран, но като погледнах навън, видях, че дневната светлина вече избледняваше и се спускаше нощ. Не си намерих часовника не можех да си спомня дали бях с него вчера или не. Никога по-рано не бях изпитвала това странно състояние на липса на представа за времето - и това още повече ме обърка. Реших, че може би ще се почувствам по-здраво стъпила на земята и че съм се върнала напълно към нормалното си състояние на цялостна личност, ако обърна внимание на физическото си тяло. Погледнах в чантата да Ана и намерих хляба и сиренето, които Мария ни беше дала предния ден. Наистина предния ден ли беше? Докато се приготвях да хапна малко, чух гласа на Ана от другата стая. Почувствах се виновна в първия момент при мисълта, че съм вдигнала прекалено много шум и съм я събудила. Но когато тя влезе в кухнята, едва можах да повярвам на очите си. Изглеждаше с години по-млада и с щастливо изражение на лицето, като на новородено. Смехът й идваше отнякъде дълбоко в нея и беше очевидно, че там бушува невероятна енергия.
Взрях се в лицето й първо с недоверие, а след това с голямо облекчение, че приятелката ми наистина се беше възстановила напълно. Изглеждаше така, както не бях я виждала от много отдавна. - Олга, не мога да повярвам колко добре се чувствам добре помня да съм се чувствала толкова здрава и силна. Вероятно е необходимо време, през което човек да изст- рада болестта, за да осъзнае здравето, аз направих точно това. Твоята Умай е една стара, луда жена, но мисля, че може наистина да върши чудеса. - Радвам се да чуя това, Ана, но тя не е моята Умай. Тя е колкото моя, толкова и твоя. Особено като не мо-жах да разбера изобщо какво преживях с нея. Ако е лече-ние, то наистина има някаква голяма лудост в него. По-чувствах се почти като умопобъркаиа, след като тя рабо- - Не ме е грижа за нищо. Сега трябва да хапна нещ0 и това сигурно ще ми помогне да поспя още няколко ч| са. Вече е отново почти нощ, нали? Погледнах през прозореца и се изненадах, че дневна-та светлина е изчезнала и пълна тъмнина беше погълнала малкото селце. След това бях разтърсена от друго от-критие, когато осъзнах, че някой беше запалил електрц. чеството. Знаех, че това не бях аз, а не мислех, че е била и Ана. Но в какво мога да бъда сигурна в това странно място? Ана може и да си мисли, че е чудесно да стои тук, но аз открих, че за мен става все по-трудно и по-трудно. Малкото легло в моя сив и безличен апартамент ми изглеждаше все по-добро. Припомних си думите на Ана и накрая й отговорих, че имаме сиренето и хляба на Мария, а също така и малкото неща, които бях донесла от магазина. Решихме да хапнем набързо и да легнем да спим колкото може no-скоро, за да се събудим на зазоряване и да опитаме да напуснем това място. - Лека нощ, Ана - казах, след като си легна. - Надя- вам се, че като се събудя утре сутрин, няма да те намеря пак завързана до стената. В другата стая също имаше легло. Легнах си веднага, без да се съблека и да се покрия с одеялото. Последната ми мисъл беше за странния факт, че температурата в стаята беше приятна, въпреки че никой не беше пали огън в огнището, а друг източник на топлина нямаше. Бях така изцедена умствено, психически и емоционално, че даже този странен факт, заедно със спането в тази тайнствена къща и това, че не знаем къде е Николай, куфара и всички други мои вещи, не ми попречи да затвб-ря очи с очакването за дълбок, спокоен сън. Внезапно топла вълна се разлива върху тялото ми някъде отгоре и се чувствам отнесена през времето и пространството от някаква непозната сила. Въпреки че съм безпомощна, се чувствам сигурна, така че се оставям на това, което се случва. Намирам се, че лежа отново в същата стая, където бях с У май вчера. И това не ме учудва. аз съм в едно ново състояние на съзнание, при което мога да чувствам напълно тялото си, но не мога да движа никаква част от него. Наоколо си чувам много гласове, но са неясни и не мога да ги разбера, Аз самата съм без глас. Отново и отново през тялото ми преминават виб-рации, от главата до краката. Това е приятно и не се опитвам да се съпротивлявам. Ритмичен звук постепенно навлиза във възприятията ми и идва все по-близо и по-близо. Не изпитвам желание да намеря произхода на този звук. Свиквам да не се запитвам какво се случва с мен, просто се оставям да бъда в това състояние. Доверявам се на чувството, че не е опасно за мен. Ритъмът е приятен и аз го следвам. Той започва да сътворява някакви образи. В началото са неясни, като бьрзо се заменят един с друг, докато накрая един от тях става ясен и фокусиран. Това е образът на една кехлибарена пирамида. В началото тя е далеч от мен, но се приближава с огромна скорост. Скоростта й ме плаши, но не зная какво да направя. Пространството пред мен става жълто. Пирамидата става огромна и внезапно откривам, че прониквам през кехлибарената й стена. Няма време да разбера какво се случва. Аз съм вътре в кехлибара, издигам се бавно в него. Тялото ми се движи хармонично през жълтите коридори. Това е един спокоен свят без хора, без каквото и да било движение, само кехлибар. Тук времето е сгъстено. Чувст-вам някаква спирала вътре в тялото си, която бавно се развива и ме тласка все по-нагоре и по-нагоре. Времето се разстила нагоре заедно с мен. Аз съм в средата на из-ригване, което ме изтласква силно надалеч. Пренесена съм благополучно в една тъмна гора. Някъде дълбоко в себе си се чувствам спокойна и приемалг всичко, което се случва. Не се страхувам. Чувствам се проме-Въпреки че някои от скорошните ми преживявания бяха ужасяващи, те са били като подготовка. Те бяха съз-дали възможността да се откъсна от себе си и да бъда наблюдател на нещо, което никога не съм постигала. . - Продължавай да вървиш! Това е гласът на Умай и нейната близост ме кара да се чувствам спокойна. Виждам малка пътека и тръгвам по нея в дебрите на гората. Цветовете на гората са си- ни и черни. От вида на дърветата разбирам, че съм някъ- де в Сибир. Чувствам непогрешимия мирис на река и зная че водата не е много далеч. Всичките лш усещания са за- силени, сякаш, радостите и болките на вековете са се раз- топили в сърцето ми. Всеки път, когато моят невидим крак прави стъпка, чувствам тази смесица от болка и удоволствие. Ефектът на гравитацията на моето тяло е променен и ми коства усилие да задържа краката си на земята. — Продължавай да вървиш! Гласът на Умай е no-силен и no-настоятелен и аз продължавам по пътеката. Става още no-тъмно. Тежката тишина сега е единствената ми компания. Внезапно ми се струва, че съм се превърнала в много стара жена, въпреки че се чувствам в отлична физическа форми. Пътеката води към една точка, където проблясва огън сред горска поляна, обградена от дървета. - Защо съм толкова стара? - питам просто така без да очаквам отговор. Чувам само гласа, който ми казва да продължавам да вървя. Тялото ми сега е облечено в дълга, развяваща се бяла дреха. Вървя все no-бързо и no-бързо, притеглена от огънят, който гори пред мен. Много хора са се събрали около него, всички със същите бели дрехи. Някои седят, други стоят, а трети танцуват около огъня. Лицата им изглеждат странно познати, въпреки че всъщност не мога да разпозная никого. Коне са вързани на много от дърветата около красивата поляна. Приближавам до огъня и танцува щите се отдръпват, за да ми направят място до него. Три фигури седят около огъня, облечени в развяващи се бели дрехи, също като моята. Главите им, покрити сбели качулки, са наведени към земята. Те са седнали на три от четирите кардинални посоки и пътеката, по която вървя, води към четвъртата. Те не помръдват, докато се приближавам, но зная, че ме усещат. Сядам мълчаливо на четвъртото място до огъня. Постепенно ритъмът на танца около нас става по-силен. Без дума или жест ставаме едновременно. Нещо важно предстои да се случи и аз си позволявам да се включа. Стъпвам в огъня, като заставам с лице към трите фигури пред мен. Пламъците обгръщат тялото ми, но аз не се страхувам и не чувствам никаква болка. Мигновено фигурата точно на противоположната страна на огъня стъпва в него като мен. Тя смъква качулката си и за пръв път виждам, лицето й. Сега цялото й същество се превръща в огромен блясък на светкавица, чиято светлина осветява цялото пространство около нас, нейните краища се съединяват с двете фигури, които все още стоят отляво и отдясно на мен. Обръщам се към фигурата отляво, поглеждам направо в лицето й. Като правя това, плътта й изчезва и от нея не остава нищо друго освен кости - стари, побелели кости. Тогава отново блясва светкавица и аз поглеждам към фигурата надясно от мен. Когато светкавицата напуска тялото й, тя се превръща в стрък хубави, трептящи бели цветя, които сякаш съдържат енергията на живота. Мога да усетя техния аромат. Сега и трите фигури се сливат в едно в огъня, като влизат в пространството, където съм аз и се обединяват напълно с мен. Сега аз съм кости и цветя, свързани заедно чрез светкавицата и моето тяло с тялото на здрава, млада жена. Един вибриращ мъжки глас идва откъм кръга около огъня. „Ние сме готови да тръгнем. Запази спомена за това, което преживя. Ние отново ще бъдем заедно." Хората започват да си отиват, отправят се към конете, завързани за дърветата. -Продължавай да вървиш! - заповядва отново гласът на Умай. Аз отново съм сама, връщам се по същата пътека, която ме доведе до огъня. Светкавицата вътре в мен е една тънка линия между живота и смъртта. Раз-бирам, това и мога да я използвам като дар, който да помогне не само на мен самата, но и на други.
Когато се събудих, бях абсолютно дезориентирана, за момент не съзнавах коя съм и къде съм. Огледах се страхливо наоколо и през отворената врата видях Ана да спи спокойно в съседната стая. Тогава осъзнах, че току- що съм се завърнала към моята ежедневна действител-ност от едно друго странно преживяване. Докато послед- ното чувство от съня ми за балансиращата точка между живота и смъртта избледняваше, внезапно се сетих за една необикновена среща, която се беше случила преди повече от десет години. 10 Бях на деветнадесет години, първа година студентка по медицина в Новосибирск. Това беше прекрасно време в моя живот - най-после свободна от строгите правила и ограничения в гимназията. Беше време на компании, нови приятели, различни нови преживявания. Като всички млади студенти по целия свят - ние откривахме за пръв път удоволствието на пълноценния живот. Като студенти по медицина непрекъснато пътувахме от една клиника в друга, обикновено с автобус. Беше наистина отчайващо да се губи толкова време всеки ден с това пътуване на дълги разстояния, за да достигнем до учебните зали. Един ден по средата на зимата бях чакала прекалено дълго автобуса в смразяващия вятър, така че не се изненадах, когато след няколко часа се почувствах болна. До вечерта вече имах висока температура. Грипът, който се беше разпространил, бе много лош и повали много хора на легло през последната седмица, така че съзнавах, че ще минат много повече от ден-два, за да се оправя. Тази мисъл ми беше неприятна също, защото зимната ваканция наближаваше и възнамерявах да оти-Да с приятели на почивка. Ако моето наистина беше фип, щеше да наруши плановете ми за отдавна очакваното весело прекарване. Неохотно легнах и зачаках симптомите на болестта. На другия ден лежах в леглото под дебело одеяло, опитвах се да чета, като от време на време гледах някоя от отегчителните телевизионни програми, когато телефонът иззвъня. Беше Ирена, моя приятелка, която иска- ше да знае как се чувствам. След като изслуша оплакванията ми и изказа всички подходящи думи на съжаление за заболяването ми, поп- риказвахме известно време за новини от университета Накрая, точно когато разговорът приключваше, тя ко- лебливо каза, че не е сигурна как бих реагирала на пред- ложението, но мисли, че все още има възможност да оти- да на почивка. Каза, че майка й познавала един лечител Той работел с нея в консерваторията като композитор. Казал, че е в състояние да извършва чудеса. Майка й сигурно може да ме заведе при него даже същата вечер без предварителна уговорка. Въпреки че се колебаех, приятелката ми настоя да ми даде неговия адрес и каза, че майка й би могла да се обади и да уреди срещата. Записах си адреса му, без да съм сигурна, че ще го използвам. Бях израснала в семейство на лекари и учени. Родителите ми бяха лекари, баба ми от страна на баща ми имаше научна степен по химия. Макар че беше почти седемдесетгодишна, все още ръководеше важна изследователска лаборатория в Новосибирск. Семейството гле- даше на мен като на бъдещ учен в областта на медици ната, до известна степен и аз мислех така. При тази пер- спектива настояването на моята приятелка да се видя с този неортодоксален лечител изглеждаше съвсем неподходящо. Но след като затворих телефона, почувствах, че съм любопитна да узная какво би могъл да направи този ле- чител. Ученият беше само едната страна у мен. Винаги съм се чувствала дълбоко свързана с другата си баба. Майката на моята майка, Александра, не беше много об- разована, но когато бях дете, тя ми се струваше най-мъд- рия човек на света. Каталог: Knigi -> New%20books Knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче Knigi -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие Knigi -> Божиите генерали Knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш New%20books -> Добре съм Припичам се на слънцето! New%20books -> Както и да е, Павел има образование New%20books -> Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му New%20books -> Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел Изтегляне 3.53 Mb. Сподели с приятели:
|
